Утопия на Оруел. Как е възможно всичко това едновременно?

— Стани от леглото — каза той.

Връзките се бяха разхлабили. Уинстън се наведе към пода и неуверено стана.

— Ти си последният човек — каза О'Брайън. — Ти си пазителят на човешкия дух. Сега ще се видиш какво представляваш. Съблечи се.

Уинстън развърза връвта, която стягаше комбинезона му. Ципът отдавна беше изваден. Не можеше да си спомни дали след арестуването му е имало случай, когато е събличал всичките си дрехи. Тялото му под комбинезона бе опасано с мръсни пожълтели дрипи, в които едва се разпознаха остатъци от бельо. Докато ги пускаше на земята, в отдалечения край на килията видя трикрило огледало. Пристъпи към него и се сепна. Неволно извика.

— Върви — каза О'Брайън. — Застани между крилата на огледалото. Така ще се видиш как изглеждаш и отстрани.

Беше спрял, защото се бе уплашил. Насреща му се приближаваше прегърбено, прилично на скелет същество с посивяла кожа. Изплаши го самият му вид, а не само фактът, че позна себе си. Доближи се до огледалото. Лицето на съществото изпъкваше поради прегърбената стойка. Жалко лице на затворник с ръбесто чело, преливащо в плешиво теме, изкривен нос и смачкани скули, над които очите гледаха свирепо и недоверчиво. Бузите бяха набръчкани, устата изглеждаше хлътнала. Лицето със сигурност беше неговото, но му се струваше, че външно се е променил повече, отколкото вътрешно. Чувствата, които лицето изразяваше, се различаваха от тези, които изпитваше. Беше отчасти оплешивял. В първия момент си помисли, че косата му е посивяла, но всъщност кожата на черепа му беше посивяла. С изключение на ръцете и лицето, цялото му тяло беше покрито с отдавна немита мръсотия. Тук-там под мръсотията се виждаха червеникави белези от рани, а варикозната язва над глезена се бе възпалила и кожата по нея се лющеше. Но най-ужасяващо беше измършавялото му тяло. Ребрата на гръдния кош се брояха като на скелет: краката му бяха отслабнали до такава степен, че коленете бяха по-широки от бедрата. Сега разбра какво имаше предвид О'Брайън, като му каза да се види отстрани. Гръбначният му стълб бе ненормално изкривен. Кльощавите рамене стърчаха и подчертаваха хлътналия му гръден кош, изпосталялата шия сякаш се бе прегънала на две под тежестта на черепа. От пръв поглед всеки би казал, че това е тялото на шейсетгодишен мъж, страдащ от злокачествена болест.

— Ти си мислеше — обади се О'Брайън, — че лицето ми — лице на член на Партядрото — изглежда остаряло и похабено. Какво мислиш за собственото си лице?

Хвана Уинстън за рамо и го извъртя така, че да застане с лице към него.

— Виж в какво състояние си! Виж отвратителната мръсотия по цялото си тяло. Погледни калта между пръстите на краката си. Виж тази отвратителна рана на глезена си. Знаеш ли, че вониш като пръч? Вероятно вече си престанал да го усещаш. Погледни колко си измършавял. Виждаш ли? С палец и показалец мога да обхвана бицепсите ти. Мога да прекърша врата ти като морков. Знаеш ли, че откакто си в наши ръце, си отслабнал с двайсет и пет килограма? Дори косата ти пада на кичури. Погледни! — отскубна от главата на Уинстън кичур коса. — Отвори си устата. Останали са ти девет, десет… единайсет зъба. Колко имаше, когато дойде при нас? И малкото, които са ти останали, падат. Погледни!

Хвана със силните си пръсти един от останалите предни зъби на Уинстън. Остра болка прониза челюстта му. О'Брайън беше изтръгнал зъба му с корена. Захвърли го в другия край на килията.

— Ти загиваш — каза той, — разлагаш се. Какво си ти? Чувал мръсотия. Сега се обърни и пак погледни в огледалото. Виждаш ли какво те гледа? Това е последният човек. Ако ти си човекът, това е човечеството. Сега се облечи.

С бавни вдървени движения Уинстън започна да се облича. Досега като че ли не бе забелязвал колко е отпаднал и измършавял. Само една мисъл се въртеше в главата му: той е тук по-дълго, отколкото бе предполагал. После, докато се увиваше с жалките дрипи, изведнъж го обзе чувство на жалост към съсипаното му тяло. Преди да разбере какво прави, се свлече на малкото столче до леглото и избухна в плач. Съзнаваше колко е грозен и безобразен, чувал кокали в мръсно бельо, седи и реве под ослепително бялата светлина, но не можеше да спре. Едва ли не бащински, О'Брайън сложи ръка на рамото му.

— Няма да продължи безкрай — каза той. — За теб това може да свърши, когато пожелаеш. Всичко зависи от тебе.

— Вие го направихте! — хлипаше Уинстън. — Вие ме доведохте до това състояние.

— Не, Уинстън, ти сам се доведе до това състояние. Ти го прие още когато се опълчи срещу партията. Първоначалният акт включваше всичко. Не се случи нищо повече от онова, което очакваше.

Помълча, а после продължи:

— Ние те победихме, Уинстън. Ние те прекършихме. Видя на какво е заприличало тялото ти. Разумът ти е в същото състояние. Не смятам, че си запазил някакво достойнство. Ритаха те, биха те и те обиждаха, ти крещеше от болка, въргаляше се по пода в собствената си кръв и бълвоч. Хленчеше за пощада, предаде всички и всичко. Можеш ли да се сетиш за едно-единствено унижение, на което да не си бил подложен?

Уинстън спря да плаче, въпреки че сълзите продължаваха да се стичат от очите му. Вдигна поглед към О'Брайън.

— Не съм предал Джулия — каза той.

О'Брайън го погледна замислено отвисоко.

— Да — каза той, — да, това е съвършено вярно. Ти не предаде Джулия.

Особената почит към О'Брайън, която като че ли нищо не можеше да подкопае, отново изпълни сърцето на Уинстън. Колко е умен, мислеше си той, колко е интелигентен! Нямаше случай, в който О'Брайън да не е разбрал какво иска да му каже. Всеки друг на света би отвърнал незабавно, че той е предал Джулия. Какво само не бяха изстискали от него при изтезанията? Беше им разказал всичко, което знаеше за нея, за нейните навици, нрав, миналото й; с най-малки подробности бе признал всичко станало при срещите им, всичко, което си бяха доверили, храната им от черната борса, прелюбодеянията им, мъглявите им кроежи срещу партията — всичко. И въпреки това в този смисъл, в който, разбираше думата, той не я бе предал. Той не бе престанал да я обича, чувството му към нея се бе запазило. О'Брайън бе разбрал какво иска да каже, без да има нужда от обяснения.

— Кажете ми — попита Уинстън, — кога ще ме застрелят?

— Може и да не е скоро — отвърна О'Брайън. — Ти си труден случай. Но не губи надежда. Рано или късно всеки оздравява. Накрая ще застреляме и теб.

4.
Чувстваше се много по-добре. Изпълняваше и укрепваше с всеки изминал ден, ако беше уместно да се говори за дни.

Бялата светлина и бръмчащият звук не бяха изчезнали, но килията му беше малко по-удобна от предишните. В нея имаше нар, този път с дюшек, възглавница и малко столче. Бяха го завели на баня и му позволяваха да се мие често в емайлиран леген. Дори му сипваха топла вода. Бяха му дали ново бельо и чист комбинезон. Измазаха му варикозната язва с успокоителен мехлем. Извадиха му корените на зъбите и му поставиха изкуствени.

Навярно бяха минали седмици, дори месеци. Както изглежда, хранеха го редовно и стига да искаше, можеше да отчита времето. Както можеше да прецени, хранеха го три пъти на денонощие; понякога смътно се чудеше, дали е през деня или през нощта. Храната беше изненадващо добра, всяко трето ядене беше с месо. Веднъж дори получи пакет цигари. Кибрит нямаше, но вечно безмълвният надзирател му палеше цигарата, Първия път, когато се опита да запуши, му прилоша, но той упорстваше и пестеливо изразходваше пакета си, като пушеше по половин цигара след всяко ядене.

Дадоха му бяла плоча с парче молив, завързано в единия и край. В началото не ги поглеждаше. Не излизаше от вцепенението си; дори когато не спеше, беше напълно безчувствен. Често лежеше между две яденета, почти без да шавне, като ту заспиваше, ту се унасяше в неясни бленувания и дори не си правеше труда да отвори очи. Силната светлина отдавна вече не му пречеше да спи. Като че нямаше никаква разлика между сън и унес, само дето сънищата бяха по-свързани. По това време сънуваше често и всичките му сънища бяха щастливи. Беше в Благословената страна или седеше сред огромни, възхитителни, огрени от слънцето развалини заедно с майка си, с Джулия, с О'Брайън, без да прави нищо — просто седеше на слънце и разговаряше за ведри неща. Не спеше ли, мислеше предимно за сънищата си. Сега, когато страхът от болката не го принуждаваше, той като че ли беше загубил способността си да мисли. Не скучаеше, не изпитваше никакво желание за разговор или развлечение. Напълно го задоволяваше да бъде сам, да не го бият или разпитват, да се храни достатъчно и да се мие редовно.

Постепенно започна да прекарва по-малко време в сън, но все още нямаше никакво желание да стане от нара. Искаше му се само кротко да лежи и да чувства как в тялото му се влива сила. Опипваше го, за да се увери, че наистина мускулите му набъбват и кожата му се изпъва. Накрая се увери, че пълнее, бедрата му вече бяха определено по-широки от коленете. След като го установи, отначало с неохота започна да прави редовно гимнастика. След известно време можеше да извървява в килията по три километра и приведените му рамене се поизправиха. Опита и по-трудни упражнения и с изненада и срам откри колко неща не може да направи. Можеше само да ходи и да тича, но не можеше да вдигне столчето с изпъната ръка, не можеше да стои на един крак, без да падне. Клекна и откри, че едва се изправя с мъчителна болка в бедрата и прасците. Легна по корем и се опита да направи лицева опора. Беше безнадеждно — и на сантиметър не можа да се отлепи. Но след още няколко дни — и след още няколко яденета — извърши и този подвиг. Дойде време, когато правеше по шест лицеви опори една след друга. Вече се гордееше истински с тялото си и силно се надяваше, че и лицето му си възвръща предишния вид. Само когато случайно докосваше оплешивялото си теме, си спомняше набръчканото и съсипано лице, което го бе погледнало от огледалото.

Започваше да мисли. Седна на нара с гръб, опрян о стената, и с плочата на колене и се зае съзнателно с превъзпитанието си.

Наясно беше, че е капитулирал. Всъщност, както сега разбираше, беше готов да капитулира дълго преди да вземе това решение. От момента, когато попадна в Министерството на любовта — о, да, дори в онези минути, когато стоеше безпомощно с Джулия, а стоманеният глас от телекрана им заповядваше какво да правят — беше схванал колко лекомислено и напразно се бе опитвал да се опълчи срещу властта на партията. Вече знаеше, че седем години Полицията на мисълта го е наблюдавала като бръмбар под увеличително стъкло. От вниманието й не бе убягнало нито едно негово действие, нито една негова дума, тя не бе пропуснала нито една негова мисъл. Върху корицата на дневника му бе поставена обратно дори едва различимата прашинка. Бяха му пуснали магнетофонни записи и му бяха показали фотографии. На някои от тях беше с Джулия. Да, дори… Вече нямаше сили да се бори с партията. Освен това правото беше на страната на партията. Така и трябваше: как може да греши безсмъртният колективен мозък? С какви външни критерии можеш да провериш неговите решения? Здравият разум беше само статистика. Всичко се свеждаше до това, да се научи да мисли като тях. Само дето…

Моливът му се струваше дебел, лежеше непохватно в пръстите му. Започна да записва мислите си, както му идваха. Най-напред написа с големи неравни главни букви:
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
После почти веднага отдолу:
ДВЕ И ДВЕ ПРАВЯТ ПЕТ
Но след това нещо го спря. Умът му сякаш се свенеше и не можеше да се съсредоточи. Знаеше, че знае какво следва, но за момента не можеше да си го спомни. Най-сетне си го спомни, но само след като съзнателно размисли какво трябва да е то: не дойде от само себе си. Написа:
БОГ Е ВЛАСТ
Приемаше всичко. Миналото бе променливо. Миналото никога не е било променяно. Океания воюваше с Изтазия. Океания винаги е воювала с Изтазия. Джоунс, Ааронсон и Ръдърфорд бяха извършили престъпленията, в които ги обвиняваха. Той никога не бе виждал фотографията, която доказваше тяхната невинност. Тя никога не бе съществувала, той си я бе измислил. Спомняше си как си спомня противоположното, но тези спомени не бяха истински, те бяха плод на самозаблуда. Колко лесно беше всичко! Само да капитулираш и всичко останало идва на място. Все едно, че досега бе плувал срещу течението и колкото и да се бореше, то го помиташе назад, а после изведнъж бе решил да се обърне и да заплува по течението, вместо срещу него. Нищо не се променя, освен собственото ти положение: така или иначе, предопределеното винаги се случва. Едва проумяваше защо изобщо се бе разбунтувал. Всичко беше ясно, освен!…

Всичко можеше да е вярно. Така наречените природни закони бяха пълна глупост. Законът за земното притегляне беше пълна глупост. «Ако искам, бе казал О'Брайън, мога да се понеса над пода като сапунено мехурче.»

Уинстън го проумя. «Ако той мисли, че се носи над пода и ако същевременно и аз мисля, че го виждам да се носи, значи наистина се носи.» Изведнъж, като отломък от корабокрушение, който разбива повърхността на водата, в главата му нахлу мисълта: «Това не става наистина. Ние си го въобразяваме. Това е халюцинация.» Незабавно я прогони. Софизмът беше очевиден. Той предполагаше, че някъде извън човека съществува «истински» свят, където стават «истински» неща. Но как беше възможно да съществува такъв свят? Можем ли да постигнем познание другояче, освен чрез собственото си съзнание? Всичко става в съзнанието. В действителност става това, което става в съзнанието на всички.

За него не бе никаква трудност да обори софизма и нямаше никаква опасност да му се поддаде. Въпреки това разбираше, че изобщо не е трябвало да му хрумва. Разумът трябва да развие способността да изтрива всяка появила се опасна мисъл. Процесът трябва да стане автоматичен. На новговор това се нарича самстоп.

Зае се с упражнения по самстоп. Сам на себе си поднесе твърденията: «партията казва, че земята е плоска», «партията казва, че ледът е по-тежък от водата» и започна да се обучава да не вижда и да не разбира оборващите ги доводи. Не беше лесно. Изискваха се значителни способности за разсъждение и импровизация. Така например аритметичните проблеми, повдигнати от твърдения като «две и две е равно на пет», надхвърляха умствените му възможности. Изискваше се също умствена гимнастика, способност в един момент да използваш най-изкусно логиката, а в следващия да не схващаш най-груби логически грешки. Глупостта беше така необходима, като и интелигентността и също така трудно постижима.

През цялото време с част от съзнанието си се чудеше кога ще го застрелят. «Всичко зависи от теб», беше казал О'Брайън, но той знаеше, че няма как съзнателно да доближи края. Може би му оставаха десет минути или десет години. Можеха с години да го държат сам в килия, можеха да го изпратят в лагер за принудителен труд, можеха да го освободят за известно време, както понякога правеха. Съвършено възможно бе, преди да го застрелят, отново да възпроизведат цялата драма на неговото арестуване и следствие. Единственото сигурно беше, че смъртта идва, когато най-малко я очакваш. По традиция — по негласна традиция, отнякъде беше известно, въпреки че никой не го беше разказвал — те застрелват изотзад: винаги в тила и без предупреждение, както вървиш по коридора от една килия към друга.

Един ден — но «един ден» не беше точният израз, защото със същия успех можеше да е и посред нощ, веднъж той изпадна в странен, блажен унес. Вървеше по коридора и очакваше куршума. Знаеше, че всеки момент ще го настигне. Всичко беше решено, изяснено, омиротворено. Вече нямаше никакви съмнения, никакви спорни въпроси, никаква болка, никакъв страх. Тялото му беше здраво и силно. Стъпваше леко, с радост от всяко движение и с чувството, че е облян от слънчева светлина. От тесните бели коридори в Министерството на любовта беше излязъл на огромен, облян от слънцето път, цял километър широк, по който сякаш крачеше в унес, предизвикан от наркотици. Беше в Благословената страна и вървеше по пътечката през старото, проядено от зайци пасбище. Под краката си усещаше младата гъвкава трева, по лицето си — нежните слънчеви лъчи. От другата страна на полето леко се полюшваха клоните на брястовете, а някъде по-нататък течеше поточето, в чиито бистри вирчета под върбите плуваха кленове.

Изведнъж ужасено подскочи. По гърба му се стичаше пот. Беше се чул да крещи високо:

— Джулия! Джулия! Скъпа моя, Джулия! Джулия!

За момент беше изпаднал в непреодолимата халюцинация, че тя е при него. Струваше му се, че не само е при него, а е и вътре в него. Сякаш се бе разтворила в тъканта на кожата му. В този миг я обичаше много по-силно, отколкото когато бяха заедно и на свобода, Също така знаеше, че е още жива някъде и се нуждае от помощта му.

Легна отново и се опита да се успокои. Какво беше направил? Още с колко години бе удължил пленничеството си с тази мимолетна слабост?

Всеки момент ще чуе отвън тропота на ботуши. Не могат да оставят ненаказан такъв изблик. Сега ще знаят, ако още не го знаеха, че той нарушава споразумението си с тях. Покоряваше се на партията, но продължаваше да я мрази. Преди криеше еретичните си мисли зад правоверния си външен вид. Сега беше отстъпил с още една крачка: беше капитулирал с разума си, но се надяваше да запази непокътнати най-съкровените кътчета на сърцето си. Знаеше, че греши, но предпочиташе да греши. Щяха да разберат — О'Брайън щеше да разбере. С този единствен глупав вик той бе признал всичко.

Трябваше да започне отначало. Можеше да му отнеме години. Прокара ръка по лицето си, като се опитваше да свикне с новите му очертания. Бузите му бяха прорязани от дълбоки бръчки, скулите си усещаше остри, а носа — сплескан. Освен това, след като се беше видял за последен път в огледалото, му бяха поставили нови зъби. Не е лесно да запазиш непроницаем вид, когато не знаеш как изглежда лицето ти. Във всеки случай, не беше достатъчно само да контролира изражението си. За пръв път прозря, че ако искаш да скриеш една тайна, трябва да я скриеш от себе си. През цялото време трябва да знаеш, че я има, но докато не ти потрябва, не бива никога да допускаш да проникне в съзнанието ти, изразена с думи. Отсега нататък той не само беше длъжен да мисли правилно; беше длъжен да чувства правилно, да сънува правилно. И през цялото време трябваше да сдържа омразата дълбоко в себе си, като плът, която е част от него и същевременно не е свързана с него, нещо като киста.

Един ден ще решат да го застрелят. Не можеш да отгатнеш кога, но би трябвало с няколко секунди да го предусетиш. Винаги застрелват изотзад, докато вървиш по дългия коридор. Десет секунди би трябвало да са достатъчни. През това време неговият вътрешен свят може да се преобърне. И тогава изведнъж, без дума да каже, без да забави крачка, без да трепне мускул по лицето му — изведнъж маскировката ще се смъкне и бум!, ще изгърмят акумулаторите на неговата омраза. Тя ще го изпълни като огромен бушуващ пламък. И почти в същия миг, прекалено късно или прекалено рано — бум!, ще изскочи куршумът. Ще са пръснали мозъка му, преди да успеят да го обсебят. Ненаказана и непокаяла се, еретичната мисъл ще остане завинаги извън обсега им. Те ще са простреляли собственото си съвършенство. Свободата, това значи да умреш, мразейки ги.

Затвори очи. Беше по-трудно, отколкото да дисциплинира мислите си. Беше въпрос на морално падение, на осакатяване. Трябваше да се гмурне в най-черната мръсотия. Какво беше най-ужасното, най-отвратителното нещо? Помисли си за Големия брат. От само себе си в съзнанието му изплува огромното лице (понеже неизменно го виждаше по плакати, мислеше, че е метър широко) с гъстите черни мустаци и очите, които те следват навсякъде. Какви бяха истинските му чувства към Големия брат?

В коридора се чу тежък тропот на ботуши. Желязната врата се отвори с трясък. В килията влезе О'Брайън. Зад него се показа офицерът с восъчното лице и надзирателите в черни униформи.

— Стани — каза О'Брайън. — Ела тук.

Уинстън застана срещу него. Със силните си ръце О'Брайън го хвана за раменете и се взря в него.

— Мислеше да ме измамиш — каза той. — Глупаво беше от твоя страна. Изправи се. Погледни ме в очите.

Замълча и продължи по-спокойно.

— Състоянието ти се подобрява. Вече мислиш почти правилно. Само в чувствата си изоставаш. Кажи ми, Уинстън — и не забравяй, без да лъжеш, знаеш, че винаги познавам, когато лъжеш — кажи ми, какви са истинските ти чувства към Големия брат?

— Мразя го.

— Мразиш го. Добре. Дошъл е, значи, моментът да направиш последната крачка. Длъжен си да обичаш Големия брат. Не е достатъчно да му се подчиняваш: длъжен си да го обичаш.

Пусна Уинстън, като леко го побутна към надзирателите.

— Стая 101 — каза той.

5.
На всеки етап от затворничеството си той знаеше, или му се струваше, че знае, в коя част на сградата без прозорци се намира. Може би имаше едва доловима разлика във въздушното налягане. Килиите, в които го биха надзирателите, се намираха под земята. Стаята, в която го разпитва О'Брайън, беше високо под покрива. Това помещение беше много метри под земята, толкова дълбоко, колкото можеше да се стигне.

Беше по-просторно от повечето килии, в които бе стоял. Но той едва забелязваше какво го заобикаля. Виждаше единствено двете масички точно пред себе си, всяка от тях покрита със зелено сукно. Едната беше само на метър-два от него, другата — по-далеч, близо до вратата. Седеше изправен и беше така здраво завързан за стола, че не можеше да мръдне дори главата си. Някаква мека подложка обхващаше тила му и го принуждаваше да гледа право пред себе си.

Известно време беше сам, после вратата се отвори и влезе О'Брайън.

— Веднъж ме попита — каза О'Брайън — какво има в стая 101. Отговорих ти, че ти го знаеш. Всеки го знае, В стая 101 се намира най-ужасното нещо на света.

Вратата отново се отвори. Влезе надзирател, който носеше нещо от тел, някаква кутия или кошница. Постави го на отдалечената маса. Уинстън не можеше да види какво е, защото О'Брайън го закриваше.

— Най-ужасното нещо на света — продължи О'Брайън — е различно за различните хора. За едни то може да е жив да те погребат или да те изгорят, или да те удавят, или да те набият на кол, или да те убият по петдесет други начина. За други то е нещо съвсем обикновено, дори не смъртоносно.

Той се дръпна настрани, така че Уинстън вече виждаше по-добре предмета на масата. Беше продълговат телен кафез с дръжка отгоре, за да се носи. Отпред имаше прикрепено нещо като маска на фехтовач с вдлъбнатата страна навън. Въпреки че беше на три-четири метра от него, той виждаше, че кафезът е разделен по дължина на две и във всяко отделение има някакво животинче. Бяха плъхове.

— За теб — каза О'Брайън — най-ужасното нещо на света са плъховете.

Щом зърна кафеза, някакъв предупредителен трепет, някакъв неясен страх прониза Уинстън. В този миг обаче изведнъж разбра за какво служи подобното на маска приспособление. Призля му.

— Няма да го направите! — извика той с тънък треперещ глас. — Няма, няма! Не е възможно.

— Спомняш ли си — попита О'Брайън — миговете на паника, които преживяваше в сънищата си? Пред теб се изправяше стена от мрак, а в ушите ти кънтеше рев. Имаше нещо ужасно от другата страна на стената. Ти знаеше, че знаеш какво е то, но не смееше да си го признаеш. От другата страна на стената имаше плъхове.

— О'Брайън! — каза Уинстън, като се опита да овладее гласа си. — Знаете, че това не е необходимо. Какво искате от мен?

О'Брайън не отвърна направо. Когато заговори, отново бе възприел поведението на учител, както понякога правеше. Загледа се замислено в далечината, сякаш се обръщаше към публика някъде зад Уинстън.

— Сама по себе си — каза той — болката не е достатъчна. Има случаи, когато човешкото същество може да издържи на болка, дори тя да причини смъртта му. Но за всеки човек има нещо непоносимо, нещо, за което не може дори да помисли. Тук не става дума за смелост или за малодушие. Да се хванеш за въже, когато падаш от високо, не е признак за малодушие. Да напълниш дробовете си с въздух, когато изплуваш от дълбоко, не е признак за малодушие. Това е неунищожим инстинкт. Същото е с плъховете. За теб те са непоносими. Те са бреме, което и да искаш, не би могъл да издържиш. Ще направиш онова, което се иска от тебе.

— Но какво е то, какво е? Как да го направя, след като не зная какво е?