Суфизмът не е възникнал в някакъв определен момент от човешкото развитие. Той винаги е съществувал, защото е част от стремежа на човека да намери отговор на най-важните въпроси, които стоят пред него

СПОСОБНОСТТА ДА НЕ 3АБЕЛЯЗВАМЕ

Някой може да попита: "Полезно ли е това?" Може би не винаги, но в крайна сметка е целесъобразно: умеещият да не забелязва осъзнава и полезната страна на тази своя способност. Възможно е да осъзнае това точно преди да се сблъска с многобройните неудобства, но всичко е добре, когато завършва добре.

Твърде често, да не се забележи се изискват по-малко усилия, отколкото да се забележи нещо, което лесно може да бъде пропуснато. Има значими и незначителни неща. Вървейки по пътя на живота човек вижда, че много неща нямат значение и че е много лесно да не ги забележиш. Този, който обръща внимание на всичко, което му попада по пътя, ще загуби много време в своето пътешествие, което и така изисква цял живот, за да се достигне целта. Ако човек се катери по планината на живота с цел да се изкачи на върха, той ще се тревожи по всякакъв повод и никога няма да достигне до върха. Така навеки ще си остане тревожен в подножието. Когато човек разбира, че са му останали само няколко дни живот на тази земя, той престава да се тревожи за дреболии, започва да мисли само за онова, , което наистина е важно. Вкопчвайки се в дреболиите, човек загубва възможността да изпълни великите цели на живота. Този, който се тревожи за дребните неща, е малък; душата, мислеща за великото, е величествена.

Способността да не забелязваш е първият урок на прошката. Тази склонност се ражда от любовта и симпатията. Нали този, който ненавижда, забелязва и най-незначителната грешка, докато онзи, който обича, естествено не забелязва грешките на другия и често дори се стреми да превърне недостатъците на любимия в достойнства. В живота има безброй неща, предлагащи красота, и безброй уродливи неща. Нямат край достойнствата и нямат край недостатъците. И възгледът на човека за живота зависи от нивото на неговото развитие.

Колкото повече се издига човек, толкова по-широк става неговият хоризонт. Склонността да симпатизира, което е аналитична склонност, притегляща, оценяваща и забелязваща всичко, води човека до желанието да не забелязва. Не съдете, както е казал Христос, за да не бъдете съдени. Колкото повече размишляваш над този урок, толкова по-дълбоко прониква той в сърцето ти. Той учи, че трябва да се стараем да не забелязваме всичко, което е в разрез с нашите представи за това, как трябва да бъде устроен животът, докато не се издигнем на такова равнище на съзнанието, когато целият живот представлява грандиозно видение на Бога.

ПРИМИРЕНИЕ

Това не означава, че човек, желаещ да стане истински суфий, е длъжен да отхвърли всички свои убеждения, за да получи възможност да постигне съглашение с всеки човек. Няма полза вечно да бъдем снизходителни към всякакви мисли на някого, както няма полза винаги да изтъкваме собствените си убеждения от своето сърце. Примирението не е в това. Човек, способен да изслуша другиго, може да накара и другия да го изслуша. Този, който лесно се съгласява с другите, притежава достатъчна сила, за да убеди и тях в необходимостта от съгласие. Затова постъпвайки по този начин човек винаги печели, макар понякога да изглежда, сякаш е загубил. Ако човек е способен едновременно да гледа от своята гледна точка и от гледната точка на друг човек, той придобива пълен обзор и ясно разбиране, той "гледа с двете очи".

Без съмнение, триенето поражда огън, но самият огън е съгласие на атомите. Ако двама атома имат собствени убеждения и спорят за тях, това е стимул за размишление и не предизвиква особен проблем. Но ако човек спори заради самия спор, спорът се превръща в негова цел и той престава да получава удоволствие от примирението. Думите се превръщат в средство за изразяване на несъгласие, доказателствата се превръщат в гориво за пламъка. Но мъдростта пребивава там, където разумът е гъвкав. Такъв човек разбира и вижда всичко -правилното в неправилното и неправилното в правилното. Човек, достигнал съвършеното знание, се е издигнал над категориите за истинското и лъжливото. Той ги познава и същевременно не ги знае, може да каже много - и същевременно какво може да каже? Тогава му става лесно да се примири с всички и с всичко.

В едно предание се разказва за двама суфии, които се срещнали след много години, през които всеки от тях вървял по свой собствен път. Те били радостни от срещата след толкова дълга раздяла, защото и двамата били мюриди на един муршид. Единият попитал другия: "Разкажи ми, моля те, какъв беше твоя опит? След всичките тези дълги години на изучаване и практикуване на суфизма аз усвоих едно: как да примирявам другите. Сега умея добре да правя това. Ще ми кажеш ли какво си научил ти?" Другият отговорил: "След всичките тези дълги години на изучаване и практики на суфизма аз усвоих как да управлявам живота - всичко, което съществува в света, съществува за мен и аз съм повелител на всичко. Всичко, което става в света, става по моя воля". Дошъл техният муршид и двамата му разказали за това какво са научили по време на странстването. Муршидът казал: "И двамата сте прави. В първия правилно разбраното самоотричане е развило способност да се примирява с другите; във втория нищо не е останало от неговата собствена воля и ако някаква воля все още може да бъде открита в него, то това е волята на Бога".