Тайният живот на Шекспир

180
След като се беше разкрила онзи ден в дворчето, съвсем справедливо би било да го намрази завинаги със специалната омраза,
запазена за онези, които са ни виждали в момент на слабост. В замяна на това — нищо повече от лека, приятна изненада, че съществуването му е продължило. Дошъл е Уил, да, но той с благодарност се изгубва в магазина. Вече всекидневно влиза в света на лавиците и купчините,
откъдето изскачат печатните букви и го засипват със сладки мисли от страниците като порой стрели. И също като самия Блакфрайърс, като
Саутуърк и Смитфийлд книжарницата е брътвеж от езици. Носените на своите кораби испанци може и да потънат в Ада, но тук сме в свят,
където английският се преплита с други езици като змийски опашки в украсени с цветни фигури букви: където френските завъртулки на госпожа Фийлд се срещат с простия, изпъкващ шрифт на кръглоликите холандци и на черния пазар, и в църквата, където превратното великолепие на италианския, на деликатния мит и тържествуващото убийство е подредено в речници, учебници и истории, какви истории.
Уил не е сам. Гледат се един друг в книжарницата на Фийлд и навсякъде другаде, над прелистената страница. Смушкват кокалести лакти край щандовете за книги в църковния двор на „Свети Павел“.
Млади мъже по своя път към възхода, обладани от подозрение,
желаещи да го разрушат.
— Сложи ръка на сърцето си. Сега го почувствай, та-там, та- там…
— Не мога. Моето не мога да го усетя — казва Уил.
— Знам, нито пък моето, за какво е то, по дяволите? Можеш да го развиеш, знаеш ли, в разсъждение за това, как ние, смъртните хора не можем да схванем самите себе си, стъклото на съкровеното вечно е замъглено, много е отвлечено това. Сега почувствай и се заслушай, та- там, та-там, чуваш ли? Ето оттам идва твоят героичен ритъм.
— Напускай своя цар и тръгвай с мен…
— Виждаш ли? Въпреки че в този случай е и малко… — ако смея така да се изразя за Кит, моят добър и могъщ приятел е твърде обикновен, твърде та-там.
— Боже, да, как смееш? Стихът на Марлоу — той е великолепен,
съвършен и изящен.
— Не може да е всичко това накуп.

181
Том Наш
[5]
въздъхва от собствения си педантизъм като човек с постоянно смущаващ събеседник. По-млад от Уил, неотдавна дошъл от Кеймбридж, за да се метне от своята обсадна кула на познанието и остроумието върху отбранителните насипи на Лондон. Завързват приятелство сред книгите. Наш пише; Уил, засрамен, признава, че също пише, и се чувства насърчен и ободрен, когато Наш го разпитва за съчиненията му.
— О, не съм сигурен в това, което правя, защото ми липсва образование.
— Защото не си ходил в университет? Но не цялото образование е там — макар, разбира се, да ги има и тези, които идват от подобни затворени крепостни стени, скрибуцащи, и си мислят, че всичко знаят,
а знаят съвсем малко.
— Скрибуцащи…
— Харесва ли ти? Коренът е в добра почва, scribillare
[6]
,
латински, ако не и на Цицерон.
— От scribere по-скоро.
— Ето, значи знаеш латински, а?
— Незначително латински — казва Уил. — И още по-малко гръцки.
— Хубава фраза, трябва да я запомниш. А и гледай, има ли ученето начало и край? Ловувай в дебрите на книгите, Уилям, и ще видиш, че вечно ще си преследвач. А и има още един университет,
който е навсякъде около нас.
Минават през църковния двор на „Свети Павел“ по протежение на огромното странично крило, по протежение на огромното,
смърдящо, гъмжащо от търговия, засенчено от покрива, най-първо място на кралството, където, както подобава, никой не може да идва за друго, освен за поклонение, и където шумът и трясъкът от гласове и ходещи крака изразяват стотици пазари и общински събрания. Бог и неговите мисли са някъде там горе, над писарите с вързаните свитъци под мишница, проститутките с голи гърди, контетата, шивачите и врачките.
Ето го благоверният Червенобузко от село, преследващ съдебен спор, и, о, хубавата Дебора, баща й е гражданин и е червив с пари,
търси да я омъжи изгодно. Дали таткото ще благоволи да погледне насам? — Том Наш не е толкова висок, колкото дълъг: отпуснат,

182
мършав, асиметричен човек с полусимпатично сънливо лице като лъжица и с протяжен, гърлен глас. — А тя наистина ли е невинна? Бих искал да я подложа на проверка или да направи демонстрация…
Някакъв въображаем, леко романтичен разврат отличава Наш,
винаги говорещ за дами, маскирани като Клоринди или Клое, които са наранили сърцето му. Някои от тях като че ли принадлежат към най- висшите кръгове, което кара Уил мъничко да се чуди; бащата на Наш е свещеник от Норфолк и там няма богатство, освен ако не го спечели с перото си. Което означава да си извоюва влиятелен покровител.
— Освен ако не пишеш за сцената — казва Уил. — Там има пари.
Пият в една чийпсайдска кръчма, наречена „Русалката“ —
благопристойна огромна кръчма, разкрачена на две улици и издигната на три етажа, твърде скъпа, но почваше да се слави с това, че я избират духовити компании.
— Сега пък сцената, Уил, това грамадно, дебело бебе театърът,
което си отглеждаме. Двоумя се по въпроса. Е, в уединението на моята стаичка съм обръщал перото си към него, по някой монолог тук и там,
знаеш — само че ми се иска всичко да беше почнало по друг начин.
Не беше ли добрият господин Бърбидж
[7]
, който вдигна първия театър и реши с дърводелския си мозък да пуска вътре най-долнопробната паплач за по едно пени?
— Вярно е и всеки играч му е благодарен за това, повярвай ми.
Така се пълни кутията, така забогатяваме.
— А, ама по правилния начин ли забогатявате? С изкуство?
Изтънчени лакомства на придирчивото небце ли поднасяте, или раздавате наляво и надясно с черпака свински бульон за слепите,
ненаситни стремежи? Кажи ми, Уилям, когато играеш на сцената, те са ужасно близо, нали, хората от навалицата?
— О, направо усещаш дъха им. А когато се смеят, неговият силен вятър те млясва по бузите.
Наш пребледнява.
— Възхищавам се… и изтръпвам.
— Като се замисля, лакомства и бульон едновременно, това не е ли осезаемо? А какво да кажем за твоя приятел Марлоу? — Леко необмислено топване в завистта, докато го произнася, сякаш светът е минал над наводнена дупка в пътя. Защото Наш добре познава

183
Марлоу: той се движи из онзи тесен позлатен кръг, свързан с Оксфорд и Кеймбридж, които докосват театъра само с ръка, държаща перо.
Смятат ги за високоинтелигентни; понякога в света на работещия играч ги наричат лайна. — Той доставя удоволствие, кара тълпата да затаи дъх, той какво би казал?
Наш се разсмива.
— Ще ме направи на нищо, ако го питам, а после ще ми замае главата с мъгляв отговор. Къде ти сложиха обицата?
— При един бижутер на „Уд стрийт“. Харесва ли ти?
— Странна мода, но съм чувал сладката Лусила да казва, че я привличат мъже с обици… Боли ли при пробиването?
— Усещаш само някакво гъделичкане. С бирата, която си изпил,
няма и да разбереш кога е станало.
Така че отиват незабавно и Наш вие и хлипа.
— Каза, че няма да боли. Закле се в Божието име, че няма да боли, че ще е меко и сладко като лютиче под брадата ми.
— Не съм давал подобна клетва. Боже, никога нямаше да те убеждавам, ако знаех, че си такъв страхливец.
— Ах, ето това е основният въпрос. Още не ме познаваш достатъчно добре, Уилям, иначе щеше да знаеш, че същността ми е на абсолютен, жалък страхливец. — Наш се успокоява с още алкохол и попива с кърпичка ухото си. — Знаеш ли, че и от гръмотевици ме е страх? Горките гръмотевици, които никога не са повредили и най- тъничкия, най-незабележимия косъм от главата и на най-големия несретник. Ох, боли педерастко гадно. Използвам фразата само като реторична фигура, трябва да добавя, не от личен опит.
Уил е чувал името на Марлоу и в тази връзка, но си замълчава.
— От какво се страхуваш, Уилям? Хайде, кажи де, кажи.
Алкохолът не ми действа, човече, изцели ме със словото, упой ме с наркотика на разказа. От какво?
— А, от нищо. Или само от следобеда. Скучен, сив следобед в закъсняла пролет може би или в мека есен и независимо къде си, на провинциална или градска улица, все е същото. Усещането, че облягаш вцепенено рамо в умъртвената сцена на живота. Но няма значение, защото вечерта ще дойде, нощта ще настъпи със светлините,
подскачащи в прозорците, сияние, свеж, хладен въздух. Ами, ако вечерта никога не дойде? Следобедът е вечен и безкраен и онова,

184
което чакаш, никога не е било, не е и никога няма да бъде. — Той замижава от току-що измисленото. — Такъв страх имам.
Какво иска той: иска да напише пиеса.
Естествен напредък в определен смисъл, понеже винаги ни е обичал. И след трупата на Нейно Величество е импровизирал монолози, закърпвал и шлифовал отделни роли. Признато му е, че има талант за това, а за играчите всяка допълнителна дарба е полезна —
хубав певчески глас, умението да се бие с шпага, добре оформен крак.
Но Уил иска да напише цяла пиеса сам — или, ако е необходимо,
да я напише в сътрудничество. Желанието му е съвкупност от много неща. Първо — разбирането. Като актьор той знае какво въздейства.
Знае кое кара публиката да затаи дъх или да замръзне, да се кикоти или да не я свърта на едно място. Знае какви речи изтощават дробовете на актьора, кога спешната смяна на ролята в гримьорната е прекалено бърза за нагаждане, как да се отмери времето на последния ти монолог, за да няма застой и вторачен поглед, докато се изнасяш от сцената.
И знае пиесите. Една дузина е научил изцяло наизуст, а още няколко дузини може да произнесе с подсказване. Всеки ден, като играч, може да ти се предостави нова. Пиесите са ежедневни неща,
пекат се като пай, шият се като ръкавици. Трупите ги купуват, както хлебарят купува брашно или шивачът платове, те са необходим инвентар. Обикновено водещите играчи преценяват дадена пиеса на сбирка в някоя пивница, и свещите, говеждият сок и бирата оставят петна по страниците, докато актьорите прелистват ръкописа,
прочитайки тук-там някоя фраза на глас, задават въпроси на автора —
внушителна ли е, весела ли, колко момчета са нужни. (По-късно, с трупата на Пембрук, въпреки че още е само наемен актьор и няма дял в компанията, го викаха на едно-две от тези обсъждания, защото е известен като кърпач на стихове.)
Понякога, ако авторът е доказан и благонадежден, парите се подават през масата по силата на набързо написано изложение. Рядко,
но все пак се случва. И как писателят се старае да не сграбчи кесията с монети. Торбестата й тежест: Уил помни как Тарлтън изигра голямо скверно зрелище за непристойността на това, поклащайки я върху

185
дланта си — о, дами, има ли нещо друго, принадлежащо на мъжа,
което да се усеща по-приятно в ръката?
После пиесата става тяхно притежание. Ако потръгне, ще я сложат в репертоара си: истински популярното представление —
„Испанска трагедия“ или „Тамерлан“ — ще се върти половин дузина пъти в месеца. Обаче не трябва да се прекалява. Нищо не носи по- голямо удоволствие от една нова пиеса. Новите пиеси са търсени и той иска да напише такава.
А Уил познава пиесите, видовете и типовете им. Комедиите,
сварени от сухите кокали на старите римски комедии, които той рецитираше в граматическото училище; възвишените, високомерни трагедии за императори и кръвопролития; трополящите пищни шествия на английските крале, разнообразени със селяни и грубовати шеги. Познава езика, в който са положени, от стиха, муден като магарешко тътрене, и упойващите рими на по-старите пиеси до новия изблик и великолепие на Марлоу. И какво трябва да направят тези думи: от момента, в който започне пиесата, те трябва да създадат всичко — сътворяват небето, земята и хората, които пъплят там.
Войнишки нагръдник, изрисуван трон — тези натруфени джунджурии са единствената подкрепа, на която могат да се позоват думите. Първо,
думите. Първо и последно, думите.
Той иска да твори, с думи. Иска да се опита. Не мисли, че това е неговата съдба — необходимо е да бъде ясен по въпроса. Но все пак съществува натрупване: капките трябва да се съберат, за да направят буря.
Поредна нощ пиян с Наш, Уил заговаря за това: желанието.
— Да направим нещо по-голямо от нас самите, разбираш ли —
казва той — но да го направим от нас самите.
— Отлично, още.
— Да накарам баща ми да се гордее с мен.
Уил е много пиян.
— С думи?
— С това, което думите ще създадат. Да накарам жена ми да ми прости.
— За какво, за сторени неща? — Голяма глътка и ухилване. —
Разкажи.
— За това, което бих могъл тепърва да направя.

186
Много е пиян. Предупреждение! Уил потръпва от собственото си разобличение. Внимавай с пиенето сега. Помни, че трябва да извличаш максималното от своите придобивки. Има някои играчи (по- добри актьори от него), които изгубват работата си заради пиянство:
не могат да запаметяват ролите си или развалят гласовете си, или преспиват в затвора, когато трябва да са на репетиция. С
предпазливост мога да ги победя.
Защото и това е част от натрупването — да желаеш успеха. Но е егоистично. Не да загази тук и да бъде завлечен обратно, полуудавен и окаян, в Стратфорд. Да докаже себе си. Да проправи пътя си наред с големите умници и така нататък. Ревностната надпревара също я има
— или да я наречем с точното й име, завистта. Уил завижда на Марлоу толкова много, че направо му призлява.
Потапяйки перото си, се опитва да мисли за всичко друго, но не и за Марлоу. И всичко все излиза като при Марлоу. Но Уил продължава. Не престава да пише, добавяйки, не изваждайки. Не обича да укротява перото. Дори предпочита да не одрасква. Суеверно може би: сякаш ще погуби онова, което е създадено. Промъква се съжаление. Не, продължавай да пишеш.
И в онази съблазняваща мека кесия, побутната с подрънкване през масата, може да има, той знае, до десет лири. Ако успея да забогатея, мога да правя нещата по-добре. (Виж, любов моя, какво слагам в краката ти.) Отново практически мотиви — но от друга страна, кое прави човека човек, ако не практическото? На първо място малко похот в леглото; а след това — вода и хляб за плътта, сън,
усилно еднообразие, всичките влизат в направата. Ако има нещо друго
— някаква искра от неземен произход — е, тя трябва да се докаже.
Той не може да каже: последната дума ще е негова.
Кристофър Марлоу е наричан Кит
[8]
Марлоу и не е неподходящо,
понеже у него има нещо котешко, дебнене, мъркане. Но пък някои произнасят фамилното му име Марли и той не ги поправя. Така че най-добре е да се въздържаме от прибързани заключения за Марлоу —
тъй като, преди всичко, изглежда, той ги предизвиква.
Марлоу има толкова много превземки например че те се отричат една друга. Предизвиква те да откриеш истинската същност сред тях

