Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

заедно със своите майстори сътворил две ладии, в които да ги съхраняват навеки. Тия ладии поверили Валарите на Варда, та да ги превърне в светила небесни, по-ярки от древните звезди и по-близки до Арда; а тя им дала силата да прекосят ниските области на Илмен и ги пратила да се движат по неизменни пътища над пояса на Земята от запад на изток и обратно.
Туй сторили Валарите, понеже си спомняли сред здрача прежния мрак из земите на Арда; а сега били решили да огреят Средната земя и със светлина да възпрат злодеянията Мелкорови. Защото не забравяли нито
Аварите, що останали край водите на своята пробуда, нито даже бунтовните Нолдори в далечното им изгнание; а освен туй знаел Манве, че наближава часът за идване на човешкия род. И разказват, че както някога били тръгнали Валарите на бран срещу Мелкор заради Куендите, тъй пък сега сега се въздържали заради най-младите Чеда на Илуватар, наречени
Хилдори или Следващи. Толкоз скръбни рани била понесла Средната земя във войната срещу Утумно, че Валарите се бояли да не се случи нещо още по-страшно на Хилдорите, които щели да бъдат смъртни и не тъй издръжливи на страх и бедствия както Куендите. А и разкрито било вече на
Манве где ще се появи човешкият род. Затова не само изпратили светлина,
но и укрепили първото обиталище на хората.
Исил Сияйния — тъй нарекли древните Ванияри Луната, последен цвят на Телперион във Валинор; Слънцето пък нарекли Анар
Огненозлатната — сетен плод на Лаурелин
[1]
. Ала Нолдорите ги наричали още Рана Своенравния и Васа Огненото сърце, що разбужда и изгаря;
защото Слънцето било издигнато сред небосвода като знак за събуждането на хората и залеза на елфите, а Луната нежно пази старите спомени.
И за да води ладията на Слънцето била избрана девойка от Маярите на име Ариен, а острова на Луната управлявал Тилион. Докато били живи
Двете дървета, Ариен се грижела за златните цветя в градините на Явана и ги поливала с лъчезарна роса от Лаурелин; Тилион пък бил ловец от свитата на Ороме и носел сребърен лък. Всичко сребърно обичал и когато подирел почивка, напускал лесовете на Ороме, за да полегне под искрящите лъчи на Телперион край езерата на Есте сред Лориен; затуй сам помолил да му поверят навеки грижата за последното Сребърно цвете.
Макар и девойка, Ариен имала по-велика мощ от него и я избрали затуй, че не се бояла ни от жегата на Лаурелин, ни от ярките му лъчи, защото била от онези огнени духове, които не смогнал Мелкор чрез лукавство да превърне в свои слуги. Тъй ярко блестели очите й, че даже Елдарите не дръзвали да ги погледнат, а когато напуснала Валинор, тя захвърлила телесните одежди,
що носела там по обичая на Валарите и се явила като разголен пламък в

цялото си страховито величие.
Исил бил сътворен по-напред и пръв се издигнал сред звездното царство, та станал първородната нова светлина, както бил първороден и
Телперион. И за известно време над света греели само лунни лъчи, а под тях трепнали и се разбудили множество живи създания, що дълго били очаквали нови времена, потопени в дрямката на Явана. Стъписали се слугите на Моргот, ала елфите в Отвъдните земи гледали небосвода с наслада; и когато Луната изгряла над мрачния Запад, Финголфин затръбил със сребърни рогове и потеглил на поход през Средната земя, а сенките на отряда му се разстилали отпред дълги и черни.
За седми път прекосил небосклона Тилион и достигнал най-далечния
Изток, когато била завършена ладията на Ариен. Възвисила се тогаз Анар величаво и първият слънчев изгрев бил като огромен пожар по кулите на
Пелори — лумнали облаците над Средната земя и отекнала песента на безброй водопади. Ужас обзел даже самия Моргот, та се спуснал в най- дълбоките подземия на Ангбанд, прибрал всички свои слуги и избълвал черни зловонни пушеци, за да укрие земите си от светлината на Дневната звезда.
А Варда била замислила двете ладии да кръжат безспир през Илмен,
ала никога да не срещат; всяка от тях да изгрява от Валинор и да изчезва на изток, докато другата на свой ред се появява откъм запад. Тъй започнал броежът на новите дни, като било и някога според Дърветата — от смесването на двете светлини, когато Ариен и Тилион минавали по своя път над Средната земя. Ала Тилион бил своенравен и не винаги се придържал към скоростта и пътя, що му отредили; мъчел се той да настигне Ариен, привличан от нейния блясък, макар че пламъкът на Анар го обгарял и помрачавал Лунния остров.
Заради своенравието на Тилион, а най-много заради молбите на
Лориен и Есте, които се оплаквали, че звездите са засенчени и няма вече на
Земята сън и покой, Варда променила замисъла си и разрешила от време на време над света да пада здрач. Тогава Анар идвала да си почине във
Валинор върху хладното лоно на Отвъдното море; и Вечерта, време за залез и отдих на Слънцето, била най-светъл и радостен час за Аман. Скоро обаче помощниците на Улмо спускали Слънцето надолу и то бързо и незабелязано минавало под Земята на изток, а оттам отново се издигало по небосклона, та да не настане дълга нощ и злото да плъзне навред под
Луната. Ала от допира с Анар водите на Отвъдното море се нажежавали и искрели с пъстроцветни пламъци, тъй че още дълго подир отминаването на
Ариен имало светлина във Валинор. И все пак докато тя пътувала високо

над Земята, сиянието бавно бледнеело, здрач обгръщал Валинор и тогаз най-силно скърбели Валарите за гибелта на Лаурелин. Тежки били призори сенките на Защитната планина над Блаженото царство.
Варда заръчала на Луната да се движи по същия начин и минавайки под Земята да изгрява вече от изток, ала само след като Слънцето е слязло от небосвода. Тилион обаче пътувал с неравна стъпка и страстно се стремял към Ариен, както прави и до днес; затуй понякога двамата се явяват едновременно над Земята, а се случва и да я настигне толкова близо, че сянката му помрачава нейния блясък и настава нощ посред деня.
От тогава насетне и чак до Промяната на света Валарите отброявали дните по възхода и залеза на Анар. Защото Тилион рядко се задържал във
Валинор, а по-често минавал набързо над западните земи Авасар, Араман и
Валинор, за да потъне в бездната зад Отвъдното море и да продължи самотния си път из необятните пещери между корените на Арда. Там често се бавел задълго и закъснявал да се завърне в небето.
Още по-сетне, подир Дългата нощ, светлината на Валинор станала по-ярка и по-прекрасна от оная над Средната земя; защото Слънцето си почивало там и небесните лъчи идвали по-близо до Земята. Ала нито
Слънцето, нито Луната могат да ни напомнят за древната светлина, що бликала от Двете дървета, преди да ги докосне отровата на Унголиант. Днес онзи блясък се съхранява единствено в Силмарилите.
Моргот обаче ненавиждал новите светила и задълго се стъписал пред този ненадеен удар на Валарите. После нападнал Тилион, като изпратил насреща му сенчести духове и настанала люта схватка в Илмен по пътеките на звездите; но Тилион победил. А от Ариен се боял Моргот неимоверно и не смеел да я приближи, защото нямал вече прежната сила; колкото повече растяло неговото лукавство и колкото повече зло разпращал чрез лъжи и гнусни твари, толкова повече се пилеела мощта му и го обвързвала към земята, та вече ни можел, ни искал да напусне мрачната си крепост. С
черни сенки укривал себе си и слугите свои от Ариен, на чийто взор нямали сили да устоят; и земите край неговото леговище се обгърнали в тежки облаци и изпарения.
Но като видели набега срещу Тилион, Валарите се усъмнили дали пък злобата и лукавството на Моргот не ще му помогнат в борбата. Не искали да разпалват война срещу него из Средната земя, ала не забравяли разрухата на Алмарен и решили, че туй не ще се повтори с Валинор. Затова по ония времена пак укрепили земите си и издигнали стръмните планински

склонове на Пелори до страховити висини на изток, север и юг. Отвън тия скални прегради били черни и гладки, без ни най-малка издатина или опора, спускали се в бездънни пропасти с твърди и огледално лъскави стени, а над тях се извисявали шеметни върхове с бели корони от лед. Зорка стража бдяла там непрестанно и нямало друг проход, освен Калакирия —
нея единствено не затворили заради онези Елдари, които останали верни и продължавали да живеят под властта на Финарфин в град Тирион върху зелената могила сред дълбоката планинска клисура. Защото всички от елфическия народ, дори Ваниярите и техният владетел Ингве, трябва понякога да вдъхват външния въздух и вятъра, що долита през морето откъм родните им земи; а Валарите не искали да разделят завинаги
Телерите от техните сродници. Но в Калакирия изградили могъщи кули с многобройна стража, а при нейния изход към равнините на Валмар станувала многобройна армия, тъй че ни птица, ни звяр, ни елф, ни човек,
ни каквато и да било жива твар от Средната земя да не може да мине оттам.
Пак по онова време, наречено в песните Нуртале Валинорева, сиреч
Укриването на Валинор, били сътворени Омагьосаните острови и морето около тях се изпълнило с измамни сенки. И тия острови били пръснати като мрежа от север на юг из Сенчестите морета, та нямало как да ги отмине онзи, що плавал на запад към Самотния остров Тол Ересеа. Никой кораб не можел да мине край тях, защото вечно въздишали вълните и напявали опасната си песен по мрачни скали, обгърнати в мъгла. Тежка умора налягала моряците сред здрача и ги обземала ненавист към морето; ала който стъпвал на ония острови, там си оставал да спи чак до Промяната на света. И тъй, както предрекъл Мандос на Нолдорите в Араман, Блаженото царство било затворено за тях; и от многото пратеници, що в сетнешни дни поемали с кораби на запад, никой не стигнал до Валинор, освен един- единствен — най-великият моряк от всички легенди и песни.
[1]
Както посочва Толкин във „Властелинът на пръстените“, за елфите Слънцето е от женски род. Бел.пр.
↑

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: