Тайният живот на Шекспир

142
потушени или използвани да се опече празничният вол. Той стоеше сред зяпачите край Лъдгейт, докато процесията на великите се виеше към катедралата „Свети Павел“ за благодарствения молебен.
Облекчението, забеляза той, беше някак си по-малко вълнуващо от страха. Зърна, криволичеща и подскачаща зад четири плашливи сиви коня, каляската на кралицата и се зачуди дали и Нейно Величество си мисли същото.
Седмица по-късно, в долния край на „Кингс стрийт“, се сблъска с Уилям Камдън.
За първи път заради начина, по който господин Камдън го изгледа — от главата до петите — Бен поиска да хукне и да се посъветва с огледало. Но после старият учител сложи приятелска ръка на рамото му: разходиха се и говориха, сякаш бяха равни.
„Тамерлан“ — да, господин Камдън я беше гледал. И него също го беше завладяла или по-точно беше завладяла отвращението му към онова, което по-рано беше наричал тривиалността на театъра.
— Изоставянето на римата, люлеещата се рима, както я нарича поетът, дава на стиха нова сила и великолепие без съмнение —
одобрително се произнесе той. — Така може ли да бъде и гъвкав?
Способен ли е да предава сладостта? Ето ти нови океани, които нашият храбър английски език има да преплува. Разбира се, той още е твърде далеч от съвършенството на древните езици…
Докато крачеше с господин Камдън и го слушаше как обсъжда,
пресява и разграничава, Бен осъзна, че не е мислил за тези неща в театъра. Дори и когато изпитваше възхищение, пак мислеше донякъде и за побутващите гърди на някоя мадам, които виждаше с крайчеца на окото си.
— Нашата стъпка, съгласен съм, е в произношението, не в качеството, така че ефектът от латинския стих никога няма да бъде истински възпроизведен… — Учителят Камдън спря на ъгъла, където се разделяха пътищата им. Той изгледа Бен сърдечно, сякаш се опитваше да заличи по-предишното си изражение. — Е, кога ти изтича срокът?
— След пет години — отвърна Бен.
— Бързо ще минат.
Бен широко се усмихна.
— Никога преди не сте ме лъгали.

143
Заряза пиесите и жените за една година. Взе това решение като скок в студена вода. Започна да чете и изчерпвайки книгите си,
спести, за да си купи още. Докато обикаляше търговците на книги из църковния двор на „Свети Павел“, се натъкна на смугъл млад мъж и го разпозна, без да го познава. Това изпито лице с високо чело,
тревожните очи, болезнено чувствителни като синини. Младият човек му направи място да мине.
— Сър.
— На вашите услуги.
Бен никога не даваше път. Младежът продължи, преодолявайки пъргаво канавката, и тогава Бен си го спомни. Шордичката кръчма:
играчът, Уил. Изведнъж усети, че се чуди защо той никога не прави път. Въпросът продължи да го измъчва и в следващото магазинче,
където книжарят тревожно надвисна над него, наблюдавайки как зидарските му ръце прелистват безценните страници. Катул
[10]
:
любовни стихотворения, хиляди целувки. Остави я. Марциал
[11]
: с ум,
пращящ като гърне в огнището, по-добър. За свой ужас Бен откри, че не иска да купи нито един от двамата. Не можеше да се сети за нищо на света, което да го удовлетворява. Излезе от книжарницата със замаяна глава. Залута се. Опита се да прави място на хората, но изобщо не му хареса — не заради плискащата мръсотия, а заради начина, по който те го зяпаха, минавайки — взимаха го за даденост.
Дъхът му стана насечен. На тоя свят трябва да има нещо, викаше наум,
но сякаш се мъчеше да си спомни сън прекалено късно на сутринта.
Въздържанието, вкопчи се за тази мисъл. Да, прекалено голямото въздържание напоследък, това беше бедата му: напиваш се до козирката, здравичко се изпотяваш и често се събуждаш, възроден за живот. Озова се в подножието на Полс Уорф Хил: влезе в първата пивница, опушена, пълна с лодкари, които се опитваха да се надругаят един друг. За да изпие първите две кани, му трябваха горе-долу две минути; достатъчно време да оголи и изследва гадната, набъбваща истина, че нито Катул, нито Марциал, нито похотта, нито ученето можеха да променят факта за втория му баща — или да отложат деня,
в който Бен щеше да се превърне в него.
Нито пък пиенето можеше, но той продължи да упорства. Мина през различни състояния — мразеше всички, познаваше всички,
изпадна в каещо се блаженство — и се озова в дълбокомислен

144
разговор с огромен мъж с проницателни очи и шаячно палто, който се беше разположил на пейката до огъня. Сигурно носеше тежка кесия,
защото имаше прислужник, който чакаше до вратата и донасяше нови питиета още щом господарят вдигнеше пръст. Човекът обичаше само да разпитва и да слуша и скоро научи всичко, което можеше да се знае за Бен. В замяна извади глинена лула и бурканче и научи Бен на модното ново изкуство да пиеш дим. Приятен събеседник; и дори когато на Бен му просветна какъв е той, докато човекът си разменяше намигване със съдържателя, а слугата дръпна лоста през вратата, той пак не промени особено мнението си.
— Ти нищо не каза за себе си — каза Бен. — Но предполагам, че твоят човек всъщност не ти е слуга.
Проницателните очи проблеснаха през дима.
Не точно. Корабен писар е.
— Аха. Значи тогава ти трябва да си капитанът. — Мъжът се поклони. — Хубаво изиграно. А ние… — Той се огледа наоколо:
другите пиячи, полувцепенени, изглежда, още нищо не бяха забелязали. — Ние сме риба за твоята мрежа.
— Такава, която решавам да не хвърля обратно в морето. А и някои може да имат силата да изпълзят и да се освободят. Кралицата още има нужда от войници, господин Бенджамин, за да се бият с
Испания рамо до рамо с холандците. Дойдох в четвъртък тази седмица от Флашинг, твърдо решен да намеря няколко храбри, свежи души, за да ги отведа обратно с мен в Холандия. Добродетелният сър Филип
Сидни не беше последният доблестен англичанин, кълна се в това.
— Нито последният мъртъв англичанин — каза Бен, допивайки бирата си.
Беше им изгубил бройката, но още можеше да вижда почти ясно.
Очите още проблясваха.
— Половин галон бира на ден. Отплаваш с кораба до нова земя.
Славата и величието на воина. Жени ще намериш, имай го предвид,
със сигурност. После, винаги има плячка за онези с набито око:
войнишката пелерина бързо се издува. Какво ще кажеш? Писарят носи списъка със себе си и след минута можем да имаме името ти в него.
— Говориш така, сякаш има избор. Не сме ли притиснати?
Насърчи го огромно, чисто любопитство, неопетнено от страха.

145
— Е, въпросът е деликатен. — Капитанът натъпка няколко късчета тютюн. — Без съмнение някои от тези хора са без господари и лесно може да бъдат забърсани. Но ти, ти имаш място, защото си чирак на баща си.
— На втория си баща. Не съм казвал баща, никога, човекът само ми е пастрок.
— Кротко, кротко, обърках се. Твой господар е, независимо от другото: член на еснафска гилдия, човек, чиято дума не се чува кой знае колко, не особено значим, нали? Виж, казвам ти това, защото те харесвам и защото съм беден капитан — като всички проклети капитани. Някои продължават да смучат заплатите на хората си, след като са умрели, и затова никой изобщо не съжалява, ако ги видят убити, аз не съм такъв, но въпреки това трябва някак да живея. Хвани се за пастрока си и със сигурност ще избегнеш тази мрежа, господин
Бенджамин. Можем да се споразумеем.
Бен се втренчи в събеседника си, после в тютюневия дим, който се диплеше и чезнеше, превръщайки се от удоволствие в празно пространство. Пред него мина образът на пастрока му с удивителни подробности. Бен можеше да преброи всяка пора и набол косъм.
Поразително нещо е умът. Сър, имам една молба към вас. Да,
пастрокът му щеше да плати: би било незачитане спрямо него да изгуби чирака си и би помислил за майката на Бен: да, кажи. И в тези няколко димни секунди Бен разбра, че няма да се моли.
Просто защото, ако благоволението идваше от него, Бен не го искаше.
— Кога ще отплаваме?
— Съвсем скоро. — Святкащите очи се присвиха в преоценка,
сякаш внезапно се беше отворил капак на прозорец и беше нахлула ярка светлина. — Преход до пристанището с товарния керван, а после изчакваме благоприятно време. Но…
— Запишете името ми в списъка тогава. Искам да видя нещичко от света. И не се дърпам от битка, ако каузата е справедлива.
— О, всяка кауза е справедлива — каза капитанът с муден кикот.
— Сигурен ли си, че няма да си промениш решението? Пиян си.
— Пиян или трезвен, имам склонност да мисля едно и също.
Капитанът махна на корабния писар.
— Ще имаш време да се сбогуваш с близките си естествено.

146
И така, най-главоломното му решение: студената вода беше толкова далеч отдолу, че трудно можеше да види отблясъците и. Зад него, на ръба на скалата, се очертаваха фигури: майка му, учителят
Камдън, Никъл; всъщност никой. Какво беше казал онзи млад актьор
Уил? Застанеш ли на едно място, се превръщаш в камък. Хрумна му,
че след като отива във войската, може да го убият; или по-лошо —
бавно да умре като доблестния сър Филип Сидни, разяден за един месец от гангрена. Но пък имаше повече от един начин да умреш бавно. Той погледна загрубелите си ръце, както господин Камдън беше направил. Искам да бъда най-начетеният мъж в кралството.
Тамерлан скочи в своята колесница. Аз съм повелител и моите дела ще го докажат. Бен странно почувства собствената си кръв във вените,
сякаш течността се преобрази заедно с бъдещето му, превърна се в светъл огън, зърно и мастило, в сълзи, кой знае? Хайде тогава. Ръката на корабния писар беше противна. Бен го отблъсна, взе перото и написа името си върху листа. Обичаше да пише името си, само да можеше да го изпише от единия до другия край на света. Хайде!
Скачай!
[1]
„The Faithful Shepherdess“ — трагикомедия на Джон Флетчър от Якобинската епоха. — Б.пр.
↑
[2]
Постройка, използвана за бой с мечки, бикове и други
„животински спортове“ край Лондон през XVI и XVII век. — Б.пр.
↑
[3]
Улица в Лондонското сити — исторически и съвременен финансов център на града. — Б.пр.
↑
[4]
„Испанска трагедия или Йеронимо пак полудя“ (ок. 1582 г.).
След 1612 г. се издава като пиеса от Томас Кид, една от най- известните в епохата на Елизабетинския театър. С нея се полага началото на нов жанр, т.нар. „трагедия на отмъщението“. — Б.пр.
↑
[5]
„Тамерлан Велики“ (1587 г.) — пиеса в две части от
Кристофър Марлоу (1564–1593 г.). — Б.пр.
↑
[6]
Марлоу, Кристофър. „Тамерлан Велики“, част I, 2.3. Превод
Евгения Панчева. — Б.пр.
↑
[7]
Сър Франсис Уолсингам (ок. 1530–1590 г.) — главен секретар на кралица Елизабет I и неин „главен шпионин“. — Б.пр.
↑
[8]
„Истинската трагедия на Ричард Трети“ — анонимна елизабетинска историческа пиеса, издадена през 1594 г. в кварто. —

147
Б.пр.
↑
[9]
„Истинската хроника на крал Лир и неговите три дъщери
Гонерила, Регана и Корделия“ — анонимна пиеса, отпечатана в
Лондон през 1605 г. Единственото оцеляло кварто от нея е 72
страници. Стилът подсказва, че текстът е написан по-рано от годината, в която е публикуван. Много вероятно е възобновяване на
„Крал Лир“, играна още през 1594 г. от групите на Нейно Величество и на лорд Съсекс. — Б.пр.
↑
[10]
Гай Валерий Катул — римски поет от I век пр.н.е. — Б.пр.
↑
[11]
Марк Валерий Марциал — древноримски поет, роден в
Испания, известен с дванайсетте си книги с епиграми, публикувани между 86 и 103 година. — Б.пр.
↑

148

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: