У в о д 2 историография и изворов материал 4
ОТНОШЕНИЕ НА ЕВАНГЕЛСКАТА ОБЩНОСТ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ
Изтегляне 2 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 3.7.1. Патриотична позиция на българската евангелска общност в борбите на българския народ за национално обединение
- 3.7.2. Българските евангелисти и проблема за военната служба
- 3.7.3. Евангелистката общност и политическите борби в България
3.7. ОТНОШЕНИЕ НА ЕВАНГЕЛСКАТА ОБЩНОСТ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТБългарската евангелска общност е част от българското общество. Всички значими събития, в които страната участва, всички дилеми пред които България е изправена, успехите и несполуките в нейното развитие живо вълнуват евангелската общност. Без да са подвластни на политически пристрастия, българските евангелисти изграждат своите позиции към темите на обществения живот в областта на политиката, културата и религията. Макар и нееднородна, евангелската общност в България в повечето случаи изразява общи позиции, но както ще стане ясно различия също съществуват. Тук е мястото да се каже, че като едно сравнително младо религиозно малцинство, евангелската общност се състои от хора, които активно изповядват своите идеали и техният мироглед се формира доминиращо от религиозните им убеждения, за сметка на традиционни представи формирани от редица външни фактори в продължение на столетия. В този смисъл от евангелистите можем да очакваме, че ценностната система с която те ще преценяват случващото се и върху която те ще взимат своето отношение към различните събития ще бъде буквално свързана с новозаветните християнски максими.
Евангелистите предприемат, в подкрепа на българската кауза, стъпки, съответстващи на техните възможности. Една такава проява е изпратената молба за съдействие до британския министър-председател Лойд Джордж (баптист по вероизповедание) от баптиския събор през 1919 година с ходатайство за освобождаване на българските военнопленници3. Новините свързани с войната са отразявани в евангелската преса, като се изразява пълно съчувствие към българската кауза и състрадание към претърпения неуспех. Както вече бе казано, религиозният представител Д.Н. Фурнаджиев участва в мирната делегация в Ньой4, като идеята е да бъдат максимално използвани добрите международни контакти на българските евангелисти за облекчаване на положението на България. Евангелската общност се отнася със съчувствие към продължаващата борба на ВМРО за освобождение на македонските българи. Пример за това е статия за македонските българи във вестник "Зорница"5, чието мото е текста от псалмите "Ако те забравя Ерусалиме, десницата ми нека забрави изкуството си". Друга публикация, отново във вестник "Зорница"6 под заглавие "Илинден", се припомнят борбите водени за свободата на Македония и настоящото положение там. В статията "Добруджанския въпрос" в същия вестник се разглежда въпроса за поробеното българско население в тази област7. В статията "Така би казал" се разглеждат възникналите конфликти и борби във ВМРО и е израз на недоумението от убийства на дейци на организацията8. Въобще въпросът за националното обединение предизвиква солиден интерес сред евангелските дейци. През 1940 година на конгреса на ОЕЦ в София, доклада на религиозния представител пастир Д.Н. Фурнаджиев започва с темата за връщането на Южна Добруджа в границите на България, което е определено като "незапомнено мило и възторжено събитие"9. Изразява се надежда и за това, че "ако справедливите искания на България за нейните южни граници бъдат удовлетворени, по същия добър начин България ще послужи за бляскав пример за цял свят, че е възможно уреждането на международните отношения по мирен и справедлив начин"1. Колкото и наивни да са тези мисли в навечерието на Втората светона война, казани на най-висшия евангелски форум от религиозния представител на цялата общност, те са едно свидетелство за настроенията на българските евангелисти и тяхната емоционална ангажираност с решаването на националния въпрос. Същото събитие е отразено в евангелската преса, като се изтъква несправедливостта на окупацията на Южна Добруджа и възторга от присъединяването й към България2. По случай навлизането на българските войски в териториите, с българско население, на Югославия и Гърция и установяването на българска администрация в тях, вестник "Петдесятни вести" в своя редакционна статия пише: "От няколко време насам, целият български народ е обзет от неописуема радост по случай Освобождението на Македония, Тракия, Западните покрайнини и Моравско от робството, под което се намираха от дълги години - радост, която изпитват самите освободени братя и сестри"3. Самите евангелски църкви в тези територии се присъединяват отново към ОЕЦ (до 1913 година евангелските църкви в Македония са към Бостънския борд) и са администрирани от алианса4. Поради забраната на евангелски пастири да пътуват не се разгръща някаква по-впечатляваща дейност5. Посоченото тук е малка част от изказваните позиции и предприетите действия на евангелската общност в подкрепа на българската национална кауза, но изразяват общия дух по този проблем. Така българската евангелска общност доказва, че е пълноценна част от българския народ и общество. Същевременно тя не преживява покрусата и краха на националния идеал със същия драматизъм както голямата част от българското общество. Националните катастрофи не променят цялостния облик на евангелската общност, както това става с българската нация6. Евангелистите съчувстват на националната кауза, като на справедлива, но прекрасно разбират, че справедливостта не побеждава задължително в "света". За тях тази борба остава нещо от "този свят", в християнския смисъл на думата и неуспехът не влияе върху стремежа им за тържеството на "Божието царство", най-съкровената кауза на християните.
В тази сложна обстановка, евангелистките църкви са призовани да останат верни на християнските ценности, да ги отстояват в своите позиции по случващите се събития и да не допускат да бъдат повлияни от агресивните идеологии, които обсебват мисленето на хората и претендират да поднасят "вечни" истини във всички области на човешкото битие. Българската евангелска общност не остава хомогенна в своите позиции и тези различия се обуславят, както от доктриналните, богословски специфики, така и от обвързаността на църквите с външни мисии. Една от основните теми по които се води дискусия в евангелските среди в първата част на периода е отношението към войната по принцип. Въпреки, че българските евангелисти участват в Първата световна война7, тяхното отношение към войната е нееднозначно. Известни са случаи на отказ на християни от баптистката8 и петдесятната9 църква от военна служба. В нито един официален документ обаче, тази позиция не е заявена, поради което държавата не реагира срещу двете деноминации като цяло. Всъщност различни държавни органи водят разработки срещу църквите в тази насока. В рапорт10 на Бургаската областна полицейска управа до Дир. изп. пише: "В своята пропаганда между войниците петдесятната църква нарушава дисциплината необходима за нашата войска.....". Такова е и убеждението на Дир. изп. През 1939 година в стремежа си да се разправи с ЕПЦ в град Кърджали, тя изпраща писмо до Щаба на Българската армия, в което известява, че фелдфебел Марков е един от ръководителите на ЕПЦ в Кърджали и "петдесятната църква учи в разрез с християнското учение за военен дълг към държавата"11. Всъщност т.нар. традицонно "християнско учение за военен дълг към държавата" е обосновката на ръководствата на евангелските църкви да се въздържат от антивоенна пропаганда. Сред евангелските християни остава отворен въпроса, доколко тази постановка е част от автентичното новозаветно учение и практика и доколко то се е формирало в столетията на взаимодействие на църквата с държавата и превръщането й в част от системата на властта. Евангелската преса изобилства с материали, доказващи несъстоятелността на войната1, нейната неморалност и невъзможността справедливостта да се постига чрез военни цели2. Тази позиция е в тон с нарастващото в християнските среди, след Първата световна война, движение за мир3. Позициите против войната са придружени с призиви за разоръжаване и премахването на задължителната военна служба4. Тази теза се очертава като доминираща в евангелските среди, но с наближаването на Втората световна война, нейното прокламиране чувствително намалява, явно поради страха от обвинения в антидържавна дейност. От друга страна редица евангелски дейци поддържат близки връзки с различни военни среди. По повод 25-годишната пастирска служба на пастир С. Градинаров, бюрото на СЕЦ изготвя преглед на неговото служение, в който се отбелязва "за служението е бил похваляван за вършеното от него от Военното министерство и от Дирекция С.Г.О.П. през време на Световната война"5. Бургаският пастир М.Ж.Марков от СЕЦ е директор на дружеството "Български бранител" и пътува по страната, за да изнася "патриотични сказки"6. В своите аргументи против затварянето на църквата им, баптистите от Любимец отбелязват факта, че са участвали в Първата световна война и че "при нужда пак ще браниме Родината"7. От казаното до тук става ясно, че по въпроса за военната служба и по специално убиването на хора, изпълнявайки дълга си към държавата, българските евангелисти остават на различни позиции. Макар и отделени от държавата, част от евангелските църкви считат, че този казус касае християнското задължение за "подчинение на властта"8. В тази светлина участието във война се приема като дълг към държавата. В духа на времето, тази позиция се подсилва с патриотични аргументи и с тезата, че националната кауза е справедливост в името на която насилието е допустимо и неизбежно. Другата позиция, която не може да бъде прогласявана явно поради страха от репресии от страна на държавата твърди, че войната е неоправдана, че тя се води в защита на интереси и каузи, които са вън от "Божието царство", че войните се водят поради непокорността на хората на Божиите стандарти за справедливост и поради издигането на други цели, стрямящи се да обсебят изцяло човешкото съзнание9. Така в своята аргументация против войната и насилието изобщо, тези християни издигат абсолюта на християнските стойности срещу релативизма на каузите на воюващите10. Тази позиция обаче винаги се изповядва на ниво лична съвест и никога не води до някакви организационни действия срещу държавните интереси. 3.7.3. Евангелистката общност и политическите борби в БългарияБългарските евангелисти, както беше отбелязано по напред, са поддръжници на демократичното обществено устройство с гарантирани граждански свободи. Естествено най-важни за евангелистките християни са свободата на съвестта и пропагандата. Други каузи, които се ползват с подкрепата на евангелистите са отделянето на църквата от държавата, както и такова държавно управление, което не се ръководи от агресивна и обсебваща идеология, стремяща се да я наложи на цялото население. От друга страна евангелистите са чувствителни към социалното неравенство, към онеправдаването на наемните работници, бедността и липсата на гарантирани здравни грижи за най-бедните. Това са и основните презумпции, които определят отношението на евангелистите към обществените процеси и практически това са основните тези, до които протестантите в България свеждат христовото учение по отношение на обществения живот. Във вътрешнополитически план българските евангелисти не проявяват активност в подкрепа на някоя партия. Църквите декларират, че те са неутрални в партийните борби, при изборите призовават за участие и гласуване по съвест11 и техни членове са симпатизанти и дори дейци на различни партии. Евангелската общност се отнася лоялно към правителствата и ги подкрепя в рамките на християнското изискване за покорство към властта на всяко управление. В евангелската преса могат да се прочетат редица критични материали по отношение социалното положение в страната, като църквите не са безразлични съм социалното неравенство и експлоатацията на труда. Тези позиции са твърде далече от марксистките учения за класова борба и обществено преустройство и са по скоро резонанс на социалната ангажираност на протестантските църкви в световен план от края на ХIХ и първата половина на ХХ век. Макар и да не са особено активни в това отношение, църквите виждат в тези си усилия изпълнение на Христовата заповед за любов към ближния1. Интересна е позицията на евангелската общност към двете мощни тоталитарни идеологии, които в разглеждания период доминират в европейското политическо мислене. Като цяло комунизмът и националсоциализмът са чужди на християните, поради претенцията им тотално да регулират всяка организирана дейност в управляваните от тях общества, както и да формират личната ценностна система на отделния човек. Практически се оказва, че в тоталитарните комунистически и фашистки държави няма място за свободно християнство, какъвто е смисъла и причината за възникването на евангелизма. Това преживяват евангелските християни в Съветския съюз и нацистка Германия, със същата действителност се сблъскват българските евангелисти след 1934 година и особено след 1947 година. На този фон е разбираемо негативното отношение към тоталитарните системи и изобилието от статии срещу тях в евангелската преса. Вестник "Зорница" изобилства от материали разобличаващи фашисткия режим в Италия и националсоциалистическия в Германия2, както и техните поддръжници в България. Във вестник "Петдесятни вести" се води явна пропаганда срещу фашистката представа за устройство на света, тя е открито разобличавана като антихристиянска и се правят паралели между Хитлер и Антихрист3. В течение на самата война евангелската преса не се поддава на милитаристична пропаганда, запазва своя умерен светоглед и ясното съзнание, че войната сама по себе си е зло, както и че каузите на воюващите страни не могат да бъдат абсолютно справедливи4. Разбира се от позиция на днешното време приравняването на антихитлеристката коалиция и Тройния пакт изглежда кощунство, но на фона на официалната пропаганда и строгата цензура, контролираща медиите, тези тези звучат отрезвяващо и са пробив в съзнанието на българското общество. Естествено негативно е и отношението към комунистическия тоталитарен режим в Съветския съюз. В евангелската преса изобилстват материали за онеправдаването на вярващите в Съветска Русия, за тоталната атеистична пропаганда, за насилствената колективизация и сталинските концентрационни лагери. Тази обективна информация би трябвало да получи още по-висока оценка, на фона на масираната съветска пропаганда в чужбина, чиято жертва стават мнозина интелектуалци и цели обществени прослойки в държавите по целия свят. Българските евангелисти има от какво да бъдат недоволни, както бе посочено често те са сегрегирани и сякаш българското общество и неговия политически елит, с малки изключения, не могат да ги възприемат като част от българския народ, но не се поддават на изкушението да търсят промяна на своето положение симпатизирайки и подкрепяйки идеологии, застрашаващи нормалното развитие на българското общество. В това отношение има две изключения, които са свързани с чуждестранни мисионери, по силата на нейното устройство ръководещи МЕЦ в България. В първия случай става въпрос за епископ отговарящ за много от методистките църкви в Източна и Централна Европа, чиито думи изречени пред Всерусийския църковен събор в Москва са поместени във вестника на МЕЦ5. В публикуваното изказване епископ Блейк твърди, че болшевишката революция е социален експеримент, който трябва да бъде подкрепен от християнската църква, защото болшевишката власт служи на простия народ. Епископ Блейк успокоява християнската аудитория, че религията няма да умре, защото по природа е "инстинктивна". Все пак тази позиция не е плод на сериозна подкрепа за комунистическия тоталитарен режим, а по-скоро се дължи на симпатиите на широки евангелски кръгове в световен мащаб за едно дълбоко социално преустройство, което да промени най-консервативните страни на общественото устройство на държавите от втората половина на ХIХ век и началото на ХХ век. В тази насока е и статията на следващия епископ на методистите от Източна и Централна Европа Нюилсен, в която обявявайки се срещу "държавното църковничество"6, заявява "гоненията на християнството от страна на социалистите не е никакво гонение срещу християнството, но такова против държавната църква"7. Точно противоположната позиция по отношение на обвързаността на държавата с християнската църква отстоява мисийският надзирател на МЕЦ в България Алфонс Прач, който бидейки по националност и гражданство германец се чувства призван подробно да информира българските евангелисти относно политиката на националсоциалистическия режим в Германия. В своята статия "Какво става в Германия"8 пастир Прач твърди, че в Германия няма терор срещу евреите и това е дезинформация на самите евреи, която цели "шовинизъм и омраза между народите"9. В същата статия Ваймарската конституция е наречена "проклятие на немския народ"10, която "разнебити една добре смазана държава"11. След като прави анализ на "безбожието" в училищата, ниския морал в "литературата, печата и изкуството", пастир Прач пише, че "общините на вярващитте не преставаха да молят Бога да изпрати един достоен мъж, който да улови юздите на управлението и да изведе държавническата кола на един по-добър път". Естествено тази личност се явява самият Хитлер, който е дошъл на власт чрез "национална революция", която "няма подобна на себе си в световната история". Изтъква се и всеобщата народна подкрепа на германския народ за националсоциалистите. След като се връща на пъклените планове на еврейството да отнеме "немската душа на немския народ" и призива на народа да се освободи от "позорните вериги на еврейската литература, театър, преса и агитация", пастир Прач приветства приетия вече закон за депортация на евреите заселили се в Германия след 1914 година и въведените ограничителни пропорционални квоти за еврейски студенти и преподаватели в университетите. С приповдигнат дух се съобщава за арестите на еврейски политически лидери. Друга радостна новина за пастир Прач е поетата от националсоциалистическата власт кампания 28-те протестантски църкви в Германия да бъдат събрани в една, което е представено като борба срещу "демократическия произвол". Статията завършва със следните думи лично за Хитлер: "При това е радостно да се види как този човек е дълбоко убеден в библейските истини и в единството на чадата божии и как се труди отново да приведе при нашия Господ Исус Христос всички ония, които в течение на последните 14 години са останали чужди. Ние вярваме, че Бог е призовал този човек да обедини 28-те немски църкви в една Държавна църква. Дано Той благослови делото му"1. В духа на цитираната статия е и една публикация на пастир Цв. Литов от МЕЦ, очевидно повлияна от възгледите на националсоциалистите и на мисийския надзирател А. Прач2. Друга статия достойна за съжаление е в същия вестник под заглавие "Относно Хитлер"3. С тези печални случаи обаче се изчерпват статиите в евангелската преса, които се отклоняват от общия дух на евангелските християни в България по отношение на общественото развитие, който бе формиран в началотто на главата. Естествено евангелската преса не може да даде цялостна представа за отношението на евангелските християни към обществения политически живот, но това са позициите на евангелските лидери и практически в такава насока се изграждат самите евангелски християни. Така евангелската общност остава практически неизкушена от политическите борби и модерните социални теории. Тя е еднакво далеч от левия, революционен терор, и от репресивната държава, и от безплодните политически партийни борби, довели до крах демократичната политическа система в България. Евангелската общност запазва изключително трезв мироглед, не заема позиции от които впоследствие да се срамува и се оказва над бурните, но безплодни за българското общество политически борби и социални теории между двете световни войни. Тази позиция на българските евангелисти се дължи не на някакъв нихилизъм и презрение към "светския живот" и ежедневни проблеми на българското общество, но на принципното придържане към новозаветните истини и християнски дух, в името на които евангелската общност вижда смисъла на своето съществуване. Българските евангелисти често остават встрани от най-динамичните и популярни в даден момент програми и доктрини. Те не са сред възторжените почитатели на земеделското управление и не възхваляват дошлата на власт, след преврата от юни 1923 година власт, за насилието срещу комунисти и земеделци4. Не се отнасят със симпатии към модерните тоталитарни идеологии и виждат огромен смисъл в демократичното държавно устройство. При всеки повод засвидетелстват вярност към царя, но в негово лице те виждат българската държавност, а не гениален ръководител. Нито за момент не одобряват войната и търсят начини да казват истината за нея. В тези свои позиции те се разминават със земеделската власт, с т.нар. "десен проект"5 за България, с комунистическата партия и профашистките движения. Предизвикват негодованието на авторитарната власт след 1934 година и стават обект на репресии. Съдейки по общественото развитие, което преживява България в тези години, многобройните поврати и взаимноизключващи се посоки, не можем да твърдим, че българските евангелисти са дали някаква жертва на своята верска ориентация, за разлика от жертвите които българският народ като цяло преживява от различни "актуални" политически режими и идеологии. Изтегляне 2 Mb. Сподели с приятели:
|