187
като мошеник на панаира с трите чаши и неуловимото грахово зърно.
На пръв поглед може да си помислиш: колко заслепяващо, аз не съм равен на него.
Така се случва с Уил. Трупата на Пембрук репетира в „Завесата“
— не пиеса на Марлоу — когато той се появява.
— Продължавайте, продължавайте — нарежда им той, но те не го правят, не и в негово присъствие; някак си всички се чувстват като свещици до слънцето.
Дошъл е да види главния изпълнител — уреждат някакъв си облог. Кикотят се за това настрани. Марлоу е облечен като конте:
всеки сантиметър по него има разрез на дрехата, годе и украшение, а на едното му рамо е преметната голяма, колкото петно, пелерина. Не е по-възрастен от Уил, но има удивително свеж момчешки вид, който кара Уил да се чувства прежълтял, твърде похабен. Когато Марлоу се смее, зъбите му изглеждат наострени. Притежава лисича красота.
Когато очите му за кратко срещат погледа на Уил, сякаш виждат и познават всичко у него — особено низките, долни черти и не намира никоя от тях за особено изненадваща.
Двамата действително се запознават още преди Том Наш да ги представи един на друг. Неизбежно е може би, след като театралният свят не е голям. Но Марлоу, въпреки че е писал така великолепно за сцената, няма кой знае какво вземане-даване с нея. Влиза от време на време в „Розата“, за да даде ухо на собствената си творба, която приковава всички, но определено самият той никога не е играл.
Изпълнител? Мили боже! (Или не, какъвто може да е случаят, защото по-скоро се мънка, отколкото се говори, че той не вярва — има друга страна на Марлоу, друга фасетка на диаманта или цепнатина в коприната, която проблясва пред погледа, а после изчезва.) Не, той е тук, за да насилва театъра, а не за да прави любов с него. Повече никакви отривисти рими на майчино остроумие, както казва той. Тази грубо изтъкана драма има нужда от герой. Ето ме, идвам.
Първия път Марлоу и Уил са заедно в компания в една кръчма с група играчи и драскачи. Той се прозява в лицето ни Уил. Да, Марлоу го прави, докато говориш, и рязко затваря уста по котешки с безсрамно спускане на тежките си клепачи, за да покаже колко си тъп.
Такава арогантност! Уил просто не знае как да реагира, освен да се засмее, но пък Марлоу има репутация на кавгаджия, а не е чак

188
толкова забавно, че да пролива кръв за това. Но сега Кит се разсмива,
високо и нервно.
— Мразиш ли ме? Добре, защото сега сме на равна нога и можем да говорим.
— Не те мразя.
— Тогава какво?
Уил вдига рамене.
— Смятам те за неучтив.
Марлоу пак се засмива, този път мрачно. Кой е истинският му смях? Невъзможно е да се каже. Той има особено дрезгав, уплътнен глас на безсънието, който е почти като два гласа, наложени един върху друг, басово бръмчащ и сопранов.
— Не ти ли подсказвам, че се мразя, драги ми господин Уилям?
И не ми ли вярваш?
Уил внимателно го оглежда.
— Мисля, че човек, който истински мрази себе си, няма да е толкова склонен да го признае.
Изведнъж Марлоу става навъсен и резервиран. Бавно произнася:
— Е, нека ти кажа, че мразя себе си много повече, отколкото изобщо можеш да си представиш, господин Уилям.
Кара немощното въображение на Уил да звучи жалко,
неадекватно, с подгънати момчешки колене. (И Уил си мисли: „Да му се не види, аз имам жена, имам деца, които ме наричат татко, полагал съм усилия, за бога. А той ми се плези“.) Скоро Марлоу разговаря оживено и радостно с някой друг, макар и не задълго. Никога не спира, където и да е. Имаш чувството, че за него, да се задържи някъде, би било признание за ужасяваща пустота — няма къде да е,
освен тук.
Къде ходи той? В един момент вероятно се оттегля в квартирата си, за да чете, да изследва и пише — единственото нещо, което със сигурност не е изложено на показ, е геният. Но иначе е едва ли не професионално изплъзващ се. За него навсякъде се носят слухове.
Кеймбридж, учил е там наистина, но дори и там е правел подобни странни отсъствия, които университетът му прощавал след една-две думи от високо — от много високо, така се говори. Услуги към Нейно
Величество, добавят клюките, пътувания в чужбина, вземане-даване с католици и антикатолици. Слуховете твърдят по-категорично, че

189
Марлоу познава добре клана на Уолсингам, а това е достатъчно да те вкара в най-вътрешния от всички кръгове.
Лично Уил смята за много вероятно Марлоу да е шпионин просто защото изглежда толкова неправдоподобно да е така. Ако той се оглеждаше за шпионин, щеше да внимава за някой неутрален и самообезличаващ се, докато Марлоу не може да влезе в някоя стая, без да го превърне в процесия.
Уил изключително много се възхищава на работата му, копнее да научи повече за него — и все пак този сблъсък сякаш определя тона за онези, които се интересуват; изнурителен обмен на нелогични заключения, усмивки, които не пасват. Това е особено оскърбително за
Уил, защото, да се спогажда добре с хората, е още един от онези дребни таланти, на които се надява да му помагат да преживява в този обтегнат свят, където хората раздухват малки угнетяващи караници и унищожителен пламък.
И Марлоу, изглежда, забелязва и това.
— Харесва ти да угаждаш, нали? — казва той отникъде и за нищо един ден, когато се срещат и се поздравяват на улицата.
Уил се спира.
— Мислех, че говорехме за потната треска в Уестминстър?
Нещо като конфронтация.
— Трябва ли да го правиш? Това някакъв непреодолим импулс ли е, желанието да угаждаш?
Угаждаш — Марлоу има обичай да провлачва гласните, което прави думата смътно нецензурна. И понякога, за момент, бялото на очите му напълно обикаля зениците, така че изглеждат припламващо луди; и все пак, разбира се, не знаеш дали не е отработил това пред огледалото. Има повече от един тип актьор.
— Ти отиваше в съвсем друга посока. Но аз сложих ръка на рамото ти и те насочих по моя път, докато говорехме, и ти просто тръгна нататък. Защо? Аз не съм толкова деспотичен. — Марлоу,
както разкриват насочването и ходенето, всъщност не е много висок.
— Ако се бях противопоставил, ти и с това щеше да се съгласиш.
Защо, господин Уилям, никога ли няма да угодиш?
Уил всъщност се чувства на ръба да го удари: силно желае това,
сякаш е отговорът на някакъв дразнещ проблем, който току-що е

190
изникнал пред него. Но Марлоу се разсмива — топло, одобрително —
и хваща Уил под ръка.
— Ела с мен. Трябва ми компания.
— И естествено, аз си нямам друга работа.
— Ах, господин Уилям, ти си прекалено добър, за да си истински.
— Определено няма да дойда — казва Уил, заковавайки се на място — ако продължаваш да ме наричаш така.
— Но аз искам да дойдеш — отвръща Марлоу, внезапно откровен като дете, просто умоляващ.
— Ти не слушаш, нали?
— Не, никога — Марлоу се усмихва така, сякаш са изяснили дребно недоразумение.
— Как тогава… — Уил иска да каже: Как караш думите да предизвикват подобни пленителни неща, ако никога не се вслушваш в тях? Но казва: — Къде отиваме?
— На вечеря, пиршество или оргия, организирана от Хенслоу.
Табелата на „Анкър“, Бишъпсгейт — знаеш ли я? Един от имотите му,
мисля, или има дял, така че печалбата се връща при него. Господ да го благослови, че е такъв лаком, грешен, стар лихвар.
— Не съм поканен.
— Но аз съм. Освен това ти си играч. Виждал съм те в дузина представления в Лондон, така че би трябвало да познаваш любезния господин Хенслоу. Дори и само да му дължиш пари. А това е най- здравата спойка, която старият кредитор признава.
— Познавам го. Съмнявам се, че ще ме помни. — Уил е работил няколко пъти за Филип Хенслоу, собственик на театър „Розата“ —
коригира стари ръкописи на пиеси, преправи някаква комедия в трагедия. Съвършеният човек на бизнеса — имаш чувството, че не вижда лицето ти повече, отколкото ти виждаш изображението на главата на кралицата върху монетите. Всеки актьор го познава:
половината са му длъжници.
— Но не и ти?
— Изпитвам ужас от това да принадлежа на някого.
Марлоу го прегръща над лакътя.
— О, господин Уилям, колко си близък на сърцето ми, можем да станем приятели. Какво? За бога, това е име. Привилегия на Адам,

191
знаеш, да дава имена на създанията по земята. Не си ли спомняш радостта от това, когато си бил юноша, да измислиш име на любимото си кученце? Да го направиш свое.
— Аз не съм твой.
— Да го направиш истинско тогава. Представи си човешко създание без име. Няма ли да изглежда по-малко човек? Защо иначе ще лепваме име на бебето още щом се роди? Удостояваме го с човешкия белег. Даваме му душа. Шегувам се, разбира се: това е свойствено за всемогъщия бог и нека никой не предполага друго.
Господин Уилям ти приляга.
— Искаш да кажеш, че приляга на теб.
Марлоу се цупи.
— Щом ти харесва. Разбираш ли, ти си доста по-възрастен от мен и чувствам, че старшинството трябва да бъде почитано…
— Как по-възрастен? Още не съм навършил двайсет и пет.
— Връстници сме, значи. Ето че се наместихме. Изглежда достатъчно чистоплътно, но кой знае. Хенслоу е съдържател на не един бордей и най-добре да внимаваме прислужващите дами да не са нахални уличници, които гледат под пъпа ти за бакшиши.
Отвратеното изражение на Марлоу е префърцунено като рисувана маска. Но и маската е нещо истинско.
— Защо ме помисли за по-възрастен?
— Скъпи ми Уил, ако ще сме приятели, трябва да разбереш нещо
— казва Марлоу, обръщайки се пред прага, и хваща ръката на Уил.
Неговата е изненадващо груба, сякаш е четка за дъски. — Никога не отговарям на въпроси.
Но няма да сме приятели, мисли си Уил, докато влизат. Не че го смята за невъзможно, но нещо у него се съпротивлява. По някаква причина мисли за баща си, който трупа запаси от вълна, изчаквайки цените да се вдигнат, залоства вратата на плевнята, облизва устни: за залежалата стока.
Освен това Марлоу го зарязва още щом влизат в помещението на пиршеството, където масите са покрити с храна в качета и с капещи плешки и бутове — краката на масите, вижда Уил, всъщност поддават от тежестта като съня на бедняк за угощение. А също и пиенето е в изобилие, въпреки че неколцина от трийсетината души изглеждат вече пияни.

192
— Какви сте вие? — виква Марлоу, нахвърляйки се на най- доброто рейнско вино. — Затънала в калта траурна процесия ли?
Не, театрали, повечето от тях познати на Уил, много задължени на Филип Хенслоу, който пренебрегва мястото си на домакин и дружелюбен идва сред гостите. Всички искат покровителството му:
някои се надяват на неговата милост да ги държи извън затвора за длъжници. Той е едър мъж с четвъртито телосложение, с гръмогласен,
еднообразен, често избухващ смях, който използва върху теб като баща, хванал малкия си, размахващ юмруци, син на една ръка разстояние. Какъв е поводът за тази щедрост, никой не знае, което вероятно е идеята: нека всички яростно се чудят. Минавайки покрай
Уил, Хенслоу стисва ръката му косо.
— Господин Шекспир. В цветущо здраве сте, надявам се. Имам една пиеса, която може да ми подобрите. Ще говорим.
Уил усеща, че се издига мъничко в оценката на наблюдаващите го очи. Получава кимване от Нед Алейн, който се върти наоколо,
изглежда красив и огорчен от бремето да е най-великият актьор на света. Нед Алейн сътвори Тамерлан, има глас, който би запълнил пчелна пита или блъснал наковалня и е отговорен за твърдото убеждение на Уил, че самият той като актьор никога няма да бъде нещо повече от сносен, търпим, убедителен. Да, драги ми господин
Шекспир, любезни ми сър, ето така се става известен. Чуди се как би трябвало да се чувства заради това. Глътката рейнско не му дава отговори. Що се отнася до Алейн, говори се, че Хенслоу го е нарочил за дъщеря си, която има значително богатство и лице като на жаба.
Виното е силно и дори чашите изглеждат някак уголемени,
сякаш Хенслоу иска да си мъничко некадърен, леко разбалансиран.
Той шества великодушно сред своята компания, като от време на време пренарежда хората в нея. Сравнението с шахматни фигури е едва ли не прекалено очевидно. Уил си мисли: аз пешка ли съм? Тук
— без съмнение. Ами ако си друг вид шахматна фигура, не пешка, не кон или топ, нито пък някой друг от приетите чинове? Как би се движил по дъската?
Марлоу се появява до него. Пил е извънредно много, но изглежда просто освежен, сякаш е ходил да плува. До него върви блед като тебешир младеж с хлътнали бузи и безрадостен, вторачен поглед.

193
Категорично пешка, мисли си Уил, докато Марлоу го избутва напред.
И после:
— Уил, това е моят добър приятел Кид. Томас Кид, познаваш ли го?
Освободен от алкохола, Уил виква:
— Да. Боже мой. Кид. Тоест не. Но съм играл в „Йеронимо“
дузина пъти. Моля да ме извиниш, трябваше да кажа „Испанска трагедия“, но винаги я наричаме „Йеронимо“.
— Знам.
— Разбира се. Само че винаги ми е било изключително приятно
— „Йеронимо“ е толкова изтънчена, толкова силно въздействаща, че изобщо не виждам как би изгубила сила.
— Да, да, призраци, мъст и горкичкият смахнат Йеронимо,
откачил от мъка — казва безгрижно Марлоу — и всичко това промито с блудкава доза Сенека.
— А също ужас и жал — казва Уил, мислейки: Марлоу завижда.
Излиза, че боговете също имат мазоли. Но не, от първата си среща с
Марлоу — а сега като добави и нелепия, зловещ на вид Кид — никога не е чувствал богоподобно присъствие. Върху листа, в думите, в промеждутъците между думите, там е различно. — И публиката е прикована — абсолютно прикована.
— Ти си много добър — отвръща Кид, крайно резервирано. —
Признавам, щом веднъж пиесата е написана, малко ме интересува съдбата й.
— Като мъдър родител — казва Марлоу — прати детето да скита по света с ритник и шест пенса и го посрещни топло, ако се завърне забогатяло.
Кид гледа Марлоу по гладнишки, злочесто бдителен начин,
сякаш очаква някаква дума, която така и не излиза.
— Театърът е място, на което човек да опита талантите си —
казва той, поглеждайки неохотно обратно към Уил. — А не място, на което се задържаш вечно.
— Но ти ще пишеш още за сцената? — отвръща Уил, хвърляйки бегъл поглед на Хенслоу, и си мисли: „Освен това защо тук?“.
— Е, от какво те е страх, Том, че пак няма да угодиш? — казва
Марлоу, а погледът му подигравателно се плъзва към Уил. — Прави се на скромен. Като момиче, което е предало девствеността си, но още

194
иска да си играе на закачлива девица. Какво стана с твоя хитър датчанин, с твоя Хамлет на Саксон Граматик
[9]
? Вече трябва да е готов? Много хубава трагедия, Уил. Том ми прочете първото действие и стоях буден, ах, минути наред. — Той стисва кокалестото рамо на
Кид, приближавайки лицето му. По-скоро е вълк, отколкото котенце,
тоя Кит, мисли си Уил. — Боже! Няма ли да ме цапардосаш, Том?
Няма ли да ми кажеш да се разкарам?
— Щях да съм доволен, ако с теб си приказвахме по съвсем други въпроси — процежда Кид през стиснатите си устни с поглед към Уил в желанието си да го накара да изчезне. — По въпроса за моя господар Съсекс?
— О, за него ли. Казах ти, ще видя какво мога да направя. Не бива да пришпорваш важните особи, приятелю. Ако ти трябват пари,
продай пиесата си.
— Не е толкова просто…
Може и да е пешка, но Уил знае кога да се изпари. Намира незаето канапе пред един леко открехнат прозорец и сяда, опитвайки да усмири алкохола в себе си. Навън, съвсем отделно, е хладен,
отегчителен следобед. Чуди се дали трябва да се страхува от него.
Мисли за Марлоу и Кид, за дребните им заяждания и жилеща завист,
сякаш са оси. „Ако аз можех да пиша, както пишат те, мисли си той,
щях да се вдигна и да изрева, без да ме е страх от нищо.“ Би искал да живееш в състояние на отплата…
— Хубаво местенце — казва Марлоу, сядайки до него, и изважда лула и тютюн. — „Не тук — ще викнат — не пий дим тук“, сякаш онанирам или правя нещо още по-лошо. Имам и втора лула, ако искаш
— не? Пфу, освен това не си и никакъв пияч. Трябват ти някакви пороци, човече.
— За какво?
Марлоу се разсмива, после се заема с взискателната задача да запали лулата. Щом успява, алчно всмуква, повечето хора пухтят,
премалели.
— Ти пишеш, нали? Или поне се опитваш, Наш ми каза. Добре тогава. Намери си някакви пороци, за да натрупаш опит.
— Защо писането трябва да е от личен опит? Ти Тамерлан ли си?

195
Усмивката на Марлоу посърва до стиснати зъби около мундщука на лулата.
— Не. Но нямаше да мога да го опиша, без да съм си аз.
Уил се чувства малък, леко ядосан, извънредно жив. Иска да изложи грамадни аргументи срещу тази арогантност, но се опасява, че армията му е само от кухи доспехи и жакет, натъпкани със слама.
— Човек може да пише извън себе си, несъмнено.
Думите му излизат колебливо, въздържано, макар да смята, че говори разпалено.
Марлоу го оглежда критично и подозрително.
— Не мога да твърдя за никой човек. Не вярвам в такова нещо
човек, ако имаш предвид някакъв събирателен образ или как беше онзи от страховитата, лицемерно благочестива пиеса? Обикновеният човек. Простосмъртният, безличното множество. Ъх! Аз вярвам само в изключителния човек. Животът е прекалено кратък, за да отчитаме разликата между пшеничните зърна. Не включвам теб. У теб има нещо, макар че не мога да кажа какво. — Марлоу слага ръка върху бедрото на Уил. — Е, кой е Уил, накъде е тръгнал? Дошъл си от провинцията, това го знам. Там ли си прикован? Там ли ти е мястото?
Имаш ли намерение да се върнеш обратно, след като си спестил петдесет лири от роли на втори конник в няколко безлични представления, после да спретнеш нова плевня и да живееш доволно до края на дните си?
Уил внезапно дръпва крака си. Раздразнен е и разтревожен от леката си ерекция, макар че като се гледа отстрани, се чувства и очарован. Защото от толкова близо вижда, че Марлоу не е толкова красив, колкото изглежда, сякаш се е оказал някак по-недодялан, по- тлъст. Не ми е по вкуса, започва мисълта, преди Уил, потресен, да я улови. Какъв вкус? Висенето с Марлоу насила те захранва с такива въпроси, докато не ти се доповръща.
— И аз си имам амбиции като всички други — казва Уил.
— Ако имаш амбиции, тогава не си като всички други. Зърно,
плява. Мислят, че да си роден човешко същество на тази земя,
означава просто да си изтеглил жребий на смъртен. И ако в това има нещо повече, тогава свещеникът или светото писание ще го уредят за простосмъртния и в такъв случай може да си продължи нататък с очи в земята и никога да не ги вдигне, докато гробът не се затвори върху

196
него, никога няма да погледне нагоре, за да попита, да постави под въпрос, да настоява. Затова сме наполовина това, което можеше да бъдем. Е, към кое се стремиш? Към плевнята? Към брак с дъщерята на богат градски съветник?
— Аз съм женен.
Казано незабавно и високо, сякаш да го оповести, както човек би казал „Аз съм цар“. Въпреки че защо толкова високо, ако тронът е в безопасност?
— Наистина? Е, смея да кажа, че се случва. Но сега си свободен.
А, да, сега разбирам.
— Не разбираш. Изобщо не схващаш.
Марлоу избълва кръгче дим и му се наслаждава.
— Не ме харесваш, нали?
— Винаги ли трябва да е така? Не можем ли да се разпрострем върху огромната необятност на ума, без да се връщаме към онази плоска пътечка и ти в края й?
Марлоу се ухилва: изглежда възхитен.
— Но аз наистина разбирам, Уил. Ах, нищо не ми харесва повече от това да съм обект на прибързано заключение. Какъв е баща ти? Човек с честен занаят, предполагам. Мислиш си, че се подигравам:
познавам. Побързай към Кентърбъри, Уил, дом на маскарада и лъжесвещеничеството, и попитай за майстор Марлоу, обущаря.
Изряден, набожен човек, с добро име, освен когато си глътне повечко и предизвика своя чирак на юмручен бой в двора. Съблечен. С
косматия си корем, който се клати като цицките на бременна свиня. —
Лулата на Марлоу не може да се изпразни, той решава проблема, като сръчно я блъсва в стената. — Но свещеният, благословен Кентърбъри има поне добро училище. И оттам моята случайна стипендия ме отведе в Кеймбридж, далеч от перспективата да стана чирак на стареца. — Кит се приземи като котка, с вирната опашка и драсна надалеч. — Ти мразиш хората, които говорят за себе си в трето лице,
колкото и аз, сигурен съм. Защо да го правя? Защо правя повечето неща? Същото като да пробваш обувка. Да провериш как я усещаш.
Помня баща ми на колене, обува ботуш на сина на някакъв дребен лорд. Бог знае кога хлапето за последно си е сменяло чорапите.
Честта, няма как, честта. Честта да пълзиш в зловоние. — Изведнъж

197
Кит добива вид на изгубен, като ученик, изпитван свръх познанията му. — Откъде си ти? От Стратфорд? Същото ли е?
Уил кимва.
— С изключение на катедралата.
— О, представям си я, много често. — Марлоу меко скърца,
свивайки ходила върху кушетката пред прозореца: пръстите му леко се отпускат върху крака на Уил. Този път Уил не се мръдва, донякъде,
защото не иска да дава на Марлоу нищо, върху което да интерпретира.
— Гледам я как лумва, преди благите пламъци да се разпространят из останалата част на града. Огънят поглъща къщите една по една.
Естествено, запазваш едно-две места, нали? Но в реалността трябва да го напуснеш. Щом веднъж се освободиш, можеш да се създадеш наново.
Уил се отмества под погледа му.
— Ако искаш.
— Не, няма избор. — Сега Марлоу говори с приятна прецизност: чувстваш, че или ангел, или дявол би говорил така. — Да ти кажа ли какъв е единственият истински дълг на човека? Да създаде себе си. Работата, както е свършена от всемогъщия, е нескопосана. И
деца ли имаш там? Боже! Е, толкова по-добре, в известен смисъл. Ти си опростен. Направил си души за Божието царство, бил си плодовит и си се множил, това би трябвало да удовлетворява и библейския ти пуритан, и стария ти католик. Много ги има такива в Стратфорд,
обзалагам се. Здраво са привързани. Това са старите ни навици,
скъпоценни на сърцето ни. Няма значение, че шайка свещеници са го натрапили на предците ни, преглътни го, иначе ще те изгорят. Намери си някакви пороци, Уил, живей.
— Сега ти звучиш като злодей от пиеса.
— Такъв съм. Имам приятел или имах, наскоро го погребаха —
умря от френската шарка
[10]
и отгоре на това затънал в пиянство. Беше ходил в Италия, Фландрия, къде ли не. Поддържаше списък на леглата,
в които беше лягал — имаше си принципи, разбираш ли, стана му правило никога да не се съвкупява, опрян на стена. Числото беше седемстотин и едно. Седемстотин и едно сношения. Това излишно едно придава правдоподобност, нали? Нямах причини да се съмнявам в него. Когато носът му почна да се разпада и настъпи слепотата, той дори почна да съжалява. Когато го сложиха в ковчега, трупът му беше

