Тайният живот на Шекспир



Pdf просмотр
страница25/55
Дата01.07.2022
Размер3.52 Mb.
#114735
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   55
Jude-Morgan - Tajnijat zhivot na Shekspir - 10955-b
Бедна вдовица — е, за вдовицата се беше досетил, но бедна не можеше да се приеме буквално, не и в тази стая, не и с украшенията в косата й.
Хладната усмивка, с която се обърна към Уил, изглежда, го признаваше.
— Трябва да ни простите, че говорим по работа, сър. Три месеца, откакто съпругът ми почина. Има толкова неща за вършене.
Всичко това сега принадлежи на мен. Но аз не принадлежа на него.
Знам, че това не е добър английски, но е добра истина. Благодаря на
Господ за Ричард. — Връщайки перото си в мастилницата, тя направи гримаса и показа изцапаните си от писането пръсти. Ричард донесе кана и купичка за изплакване. Гърлото на каната имаше форма на лъвска уста. Уил, запленен, гледаше как Ричард мие пръстите на мадам Вотролие и ги подсушава. У него имаше нещо от покорния слуга, но и интимност; както и нещо от досадния родител. Как живееха хората! Безчислените подробности понякога го замайваха,
докато мислеше за това особено тук, в Лондон, където зад всяка врата съществуваше отделен свят. Беше запленен, но изпитваше и смущение: обострен вариант на странното чувство, което често се таеше в Уил — че не бива да е тук. Тук, тоест където и да е; че наистина трябва да се извини и да се оттегли и светът чакаше, нервно го приканваше да го направи.
— Е, Ричард, колко време мина, откакто ти и господин Шекспир не сте се виждали? Какво, толкова отдавна? И въпреки това стоиш така, сякаш е най-обикновен ден. Вино, донеси вино. Да пием за такова приятелство, да го отбележим. Ама и вие, мъжете.


158
Но косият й поглед имаше предвид не мъжете, а Ричард.
Пиха и мадам Вотролие започна да разпитва за ученическите им години заедно, но дори на Уил тази тема му се стори банална и изкуствена, тук, сред разписките и кесиите с пари, с поскърцването и бумтенето на пресата, което се чуваше от печатницата. Малко след това отново заговориха по работа с интонация, която Уил вече познаваше от няколкото седмици в Лондон: всичко зависеше едно от друго в огромна степен, всичко се намираше в период на криза и никога не бяха идвали такива времена. Междувременно мадам
Вотролие протегна тънките си, обути в чорапи крака към огъня, като ги раздвижваше и като че ли критично оглеждаше формата на глезените си. Долови, че Уил също гледа, и той не можеше да реши дали това се очаква от него. Ричард, дълбоко погълнат от заплахата на
Испания и цената на хартията, сякаш не забеляза. Уил се зачуди какво би направил човек, ако пристигнат новини, че испанците са стъпили на сушата и всичко е изгубено. Ще се отдаде на разюздан бунт? (Тези книги. Тези глезени.) Или ще си допие виното и ще въздъхне от неизбежното в живота? Чудеше се кога ли Ричард и мадам Вотролие ще се оженят.
— Идвай по всяко време — каза Ричард на пътната врата, когато
Уил си тръгваше. Потръпна от искреността на думите си, сякаш беше се въвлякъл в лоша сделка, после омекна и стисна ръката на Уил. —
По всяко време. Казвай на младия Мартен да ти слага стол в магазина,
ако мен ме няма. Знам, че книгите ще ти харесат. Гледам да увелича броя им, да мина отвъд ограниченията на мосю Вотролие. Неговият списък беше строго религиозен — о, чест му прави за това — но искам да внеса повече поезия, езици, граматика. — Той понижи глас.
— Разбираемо е, виждаш, макар че не сме го обявили още на всеослушание. Мадам Вотролие не може да ръководи бизнеса сама.
Всъщност тя не иска. Представям си, че дори мосю Вотролие, вече много болен, е имал това предвид… — Наистина ли, помисли си Уил.
Наистина? Но пък кой беше той, че да поставя под въпрос силата на желанието да вярваш? Тази воля отместваше светове. — Мислим да се оженим, когато минат шест месеца от траура може би. Макар че има много хора, които ще го направят още на третия… — Ричард поклати глава, отчитайки морален въпрос, в който нямаше време да се задълбочава. — Мадам Вотролие е прекрасно създание, Уил, както


159
сам видя. И аз вярвам, че брачният съюз е най-доброто, най- естественото за мъжа на този свят, ако иска да съсредоточи силите си върху нещо. Е, ти сигурно знаеш това.
По-късно Уил седеше в студената си квартира, гледаше как свещицата му се стопява и слушаше ситнежа на мишките зад ламперията. Мислеше си, че е много глупав или лош и не можа да реши кое е по-лошо. Когато свещта изгоря, му хрумна, че може да излезе и да потърси Джак Тауни, който беше казал, че е отседнал в
„Делфина“ в Бишъпсгейт, макар че когато Уил ходи там последния път, никога не бяха чували за него, и се зачуди дали е намерил правилния „Делфин“. На всяка улица имаше в изобилие от проклетите табели: как изобщо да разбереш? Как…?
Остана да седи и след като свещта изгасна. В един момент, в мрака, зарови лице в шепите си.
Настана гладна зима. „Ако мога да я преживея, мислеше си Уил,
мога да преживея всичко“; но това не означаваше, че може да я преживее. Пари, пари. Актьорите на Нейно Величество се преустройваха от главата до петите и вече нямаха нужда от него. Е,
имаше и други трупи — на адмирала, на Лестър, на лорд Странг,
съществуваха и театрите — ето, още един се строеше на южния бряг на Темза, гредите му трупаха тлъстини, докато ребрата на Уил вече се показваха, прекрасната нова „Роза“ на господин Хенслоу
[3]
. И въпреки всичко това той не можеше да си намери достатъчно работа. Дарбите му, каквито и да имаше, тук не изпъкваха. Беше сносен играч с неголям опит и имаше склонност към импровизации. Беше горе-долу красив, както отбеляза един стар актьор, отпращайки го. Упоритостта му осигуряваше работа тук-там, обикновено когато някой играч се разболееше. Две седмици помагаше в трупата на Лестър като суфльор,
подсказвайки репликите — работа, на която блесна, защото бързо- бързо запамети буквално цялата пиеса и не се налагаше да прелиства и да търси. После постоянният суфльор излезе от затвора за длъжници и всичко приключи. Вълнението от излизането на сцената се превърна в откъслечно чувство в най-добрия случай: да, храбра осанка,
удивителна осанка, когато от устата му излизаха няколкото скучни реплики и хората бяха навсякъде наоколо, горе и долу, с изключение


160
на най-горния отрязък от небето, огромен бучащ пръстен от хора; но колкото бяха многобройни, толкова бяха и безразлични — не можеше да ги разтрепериш или развеселиш така, както добронамерените зяпачи в дворовете на провинциалните кръчми. Бяха нетърпеливи за нещо непознато; в гримьорната го избутваха, защото се очакваше да пристигне главният герой, правостоящите в партера съскаха, а утре беше поредният суров, безчувствен нов ден, в който може би щеше да съществува, а може би не.
Един път започна да пише писмо до Стратфорд за пари. Но ако го напишеше до Ан, някой трябваше да й го прочете; а ако беше до баща му… Освен това, ако завършеше писмото, означаваше да завърши предприетото. Ако играеше роля, можеше да смачка листа с яростен жест. Но хартията беше скъпа и той я ползва, за да напише нещо друго.
На четирийсет ярда по-надолу от квартирата на Уил човек,
заспал върху плявата, умря от измръзване една нощ точно преди
Коледа. Съдържателят на магазина, отваряйки капаците на сутринта,
го видял там и го сръгал с една пръчка и човекът тупнал на земята,
като търкулнал се дънер. Някой добави, че пръстите му се отчупили като клонки, но Уил се съмняваше в тази част от разказа.
— След една седмица ще има двайсет души, готови да се закълнат, че са го видели със собствените си очи — както каза Ричард
Тарлтън.
Той беше онзи, който помогна на Уил да избегне подобна съдба.
Същият вледенен като желязо следобед едно момче догони Уил в
Шордич и му каза, че господин Тарлтън иска да говори с него, и го придружи обратно до просторна къща край „Сейнт Ленард“, където шутът седеше на канапето пред прозореца, пушеше тютюн и пиеше южно ликьорено вино. Беше видял Уил да минава.
— Или половината от теб. Какво е станало? Болен ли си?
— Не. Просто… работя само от време на време.
— Боже! Филип, тичай долу в кухнята, пиле, кажи на момичето да донесе хляб, месо, каквото има. Бог да те благослови, синко — каза той, щом момчето се втурна. — Най-хубавото нещо, единственото хубаво нещо, което някога съм правил. Майка му беше уличница, така че аз трябва да си припиша цялата заслуга. Това ли е най-хубавата ти пелерина?


161
— Единствената ми пелерина.
— Господи, помилуй. Трябва да се обличаш добре, човече. По това те преценяват в началото, по външния вид, фасадата. Някога мислил ли си за обеца? Разбира се, струва пари. Седни, седни. Защо не дойде да ме видиш? Не казах ли: ела да ме видиш?
— Да. — Топлината на огъня го караше да се чувства приятно изнемощял и отдалечен, нелошо държание, ако трябва да е… —
Мислех, че човек просто го казва…
— И не говори сериозно. Боже, явно си научил някакъв тъжен житейски урок от нас. Имай предвид, че аз се променям. Болен съм.
— Тарлтън го изрече с известна гордост, сякаш беше някакво изтънчено постижение. — Затова се оттеглих. Пия, но не мога да се храня. И понякога пикая кръв. О, да, посъветвах се с лекар. Той мънка нещо за сол и сяра, за сатурнова захар в дома на живота и с нетърпение очаква сносно, продължително възнаграждение, понеже изглеждам доста запазен, нали? — Той вдигна лукавото си обло лице с чип нос към светлината от прозореца, а погледът му се плъзна към
Уил. Трудно беше да се определи кое е различното, освен че кожата му изглеждаше особено мека, като на изкъпано дете. — Ами, мога да ти заема някакви пари. Бях пестелив. И ти трябва да си такъв, Уил, след като горе-долу се установиш. Да трупаш пари в кесията си. Не заради тях самите, а за да си изградиш защита. — Прислужницата влезе с поднос. — Яж, изяж всичко. Остани там обаче, от мириса ми се повдига. Зад тази защита, ах, можеш да си себе си, в безопасност от вълците и пълзящите драки. Опита ли в трупата на Съсекс?
Напоследък все се скитат, имай го предвид.
Тарлтън го нахрани, зае му достатъчно пари, за да си купи нова пелерина и да попречи на хазяйката си да го изгони, и му помогна да се въоръжи за лондонския театрален свят. Подшушна по някоя влиятелна дума тук и там. Подсказа му кого да ласкае и на кого да не обръща внимание, кой е по пътя си към върха и кой се напива до смърт; а също му разкри заплетените взаимоотношения между собствениците и директорите на театрите и водачите на трупите.
Трябва да си донякъде изтънчен и възвишен, донякъде брутално самоуверен като паяк. Малко по малко Уил се научаваше да ходи по огромната потреперваща паяжина. Беше благодарен на Тарлтън, който


162
не му обърна внимание, понеже, изглежда, наистина умираше и наред бяха добрите дела.
Не знам какво е. Кой знае какво се случва вътре в телата ни?
Петдесет години съм живял като говедо. Ядох и пих, каквото си исках,
и никога не положих и капка усилие; ходих по курви и не пипнах нито една болест. А сега какво ме слетя. — Работата не беше в това, че той слабееше, а че костите му сякаш си проправяха път от тялото и искаха да излязат на повърхността. Вглеждайки се в лицето на
Тарлтън, Уил видя също толкова отчетливо и черепа му. — Отказах се да церя тялото. Сега лекувам душата си. Разбираш ли, винаги съм бил сравнително добър християнин, въпреки всичките ми дребни богохулства. И винаги съм мислил, че когато му дойде времето, ще се опитам както трябва да разреша тези големи въпроси. — Настанен в кресло с висока облегалка, табуретка за краката, възглавници и кожи
— той отказваше да легне в легло. Тарлтън махна към книгите на масата. — Виж там. Творения на набожността. О, опитах се. Но не можеш да спреш книгата и да кажеш: „Почакай малко, нека се отдам на това“. Затова идват духовници да ми говорят. Миналата седмица тук беше цял-целеничък протестант от приближените на кралицата,
който каза, че всичко ще бъде наред. Вчера — гладен пуритан, който не беше толкова сигурен. Мисля следващия път да разоблича някой от онези тайни поклонници на папата и да го накарам да постави въпроса от своя страна. Само трябва да пратиш поръчка до Йоркшир или някъде там, да потропаш на стените на господарското имение —
свещениците трополят там вътре като в стари миши дупки. Какво мислиш?
— Мисля, че не бива да говорим така.
— О, мамка му, човече, аз умирам. Изобщо не ми дреме, дори да си католик, а ако си от другите и смяташ да съобщиш за мен, за да може хубавичко да ме разпънат на дибата, също никак няма да ме трогнеш. — Тарлтън посегна разтреперан към чашата си с вино. Уил я сложи в ръката му. Усети пръстите му като перки на мелница. —
Извинявай, годините на веселие взимат своето. Освен това ти… Ти не се вместваш нито в едното, нито в другото, Уил. Кажи сега, страхуваш ли се какво може да стане с душата ти?
— Да се страхувам? — Уил се опита да помисли. Самата дума предизвикваше у него страховито чувство, но такива бяха думите —


163
по-пъргави и могъщи от протяжната мудност на действията. Той сви рамене. — Не. Не, стига да остане моя.
— Тц-тц, тя принадлежи на бог — напевно възрази Тарлтън с укорителен проповеднически тон. С подигравка, но не съвсем. Той затвори очи за момент. — И аз съм от провинцията, знаеше ли? От
Шропшър. Народът извън столицата си има странни обичаи. Когато бях много малък, видях един млад овчар да си пъхва онази работа в овца. Животното просто продължи да пасе, докато той го блъскаше.
Нелоша подготовка за брачния живот в интерес на истината. — Очите му се отвориха широко, но погледът им беше отнесен. — В селото оттатък хълма се наводни гробището. Земята се свлече като недопечен сладкиш и ето че във фантастична бъркотия, в безразборна плетеница лъснаха кости. Гробарят ги струпа на купчина с черепите отгоре,
усмихнати. Стана любимо място на младите влюбени, които се ухажваха в околността, да ходят да гледат костите: на девойката косите й настръхваха, а момъкът обвиваше утешително ръка около нея. Когато видях костите в това положение, си помислих: много добре, сър, много добре, ясен си ми. — Тарлтън вдигна чашата до устните си във внезапно язвително причастие, използвайки и двете си ръце. — Сега искаш някакво уместно заключение като „И така станах шут“. Нищо подобно. Макар че, сигурен съм, наистина мислех, че като създаваш смешки, най-малкото поне създаваш нещо.
Уил широко се усмихна, после усети, че лицето му посърна.
— Като да си създаваш врагове.
— Ах, пак ли са те отхвърлили? Казах ти, то е като кръстосване на шпаги, парираш, от силната част към слабата, ще излезеш по- силният.
— Не, не, не е чак толкова зле. Пембрук ми плати за още две седмици. Но чух, че Робърт Уилсън им е говорил против мен и си блъскам главата защо. Той е високоуважаван и има сигурно място в трупата на Нейно Величество, по какъв начин ще го заплашвам?
— Ех, човече, той е завистлив. Виж сега, той е добър, отличен актьор, но можеше да е нещо повече. Поправи няколко съсипани стари пиеси и написа още две, които сам измисли. Боже, какъв кански труд положи над всеки стих! Помня как накисваше ленена кърпа в студена вода, за да я налага на клетата си глава, която щеше да се пръсне,
докато пишеше. После се появяваш ти и си в състояние да раздуеш


164
белия стих, импровизирайки, когато паметта ти изневери, или да вмъкнеш няколко смешни реплики, за да доставиш удоволствие на местните, и на всичкото отгоре дори не ти личи, че се замисляш.
Затова.
— Странна причина да мразиш човек — реши Уил, но помисли повече по въпроса.
Докато късметът му през тази година не се обърна, Уил не ходеше често до печатницата в процъфтяващия Блакфрайърс.
Прекалено опърпан беше, прекалено ясно съзнаваше къркорещия си стомах.
И не заради Ричард или не предимно заради него. А заради мадам Вотролие. Съвършено любезна, гостоприемна, дори мила. Но тя не беше човек, който искаш да те види в неизгодно положение.
Изобщо не те виждаме, Уилям. — Произнесе го почти като
Гийом, но не съвсем. Нито едното, нито другото, като очите й —
донякъде сини, донякъде виолетови. И коя беше тя: печална вдовица,
но млада; майка на облеченото в черно момченце, което се появяваше от време на време в парфюмираната гостна, за да се поклони покорно;
и все пак колко тънка беше талията й — обичаше да я поглажда с ръце, които изглеждаха преценяващи или напомнящи, или нещо друго. — Трябва да вечеряш с нас. На Ричард ще му е приятно. На мен също.
— Благодаря. Вечер често имам да заучавам роли, затова…
— Би могъл да го направиш тук, нали? Ще ти помагаме. Ще се занимаваме с нещо. — Тя въздъхна. — Често ни е скучно през тези зимни вечери.
И все пак щяха да се женят. Вече го бяха обявили официално:
след шест седмици Ричард Фийлд щеше да се ожени за вдовицата на бившия си майстор — върховната мечта на чирака — и да влезе във владение на хубавото й тяло и бизнес. Скучно ни е вечер. Разкриващо,
прекалено разкриващо. Уил не искаше да ходи, но отиде, един път. Взе най-новата си роля да я разучава на вечерята и я прочете заедно с тях.
На Ричард му беше интересно, въпреки че набожното неодобрение все сбръчкваше лицето му като киселини в стомаха.
— Това сигурно не е цялата пиеса.


165
— Не, само моите реплики и подсказките. Изглежда трудно да схванеш смисъла, знам. Но в гримьорната са закачени сюжетите —
съдържанието на историите, така че да знаеш къде си.
— И знаеш ли? — каза Ричард. — Бих си помислил, че понякога едва ли не забравяш кое е истинско и кое — фантазия.
Не, никога. Уил имаше силно развит усет за реалността. Той внимаваше тя да не надвисне така, както пилето внимаваше за грабливата птица. Мадам Вотролие се зае да следи текста. По някаква причина Уил се опита да рецитира, а не да играе. Ролята беше на стар,
наивен, глуповат лорд. Очевидно беше добър в изиграването на старци. Ръката на мадам Вотролие отмерваше времето, докато Уил говореше, следвайки ритъма на белия стих, което го изненада, понеже,
доколкото разбираше, ритмите във френския бяха съвсем различни.
— Е — каза тя, щом приключиха — справи се идеално.
Храната беше отлична и почти го замая със своята питателност;
или виното може би, или нещо друго. Тя уви малко сирене и студено пълнено овнешко за него, за да го занесе вкъщи.
— Подарък — каза тя с леко предупредителен тон.
На връщане към квартирата си — абсурд да каже „вкъщи“ — го смушкваше мирис на чесън, индийско орехче, кисели сокове. Имаше особеното чувство — щом запали свещица, за да разкрие стаята му в цялата й проядена от гадини недействителност — че е бил проследен.
— Скоро ще бъда госпожа Фийлд. Странно нещо е да си жена,
Уилям. Променяме имената си и ставаме някой друг. Като мъж ти е трудно да го разбереш. Просто оставаш този, който си, през цялото време.
— Така ли? Повечето сутрини, когато се събуждам, не съм сигурен кой съм. И денят рядко го разкрива.
Бяха в малкото дворче зад къщата, където мадам Вотролие отглеждаше подправки и други растения.
— През лятото — каза тя — трябва да го видиш през лятото!
Но дори и сега в безбройните саксии и корита потрепваше зеленина. Вдигайки поглед към небесния купол, Уил се зачуди как успяваше.


166
— О, имаш предвид, защото си играч — каза тя, поливайки с вода от стомната, притискайки глинестата почва.
На кръста й винаги имаше кърпа, готова да попива разлятото, да бърше изцапаните си пръсти: тя никога нямаше да се остави да бъде изненадана, почувства Уил. Неопределимите очи виждаха надалеч.
— Нещо такова.
Не това имаше предвид той.
— Е, в края на краищата, се събуждаш сам — каза тя, отмятайки кичур черна коса. Изглеждаше тежък като наниз перли. — Това никога не е добре за никого.
Уил обаче знаеше коя е Жаклин Вотролие. Съблазънта. Тя беше въплътената съблазън в духа на по-старите пиеси, които още доставяха удоволствие на зрителите по дворовете на кръчмите, с клоуна Порок, който крачеше, наперено намигайки на публиката, и демонично се кикотеше на своите низости. Полезно би било, мислеше си Уил, ако всички, на които попадаш в живота, се определяха по този начин, за да знаеш точно къде се намираш.
Във всеки случай в това вярваше, когато не беше в Блакфрайърс;
когато се връщаше към кръвта и камъните и подновяваше условията на договора със себе си. Преданост, абсолютна преданост към Ан беше цената, срещу която му беше позволено да я остави и да преследва своята мечта, другоживот, първоживот, скалъпете го, както искате.
Каквото и да търсеше в Лондон — и той го зърваше тук-там през шубраците и гъсталаците на всекидневното — то трябваше да остане недокоснато от нещата, включващи плът и сърце. Отнасяше се за всичко, подпечатано и обещано.
Когато Уил беше с нея, не му беше чак толкова лесно. Тя не олицетворяваше Порока или някой от седемте смъртни гряха, беше прекалено интересна за това. Нейната френскост — някакво качество отвъд цвета на кожата и акцента, което той не можеше да определи, го удивляваше, макар тя да не се отнасяше приветливо към своята родина.
— Франция е мъртва за мен — каза Жаклин. — И за всички вярващи в бог. Тя е земя на призраци. Тук можем да живеем.
Разговорите с нея го разпалваха и въодушевяваха. А Ричард беше толкова зает и беше приятно и удобно за всички Уил да прекарва малко време с нея в дворчето сред клонките и листата. И когато тя му


167
заговори един следобед, открито и честно, той си помисли, че поне не се прави на кокетка, така че…
— Ричард не е вкъщи. Замина по работа в Грейвсенд. Ще спи там довечера. — Жаклин сложи длан върху ръката на Уил. Направи го така, че изглеждаше напълно естествен жест, едва ли не той я беше помолил да го стори. — Сега ти определено няма да избягаш заради това, нали?
— Ти ще се омъжваш за Ричард съвсем скоро — каза Уил след секунда. — Не е ли така?
— Да, така е. А ти си стар приятел на Уил, да. Да се превъзмогне всичко това, е много лесно, много безпроблемно, но англичаните го правят толкова тежко. Като впрегатни коне.
Спазъм като усмивка, по-нервна, вероятно, отколкото изглеждаше.
— Впрегатни коне — каза Уил, нежно освобождавайки се от ръката й с лека усмивка. — Мадам, какво ласкателство.
За кратко той имаше надежда, че всичко би могло да приключи така, да се разсее в празни приказки. Но тя пристъпи напред и го целуна по устата, а после отстъпи назад: тържествено, като в танц или на дуел.
— Наречи го бягство, ако искаш — каза Уил — но трябва да тръгвам.
Гласът му беше странно плътен и въпреки че имаше намерение да се раздвижи, нищо не се случи.
— Кого се страхуваш да не нараниш? Питам, защото наистина ми е любопитно. Ричард ли? Той няма да разбере. Ричард знае размерите на своята сделка. Оценява ме много добре, а и бизнеса и знае, че имам нужда от човек, който да го ръководи и да поддържа домакинството ми, както съм свикнала. Бракът означава да гледаш едно и също лице всеки ден, знаеш ли? Най-добре това да е обикновено лице, а не вълнуващо; по-спокойно е. Страхуваш се да не ме нараниш ли? Това няма да се случи. След като се омъжа, ще бъда вярна. Уилям, имам предвид само един приятен ден заедно, мъничко угаждане, а после — обратно на работа с няколко спомена, сладки като мед за наслада.
— Брак. Ето че каза думата и само това беше необходимо. Не може да си забравила, че съм женен…


168
— Всъщност не съм и как е жена ти?
Той рязко отметна глава назад, не беше подозирал, че е способна на това.
— Мадам, моля да ме извините…
— Уилям! — Тя го хвана над лакътя, принуждавайки го да се обърне. — Не желая да обиждам жена ти. Желая й доброто. Желая й цялото щастие и ти да си с нея, когато се върнеш в провинцията някой ден. Но питам как е, защото ти не знаеш, нали? Предполагаш това- онова. Само предполагаш. Отдалечен си на толкова мили.
Разстоянието, времето, те променят нещата. Когато нещо е много,
много далеч, изглежда малко. Господ така го е направил. Иначе звездите щяха да ни ослепяват, а птиците в небето щяха да приличат на дракони.
Толкова лесно би било да я целуне. Трудно можеше да се сети за нещо по-лесно. Но той си спомни къде се намира, спомни си за техните роли. Същността на съблазънта беше в това, че изглеждаше безобидна.
— Спомените, сладки като мед, могат да повреждат — каза той.
— А аз не мисля, че за бог е свойствено да прави това.
Тя се усмихна. Уил предполагаше, че гордостта няма да й позволи да направи нищо друго. Но не, тя беше спокойна, вдигайки кошницата и стомната, преглеждайки цветята си.
— Напролет мисля да посадя лалета. Виждал ли си някога лалета? Казват, че са взети от градините на турците. Прекалено красиви са за друговерците. Влюбен ли си, Уилям?
— Да, в жена ми.
Жаклин се вторачи, сякаш беше си направил груба шега, после леко се засмя.
— Много добре. Няма да кажа нищо повече, освен че животът не е като книга, да знаеш: никога не можеш да се върнеш към някоя страница назад. Както и да е. Още ще ни идваш на гости, нали? Говоря сериозно. Защото наистина няма значение. — Очите й бяха огромни и искрени. — Преди всичко това исках да разбереш.
Уил присъства на сватбата на Ричард Фийлд и Жаклин Вотролие и напролет отиде в малкото дворче, за да види как цъфтят лалетата.
Разкошни, засмукващи нагоре усти без лица. Изглеждаха му като повечето неща в живота, ужасно неправдоподобни. Имаше стаеното


169
чувство за завоевание или поражение, изплъзващо се като цвета в очите на младоженката.
В Стратфорд пролетта преминаваше в лято, а лятото — първото без него. Но Грийнауей превозвачът пристига от Лондон в един топъл и ясен следобед, когато всички говорят само как испанците ще слязат на сушата, а Ричард и Гилбърт са на обучение с пики с местния набор и слага пакетче в ръката на Ан. В него има две крони, една златна и една сребърна, и писмо от съпруга й.
Джон Шекспир се навърта зад нея на прага. Той грабва писмото и го прочита за себе си с мърдащи устни, мълвейки думите. Уил е единственият познат на Ан човек, който може да чете наум.
— Великолепно, благодаря ти… А как е госпожа Грийнауей?
Толкова се разстроихме за детенцето ви. Бог да го прости… По целия път ли има запалени огньове? Не, даже и да дойдат, ще срещнат такъв отпор, че ще им се прииска да ги няма… И казваш, Уил добре изглеждаше? Хубаво, хубаво…
Ан трябва да говори всичко това, докато свекърът й виси безмълвен до нея. Все по-трудно и по-трудно понася чужда компания,
мисли си тя. Но пък този момент е изключителен, защото Уил отново влиза в живота им, макар и само отдалеч. И въпреки че не може да прочете думите, присъствието му не й се струва далечно наистина:
след като неговата ръка е изрисувала тези накъдрени мастилени знаци и пак неговата ръка е докосвала тези монети. Струват й се топли:
илюзия, която я прави много щастлива, понеже оценява илюзиите по тяхното качество. Разкъсана между това, че й липсва, че го мрази и че си го представя как я изоставя заради Лондон завинаги, Ан не е очаквала вестта от него да породи едно простичко щастие. После ще дойдат по-сложните чувства, без съмнение, но засега е доволна, че стиска топлите монети и чака да чуе писмото.
Сбогувайки се с разносвача, Ан влиза вътре и сварва Джон
Шекспир седнал до неуместния за сезона огън. Писмото — писмото е на пода.
Стъпките на Едмънд ситнят.
— О, това от Уил ли е?
— Бързо слез в избата, Едмънд. Донеси ми бира.


170
Ан се приближава, слага ръка на рамото му. Огънят в топлия ден й се струва едва поносим, но вероятно това е смисълът: отказ от реалното.
— Какво пише? — Изведнъж я хваща страх. — За бога, какво пише съпругът ми? Да не би нещо да не е наред? Уил Грийнауей каза,
че бил жив и здрав, като го видял…
— Спокойно, спокойно, добре е. — Старецът се дръпва от нея.
— Колко ти прати?
Ан разтваря ръка. Монетите не блестят, лондонските монети са потъмнели от употреба, но имат свое сияние.
— Добре. Човек със свестен занаят би се справял добре, ако печели толкова за две седмици. — Той извръща поглед. — Доволна ли си от тях? Съпруг в Лондон, надалеч, от него нищо, освен това?
— Все пак съпруг. — Гласът й я изненадва със своята рязкост. —
Все пак син.
Идва Едмънд, тържествено крепящ каната с бира. Баща му го наблюдава, сякаш очаква да я изпусне. Така гледа на децата си вече: с постоянно очакване да го разочароват. Ан взима каната от Едмънд и налива. Но пиенето никога не променя Джон Шекспир, не и за да го направи по-мек или по-неотстъпчив. От него само по-упорито заприличва на себе си. Накрая, плувнал в пот и загорял от слънцето след военната подготовка, идва Гилбърт и прочита писмото.
То е кратко. Уил умолява за благоразположението на баща си и майка си, изразява най-искрената си и нежна обич към скъпата си съпруга Ан, горещо се моли писмото да свари всички у дома в добро здраве. Съобщава, че след известни перипетии се намира в задоволително положение и има редовна работа в лондонските театри като играч в трупата на своя господар Съсекс, при тези обстоятелства има възможност да изпрати по добрия си приятел Грийнауей приложената сума с ясната надежда за повече съвсем скоро.
Съобщава, че тази година има слаби признаци на чума в Лондон,
слава на бога. Докладва, че скоро ще предприеме лятна обиколка в южните и централните части на кралството с трупата и се надява да е сред тях за известно време, когато дойдат до Уайкомб и Оксфорд. За неговата жена Ан отново много обич, а за малките — целувки…
Свекърът й пресушава халбата си.


171
— Е, виждаш. Ще се опита да ни включи по пътя си из страната с неговите играчи. Вероятно за няколко дни, не мислиш ли? А след това пак го няма. Ето това е всичко, дъще, и всичко, което ще бъде.
Ан прави едва доловима физиономия на Едмънд да избърше носа си.
— Е, ще видим. Той е нов в занаята, затова трябва да работи упорито. С времето…
— Заблуждаваш се, Ан.
— Така ли? Старая се единствено здраво да се придържам към вярата си и да не я променям. В края на краищата, ти ми каза, че той ще се довлече обратно вкъщи като пребито куче. Сега е самодоволен и изобщо няма да се върне. Не може да бъде и двете, татко Джон.
Той облещва очи. Ан също усеща колко чудовищни са били думите й и се опитва да не се изчерви. Това е нещо ново: никога преди не се е карала с него, никога не е намирала основания. Вижда го и в неговите очи — ако излезем от строя, къде ще се премести след това силата и кой ще е победителят или губещият?
— След като си доволна от този… този живот, който Уил ти налага — казва Джон Шекспир накрая — кой съм аз, че да говоря?
Права си да ме упрекваш, дъще.
Той излиза. В каната има останала бира. След малко Гилбърт я хваща и пие от нея. Над разпенения ръб очите му приветстват Ан с пукот на протест. Още една промяна.
Но Ан се страхува от нея, както се страхува от всяка промяна.
Силният вик на Хамнет я извиква на двора, където Джудит е блъснала брат си на камъните. Ан избърсва омазаното му от сълзите лице,
успокоява го и се чуди откъде идва това непринудено изразяване на чувствата у близнаците: понякога двамата приличат на прекалено израснали птички в малко гнездо и всяка от тях се опитва да избута другата навън. После влиза вътре да търси своя свекър.
Открива го на лицевата страна на къщата. Взел е назаем стълбата от съседа, подпрял я е така, че да достига покрива на западния фронтон, и се изкачва. Събрали са се няколко зяпачи, както биха направили, за каквото и да е — за сбиване между кучета, за пиянско повръщане.
Ан стисва клатещата се стълба.
— Какво правиш?


172
— Грижа се — долита гласът му. — Грижа се за нещата.
Дупките на покрива трябва да се поправят. Достигайки върха, той почва да рови в тях без резултат. Безсмислено: това е работа за майстора на покриви. Старецът мушка и се люлее, а Ан усеща вкус на метал. Силен е, да, но напоследък е напълнял, краката му се разкривиха и е схванат — като прехранена котка на стара мома.
— Слизай долу, татко Джон! — Старай се да сдържаш гласа си,
нито следа от паника в него! Като онзи път, когато Сузана си сряза коляното: не й даваш да познае по изражението ти колко е зле. — Това не е работа за теб и не може да се закърпи. Дъждът не влиза вътре.
Остави го. — Стълбата пак се разклаща. Ан усеща неговата непреклонност, която пронизва заедно с яркото слънце, разпознава я.
— Ще се удариш.
— Е, и какво ще стане тогава?
Тогава, разбира се, ще е виновен Уил. Ан разбира доводите му.
Сузана прави така в редките си гневни изблици; Ан самата ги имаше,
когато баща й умираше, защото предпочиташе той да страда, но да не я изостави.
— Ако ти не слезеш — казва тя — аз ще се кача.
Ан мрази височини, но непоколебимо тръгва да се катери
Хубавичка двойка маймуни на клона… Претоварената стълба проскърцва. Старецът поглежда надолу с пребледняло лице. — „Качи се, колкото си искаш, високо — казва си тя — той пак не може да те види. — Нито пък ще те съжали, ако се върне вкъщи и се промени.“
Ан не изрича тази част, но свекърът й я усеща вероятно като излъчване, защото с ръмжене въздъхва и тръгва да слиза.
На земята се споглеждат.
— Не можеш да ми нареждаш, Ан — казва той, дишайки тежко.
— Не съм твой, че да ми нареждаш.
Любовта не се стреми да нарежда.
Тогава любовта често е губещата.
Той поклаща глава. Вижда го в точка на объркване, като че ли ще пита: На чия страна си ти?
Което е хубав въпрос. На моя страна, татко Джон: само на моя страна. Хрумва й, че има само един живот. През цялото време, докато вървиш, земята се свлича и пропада под петите ти.


173
Същата вечер свекърът й се ядосва на Едмънд за едното нищо и вдига ръка да го удари. Свекърва й се намесва. Без повече неприятности, оплаква се тя. Нейният тъжен, огорчен поглед е всеобхващащ: желае всички да можеха да са по-добре. Следвай нейния пример. Ан смесва любимите му питиета и стъква огъня му, и тайно обещава на Едмънд приказка по-късно. Изражението на
Гилбърт е, както обикновено, хладно и вяло, но сега тя вижда повече в него, когато погледът му попадне върху стареца: вижда презрението.
Щеше ли да е по-добре, ако Уил беше достигнал тази точка? Точката, в която гледа баща си и мисли за него като за жалък стар глупак. И
после скъсването, без бъркотия. Но Ан потръпва, представяйки си Уил толкова праволинеен, толкова ужасяващо способен.
Разказва на Едмънд приказка отделно, след като собствените й деца са заспали, така, както на него му харесва. Само три години по- голям от Сузана, той си ляга с възрастните, притежава ожесточената бледност на голям човек.
— Едмънд — казва тя — донеси буквара си.
— О — изпъшква той. — Сега ли да уча?
— Не ти, аз. Ще ме понаучиш ли малко, Едмънд? Едва познавам буквите. Искам да чета бързо и гладко. Да учим заедно, какво ще кажеш? Но да си остане тайна между нас.
— О, да. — Нищо не му е по-любимо: той вече принадлежи на нея и на Уил, изцяло. После пресметливо се подсмихва. — А след ученето може ли да потанцуваме?
Танцуваха на Коледа, в Хюландс Фарм, при едно от редките й гостувания. (Бартоломю демонстрира своето отношение към отстъпничеството на Уил в Лондон: мили боже, сто предпазливо премълчани забележки, хиляда криви физиономии.) Оттогава, когато и да има музика в Стратфорд, сватба, уличен цигулар, Едмънд копнее за танц. Понякога Ан следва стъпките, просто тананикайки мелодията,
за да му угоди. Но това си е справедлива сделка.
— Да, после може.
Танцуват, опитвайки се да не скърцат по дъсчения под, а гласните звуци подскачат из главата й. Не обръща внимание на гласа,
който й казва: Никога няма да се научиш. Едмънд толкова много прилича на Уил, че направо й се доплаква, но Ан поема курс далеч от тези скали, където останките от сълзите лежат опустошени.


174
Уил стига в Стратфорд един ден преди трупата си, като върви пеш цяла нощ. Слизайки рано долу, за да запали огъня, Ан го сварва в кухнята да пие на големи, безразсъдни глътки. За миг й се струва, че всъщност въображението й го е извикало към живот. Дори странната белота на образа сякаш го потвърждава, като че ли изпълнената й с копнеж магия не се е справила съвсем добре с цветовете.
После съзира, че е покрит с прахоляк от пътя.
— Ботушите ти — казва тя.
Той поглежда надолу към пода, после потупва жакета си и прахта се вдига.
— Всичко в мен — отвръща той. А после: — Всичко в мен.
Тук, свита в сгъвката на лакътя му, всичко е наред и е трудно да види как би могло да е иначе. И е само една нощ, но нощите могат да се разтеглят и в тях да правиш, казваш, мислиш и чувстваш много,
много повече, отколкото в процепа на деня.
— Той невинаги е такъв — казва Ан.
Разговаряли са за много неща: прекрасният напредък и безкрайното разнообразие от невъзможности на децата; животът му в
Лондон, квартирата и прехраната, битката нагоре по стръмния склон;
тълпи и карети, процесиите придворни дами с лица като на бели сови над огромни, бели като скреж, къдрави яки, затворниците от
„Брайдуел“, които чистят животинския тор от улиците с каруца, които сами теглят като коне; потното вълнение на театралните гримьорни,
където мърморенето се е променило от враждебното „Кой е този?“ в безразличното „Това е Уил Шекспир“. (И тя е доволна от подобно познание, но още по-доволна, сто пъти повече, от собственото си тайно заключение: върху устните му е вкусила само него, ръцете,
които поглъщат тялото й, дълго са били празни, слава богу. И разбира се, това не е истинско познание, а просто същата магия на ума, но с какво друго разполага Ан?) Въпреки всичко разговорът им се връща към това: Джон Шекспир, колчето, към което са приковани.
— Невинаги, искаш да кажеш много често?
— Не. Това е… изключение.


175
Смехът му нежно разтриса леглото. Да, тук могат дори да се смеят, спомняйки си в какъв вид беше старецът днес: дългото мълчание, хилавото мъждукане на усмивка, когато Джоан и Гилбърт силно викваха след някой анекдот на Уил, как не казваше нищо в отговор, а се обръщаше като бавен, припичащ се на слънцето гущер към Ан. Е, Ан? Е, дъще? Прехвърляйки всичко върху нея. Защото кой беше той да…?
— Върнах се — казва Уил. — И ще се връщам винаги, когато ми е възможно — на Велики пости, лятото, винаги когато имам време и пари да пътувам до вкъщи, а ако успея да се издигна по-високо като играч, тогава ще съм по-свободен да го правя… Това не му ли е достатъчно?
— Чакай да видя. Не.
Уил въздъхва, макар Ан да разпознава в тъмното, че въздишката е обрамчена с усмивка. Тук тя още може да ги създава.
— Имаме нужда от свой собствен дом — казва Уил.
И Ан не пита, дори наум, как ще се случи. Той го заявява като звезда, покрай която да минат, и това е добре. Засега, всичко е засега.
На сутринта се разхождат из полето и Уил се опитва да намери малката купчина камъни, където проля кръв. Но някак си, както отбелязва той, дори разположението на дърветата изглежда различно и накрая се отказва. Ан би могла да му каже, но не го прави, че дойде да я търси много скоро след като Уил замина със съвсем ясен спомен за мястото и че купчината напълно беше изчезнала, сякаш никога не е съществувала.
Трупата му пристига в Стратфорд и Уил се присъединява към тях, за да участва в представлението в кметството. Ан не отива. Това е цената на мира, изисквана от нейния свекър, чието мрачно състояние е станало нереално, безобразно, като главоболие, което не иска да отшуми, а вечно ще се влошава. Уил вече му обеща да не разгласява присъствието си в Стратфорд; а и носи перука и качулка и в двете си роли в пиесата, затова може би като цяло ще мине незабелязан от съгражданите си.
Но освен това Ан не иска да ходи. Снощи Уил разказва на
Гилбърт за фалшификаторите в Лондон, за изкусния им занаят, така че


176
трудно можеш да кажеш дали парите, които държиш в ръката си,
струват нещо или нищо. Фалшификатор: дори думата звучи като глух шепот. Не, тя няма да гледа Уил как играе — от страх, че ще го види да жестикулира, да се усмихва, да се зарича така, както го познава; от страх, че на сцената ще види не преструващ се непознат, а Уил, когото смяташе единствено за свой.
[1]
„When You See Me You Know Me“ — якобинска историческа пиеса за Хенри VIII от Самюел Роули, публикувана за първи път през
1605 г. — Б.пр.

[2]
Средновековен уред за изтезание. — Б.пр.

[3]
Филип Хенслоу (1550–1616 г.) — театрален импресарио от
Елизабетинската епоха. Построява театър „Розата“ — третата постоянна сграда в Лондон за изнасяне на представления. — Б.пр.



177


Сподели с приятели:
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   55




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница