Вещицата от портобело

Видях я да влиза за неделната литургия. Както винаги носеше бебето на ръце. Знаех какви проблеми имат, но до онази седмица всичко ми се струваше нормално - недоразумения между съпруг и съпруга. Очаквах рано или късно нещата да се оправят, тъй като и двамата бяха хора, излъчващи доброта.

От една година тя не идваше да свири на китара и да възхвалява Девата. Беше се посветила на Вио­рел, когото аз имах честта да кръстя, въпреки че не знам да има светец с такова име. Но тя всяка неде­ля идваше на литургията и накрая, когато хората се разотиваха, ние винаги разговаряхме. Казваше, че съм единственият й приятел, бяхме се молили заед­но на Бог, но сега имала нужда да изповяда пред мен земните си неволи.

Обичаше Лукас повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. Той беше баща на сина й, човекът, кого­то бе избрала, за да сподели живота си, мъжът, който се бе отказал от всичко и бе събрал достатъчно сме­лост да създаде семейство. Когато кризите започна­ха, тя се опитваше да му помогне да разбере, че са временни, че трябва да се посвети на сина си, но няма намерение да го превръща в глезено дете. Остави го да се изправи сам срещу някои житейски несгоди. Оттам нататък тя отново щеше да е съпругата и же­ната, които той бе познал при първите им срещи, мо­же би дори още повече, тъй като сега вече беше на­ясно със задълженията и отговорностите на направе­ния избор. Но дори и така Лукас се чувстваше пре­небрегнат, тя отчаяно се опитваше да се разкъса между двамата, ала все биваше заставяна да избира и винаги без никакво колебание избираше Виорел.

С моите слаби познания по психология казах, че не за първи път чувам подобна история и че мъжете обикновено се чувстват пренебрегнати в такива ситу­ации, но минава. И преди съм срещал тези проблеми у моите енориаши, приказвал съм с тях. При един от нашите разговори Атина призна, че може би малко е избързала. Романтичната страна на това да бъде мла­да майка й попречила да види ясно истинските грижи, които идвали след раждането на детето. Но вече би­ло твърде късно да се упреква.

Попита дали аз не бих могъл да поговоря с Лукас, който никога не идваше в църквата - или защото не вярваше в Бог, или защото предпочиташе да се въз­ползва от неделните утрини, за да е по-близо до сина си. Аз изразих готовност да го сторя, стига той да дойде по своя воля. А когато Атина беше на път да го помоли за тази услуга, връхлетя голямата криза и съпругът й я напусна.

Посъветвах я да бъде търпелива, но тя се чувства­ше дълбоко наранена. Вече бе изоставена веднъж в детството си и цялата омраза, която изпитваше към родната си майка, автоматично бе пренасочена към Лукас. Въпреки че, доколкото разбрах, по-късно станали близки приятели. За Атина прекъсването на връзките вътре в семейството беше може би най-тежкият грях, който някой е способен да извърши.

Тя продължи да идва в църквата в неделя, но по­сле веднага се прибираше - вече нямаше на кого да оставя сина си, а той плачеше много по време на ли­тургията и пречеше на вярващите да се концентри­рат. В един от редките моменти, когато успяхме да поговорим, Атина ми каза, че работи в някаква банка и че си е наела апартамент. Не бивало да се тревожа, „бащата" (тя престана да произнася името на мъжа си) плащал издръжка.

Докато не дойде онази съдбовна неделя.

Аз знаех какво се е случило през седмицата. Един от енориашите ми беше разказал. Прекарах няколко нощи, молейки се някой ангел да ми помогне да реша дали трябва да спазвам обета си пред Църквата или обета си пред хората. Понеже никакъв ангел не ми се яви, потърсих по-висшестоящия от мен, а той ми ка­за, че Църквата се е съхранила, защото винаги е спаз­вала строго догмите си. Ако се правели изключения, щяла да рухне още през средновековието. Знаех точ­но какво ще се случи, помислих да се обадя на Атина, но тя не ми беше оставила новия си телефонен номер.

Същата сутрин ръцете ми трепереха, когато вдиг­нах хостията и осветих хляба. Казах думите, които вековната традиция ми е предала, използвайки съ­храняваната поколения наред сила на апостолите. Но мисълта ми веднага се насочи към онази млада жена, прегърнала детето си. Беше като Дева Мария - чудо­то на майчинството и любовта, проявени в самотата и липсата на закрила. Нареди се както винаги и лека-полека се приближаваше за причастие.

Смятам, че голяма част от присъстващите знаеха какво става. И всички гледаха към мен и чакаха да ви­дят какво ще направя. Видях се обграден от правед­ни, грешници, фарисеи, членове на синедриона, апос­толи, ученици, всякакви добронамерени и злонамере­ни хора.

Атина спря пред мен и направи както всеки друг път - затвори очи и отвори уста, за да поеме тялото Христово.

Ала тялото Христово остана в ръцете ми.

Тя отвори очи, без да разбира какво точно става.

- Ще говорим после - прошепнах. Тя не помръдваше.

- Зад теб има хора. Ще поговорим после.

- Но какво става? - Всички, които бяха наблизо, можаха да чуят въпроса й.

- После ще говорим.

- Защо не ми давате причастието? Не виждате ли, че ме унижавате пред всички? Не ми ли стига остана­лото?

- Атина, Църквата не позволява разведени хора да получат светото причастие. Ти подписа докумен­тите тази седмица. После ще говорим - настоях от­ново.

Понеже тя не помръдваше, поканих човека зад нея да заобиколи. Давах причастие, докато и последният енориаш не получи своето. И тогава, преди да се вър­на при олтара, чух онзи глас.

Вече не беше гласът на момичето, което пееше, за да възхвалява Девата, което говореше за плановете си, което се вълнуваше, докато разказваше какво е научило за живота на светците, което почти плачеше, когато споделяше проблемите в брака си. Беше гласът на ранено и унизено животно. Сърцето й беше из­пълнено с омраза.

- Проклето да е това място! - каза гласът. - Про­клети да са всички, които никога не са се вслушали в думите на Христос и които са превърнали послание­то му в постройка от камък. Защото Христос е казал: „Дойдете при мене всички страдащи и аз ще ви по­могна." Мен ме боли, аз страдам, а не ми позволяват да отида при Него. Днес разбрах, че Църквата е пре­върнала тези думи в „Елате при мен, които спазвате нашите закони, и оставете страдащите отвън!”

Чух как някаква жена от първия ред й каза да млъкне. Но аз исках да я изслушам, трябваше да я изслушам. Обърнах се и застанах пред нея с наведе­на глава - това беше единственото, което можех да направя.

- Заклевам се, че кракът ми повече няма да стъпи в църква. Отново съм изоставена от семейство, но този път не е заради финансови затруднения или лип­са на зрялост у хора, сключили брак твърде рано. Проклети да са всички, които затръшват вратата пред майка и дете! Вие сте като онези, които не са приели Светото семейство, същите като оня, който се отрекъл от Христос, когато най-много се е нужда­ел от приятел!

Обърна се и излезе обляна в сълзи. С детето на ръце. Аз довърших службата, дадох последната бла­гословия и отидох право в сакристията. Онази неде­ля нямаше да има общуване с вярващите и празни приказки. Онази неделя аз бях изправен пред фило­софска дилема - бях избрал да уважа институцията, а не думите, на които е основана тя.

Вече съм стар и Господ всеки момент може да ме прибере. Останах верен на религията си и смятам, че въпреки недостатъците й тя искрено се опитва да се подобри. Ще отнеме десетилетия, може би дори веко­ве, но един ден всичко ще бъде подчинено на любов­та и на думите Христови: „Дойдете при мене всички страдащи и аз ще ви успокоя." Посветих целия си живот да служа на Бог. Нито за миг не съжалявам за избора си. Но в моменти като през онази неделя, въ­преки че не се съмнявам във вярата, започвам да се съмнявам в хората.

Зная какво се е случило с Атина и се питам дали всичко започна тогава, или вече е било вътре в нея. Мисля за многото като Атина и Лукас по света, кои­то са се развели и затова вече не могат да получат светото причастие; остава им единствено да съзерца­ват разпнатия мъченик Христос и да се вслушват в думите му, които невинаги са в съответствие със за­коните на Ватикана. В някои случаи тези хора се от­дръпват, но мнозинството продължават да идват на литургия в неделя, понеже така са свикнали, макар да са наясно, че за тях е забранено чудото на превръща­нето на хляба и виното в тялото и кръвта Христови.

Мисля, че излизайки от църквата, Атина навярно се е срещнала с Исус. И със сълзи на очи се е хвър­лила в обятията му, объркана, молеща да й обясни защо е била наказана да остане навън. Заради някак­ва си подписана хартийка, нещо абсолютно маловаж­но в духовен аспект, което е от значение единствено за нотариусите и данъчните инспектори.

А Исус навярно я е погледнал и е казал:

- Виж ме, дете мое, аз също съм отвън. От доста време не ми позволяват да вляза.

С Атина имахме нещо общо - и двамата бяхме избягали от войната, бяхме дошли в Англия почти деца, въпреки че моето бягство от Полша беше пре­ди повече от петдесет години. И двамата знаехме, че макар да има физическа промяна, традициите се за­пазват и в изгнанието - общностите се събират, ези­кът и религията остават, хората се опитват да си по­магат в средата, която за тях винаги ще е чужда.

Но докато традициите се запазват, желанието да се завърнеш изчезва. А то трябва да остане живо в сърцата ни като надежда, с която обичаме да се за­лъгваме, но която никога няма да бъде изпълнена. Аз никога няма да се върна да живея в Честохова, а тя и нейното семейство никога нямаше да се върнат в Бейрут.

Тази солидарност ме накара да дам под наем тре­тия етаж на къщата си на Басет Роуд. Иначе бих предпочел наематели без деца. Вече бях допускал та­кава грешка преди. Неизменно се случваха две неща - аз се оплаквах от шума, който те вдигаха денем, те се оплакваха от шума, който аз вдигах нощем. И в два­та случая ставаше дума за нещо свещено - плач и музика, - но тъй като те принадлежаха на два напъл­но различни свята, беше много трудно единият да из­търпи другия.

Предупредих я, но тя не обърна внимание. Каза да не се безпокоя за сина й - той по цял ден бил в дома на баба си. А апартаментът имал голямо предимство, понеже се намирал близо до банката, в която работе­ла.

Въпреки предупрежденията ми, въпреки че отна­чало издържа храбро, след осем дни позвъни на вра­тата ми. Носеше детето на ръце:

- Синът ми не може да заспи. Дали е възможно само за днес да намалите музиката...

Всички в стаята я изгледаха.

- Какво е това?

Детето в ръцете й веднага престана да плаче, ся­каш беше изненадано колкото майка си да види гру­пата хора, които внезапно престанаха да танцуват.

Спрях касетофона, кимнах й да влезе и отново го пуснах, за да не прекъсвам ритуала. Атина седна в единия ъгъл на стаята и залюшка бебето в ръцете си, но видя, че то спи спокойно въпреки барабанните удари и металните звуци. Остана на цялата церемо­ния, тръгна си, когато всички поканени си тръгнаха, и както можех да очаквам, на другата сутрин, преди да отиде на работа, позвъни на вратата ми.

- Няма нужда да ми обяснявате какво съм видя­ла - хора, които танцуват със затворени очи. Зная какво означава това, тъй като често правя същото. Това са единствените спокойни мигове в живота ми. Преди да стана майка, със съпруга ми се събирахме вечер с приятели. Тогава също съм виждала на дан­синга хора да танцуват със затворени очи. Някои го правеха колкото да впечатлят останалите, но други сякаш бяха движени от по-висша сила, по-могъща от тях. И откакто се осъзнах като човек, открих, че посредством танца мога да се свържа с нещо по-силно и по-могъщо от мен. Но бих искала да разбера каква е тази музика.

- Какво ще правиш в неделя?

- Нищо особено. Ще се разходя с Виорел в Риджънтс Парк, ще подишам чист въздух. Ще имам доста свободно време за себе си, въпреки че в насто­ящия период от живота ми съм избрала да следвам графика на сина си.

- Ще дойда с теб.

Двата дни преди разходката ни Атина идваше да присъства на ритуала. Детето мигом заспиваше, а тя просто гледаше безмълвно движението край себе си. Ала въпреки че седеше неподвижно на канапето, бях сигурен, че душата й танцува.

В неделния следобед, докато се разхождахме из парка, я помолих да обърне внимание на всичко, кое­то вижда и чува - разлюлените от вятъра листа, въл­ните на езерото, птиците, които пеят, кучетата, които лаят, виковете на децата, които тичат насам-натам, сякаш са подчинени на необяснима за възрастните логика.

- Всичко се движи. И всичко си има ритъм. А всичко, което се движи в ритъм, предизвиква някакъв звук - в момента се случва тук и във всяко кътче на света. Предците ни са забелязали това явление, дока­то са търсели начин да избягат от студа в пещерите си - нещата се движат и предизвикват шум.

Първите човешки същества може би отначало са се стреснали, а после са изпитали благоговение - разбрали са, че по този начин някаква по-висша сила общува с тях. Започнали са да подражават на звуци­те и движенията край себе си с надеждата, че така би­ха могли да влязат в контакт с висшата сила - роди­ли се танцът и музиката. Преди няколко дни ми каза, че докато танцуваш, сякаш влизаш в контакт с нещо по-могъщо от теб.

- Докато танцувам, аз съм свободна жена. По­точно духът ми е свободен да пътува където си поже­лае във времето и пространството, може да наблюда­ва настоящето, да отгатва бъдещето, да се превърне в чиста енергия. Това ми доставя огромна наслада, прави ме щастлива по начин, който е отвъд познати­те ми неща, отвъд нещата, които ми предстои да по­зная. В даден момент от живота си бях решила да ста­на светица. Възхвалявах Господ посредством музи­ката и движенията на тялото си. Но този път завина­ги е затворен за мен.

- Кой път е затворен?

Тя намести детето в количката. Видях, че няма же­лание да ми отговори на въпроса. Настоях - когато устата се затваря, то е, защото има за изричане нещо важно.

Без да изразява никаква емоция, сякаш трябваше винаги мълчаливо да понася стоварените й от живо­та неволи, тя ми разказа за онзи момент в църквата, когато свещеникът - може би единственият й прия­тел - отказал да й даде причастие. И за проклятието, което тя мигом отправила. И как завинаги се отрекла от Католическата църква.

- Светец е онзи, който живее достойно - обяс­них. - Трябва само да си дадем сметка, че всички сме на този свят поради някаква причина и е достатъчно да я приемем. Така ще можем да се надсмеем над на­шите дребни и големи страдания и да вървим без страх, с ясното съзнание, че всяка крачка има своя смисъл. Можем да се оставим да ни ръководи свет­лината, която струи от Върха.

- Какво е Върхът? В математиката е най-висока­та точка на триъгълника.

В живота също става дума за кулминация, за цел­та на онези, които грешат като всички останали, но които в най-трудните моменти не губят от поглед бликащата от сърцето им светлина. Това се опитваме да направим с нашата група. Върхът е скрит във все­ки от нас и можем да го достигнем, ако го приемем и ако разпознаваме неговата светлина.

Обясних, че виденият предните дни танц, в който участват хора на всякаква възраст (тогава бяхме гру­па от десет души между 19 и 65 години), е кръстен от мен „търсенето на Върха". Атина ме попита откъде идва името.

Разказах й, че веднага след Втората световна вой­на някои от моите близки успели да се спасят от ко­мунистическия режим в Полша. Решили да се уста­новят в Англия. Сред нещата, които взели със себе си, били произведения на изкуството и стари книги - много ценени в тази част на света.

Картините и скулптурите били продадени веднага, но книгите си останаха да събират прах в един ъгъл. Понеже майка ми искаше да ме накара да чета и да говоря на полски, те послужиха да се образовам. Един прекрасен ден в издание на Томас Малтус от XIX век открих две странички с бележки от дядо ми, който е починал в концлагер. Зачетох се, защото си мислех, че става дума за наследство или за писма до някоя тайна любовница, тъй като се носеше слух, че имал любима в Русия.

Всъщност имаше известна връзка между слуха и действителността. Беше разказ за пътуването му до Сибир по време на комунистическата революция. Там, в далечното село Дедов, се влюбил в една ак­триса. (Б. р.: Оказа се невъзможно да открия на картата това село - или името е било умишлено сменено, или мястото е било заличено след Сталиновите заточения.) Според дядо ми тя била член на някаква секта, която вярвала, че е открила в един танц лек за всички злини, тъй като той позволявал да се влезе в контакт със светлината на Върха.

Страхували се, че традицията им може да се загу­би. Жителите съвсем скоро щели да бъдат изселени на друго място, защото там щели да се провеждат яд­рени опити. Актрисата и нейните приятели го помо­лили да запише цялата им теория. Той го направил, но май не е отдал особено значение на случая и е за­бравил записките си в книгата, където аз ги открих след време.

Атина ме прекъсна.

- Но за танца не може да се пише. Трябва да се танцува.

- Точно така. По същество в бележките пишеше само да се танцува до пълно изтощение, сякаш сме алпинисти, които изкачват хълм или свещена плани­на. Да танцуваме, докато от задъхване организмът ни не започне да поема кислород по начин, към който не е привикнал - така ще загубим нашата идентичност и връзката с времето и пространството. Да танцуваме единствено под звуците на ударни инструменти и да правим това всеки ден, за да разберем, че в опреде­лен момент очите сами се затварят съвсем естестве­но. Тогава съзираме светлина, която идва от нас са­мите, която отговаря на нашите въпроси и ни възвръ­ща скритите сили.

- Вие вече развихте ли някаква мощ?

Вместо да отговоря, аз предложих да се присъе­дини към групата ни, тъй като на детето, изглежда, му харесваше, дори когато ударните инструменти и чинелите вдигаха много шум. На другия ден тя беше там в часа, когато започвахме ритуала. Представих я на приятелите си, казах им само, че е съседка от гор­ния апартамент. Никой нищо не каза за живота й, ни­кой не попита с какво се занимава. Щом настана уре­ченият час, пуснах музиката и затанцувахме.

Атина започна да се движи с детето на ръце, но то веднага заспа и тя го остави на канапето. Преди да затворя очи и да изпадна в транс, видях, че много правилно е схванала пътя към Върха.

Всеки ден - без неделя - Атина идваше с детето. Разменяхме си само по едно „добър вечер", аз пусках музиката, с която един мой приятел беше успял да се сдобие някъде из руските степи, и всички танцувахме до пълно изтощение. В края на месеца тя ме помоли да й презапиша музиката.

- Бих искала да правя това сутрин, преди да оста­вя Виорел в дома на майка ми и да отида на работа.

Аз възразих.

- Първо, мисля, че група, свързана посредством една и съща енергия, накрая създава нещо като аура и спомага за общия транс. Освен това да се танцува преди работа е като да се готвиш за уволнението си, тъй като ще чувстваш умора през целия ден.

Атина помисли малко, но после веднага реагира:

- Имате право, когато говорите за колективната енергия. Виждам, че в групата са четири двойки и съпругата ви. Всички до един са намерили любовта. Затова са в състояние да споделят с мен положител­ни вибрации. Но аз съм сама. По-точно аз съм с моя син, но не­говата любов все още не е в състояние да се проявя­ва по разбираем за нас начин. В такъв случай предпо­читам да приема самотата си. Ако опитам да избягам от нея в този момент, никога няма да успея да си на­меря партньор. Ако я приема, вместо да й се проти­вопоставям, нещата може да се променят. Видях, че самотата е по-силна, когато се опитваме да се борим с нея, и отслабва, когато просто не й обръщаме вни­мание.

- Ти дойде в нашата група, за да търсиш любов, така ли?

- Смятам, че любовта би била основателна при­чина, но отговорът ми е „не". Дойдох, за да открия някакъв смисъл в живота си, чийто единствен стимул в момента е синът ми. Затова се страхувам да не съ­сипя Виорел - с прекалени грижи или защото пре­хвърлям върху него неосъществените си мечти. Тия дни, докато танцувах, се почувствах излекувана. Ако се касаеше за физическо заболяване, бихме могли да го наречем чудо, но проблемът ми беше духовен и внезапно изчезна.

Аз знаех какво ми казва.

- Никой не ме е учил как се танцува на тази музи­ка - продължи Атина. - Но аз усещам, че знам какво правя.

- Не е нужно да се научава. Спомни си разходка­та ни в парка и това, което видяхме - природата сама създава ритъма и се приспособява към момента.

- Никой не ме е учил да обичам. Но аз вече проя­вих любовта си към Господ. Обичах съпруга си, оби­чам сина си и семейството си. Но дори и така нещо ми липсва. Макар че се изморявам, когато танцувам, накрая винаги се чувствам тъй, сякаш върху мен се е изляла благодат и съм в дълбок екстаз. Иска ми се този екстаз да продължи през целия ден. И той да ми помогне да открия каквото ми липсва - любовта на мъжа.

Докато танцувам, аз успявам да видя сърцето на този мъж, въпреки че не виждам неговото лице. Чув­ствам, че той е някъде наблизо и затова трябва да съм нащрек. Трябва да танцувам сутрин, за да мога през остатъка от деня да съм бдителна за нещата край мен.

- Знаеш ли какво означава думата „екстаз"? Идва от гръцки и означава да излезеш от себе си. Да пре­караш целия ден извън себе си е да искаш прекалено много от тялото и душата си.

- Ще опитам.

Видях, че е безсмислено да спорим и направих за­пис. Оттогава всеки ден се будех с музиката, идваща от горния етаж. Можех да чуя стъпките й и се питах как успява да върши работата си в банката след едно­часов транс. При случайна среща из коридорите я по­каних на кафе. Атина ми каза, че е направила още ко­пия на записа и че сега много хора в службата й съ­що търсят Върха.

- Лошо ли е? Тайна ли беше?

Разбира се, че не. Напротив, така ми помагаше да съхраня почти изгубената традиция. В бележките на дядо ми една от жените казваше, че монах, който по­сетил района, твърдял, че всички наши предци и всички бъдещи поколения са вътре в нас. Когато се освобождаваме, правим това с цялото човечество.

- Значи мъжете и жените от онова сибирско сели­ще трябва да присъстват и да са доволни. Тяхното де­ло се възражда в света благодарение на дядо ви. Но аз съм любопитна да разбера едно нещо. Защо ре­шихте да танцувате, след като прочетохте текста? Ако пишеше нещо за някакъв спорт, щяхте ли да ре­шите да станете футболист?

Никой не ми беше задавал такъв въпрос.

- Защото тогава бях болен. Имах някакъв рядък артрит и лекарите предричаха, че на 35 години ще бъда в инвалиден стол. Видях, че ми остава малко време, и реших да се посветя на всичко, което няма да мога да правя по-нататък. Дядо ми беше написал на онази хартийка, че жителите на Дедов вярвали в лечебната сила на транса.

- Очевидно са имали право.

Аз не отговорих нищо, защото не бях толкова убеден. Може пък лекарите да са се излъгали. Може фактът, че със семейството си съм емигрант, който не може да си позволи лукса да бъде болен, да е по­действал толкова силно на подсъзнателно ниво, че да е предизвикал естествена реакция в организма ми. А може и да е било чудо, което е в разрез с моята като­лическа религия - танците не лекуват.

Помня как в младежките си години, понеже не разполагах с подходяща музика, имах навика да сла­гам една черна качулка на главата си и да си предста­вям, че реалността наоколо престава да съществува - духът ми отиваше в Дедов и аз бях с онези мъже и жени, с дядо и неговата любима. В тишината на ста­ята го молех да ме научи да танцувам, да изляза из­вън рамките си, тъй като съвсем скоро щях да бъда парализиран завинаги. Колкото повече се движеше тялото ми, толкова по-силно заблестяваше светлина­та в сърцето ми и толкова повече неща научавах - може би от себе си, може би от призраците на мина­лото. Дори започнах да си представям каква музика са слушали по време на ритуалите си и когато един приятел посети Сибир - години по-късно, - го помо­лих да ми донесе записи. За моя изненада един от тях много наподобяваше на моята представа за танца от Дедов.

Беше по-добре да не казвам нищо на Атина. Тя лесно се влияеше и ми се струваше нестабилна.

- Може би си постъпила правилно - това беше единственият ми коментар.

Разговаряхме още веднъж, малко преди да замине за Близкия изток. Изглеждаше доволна, сякаш бе от­крила всичко, което желаеше - любовта.

- Хората в службата ми сформираха група. Нари­чат себе си „поклонници на Върха". Всичко е благо­дарение на дядо ви.

- Благодарение на теб, тъй като си почувствала необходимост да споделиш с другите. Знам, че зами­наваш. Искам да ти благодаря за това, че даде ново измерение на нещата, с които се занимавам от годи­ни, опитвайки се да разпространя тази светлина сред малкото заинтересовани, ала винаги бях малко плах, вечно смятах, че хората ще се присмеят на цялата тая работа.

- Знаете ли какво установих? Макар екстазът да е способността да излезем от себе си, танцът е начин да се издигнем в пространството. Да открием нови измерения, запазвайки връзката с тялото си. Чрез танца духовният и материалният свят могат да съжи­телстват безпрепятствено. Смятам, че балетистите в класическия балет стоят на върха на палците си, за­щото едновременно докосват земята и се въздигат към небето.

Доколкото си спомням, това бяха последните й думи. При всеки танц, на който се отдаваме с радост, мозъкът губи способността си да контролира и сър­цето грабва юздите на тялото. Само тогава се явява Върхът.

Стига да вярваме в него, разбира се.