9 СЛУЧАЙНОСТИТЕ [1] (1592 Г.) — С тая гърбица, мислиш ли, че и в краката ще е слаб? — пита Бърбидж. — Какво ще кажеш да куцам или това ще го направи прекалено жалък? — Пак мини край мен — отвръща Уил, наблюдавайки. — Но според мен не бива да куцаш. Представям си, че се е движел бързо. В движенията му е имало сила като в гласа на слепец. Имай предвид, изобщо не искаме да е жалък. — Никак? Дори и в сцената с духовете? Ще се отчая! Нямам на света едничко същество да ме обича. [2] — Добре, добре, предай го така. Разучил ли си я вече? — Разучих я цялата в голяма степен, докато ме пробваше. Бърбидж отива до буренцето и почуква отгоре. Имат нужда от много пинти слаба бира, за да издържат тези репетиции, започващи от първи петли, за да се използва светлината. Прозяващият се суфльор вдига чаша. — Никога не съм научавал наизуст такава безчовечно дълга роля. Но те уверявам, по-лесно е да запаметиш това, отколкото герой на Марлоу. Твоят Гърбушко е по… ами, той е себе си, а не просто безкрайни опашки от строфи. Впрочем знаеш, ритъмът ти там не е правилен. — И на други места също. Така искам да е. При Марлоу има твърде много… — Той млъква. Бърбидж, як и набит, с червеникава коса и кръгло месесто лице, го поглежда кисело и изненадано. — Не искам да е правилно. Не искам всичко да цъка като часовник. Смачкай го, както направи преди малко. В края има допълнително ударение на „мен“. Там гласът се снижава. В това е печалното признание на Ричард. „Мен“ е почти равно на нула.
232 — И въпреки това без жал? Защото тъкмо това ме пришпори да го взема, Уил: че не е просто Тамерлан самохвалкото, възкачен на камара трупове. Всичко, което прави, е злодейско, но въпреки това той не е изцяло злодей. Уил си спомня как много отдавна седеше до майка си и протестираше: „Ние сме това, което правим, несъмнено“. — Мисля, че ни е позволено да чувстваме с него и вместо него, но не е онова съжаление, което ни поставя над него. Не да гледаме надолу. А нещо повече — да гледаме в огледалото. Бърбидж избърсва брадата си. — Хм! Бог знае, имам си недостатъци, но… Уил се разсмива. — Гледай сега, ако трябваше да сме злодеи, от кой вид злодеи бихме предпочели да бъдем? От слабите и нерешителните или от страховитите, съсипващи и тържествуващи? И не сме ли всички ние в един момент надхитрили собствения си живот, дори и да не сме убивали и събаряли кралски тронове’? — Той напълва чашата си до половината: настроението му се понижава. — И не съм ли направил тук същото? Надхитрил съм? — Така ли мислиш? Аз не — казва Бърбидж. — Не бих заложил репутацията си на това, ако мислех, че ще е провал. Онова, което сглоби в „Хари Шести“, беше хубаво, но то стигна само до грандиозен исторически карнавал. И да пукна, ако мога да си спомня кой дук кой беше и през половината време. Не, аз търся това тук. Някой да ми напише роля на мъж, който мисли, лъже и от сърцето му капе кръв, и го помниш, след като оставиш книгата или излезеш от театъра, връща се и ума ти, съдиш го и мислиш за него като за човек, когото познаваш, сякаш отдавна пиете заедно. — Би трябвало, колкото по-зъл става, толкова повече да му съчувстваме — казва неуверено Уил. — Ще се получи ли? — Да, ако държим вниманието си приковано в него. И има по- малко карнавал. — Опитах да съм по-пестелив. Всъщност боя се, че историческите факти отидоха под метлата и излетяха през прозореца… — Където им е мястото.
233 Уил широко се усмихва. Пристрастен е към ровенето в хрониките и компендиумите, които събра от книжарницата на Фийлд и от всякакви други места, и понякога ярко сънува, че чете страници, изпълнени с богат материал, и едва ли не се разплаква, когато събуждането ги разпилява; въпреки това, щом започне да пише, му се иска да ги пренебрегне като хленчещи, настойчиви просяци. На това място трябва да остава сам. Бърбидж наглася пълнежа на своята гърбица. — Това нещо все се смъква. Ако говорим за костюма, най-добре пълнежът да се пришие отвътре. И така, при явяването монолог ли произнася за зимата на недоволството, или споделя? [3] — Сподели, въвлечи ни, всички сме хора и си приличаме. Така ще ни издебнеш и ще ни изкушиш в твоите тайни. Стъпката отново се нарушава, знам, нарочно е. Просто я следвай: ударението ти дава смисъла. Пада тежко върху първата сричка, на „пищно“, защото го произнася с подигравка. Сега подскочи леко край „слънцето“ и се приземи тежко на „син“ — да, кара те да се усмихнеш, като резен твърдо сирене. — Разбрах те. Хлъзгав ритъм. Мислиш ли, че Алейн може да произнесе това? — Никога! Алейн е големият съперник на Бърбидж в актьорската игра, има великолепни, разкошни крака. Но Уил Бърбидж притежава двойно по- голям талант заради присъствието си — или по-скоро заради липсата на това присъствие. Когато Бърбидж излезе на сцената, изоставя собствената си личност, захвърля я, както змия сменя кожата си. Не много по-различно от начина, по който Уил започна, най-накрая, да пише както трябва и единствено за сцената. Открил е, че се справя най-добре, когато почти изненада себе си в писането: промъква се до бюрото и почва да нахвърля, докато е прав, а не сяда тържествено пред великата задача на съчиняването. Раздразнено го зарежи, отдалечи се, връхлети го пак неочаквано, полузаслушан в караницата на долния етаж или в накъсаната песен на улицата. Стани част от караницата, тон от песента, проври се в нея и проследи накъде отива, независимо къде ще те отведе, само да е по-далеч от теб самия. Това е неговото велико, несравнимо откритие: място, на което може да иде и да не съществува.
234 Няма и установено време, защото това също би пречило (ето сега сядам и съчинявам), но Уил работи дълго и упорито и никога не е далеч от работните си листове. Бръснарят му ги забелязва. — Една хубавичка комедия, това трябва да им дадеш. А не тези трагични крале. Вдигни брадичката. Впрочем той е бил рядко зъл човек, твоят Ричард, нали? Поне така казват. По-скоро е имал смесен характер, вероятно като всеки от нас, ако ще си говорим истината. — А, но коя истина? — Странно, някои мъже олисяват по челото, някои — по темето. Твоята е гъста като храсталак отзад, гледай. Истината, ами, тя е нещо правилно или неправилно — в зависимост от това, как го срешиш. С твое позволение, да напарфюмирам брадата? Ех, ти знаеш най-добре. Виж, щом косата ти почне да се прошарва, посрещни го с вайкане, защото тя не пада. — Значи, няма сполучлив начин — казва Уил — да се запази и цветът, и косата? — Ако има, той не е на тоя свят. Например кралицата, плешива е като яйце от години. Короната не може да ти спаси украсата по темето, дето се вика. Но дали бих си сменил мястото с нея? Моментално ще го сменя. Бърбидж и Хемингс [4] се мръщят над монолога на Браканбъри. — Не мога да извадя кой знае какво от него — казва Хемингс. — Това е просто любезно отношение в полза на кралските особи. Сподели с приятели: |