Съкровища на снега

ГЛАВА ОСМА

Люсиен също лежеше на своето легло в тъмнината, с гореща туптяща глава и очи, които не можеше да затвори, защото всеки път когато ги затваряше, виждаше Дани да изчезва зад скалата. И това не беше обикновена скала, това беше тъмна отвесна пропаст, която нямаше дъно — падаше надолу безкрайно.

От време на време той се унасяше, но всеки път се стряскаше със слаб вик на страх, а сърцето му биеше лудо, тъй като сънищата му бяха по-лоши и от мислите му. О да можеше някой да дойде! Ужасно беше, толкова ужасно да си сам. Нуждаеше се от майка си. Той знаеше, че тя се е прибрала, защото я чуваше да се движи долу в кухнята, но не смееше да я повика. Тя сигурно е ужасно ядосана и затова не идва при него. Освен това на повикването може да се отзове сестра му, а Люсиен по никакъв начин не искаше да види сестра си. Той не смееше и да помисли за това, което тя би му казала.

Почна да мисли за утрешния ден. Предполагаше, че като отиде на училище, Анет ще е разказала там на всички. Никой и без това не го обичаше много — грозен, с лош характер, глупав какъвто си беше, но сега всички ще го намразят. Никой няма да иска да е приятел с него, или да седи до него в класа или да си тръгне с него от училище за дома.

Люсиен чу стъпки по стълбата и майка му влезе в стаята. Той седна, протегна ръце към нея плачейки, но тя не се приближи до него. Вместо това, седна на кревата и го наблюдаваше неодобрително и угрижено.

Сърцето   й   се   изпълваше   със   съжаление   и   тя копнееше да го утеши, но беше много уплашена. Тя се страхуваше какво ще направят Бюрние, ако Дани е много осакатен; плашеше се от съд; дали ще може да заплати на доктора. Не смееше много да му съчувства да не би да кажат, че защищава сина си. Освен това тя се чувстваше отговорна да го накаже някак си.

Ако беше една разумна жена, щеше да види, че Люсиен не се нуждае от нейното наказание. Можеше да прозре предстоящите дълги седмици на страх, самотност и угризение на съвестта, които се изпречваха пред него. Щеше да разбере, че нейната роля е да го утеши и да му помогне доколкото може. Но тя не беше много разумна.

„Ти си едно лошо момче, Люсиен", каза тя тежко. „Не знам какво ще стане. Ако това дете на Бюрние е тежко ранено, ние сме съсипани. Ще трябва да заплатим всички разноски, и нямаме средства. Не е чудно и полицията да ни потърси. Ти си извършил нещо ужасно и дано наистина да се срамуваш от себе си."

Люсиен беше толкова засрамен от себе си, че нищо не отговори. Нещо, което удиви майка му, тъй като Люсиен обикновено беше бърз да отговаря и да държи за своето. Един мълчалив Люсиен беше нещо ново.

„Добре", каза тя най-после, с по-любезен тон, „да се надяваме за най-доброто! Утре можеш да отидеш и кажеш на семейство Бюрние колко съжаляваш и може би те ще ти простят."

Тя почака той да й отговори, но отговор не последва. Майка му не каза нищо повече и излезе от стаята много неспокойна. Тя се върна по-късно с една купа топла супа. Може да не е право да утешава сина си, но поне може да го нахрани.

Люсиен взе купата и се опита да яде, но на третата глътка се задави и подаде купата на майка си. След това се хвърли върху кревата с лице на възглавницата и заплака отново горко, с прималяло сърце. Майка му не каза нищо, защото не знаеше какво да му каже. Тя го милваше по главата докато хълцанията му затихнаха. Тогава излезе тихо и го остави сам в нощта.

Когато се събуди на другия ден, Люсиен не можеше да си спомни какво се бе случило, че главата толкова го болеше, а очите му бяха натегнали и горещи. След това изведнъж си припомни всичко. Припомни си и нещо друго: днес трябваше да отиде на училище и да срещне другите деца.

Дани може да е умрял тази нощ и те всички знаят, че това е по негова вина.

Няма да отиде, той ще се крие през целия ден. Не е много трудно. Ще изтича нагоре до боровата гора и ще се върне късно след обяд. Никой няма да знае къде е бил. Майка му ще помисли че е бил на училище, а никой от училище няма да пита за него. Той живее доста далече нагоре в долината и освен това, кой ли пък се интересува от него? Разбира се, накрая някой ще открие, но днес, в този момент това беше най-важно. Утре може да се почувства по-различен, или Дани може да стане по-добре; всичко може да стане по-късно, но днес той трябва да бяга и да се скрие.