198
толкова сгърчен, че трябваше да го усучат с ремъци, за да затворят капака. И знаеш ли какво? Въпреки това му завиждам.
— Но всъщност не му завиждаш — чува се да казва Уил. —
Нещо у теб ти нашепва, че трябва да се чувстваш така, защото придава цвят на живота, но в действителност не го вярваш. По-скоро вечно би живял удобно като охлюв, без никога да видиш падащите звезди по небето и дълбоко в сърцето си всички биха живели така.
— Да не ме наричаш лъжец, господин Уилям?
— Не, наричам те изобретател.
Странно: може да си представи как се бие с Марлоу така, както не може да си представи да се бие с никой друг. Освен с баща си,
разбира се.
— Я виж ти, това е друго — усмихва се ангелски Марлоу. — Ние сме всичкото това, Уил, най-доброто от себе си. Говориш за фантазия,
затова я имаме, за да бъдем принцове във въображението си. Сега приложи дарбата си, моля те. Представи си, че можеше да се върнеш,
само веднъж и да се видиш на… колко? На петнайсет, шестнайсет? Не да се рееш втренчен като някой фантом върху по-младото си аз, не —
можеш да разговаряш с него. Да го заведеш, ти, до пивницата на кана бира и хубав задълбочен разговор помежду ви. Само вие двамата. Ще го направиш ли? И какво ще кажеш на този млад Уил?
Очите на Марлоу искрят. Уил се откъсва от тях, поглежда през решетката на прозореца към улицата и в неловкото си положение се опитва да извади себе си навън, обикновено се получава. Мускулеста жена с арселе и огромни провиснали гърди като дисаги крещи на мъж с куче без намордник, заплашвайки със съд или с месестия си юмрук.
Няколко момчета се смеят и я замерват с кал. Просяк седи на прага с глава, опряна отстрани на касата, лицето му е противно и мъртвешко.
Следобедът е неизменен и не обещава нищо хубаво.
— Е, аз да ти призная какво ще кажа на младия Кит, искаш ли?
— обажда се Марлоу. — Или какво ще му направя. — Облещва очи,
разсмива се така, сякаш камъни громолят в кофа.
О, аз бях миловиден младеж и в края на краищата, кой по-добре ще ти достави наслада, защото знаеш точно кое върви? Е, хайде де,
хайде.
— Любопитно. Когато се стремиш към тези последици, нямам против, защото знам, че скоро ще дойде нещо, което си заслужава,

199
след като надутото многословие се е пукнало.
Марлоу нежно казва:
— Отговори на проклетия въпрос, Уил.
— Не съм длъжен — поклаща глава Уил. — Ако щяхме да ставаме приятели, можеше да отговоря.
Марлоу провесва крака надолу.
— Няма да се разсърдя, Уил. Имам нужда от още пиене и не те намирам по-досаден от всеки друг. Прав си всъщност. Кое ще е следващото, което ще напиша, как мислиш? Велика трагедия за душата с възвишени цели — или може би ще пиша за Уил? Трагедията на човека, който не можа да вземе решение.
„Това аз ли съм?“ — мисли си Уил, докато напуска кръчмата; е,
показателен въпрос. При допира с чистия въздух той отново се чувства пиян от главата до петите, клатушка се и за първи път от пристигането си в Лондон се изгубва. Хващат го в клопка тесни улички и проходи. Злостни мънички вихрушки се надигат от ъглите си и запращат нагоре трошливи сухи листа. Всички листа в Лондон,
забелязал е той, независимо от сезона, са като есенни. Ръцете й са с топъл цвят като кафява черупка на яйце. Уил знае къде е тя в къщата по всяко време, без да търси или да се ослушва. Фантазията. Чува го отново в странния, рязък, дрезгав глас на Марлоу Най-красивата дума.
Внезапно Темза проблясва в основата на хлъзгави стъпала и той разбира къде се е озовал. Студени цветове прииждат и отлитат в небето. Вечерта очаква да бъде запълнена. Трябва да отиде и да види
Гилбърт. Мисли за това решително и оживено: харесва му мисълта да види брат си; когато ходи, срещите са приятни, макар че винаги тръгва натам с неохота. В мислите му Марлоу го пита защо… или по-скоро се усмихва и не се налага да пита.
„Идвайки си у дома от войните, мислеше си Бен, би трябвало да чувствам по-силно — ами, би трябвало да чувствам по-силно, че се връщам у дома след войните.“
Не непременно триумф. Мъничко бурни овации може би, да бъдеш посрещнат с отегчено пренебрежение, облекчаване на куция крак. Или щом съзря ивицата родна земя, радост обзе сърцето му,

200
потушена с огорчен поглед към незначителността на света в състояние на мир.
Вместо това — тази полупрокрадваща се нищожност. „Спокойно можех, мислеше си той, да съм извършил и престъпление и да съм отишъл в затвора заради него, а после да са ме пуснали.“ Тъмничарят издърпва ръждясалите, стържещи лостове, лъч светлина пада върху камъка и ти пристъпваш навън, примижавайки, полувъзторгнат,
полуужасен.
Поне би чувствал нещо.
Свалиха го на брега при Дийл след грубо спречкване. Моряците кръвнишки поглеждаха и плюеха, докато той и другарите му с мъка се придвижваха надолу по подвижното мостче. Всички мореплаватели,
като вървим от собственика на кораба надолу, мразеха да превозват войници, които са кавгаджии, въшливи и проядени от болест. Можеше да си осигуриш сравнително спокоен превоз само чрез подкуп, а Бен нямаше пари. Това, което капитанът му остави, след като обра каймака на възнаграждението му, отиде за барут и сачми, крехко свинско, вмирисани одеяла, още подкупи.
В замъка писар с тлъсто, кръгло, безизразно лице добави името му с правописна грешка.
— Джонсън без „х“ — каза му Бен.
— Мускет, манерка, колан — каза писарят, вдигайки рамене. —
Някакви сачми?
— Не, изстрелях ги всичките по испанците, враговете на нашата кралица, докато ти спокойно си правеше списъците — язвително отвърна Бен. — Това, което виждам там долу, грейка за крака с въглища ли е?
— Да си бъдеш в енорията до вторник по изгрев, иначе ще те оковат във вериги — каза писарят, потупвайки пропуска. — И твоето
„х“ няма да има никакво значение там.
Бен се засмя: не е зле; и изобщо нямаше предвид военната бомбастичност. Кой можеше да обвини писаря, че извлича най- доброто от хубавата си служба в края на краищата? Не и Бен. Когато ротата му намери онази изоставена ферма, не я ли превърнаха в дворец насред вилнеещата холандска зима с високо струпани огньове и сирена, изровени от ямата, която собствениците са мислели за

201
сигурно скривалище? Патици на шиш. А когато огньовете стихнаха и нямаше повече дърва, използваха няколко лутерански библии.
Което се превърна в подигравка към онова, за което се сражаваха, определено. Но това беше едно от първите неща, които научаваш като войник — че не се бориш за нищо. Имаше триумфални арки и гирлянди, когато първите войски дойдоха в подкрепа на холандците, в деня на Сидни, но сега съюзниците сърдечно се отвращаваха едни от други и всички се отвращаваха от войната. А
освен това човек имаше нужда от огън, когато наоколо се навъртаха вълци. Нощем можеше да видиш жълтите им очи точно оттатък бивака. Вълци в процъфтяващата, изрядно подредена Холандия. Но те караха да се чувстваш, като че ли ти си натрапникът. След като си заминеше, отново щяха да си върнат земята.
Долу, из вмирисаните на риба слизести улички на Дийл той се огледа сред търговците, снабдяващи корабите и магазинчетата за евтини дрехи за място, на което биха купили бижута, по-специално пръстена, който беше свалил от повален в една канавка труп по време на похода към Флашинг
[11]
. Не му харесваше, че го прави, но знаеше,
че ще му трябват пари, а трупът нямаше нищо против. Мъртвите, беше открил Бен през тези двайсет месеца, бяха най-хрисимите хора на света. Живите можеха да научат много от тях. Накрая, след много обиди към пияното войнство — които го раздразниха, защото не беше пиян, въпреки че възнамеряваше да се напие — откри един въжар,
който му даде два шилинга за пръстена. Въжарят беше пиян. Мъртъв или пиян — ето какво изваждаше на бял свят най-доброто у хората,
смяташе Бен.
Яде хляб и месо, колкото за цяла седмица, в една кръчма,
напълни мех с вино и се запъти пеша към Лондон. Пристигна две нощи по-късно, олюлявайки се, с кръв в ботушите: вразумен, макар и още способен да се надсмива над себе си, че толкова бързо се е превърнал във войника самохвалко. На поход имаше много повече приклякващи, отколкото маршируващи.
— Върна се — каза пастрокът му.
Беше късно, когато Бен влезе в старата къща на „Хартшорн
Лейн“. Горяха една-две свещи. Старецът седеше с калаена чиния на коляното, загледан в огъня. Може и да не беше мърдал, откакто Бен отплава. Само с една разлика: в краката му лежеше куче. То се озъби

202
на Бен, после престана — вероятно усещайки човек, който е бил сред мъртъвци. Когато си виждал как мозъкът изтича през ушите на човек,
докато той още гледа към небето, не те впечатляват особено зъбите на мрънкащо псе.
Появи се майка му. Ахна, но бързо се овладя: само Бен можеше да види сълзите в очите й, докато го прегръщаше. Това, вероятно, се доближаваше до завръщане у дома от войните. Бен не очакваше да продължи много. Прегърна я.
— Липсваше ми — каза тя; и покорно: — Липсваше ни.
— Виждам, да. Толкова много, че сте взели куче да ме замести.
Майка му поклати глава и го погали по рамото. Без някога да е била безгрижна жена, тя беше станала непоклатима като статуя на светец. Пастрокът му се размърда.
— Това куче е пазач. Имаме нужда от такова. Единственият мъж в къщата.
— Шега, шега! — А очевидно тук нямаше място за такива.
Трябваше да го запомни. Мрачният, бичуващ смях ги беше държал живи сред мушиците и калта, отделните схватки и умирането в омразните войни оттатък морето. — Мога ли да остана тук?
Мислейки: не мога да остана тук.
— Какъв въпрос. Ти си мой син. Това е твоят дом.
Две различни твърдения, помисли си Бен. След като живя под вдигнатите платна ден за ден, думите бяха станали още повече като живи същества за него. При Берген от Зоом беше рецитирал цяла книга от Вергилий, за да отвлече ума си от трясъка на артилерията.
Беше успокояващо да установи, че паметта му е непокътната. Горе- долу тогава обаче започна да се чуди дали не е страхливец. Спомняйки си учителя Камдън и научния му метод, реши да подложи въпроса на изпитание.
— И така, определих предизвикателството. Единоборство пред очите и на двата лагера, срещу водача на врага — разказа Бен на пастрока си няколко дни по-късно в любимата кръчма на стареца.
Същата полирана халба, но столът беше минал по-близо до огъня. Величие.
— С мечове?
Не, с тиганчета. Засега бяха минали без омраза един към друг.
Само с няколко изръмжавания като кучето. Не можеше да продължи

203
дълго.
— Да, с мечове. Като на дуел. Победителят взима плячката от победения, бронята и оръжията, истинска омировска схватка.
Не че беше се сдобивал с някаква броня.
Пастрокът му си сръбна от бирата. Изглеждаше объркан.
— Защо?
— Защото… — На Бен му се прииска да е с някого, който не се налагаше да разпитва. Искаше половината човечество да не се състои от глупаци и да не е орисан вечно да бъде в компанията им. — Защото там всичко беше голяма бъркотия, борба без лица, взривове в тъмното.
Но аз бях истински и той беше истински, така че беше истинско… —
Странно, сега не можеше да си спомни лицето на испанеца, въпреки че беше отметнал назад забралото си и в един момент, докато се млатеха един друг, Бен се приближи достатъчно, че да помирише дъха му. Спомняше си възгласите, как полузамръзналата земя под краката им се трошеше като бисквита, лентите по бричовете на испанеца, но не и лицето му. Помнеше и че не се страхуваше, в което беше смисълът.
— Победи ли?
— Ами, сега съм тук, нали?
Той поръча на пастрока си още едно питие като жест, че не се е обидил, и смени темата. Но мислите на стареца още бяха там — като мътно зимно слънце, пъплещо над хоризонта.
— Значи си го убил?
— Такова нещо е войната.
Беше го убил, нали? Това беше най-смътната част. Испанецът падна, от гърлото му течеше кръв и секундантите му бързо дойдоха, за да запушат раната, да го отнесат в лагера си, а Бен се обърна, за да приеме одобрителните викове на своите другари и самият той едва не се свлече от изтощение и прималяване, защото кръвта бликаше от ръката му. След това го превързаха, изплащаха залаганията — поне половината от неговия взвод се бяха хванали на бас, че няма да победи, разбра той — а после буря с проливен дъжд, което накара и двата лагера спешно да се вдигнат и да се преместят на по-високи места. Някъде там Бен си спомняше, че беше все по-болен и по-болен.
Някъде там си спомни и как усещането за трошащата се кост под напора на меча му остана в неговата ръка като хронично потръпване:

204
нещо, значително превъзхождащо онази дребнава, подобна на кихавица тръпка на похотта. Той се навъси. Беше история, някак не съвсем добре оформена в паметта му. Щеше да се наложи да я подкастри.
— Е, това вече е минало — каза най-после пастрокът му. Остави празната си халба с леко ободряващ тропот. Колкото повече остаряваше или вероятно Бен го забелязваше по-остро, толкова по- често изпълваше живота си с подобни печално съответстващи дребни въздаяния. Старецът разпери ръце към огъня и каза: — Ах! Подухва хлад, бррр, студено е.
Изглежда, те го удовлетворяваха, там, където преди животът го караше да се цупи. Бен не знаеше кое предпочита. Но като се замислеше, всъщност знаеше.
— Не си спечелил пари от това, предполагам? От войниклъка?
— Никакви. Но видях малко чужди земи, хора и обичаи, големия широк свят… — Той се предаде. — Не, не спечелих пари.
— Хм. Е, знаеш, че развали чиракуването си. Но понеже си бил притиснат… Ще говоря с майстора на гилда по въпроса. В момента съм в доста добри отношения с него, знаеш. — Сдържано високомерният му говор се изостри, стана насечен. — А не би искал да си бреме за майка си.
Не, не искаше. Затова на следващата седмица пак се захвана със зидане на тухли при пастрока си. Беше отвратително, ужасяващо —
колко бързо си възвърна старите умения. Омразните му инструменти го бяха чакали.
Още имаше намерение да стане най-начетеният човек в Англия.
Замисли се по въпроса и за това, как животът се изметна, за изненадите в него и за неизбежностите. Мислеше за горкия глух
Никъл. И си даде пет години. Щеше да види къде ще е тогава. Ако още зидаше тухли, значи, щеше да предприеме нещо римско и окончателно, както Никъл беше казал, че ще направи.
Не в някакъв нездрав дух. А в духа на човек, който е погледнал живота и е използвал ума си. Дух, който не е даден на всеки. По- голямата част от човечеството беше като пастрока му. Кокошки в кокошарник, кълвящи все едни и същи дребни удоволствия ден след ден, без да познават нещо по-добро. Видя го в театрите. Отначало нямаше намерение да ходи. Мислеше, че след онзи кървав карнавал на

205
безумието пиесата ще е нищожна имитация. Но когато отиде да изпробва предположението си, всичко се промени. Само минути след като навлезе в серията съчинени чудеса, разбра прекрасно.
Защото тук, а не там навън, съществуваше формата. Тук можеше да наложиш някакъв ред. И не беше лъжа, защото редът беше зад тромавото меле на живота и умът, обученият ум, можеше да го открие,
да го схване, да го потопи в езика, да го преподава и учи. Ако му се дадеше правилната пиеса, разбира се — той си оставаше взискателен критик на драматургията, след като отшумя първоначалният, изтерзан от жажда, безогледен възторг. Всяка пиеса си беше съвсем наред, но тя трябваше да се възползва от шанса да застане до съвършената пиеса,
която Бен виждаше като поривисто запратена, дразнеща сянка в стената на ума си. Някой трябваше да я напише някой ден — иначе каква възможност би била изпусната! Гледай ги само как се тъпчат вътре, проточвайки вратове, напрягайки се да чуят, ако не да слушат.
Само боят с мечки и обесването привличаха по-многобройна тълпа.
Три действащи театъра — „Театърът“, „Завесата“ и „Розата“ —
но нямаше недостиг на публика. Нито, уви, на глупост. Бен нямаше предвид само маймуноподобните, зяпащи правостоящи в партера.
Уважаемият лорд на балкона често беше също толкова нечувствителен към качеството на храната. Която за Бен въпреки всичко си оставаше вбесяваща смесица: едновременно я обожаваше и ненавиждаше. Беше виждал твърде много от сладникавото несъвършенство в чужбина, за да го толерира тук на сцената, където човек имаше контрол, където можеше да се даде пример с равновесието, добрия вкус, реда. Въпреки това тъпаците от всички съсловия ръкопляскаха на неправилните места и не използваха мозъците си. Дори и при Марлоу; и макар че
Марлоу беше император, когато Бен замина, връщайки се, го завари само крал. Плодородната територия на драмата беше оспорвана. „Това е хубаво“, помисли си Бен. Но с времето щеше да възникне нужда от някакъв арбитър на вкуса, за да сложи в ред тези блъскащи се претенденти. За да наложи правилата, ако щете.
— Ах, но кой ще го направи? Човек трябва да притежава огромен авторитет — каза учителят Камдън.
Бен беше събрал смелост, изтупа от себе си тухления прахоляк и се отби при него в Уестминстърското училище. Очакваше гледката на залата, мириса на плочите и печката, на горещото, новоизпечено

206
знание да го рани с ножа на онова, което би могло да бъде. Нож, не по-остър… Но усети нещо. Бодване. Той скоростно трупаше тлъстини
— явно в повече от едно отношение. Е, дебелата кожа също беше добра.
— Авторитет, точно така. Което ти го дава ученето. Затова ученикът се вслушва в учителя. Освен това, милостиви господине,
помня, че самият вие казахте, че нашият английски още е твърде суров за изискана литература.
— Аз ли съм го казал? Малко арогантно от моя страна. Не знам,
Бенджамин: можем ли да заградим Парнас? Тези пиеси израстват,
както се трупат, мисля, процъфтяват под слънцето на общото одобрение. Биха ли процъфтявали под стъклен похлупак? Отново не знам. — Усмивка. — Колкото повече остарявам, толкова по-несигурен съм как стоят нещата.
Бен смяташе точно обратното, но задържа езика си зад зъбите.
Още благоговееше пред учителя Камдън, макар да чувстваше, малко коварно, че той бе живял твърде лесно тук горе, със своите книги, по монашески. Освен това господин Камдън притежаваше вродена скромност и стеснителност. Бен благоговееше и пред тези качества, но усещаше, че не са свойствени за него, не повече от подлагането на гладна диета и целомъдрие. Трябваше да живееш според това, което ти подхожда.
А театърът — да, дайте на Бен съдийски трон и той би говорил от висотата на своя престол, би казал на света какво е сбърканото в театъра и как може да се подобри. Марлоу беше великолепен. Марлоу си имаше недостатъци. Както и този нов крал или може би претендент, Уилям Шекспир.
— Кой е той? Играч. Просто един играч. — Никъл си беше заминал, но още имаше няколко познати лица сред младите, страдащи от театралната болест, които се събираха в пивницата отстрани на театъра и на алеята за кегелбан. — Сега е с групата на лорд Странг,
предполагам. „Хари Шести“ е негова, да, и „Опърничавата“, и
„Гърбавият“. За тези знам със сигурност. Може да има пръст и в други.
— Играч? Необразован човек? Откога е играч?
Но неговият познат — дебеловрат чирак на писар с полусподавен магарешки глас — нямаше какво повече да му каже. Бен

207
подозираше, че той никога не го е харесвал, понеже веднъж поправи граматическите му грешки пред неговите другари. Е, един писар би трябвало да знае по-добре. Уви, негодувание срещаше участта на реформатора. А Бен просто беше опитал да го усъвършенства.
Що се отнася до това да научи повече за господин Шекспир, Бен откри, че не е лека задача. Разпитвайки наоколо, беше дочул:
Шекспир, да, играч. Може да си го гледал някъде. В неговия „Хари
Шести“, мисля. Не, май не. В комични пиеси. Не, в трагични роли.
Той е от провинцията, така чух. Син на касапин. Не, на чиновник в кантора. Не, на разсилен в училище. Много млад. По-млад от Марлоу.
Не, на трийсет и няколко… Бен дори попадна в една пивница на тип,
който ломотеше, потръпваше и се блещеше и срещу цената на една пинта най-после сподели легендарната истина, която знаеше: че
Шекспир всъщност изобщо не бил писач на пиеси, а онези, на които се подписвал с името си, били донасяни в театъра нощем, увити и пристегнати в коприна с благородническа коронка на печата. После типът се катурна на една страна.
О, разбира се, че беше съвсем истински, но определено се изплъзваше. Дори след като Бен го видя и му се възхити в едно представление, помнеше, че наистина му се възхити и в други неща —
естествено присъствие, сдържано — въпреки това после откри, че не може да възстанови добре чертите му в паметта си. В тази приятна външност имаше нещо неопределимо. И когато висеше и чакаше с другите почитатели на представлението пред „Завесата“, за да гледа как актьорите си тръгват, пак откри, че Шекспир е минал покрай него,
преди да осъзнае кой е — и дори тогава му се наложи да погледне отново към стройната фигура с изправени рамене, която самотно си проправяше път надолу по улицата, за да е сигурен: да, това е той.
Сякаш Шекспир беше едно от онези мънички мехурчета по повърхността на окото, върху които трябваше да се концентрираш, за да ги доловиш. Те винаги присъстваха: част от теб.
Бен почти хукна след него онзи първи път. Без да е сигурен за какво, освен, за да каже: „Господин Шекспир, вие успяхте. У вас чувам истинската нотка на поезията. И за разлика от Марлоу, това е поезия, която може да излезе от устата на простосмъртните, твърде простосмъртните, а не героите, едва ли не изковани от месинг.
Успяхте и само ако…“ — е, вероятно не би било уместно точно тук, на

208
улицата, да добави, че има нужда мъничко да окастри пищността на езика си, да слага намордник на своето блуждаещо въображение, да не би бурно да се развихри. Не, предимно искаше да му стисне ръката и да се обяви за негов поклонник. Дори намери в него източник на вдъхновение. Особено след като един от неопровержимите факти за този нов писач на пиеси и любимец на публиката — да, той успяваше да прикове вниманието и на заплесите, и на съсредоточените — беше,
че не идва от университет. По-късно Бен даже безмълвно вдигна наздравица за силата на този факт, когато остана сам и спомените на надежда и загуба го навестиха и като паяци в тъмница се скупчиха върху настроението му и породиха желание да пийне. А и вероятно имаше следа от въпроса: каквото той може да прави, не мога ли да го правя и аз? „Но не допускай това, няма място за него“, когато трябваше да става рано сутринта, за да зида стена в Лад Лейн.
„Ще се запозная с него обаче“, обеща си той. Беше едно от онези неща, които животът просто съдържаше: щеше да се случи, да съчетае съдбата и волята. За разлика от следващия му ход, който нямаше нужда да прави; беше просто резултат от поредица решения. Избра да се ожени.
[1]
„A New Way to Pay the Old Debts“ — пиеса, чийто автор е
Филип Масинджър (1583–1640 г.), отпечатана през 1633 г. Вероятно,
както много други, по-рано е съществувала като анонимен текст, плод на колективно творчество. — Б.пр.
↑
[2]
Марлоу, Кристофър. „Тамерлан Велики“, част I, 1.2. Превод
Евгения Панчева. — Б.пр.
↑
[3]
Уилям Сомърс (?-1560 г.) — най-известният шут на английския крал Хенри Осми. — Б.пр.
↑
[4]
Марлоу, Кристофър. „Тамерлан Велики“, част I, 1.2. Превод
Евгения Панчева. — Б.пр.
↑
[5]
Томас Наш (1567-ок. 1601 г.) — смятан за най-великия памфлетист от Елизабетинската епоха; драматург, поет и сатирик. —
Б.пр.
↑
[6]
Scribillare (от среднов. лат.), умалит от лат. scribere —
„пиша“. — Б.пр.
↑
[7]
Джеймс Бърбидж (1530–1597 г.) — английски актьор,
театрален импресарио, дърводелец, построил „Театъра“ — първата

209
постоянна сграда за изнасяне на представления. — Б.пр.
↑
[8]
Kit (англ.) — котенце. — Б.пр.
↑
[9]
Saxo Grammaticus (1140–1216 г.) — датски летописец,
написал шестнайсеттомната хроника „Деяния на даните“. Един от мотивите в нея е използван при създаването на трагедията „Хамлет“.
— Б.пр.
↑
[10]
Така са наричали болестта сифилис заради предполагаемия й произход. — Б.пр.
↑
[11]
Английското име на Флисинген — пристанищен град в
Югозападна Холандия. — Б.пр.
↑

210

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: