че скоро почнали да срещат тук и там Мрачни елфи и се сдружили с тях;
тъй хората станали в своето детство спътници и ученици на този древен
народ от елфически скиталци, що никога не били поели по пътя за Валинор и познавали Валарите само от далечни и стари предания.
Моргот все още бил отскоро в Средната земя и нямал голяма власт,
защото му пречела внезапно изгрялата светлина. Рядко се срещали опасности из равнините и хълмовете; а имало безброй нови неща,
замислени от Явана още преди много епохи и засети като семена в мрака,
за да покълнат и разцъфтят изведнъж. На запад, на север и юг бродели рожбите човешки и радостта им била като росно утро, когато всеки лист е зелен.
Но мимолетно е всяко утро, а денят рядко се познава по сутринта; и наближило време за пагубните войни из Севера,
когато Нолдори, Синдари и хора простосмъртни се изправили на отчаяна бран срещу пълчищата на
Моргот Бауглир. Гибел им донесли лукавите лъжи, що бил посял някога
Моргот и продължавал да сее сред своите врагове, а освен туй все още било в сила проклятието, родено от Братоубийството в Алквалонде и безумната клетва на Феанор. Само за част от великите дела на оная епоха ще разкажем тук и най-често ще става дума за Нолдорите, Силмарилите и малцината простосмъртни, що преплели съдбата си с тях. По онова време елфи и люде били равни по ръст и по сила, но елфите имали повече мъдрост,
сръчност и хубост; а онези, които идвали от Валинор и били виждали Всемогъщите, стояли толкоз над Мрачните елфи, колкото те пък били над простосмъртните хора. Само в кралството Дориат, чиято владетелка Мелиан била сродница на Валарите, успели Синдарите да се изравнят с Калакуендите от Блаженото царство.
Безсмъртни били елфите, мъдростта им растяла век подир век и ни старост, ни болест можела да ги погуби. Защото телата им, сътворени от тъканта на Земята, били нетленни; и в ония дни повече
наподобявали телата човешки, тъй като все още отскоро пламтял в тях огънят, що бавно ги изгаря отвътре. Крехките хора обаче по-лесно загивали от нападение или злополука и по-трудно оздравявали; болести многобройни ги мъчели, а накрая се състарявали и умирали. А какво става с душите им подир смъртта
— туй не знаят даже елфите. Някои казват, че и те отивали в чертозите на
Мандос, само че на друго място; казват още, че след Илуватар и Манве единствен Мандос знае какво става с тях, щом се съберат в ония безмълвни чертози край Отвъдното море. Никой не се е завръщал от
домовете на мъртвите, освен Берен, син Барахиров, чиято ръка е докосвала Силмарил;
ала подир туй никога не е разговарял с простосмъртни люде. А може би
съдбата човешка отвъд живота вече не е в ръцете на Валарите и може би не всичко е било предречено в Музиката на Айнурите.
В по-късни дни, когато победите на Моргот всели раздор между елфи и хора, както той страстно желаел, елфите в Средната земя почнали да линеят, а хората си присвоили слънчевата светлина. От тогава Куендите взели да скитат из усамотени места по далечни равнини и острови,
свикнали с бледия
светлик на Луната и звездите, с пещерите и горските дебри, докато накрая се превърнали в сянка и спомен всички освен онези,
що отплавали към далечния Запад и изчезнали от Средната земя. Ала в зората на дните елфи и хора били съюзници и се смятали за роднини; някои люде даже изучили премъдростите на Елдарите и с храброст велика се прославили сред най-доблестните Нолдори. А в славата, красотата и съдбата на елфите имали дял и три рожби от връзката между двата народа
— Еарендил, Елвинг и техният син Елронд.