Той стана и слезе долу. Мария беше в кухнята. Тя вече беше закусила и се готвеше да тръгва за гарата. Тя поклати глава и обърна гръб когато Люсиен влезе, но той не я погледна. Люсиен мина през кухнята тихо, прекоси я и отиде в обора да помогне на майка си с ранното доене.

Тя го погледна с неспокоен израз когато влезе, но той не каза нищо. По-късно, когато седеше на столчето до печката, за да закуси, той продължаваше да мълчи. Накрая стана, закопча палтото си целуна майка си за довиждане без да каже дума и излезе.

Госпожа Морел застана пред къщата да го изпрати с поглед. Когато стигна до завоя, той се спря и се обърна назад. Майка му помаха с ръка. Той също й махна с ръка и почака докато я видя да се прибира. След това, като се обърна той се завтече нагоре по хълма колкото краката му държеха.

Люсиен тичаше доста бързо и пристигна запъхтян в тихата прохлада на боровете, които заобикаляха планината. Тук той беше в безопасност, защото беше още много рано (в Швейцария училището започва в 7.30 ч.) и така той остана сам с мислите си.

Това беше една красива борова гора. Дърветата, събудени от пролетта, се изпълваха с благоуханна смола, която се стичаше по сивите стъбла. Приятна, топла миризма се издигаше от земята. Слънцето проникваше през клоните, хвърляше светли петна върху килима от сухи борови игли. Гората тънеше в тишина и прохладна светлина. Люсиен почувства изведнъж, съвсем малка надежда — като че ли един от блуждаещите слънчеви лъчи бе изгубил пътя си между клоните и бе пронизал нищетата в сърцето му.

Той не знаеше какво ще прави цял ден. Нямаше и храна, защото обеда си получаваше в столовата на училището. Но това странно чувство на надежда го правеше да се чувства сънлив и понеже беше прекарал една разпокъсана, неспокойна нощ, той се изтегна върху боровите игли, добре прикрит от няколко храста малини и заспа дълбоко.

Топлият пролетен вятър разрошваше косата му и блуждаещите слънчеви лъчи го целуваха от време на време. Малки палави, сиви катерички бърбореха по върховете на дърветата и се замерваха с шишарки, а поточето в падината игриво скачаше от камък на камък. Люсиен спа докато слънцето се издигна високо над главите и децата долу в училището отиваха да се хранят. Тогава той се събуди и искаше нещо да яде.

Тук в гората обаче не можеше да се намери храна. Той стана и се заслуша нагоре по склона, чудейки се дали някой добър стопанин от планинските хижи не би му дал да пие мляко. Докато се разхождаше, той бръкна в джобовете си, намери ножа си и го извади.

Беше стигнал до края на тази част на гората. Тук между боровете растяха буки. Пред него се издигаха стръмни склонове покрити с трева. Пъпките на буките бяха пълни, готови да се разпукат и тук там се бе появил по някой пухкав лист. В скоро време те всички ще се разлистят и гората ще изглежда като катедрала с нежно зелена украса на фона на синьото небе.

Люсиен седна на един дънер, взе парче дърво и почна да го дялка с ножа си. Той често дялкаше парчета дърво, въпреки че никога не беше изработил нещо сериозно. Но сега, като нямаше какво да прави, той реши да издяла фигурата на дива коза, от тези, които живеят по високите урви. Той започна лениво да дялка дървото.

Постепенно то почна да се оформя в ръцете му. Обхвана го едно особено вълнение. За първи път той забрави терзанията си и се задълбочи в това което правеше. Той виждаше животното с очите на ума си и пръстите му следваха мисълта му. Оформи се глава, с красиви извити рога и енергичен, устремен нос; тогава едно наострено ухо което е чуло роговете на ловджийте; най-после четири тънки копита и тяло в поза на бягане.

Люсиен държеше фигурката на разстояние, за да я разгледа внимателно. Не беше съвършена, но безспорно имаше прилика. Сам Люсиен не знаеше колко е сполучил. За първи път след нещастния случай той се почувства почти щастлив. Той откри, че може да върши нещо; колкото и да беше глупав той можеше да моделира с ножче и повече няма да се смущава, че е сам. И когато другите деца не го желаеха той ще отиде в някой тих кът на гората, ще наблюдава и ще моделира. Докато дялкаше можеше да забрави всичко и това е, което желаеше най-много. Каквото и да се случи той можеше да се отдели и да забрави.

Той се изкачи нагоре по един склон и погледна надолу към гората и към долината под нея. Слънцето се движеше на запад към планините, а далеч долу можеше да види малки черни петънца, които тичаха във всички посоки — децата се връщаха от училище. След четвърт час или повече той ще може да се прибере спокойно у дома.

Той  слизаше  бавно  между  боровете  защото  не трябваше да се прибере много рано. Сега слънцето огряваше другата страна на долината. Гората беше хладна и тъмна, изпълнена с малки будни шепоти. Люсиен беше сложил ръката си в джоба. Пръстите му здраво стискаха гладкото тяло на дървената коза. Това беше едно успокояващо чувство. Сърцето му започна да се свива пак при мисълта за това, което щеше да чуе, когато се прибере у дома. Дани може да е умрял; но Люсиен отблъсваше тази мисъл, защото не смееше да я приеме. Може би той беше зле ранен, и Люсиен си представи лицето на Дани бледо, уплашено на зеления фон на тревата.

Ако можеше само да направи нещо, да измисли, но не можеше да мисли за нищо.

Той влезе в къщи малко срамежливо. Майка му бе при мивката и го погледна неспокойно. Тя го изчака малко да заговори, но не можа да задържи любопитството си повече и почна да го разпитва.

„Е добре," почна тя, „как прекара в училище днес?"

„Добре, благодаря." отговори Люсиен.

„Ходих у Бюрние да попитам," продължи тя, „Анет и господин Бюрние са завели Дани с кола при доктора. Те ще се върнат късно. Бабата беше много любезна, Люсиен. Те са добри хора и аз мисля, че те ще ти простят и няма да ти създадат неприятност, която заслужаваш."

Люсиен не отговори. Бабата може да му прости, но той знаеше много добре, че Анет няма да стори това никога.

„Знае ли учителят какво се е случило?", попита майка му след малко.

„Да," отговори Люсиен.

„Каза ли той нещо за това?" продължи майката.

„Не" отговори Люсиен.

Майка му беше озадачена. Тя беше прекарала много ужасен ден като си мислеше какво ли ще се случи със сина й в училището, но като че ли нищо не се бе случило. Той даже изглеждаше малко по-весел отколкото сутринта.

„Мамо, отивам да доя." каза Люсиен и излезе навън с въздишка на облекчение. Оборът беше убежище в което щеше да избегне въпросите на майка си. Там кравите не мислеха лошо за него. Той набързо издои една крава и като наведе ведрото изпи направо от него около половин литър топло, пенесто мляко. Почувства се по-добре. Откакто закуси сутринта не беше ял нищо.

Люсиен реши да запази нещо от вечерята си за следващия ден. Така щеше да прекара скрит в гората един спокоен ден. Ще прави това всеки ден докато го открият. Може да не е много скоро — техният дом бе толкова високо нагоре в долината.

Стоя колкото се може повече около доенето и тогава тръгна бавно към къщата като носеше кофите с мляко. Той стигна до вратата едновременно със сестра си, която беше се изкачвала нагоре по склона към къщата и беше червена и задъхана.

„Ти малък страхливец!", извика тя вместо да го поздрави. „Представи си да не ходиш на училище! Какво е правил той цял ден, мамо? Аз щях да го накарам да върви!"

Майка й се обърна възмутена. „Какво говориш Мария?", попита тя остро. Той току що се прибра.

Остави бедното дете, и си гледай твоята работа!"

„Така ли!" възрази Мария. „Добре, щом като той се прибира едвам сега, много бих искала да знам от къде иде. Случи се да срещна учителя по пътя от гарата. Той чистеше от бурени градината си. Погледна през оградата и ме повика. „Къде е Люсиен?", каза той, „и защо не е дошъл на училище? Не е ли добре?" и аз отговорих: „Той е съвсем добре и утре ще дойде на училище даже ако трябва да го влача!" „Така да знаеш, Люсиен! Един Господ знае къде си бил днеска, но утре аз сама ще те заведа на училище."

„Как можеш да ме лъжеш така, Люсиен," извика майка му ядосано. „Ти си лошо момче. Не знам какво да правя с теб. Учителят трябва да се справи с тебе." И понеже беше толкова умъчнена, че момчето й я беше измамило, тя покри лицето си с престилката и заплака. Люсиен седеше до печката в горчиво, мрачно мълчание. Всичко и всички изглежда бяха против него. Единствената му надежда да бяга му беше отнета; утре ще трябва да отиде на училище и Анет ще бъде там.

Той взе една голяма треска и почна да я дялка с ножа си. Сети се за дървената коза и мушна ръка в джоба си, за да я докосне.