Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

откъм хълмовете около Ейтел Сирион, изтласкал вражеските пълчища в мочурището Серех. Мрачни били вестите, що стигнали до смаяния Моргот в Ангбанд. Десет дни траяла битката, а подир нея само шепа бегълци се завърнали от цялата многобройна войска, що бил подготвил за овладяване на Белерианд.
И все пак имал повод за радост велика, макар и да не я виждал изпървом. Защото Феанор в своя неукротим гняв срещу Врага не спирал, а бързал подир оцелелите орки, смятайки, че тъй ще се добере до самия
Моргот; и с буен смях размахвал меча от радост, че е дръзнал да се изправи срещу гнева на Валарите и заплахите на тежкия път, за да види най-сетне часа на отмъщението. Нищо не знаел той за Ангбанд и голямата отбранителна мощ, що бил събрал Моргот набързо; ала дори и да знаел, туй не би го възпряло, защото бил като безумец, изгарящ в пламъците на собствения си гняв. Тъй се откъснал далече пред основната част от своя отряд; а като видели туй, слугите на Моргот се обърнали срещу него и
Балрозите изскочили от Ангбанд да им помогнат. Там, на границите на зловещите Морготови земи Дор Даеделот, бил хванат в обръч Феанор заедно с шепа приятели. Дълго се сражавал без страх, макар да бил обкръжен от пламъци и цял покрит с кървави рани; ала накрая го повалил
Готмог, вождът на Балрозите, когото по-късно Ектелион унищожил в
Гондолин. И там щял да загине, ако в този момент не се били притекли на помощ синовете му с многоброен отряд; тогава Балрозите го изоставили и избягали към Ангбанд.
Вдигали синовете баща си и го понесли назад към Митрим. Но когато наближили Ейтел Сирион и почнали да се изкачват по стръмната пътека към планинския проход, Феанор ги помолил да спрат; защото раните били смъртоносни и разбирал, че часът му е наближил. И като хвърлил сетен поглед от склоновете на Еред Ветрин, съзрял в далечината острите върхове на Тангородрим — най-могъщи сред всички кули на Средната земя — и с предсмъртна яснота осъзнал, че никога не ще имат Нолдорите силата да ги повалят; трижди проклел името Морготово, а после заръчал на своите синове да бъдат верни на клетвата и да отмъстят за баща си. С тия думи издъхнал; ала нямало за него ни гроб, ни могила, защото тъй огнен бил неговият дух, че щом отлетял, тялото мигом се превърнало в пепел и дим,
бързо развеян по вятъра; и такъв като него вече не се е явявал сред Арда, а духът му останал навеки в чертозите на Мандос. Тъй дошъл краят на най- доблестния сред Нолдорите, що им спечелил с делата си и най-велика слава, и най-черни скърби.
А в Митрим живеели Сиви елфи от Белерианд, които скитали далече

на север отвъд планините и Нолдорите ги срещнали с радост като отдавна загубени роднини; ала изпървом не им било лесно да разговарят, понеже при дългата раздяла езиците на Калакуендите от Валинор и Морикуендите от Белерианд се били изменили твърде много. От тия елфи узнали
Нолдорите за могъществото на Елу Тингол, краля на Дориат и за магическия пояс около неговите владения; а вести за великите дела из
Севера стигнали на юг чак до Менегрот и пристанищата в Бритомбар и
Егларест. С изумление и надежда посрещнали всички елфи от Белерианд завръщането на своите могъщи събратя, що идвали тъй ненадейно от
Запада в час на най-тежка нужда; и отначало вярвали, че са дошли пратеници на Валарите да ги освободят.
Тъкмо в смъртния час на Феанор пратил Моргот вестоносци при синовете му да съобщят, че се предава и предлага да преговарят за
Силмарилите. Тогава Маедрос, най-старшият син, убедил братята си да се престорят, че ще преговарят с Моргот и да се срещнат с пратениците му на уреченото място; ала ни той, ни който и да било от Нолдорите вярвал на вражеската дума. Затуй и от двете страни дошли много повече посланици,
отколкото било уговорено; Моргот обаче изпратил по-голям отряд, при това само от Балрози. Маедрос бил издебнат от засада и цялата му свита загинала; сам той бил заловен жив и отведен в Ангбанд по заповед на
Моргот.
Тогава братята на Маедрос отстъпили и укрепили лагера си в Хитлум;
но Моргот задържал Маедрос като заложник и пратил вест, че няма да го освободи додето Нолдорите не прекратят войната и се завърнат на Запад или заминат от Белерианд към далечните Южни краища на света. Обаче синовете на Феанор знаели, че каквото и да сторят, Моргот ще ги измами и няма да пусне на воля Маедрос; а освен туй били обвързани с клетвата и за нищо на света не можели да прекратят войната срещу Врага. Като разбрал това, Моргот приковал Маедрос със стоманена халка за дясната китка върху отвесната скална стена на Тангородрим.
Стигнала мълва до лагера в Хитлум, че Финголфин е успял да преведе своя отряд през Пукащите ледове; а по онуй време целият свят бил изумен от появата на Луната. Но когато войската на Финголфин навлязла в
Митрим, огненото Слънце изгряло откъм Запада; развял синьо-сребристите си знамена Финголфин, засвирили мощни рогове и цветята разцъфвали под стъпките му, защото идвал краят на звездната епоха. Пред възхода на могъщата светлина побягнали Морготовите слуги към Ангбанд и

Финголфин минал безпрепятствено покрай крепостта в Дор Даеделот,
докато враговете му се свирали под земята. После елфите разбили портите на Ангбанд и с гордата песен на роговете си разтърсили кулите на
Тангородрим; чул ги Маедрос насред своите мъки и се провикнал с пълен глас, ала викът му заглъхнал сред каменното ехо.
Но Финголфин не бил тъй буен като Феанор и се боял от лукавството на Моргот, затуй се оттеглил от Дор Даеделот и поел обратно към Митрим,
понеже бил чул вест, че там ще открие синовете на Феанор, а и желаел да бъде защитен зад Сенчестите планини, докато бойците му отпочиват и набират сили; защото вече бил видял силата на Ангбанд и не вярвал, че тая крепост ще падне само от песента на роговете. Когато най-сетне се добрал до Хитлум, той спрял на лагер край северните брегове на Митримското езеро. Нямало обич към рода Феаноров в сърцата на ония, що били последвали Финголфин, защото много страдания понесли при прекосяването на Ледовете и смятали, че синове и баща са еднакво виновни. Едва не избухнала схватка между двата отряда; но макар и да понесли тежки загуби по своя път, народите на Финголфин и Финрод били по-многобройни от последователите на Феанор, тъй че онези се отдръпнали пред тях и прехвърлили лагера си на южния бряг; и езерото ги разделило. А мнозина от войската на Феанор вече се разкайвали за пожара в Лосгар и били изумени от доблестта, с която техните изоставени приятели преодолели Ледовете на Севера; и били готови да ги приветстват,
ала от срам не смеели да го сторят.
Тъй заради проклятието, що тегнело над тях, Нолдорите не постигнали нищо докато Моргот бил най-разколебан, а новият ужас от ярката светлина смразявал сърцата на орките. Ала Моргот се сепнал от мрачните размисли и като видял как са разединени враговете му, избухнал в смях. Повелил на слугите си да сътворят в бездънните кладенци на
Ангбанд огромни облаци от пушеци и изпарения, що бликнали над зловонните върхове на Железните планини и чак от далечния Митрим се виждало как оскверняват бистрия въздух в първите утрини на света.
Долетял вятър от изток и ги понесъл над Хитлум, помрачавайки новото
Слънце; а подир туй облаците се спущали на зловещи, отровни талази над полята, долините и стихналите води на Митрим.
Тогава Фингон, храбрият син Финголфинов, решил да изцели враждата между Нолдорите преди общият им Враг да се подготви за война;
защото треперели земите на Севера от тътена в подземните ковачници на
Моргот. Някога сред блажения Валинор, преди още Мелкор да бъде освободен и да посее лъжи помежду им, Фингон и Маедрос били най-

близки приятели; и мисълта за някогашната дружба парела сърцето му,
макар да не знаел още, че единствен Маедрос не го бил забравил при опожаряването на корабите. Затуй дръзнал да стори нещо, останало с право сред най-доблестните подвизи на Нолдорските принцове — сам и без да се съветва с когото и да било, тръгнал да дири Маедрос; и подпомогнат тъкмо от мрака, що Мелкор бил сътворил, стигнал незабелязан до вражата крепост. Високо по снагата на Тангородрим се изкачил и с покруса огледал отвъдния пущинак; ала не открил ни проход, ни пукнатина, през която да проникне в твърдината на Моргот. Тогава презрял опасността и без да мисли за орките, що продължавали да се спотайват из мрачните подземия,
извадил своята арфа и запял древна песен за Валинор, сътворена още преди да пламне раздор между синовете на Финве; и се понесъл гласът му над скръбните чукари, които дотогаз били чували само викове на болка и ужас.
Тъй открил Фингон онова, що дирел. Защото изведнъж нейде далече из висините друг глас подхванал песента и немощно го повикал. Маедрос бил туй, който пеел въпреки страданието. Ала когато се изкатерил до подножието на скалната стена, где висял неговият сродник, разбрал
Фингон, че не ще може да продължи по-нататък; и заридал горчиво, като видял жестокостта на Моргот. Измъчен и без надежда, Маедрос замолил
Фингон да го застреля с лъка си; а Фингон положил стрела върху тетивата и отчаяно се провикнал към Манве:
— О, Повелителю, комуто всички птици са мили, смили се поне сега над Нолдорите в тежък час и ни прати помощ бързокрила!
Начаса била изпълнена неговата молба. Защото Манве, комуто всички птици са мили и комуто крилати вестоносци носят в Таникветил вести от
Средната земя, бил пратил могъщия народ на Орлите да се засели по непристъпните върхове на Севера и да бди зорко над крепостта на Моргот;
все още таял в сърцето си Манве жалост към изгнаниците. И Орлите му носели вести за много печални събития в ония дни. Тъй още преди да изпъне Фингон тетивата, от висинето се спуснал кралят на Орлите
Торондор, който имал размах на крилете цели сто крачки и бил най- могъщата птица, що някога е съществувала; възпрял той ръката на Фингон и го понесъл нагоре, към скалата где висял Маедрос. Ала от зла магия била сътворена халката, та не успял Фингон ни да я разсече, ни да я изтръгне от камъка. И в страданията си неимоверни отново го помолил Маедрос да му дари бърза смърт; но Фингон отсякъл китката му и Торондор ги понесъл обратно към Митрим.
Там оздравял Маедрос след време; защото буйно пламтял в него огънят на живота, а силата му била от древния свят — такава сила имат

само онези, що са израснали във Валинор. Тялото му се изцелило от изпитанията и отново станало крепко, ала в сърцето му продължавала да тегне болезнена сянка; и се научил да върти меча с лявата ръка по- страховито, отколкото с десницата. С този подвиг си спечелил Фингон велика слава и всички Нолдори го възхвалявали; тъй стихнала омразата между родовете на Финголфин и Феанор. Защото Маедрос измолил от
Финголфин прошка за измяната в Араман; и се отказал от претенции за кралска власт над всички Нолдори с думите:
— И да нямаше разпри помежду ни, господарю, пак би било справедливо ти да поемеш властта като най-старши, а и един от най- мъдрите в рода на Финве.
Ала не всички негови братя били съгласни с това решение.
И тъй, точно според прокобата на Мандос, потомците на Феанор били наречени Обезправените — не само заради загубата на Силмарилите, но и защото кралската власт преминала към по-младия род на Финголфин както в Еленде, тъй и в Белерианд. А след като се обединили отново, Нолдорите разположили стража по границите на Дор Даеделот и Ангбанд бил обсаден откъм западната, южната и източната страна; и пращали съгледвачи на длъж и шир да изучат земите на Белерианд и да преговарят с тамошните народи.
Не допаднало твърде на крал Тингол идването на толкоз много могъщи принцове от Запада, дирещи нетърпеливо нови владения; не пожелал той ни да отвори своето кралство, ни да премахне омагьосания пояс около него, защото по съвет на мъдрата Мелиан не вярвал, че обсадата ще удържи Моргот. От всички принцове на Нолдорите единствено
Финарфиновият род получил правото да навлиза в пределите на Дориат;
защото майка им била Еарвен, щерка на Олве от Алквалонде, та се падали най-близки роднини на крал Тингол.
Ангрод, син Финарфинов, пръв от всички изгнаници дошъл в
Менегрот като вестоносец на брат си Финрод и в дълъг разговор с краля му разказал за подвизите на Нолдорите из северните земи, за техния брой и подреждането на войските им; ала понеже бил мъдър и верен на своя народ,
смятал старите вражди за изличени и поради туй не споменал нито за братоубийството, нито за клетвата на Феанор и изгнаничеството на
Нолдорите. Крал Тингол изслушал словата на Ангрод и на раздяла му казал:
— Тъй речи от мен на ония, що те изпращат: волни са Нолдорите да се заселят било в Хитлум, било из възвишенията на Дортонион или по земите източно от Дориат, защото са диви и пусти; ала по другите места

има мнозина от моя народ и не бих желал някой да им ограничава правата,
а още малко да ги прокужда от родния дом. Нека внимават как ще се държат принцовете от Запада; защото аз съм владетел на Белерианд и който желае да живее тук, трябва да слуша моята дума. А в Дориат никой не ще идва, освен ако аз го поканя или е дошъл да дири помощ в тежък час.
А първенците на всички Нолдорски родове се били сбрали на съвет в
Митрим и там се завърнал Ангрод от Дориат с посланието от крал Тингол.
Хладен бил кралският привет към Нолдорите и синовете Феанорови се разгневили от тия слова; но Маедрос се разсмял и рекъл:
— Крал е онзи, що може да удържи своето, инак напразно се зове с тази титла. Тингол ни дарява само земите, где не достига властта му. Та нали само над Дориат щеше да властва, ако не бяха дошли Нолдорите. Нека си властва там и да е доволен, че има за съседи синовете на Финве, а не орките на Моргот, които изклахме. Извън неговите граници ще вършим каквото сметнем за добре.
Но Карантир, който не обичал твърде синовете Финарфинови, а и бил най-груб и гневлив от братята, гръмко извикал:
— И още нещо! Нека престанат да ходят синовете Финарфинови при онзи Мрачен елф и да си шушукат с него в дълбоките пещери! Кой им е дал правото да говорят от наше име? Вярно е, дойдоха в Белерианд, ала нека не забравят тъй бързо, че баща им е властелин на Нолдорите, макар и майка им да идва от друг народ.
Разгневил се тогава Ангрод и напуснал съвета. Маедрос строго упрекнал Карантир; но повечето Нолдори от двата рода дълбоко се смутили, като чули словата му, защото ги обзела тревога, че злият нрав на синовете Феанорови вечно ще избликва в прибързани и жестоки обвинения. Ала Маедрос усмирил братята си и всички заедно напуснали съвета, а скоро подир туй изоставили Митрим и се прехвърлили на изток отвъд Арос в просторните области около хълма Химринг. Тия земи били наречени Маедросови предели, понеже на север нямало ни хълмове, ни реки да ги предпазят от нападение откъм Ангбанд. Там останали Маедрос и братята му да бдят и приемали всеки, който пожелаел да живее при тях, а със своите сродници от запада общували само при крайна необходимост.
Казват, че сам Маедрос бил измислил това, за да предотврати опасността от раздори, а и защото желаел пръв да поеме вражеските удари; той самият си останал приятел с родовете на Финарфин и Финголфин и понякога ходел при тях за съвет. Ала и той бил обвързан с клетвата, макар че по ония времена нейната власт била задремала.
Народът на Карантир се заселил на изток отвъд горното поречие на

Гелион, около езерото Хелеворн под връх Рерир и южно от там; изкачили се по склоновете на Еред Луин и с почуда хвърлили взор на изток, защото диви и необятни им се сторили просторите на Средната земя. И там се натъкнали на джуджетата, които подир нападението на Моргот и идването на Нолдорите били престанали да пътуват из Белерианд. Но макар че еднакво обичали занаятчийските умения и жадували за знания, не се родила дружба помежду им; защото джуджетата били потайни и гневливи,
а високомерният Карантир не криел презрението си към грозотата на
Наугримите, та давал лош пример на целия си народ. Все пак, понеже наравно се бояли от омразния Моргот, двата народа сключили съюз и имали голяма полза от него; защото в ония дни Наугримите узнали много творчески премъдрости, тъй че ковачите и зидарите от Ногрод и Белегост се прославили сред своя народ, а когато джуджетата отново започнали да пътуват из Белерианд, всички кервани от техните мини прекосявали земите на Карантир и му насели огромни богатства.
Когато отминали двайсет години по Слънчевото летоброене, крал
Финголфин насрочил голям празник; и празникът се състоял напролет край
Ивринските езера, откъдето извира бързата река Нарог, защото там се разстилали прекрасни и зелени земи в подножието на Сенчестите планини,
които ги опазвали от северния вятър. Задълго се запомнила радостта на този празник в сетнешните скръбни дни; нарекли го Мерет Адертад, що значи Празник на обединяването. Сбрали се там мнозина вождове и обикновени бойци от народите на Финголфин и Финрод; от синовете на
Феанор дошли Маедрос и Маглор с голям отряд от източните области;
пристигнали и множество Сиви елфи — бродници от горите на Белерианд и моряци от заливите начело с вожда си Кирдан. Дошли дори Зелени елфи от Осирианд, далечната Страна на Седемте реки в подножието на Сините планини; ала от Дориат имало само двама пратеници — Маблунг и Даерон,
които носели приветствие от краля.
Много срещи на добра воля се състояли през празника Мерет
Адертад и много клетви били изречени за боен съюз и вярност; разказват,
че там почти всички говорели езика на Сивите елфи — дори и Нолдорите,
защото те бързо научили белериандския говор, докато Синдарите се затруднявали с езика на Валинор. Опиянение и надежда изпълвали сърцата на Нолдорите и мнозина измежду тях сметнали, че Феанор с право ги е призовал да подирят свобода и прекрасни владения из Средната земя; и наистина, подир туй последвали дълги години на мир, докато техните

мечове закриляли Белерианд от злодеяния и държали пълчищата на Моргот зад здраво залостени порти. В ония дни имало радост под новите лъчи на
Слънцето и Луната, честита била цялата страна, ала Сянката все още дебнела на север.
А когато минали още трийсет години, Тургон, син Финголфинов,
напуснал дома си в Невраст, потърсил своя приятел Финрод на остров Тол
Сирион и двамата поели на юг покрай реката, защото им били омръзнали северните планини; по пътя нощта ги заварила отвъд Здрачните езера близо до Сирион и двамата легнали да спят на брега под едрите летни звезди. А
от реката Улмо им пратил тежка дрямка и тревожни сънища; и след като се събудили, тревогата от съня не ги напуснала, но никой от тях не споделил с приятеля си, защото спомените били смътни и всеки мислел, че само нему е пратил послание Улмо. Ала безпокойството им останало завинаги и пораждало съмнения в идните времена, затуй често бродели насаме из пущинаците, търсейки надлъж и шир потайни, непристъпни места; защото всеки от тях си мислел, че му е заръчано да се готви за черни дни и да избере пътища за бягство, ако се случи Моргот да излезе от Ангбанд и да съкруши армиите на Севера.
Минало още време и веднъж Финрод и сестра му Галадриел отишли на гости при своя сродник Тингол в Дориат. Изумил се Финрод от величието и прелестта на Менегрот, от съкровищниците, оръжейниците и безбройните колонни зали; и в сърцето му запламтяло желание да изгради просторни чертози зад зорко охранявани порти в някое дълбоко и потайно кътче под хълмовете. Разкрил пред краля този свой копнеж, а Тингол му разказал за дълбоката клисура на река Нарог и пещерите под нейния стръмен западен бряг откъм Фаротското плато; на раздяла пратил с него водачи да му покажат ония места, за които знаели само малцина. Тъй започнал Финрод да изгражда в дълбините на Нарогските пещери подземни зали и оръжейници, каквито бил видял в Менегрот; и тази крепост била наречена Нарготронд. За тежкия труд му помогнали джуджетата от Сините планини, а Финрод ги възнаградил богато, защото бил донесъл от Тирион повече съкровища, отколкото всички други принцове на Нолдорите. И пак по онова време била изработена за него Наугламир или Джуджешката огърлица — най-славното тяхно творение от Древните дни. Върху тежката златна верига блестели безброй скъпоценни камъни от Валинор; ала в нея имало и магическа сила, тъй че тежала не повече от кичур вълна върху плещите на онзи, който я носел и му придавала изящество и благородство.
Там, в Нарготронд, се заселил Финрод заедно с мнозина от близките си, а джуджетата го нарекли на своя език Фелагунд, що означава Създател

на пещери; и това име запазил до края на живота си. Но Финрод Фелагунд не бил първият заселник в пещерите край река Нарог.
Сестра му Галадриел не дошла в Нарготронд, защото в Дориат срещнала Келеборн, сродник на Тингол, и между двамата пламнала силна обич. Затуй останала в Потайното кралство да живее при Мелиан и от нея научила много премъдрости и знания за Средната земя.
Тургон обаче не забравял зеления хълм и прекрасния град Тирион с кулата и дървото; колкото и да бродил, не открил каквото търсел, та накрая се завърнал в Невраст и заживял честито във Винямар край брега на морето. А през следващата година Улмо го призовал и му заръчал отново да тръгне сам из долината на Сирион; потеглил Тургон и с помощта на Улмо открил между Пръстеновите планини потайната долина Тумладен, сред която се извисявал каменен хълм. Никому не споменал за това, а се завърнал в Невраст и тайно започнал да обмисля строежа на град като
Тирион върху Туна, за който копнеело сърцето му в изгнание.
Донесли съгледвачите на Моргот вести, че Нолдорските владетели бродят по далечни земи, без да мислят за война; а той им повярвал и решил да изпита силата и бдителността на своите врагове. Отново ударил с цялата си мощ без предупреждение и изведнъж се разтърсили северните земи,
огън бликнал от дълбоки пукнатини и Железните планини почнали да бълват пламъци; пълчища орки плъзнали из равнините на Ард-гален. Оттам нахлули на запад през Сирионския проход, а на изток се прехвърлили през незащитените земи на Маглор между хълмовете на Маедрос и Сините планини. Но Финголфин и Маедрос не дремели и докато останалите елфи преследвали разпръснатите шайки от орки, които върлували из Белерианд,
двамата връхлетели върху основната вражеска армия тъкмо когато нападала Дортонион; разбили слугите на Моргот и като подгонили оцелелите през Ард-гален, накрая ги изтребили до крак пред самите порти на Ангбанд. Това било третото голямо сражение от Белериандската война и го нарекли Дагор Аглареб, що значи Славното сражение.
В победата обаче се криело предупреждение; и принцовете се вслушали в него, та укрепили съюза си, засилили стражата и започнали
Обсадата на Ангбанд, която траяла почти четиристотин Слънчеви години.
Дълго подир Дагор Аглареб не дръзвали слугите на Моргот да припарят извън портите, защото се страхували от владетелите на Нолдорите; а
Финголфин се хвалел, че Моргот вече никога не ще ги свари неподготвени и само чрез измяна между елфите би могъл някога да разкъса обръча на

Елдарите. Ала Нолдорите тъй и не успели да завладеят Ангбанд или да си възвърнат Силмарилите; и войната не стихвала през цялото време на
Обсадата, защото Моргот измислял нови злокобни хитрини и неуморно изпробвал силата на противниците си. А и нямало начин да обкръжат изцяло неговата крепост, понеже Железните планини, пред чиито заоблени хълбоци се издавали кулите на Тангородрим, я защитавали от двете страни и заледените снегове по техните висини били непроходими за Нолдорите.
Тъй че откъм север и зад гърба си Моргот нямал противници и оттам понякога се измъквали негови съгледвачи, за да стигнат по заобиколни пътища до Белерианд. И понеже повече от всичко друго желаел да всее страх и раздор между Елдарите, повелил на орките да пленяват всеки,
когото срещнат и да го водят в Ангбанд; и там с ужасния си поглед тъй сплашвал някои пленници, че вече не били потребни вериги, защото от тогава насетне живеели в страх от него и били покорни на волята му където и да се намирали. Тъй Моргот узнал много за събитията след бунта на
Феанор и се възрадвал, виждайки в тях семето на бъдещи жестоки разпри между противниците.
Когато от Дагор Аглареб отминали почти сто години, Моргот решил да нападне изневиделица Финголфин (защото добре знаел как зорко бди
Маедрос); и пратил армия да тръгне през белия север, а после да завие на запад и след туй на на юг към залива Дренгист по същия път, който някога бил изминал Финголфин през ледовете. Тъй щели да нахлуят в Хитлум откъм запад; ала били открити навреме, та Фингон ги пресрещнал сред хълмовете в края на залива и изтласкал в морето почти всички орки. Тая схватка не се числи сред великите сражения, защото нашествениците били малобройни и в нея взели участие само някои племена от Хитлум. Ала след нея дълги години царувал мир и нямало открити нападения откъм Ангбанд,
защото Моргот вече разбирал, че без чужда помощ орките не могат да се мерят с Нолдорите; и започнал да дири в мрачното си сърце нови планове.
След още сто години в една тъмна нощ пред портите на Ангбанд излязъл Глаурунг — първият от огнените дракони на Севера, наричани
Урулоки. Още бил млад и недорасъл, защото дълъг и бавен е животът на драконите, но въпреки туй елфите с ужас побягнали от него към Еред
Ветрин и Дортонион, а той осквернил с гнусните си пламъци полята на
Ард-гален. Тогава Фингон препуснал насреща му с група стрелци на буйни коне и го обкръжил в плътен обръч; не издържал Глаурунг стрелите им,
защото още не бил покрит с плътна броня, затуй избягал обратно в Ангбанд

и дълги години не се показал оттам. Възрадвали се Нолдорите и прославили Фингон; само малцина предусещали какво им вещае тази нова заплаха. Ала Моргот бил недоволен, че Глаурунг се разкрил преждевременно; и след неговото поражение настанал Дългият мир, що траял почти двеста години. През цялото това време имало само дребни схватки из покрайнините, а Белерианд процъфтявал и благоденствал.
Защитени от своите северни армии, Нолдорите издигнали градове с могъщи кули, сътворили безброй прекрасни неща и съчинили множество песни, предания и премъдри книги. Из много области Нолдори и Синдари се слели в един народ с общ език; останала само тази разлика, че
Нолдорите били по-могъщи телом и духом, раждали най-славните воини и мъдреци, издигали каменни градежи и обичали хълмовете и равнините.
Синдарите пък имали най-прекрасните гласове, били по-надарени в музиката (ако не се брои Маглор, син Феаноров) и обичали горите и речните брегове; а някои от Сивите елфи все още бродели на длъж и шир без да се заселват никъде и пеели песни по своя път.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: