Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница1/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39
Stephen King

IT - 1986

 

Стивън Кинг



ТО

 

Тази книга се посвещава с благодарност на децата



ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж.

Децата ми ме научиха да бъда свободен.

НАОМИ РЕЙЧЪЛ КИНГ, на четиринайсет;

ДЖОУЗЕФ ХИЛСТРОМ КИНГ, на дванайсет;

ОУЕН ФИЛИП КИНГ, на седем.

Деца, измислицата е истината в лъжата, а истината в

тази измислица е съвсем проста: магията съществува.

С.К.

 

 



 

ПЪРВА ГЛАВА

СЛЕД НАВОДНЕНИЕТО (1957)

 

1.



Ужасът, който нямаше да свърши още двадесет и осем години - ако изобщо някога свършеше - започна, доколкото ми е известно, с едно корабче от вестникарска хартия, плаващо в придошлата от пороя канавка.

Корабчето подскачаше, люшкаше се, пак се изправяше, храбро се гмуркаше в коварни водовъртежи и продължаваше пътя си по Уичъм стрийт към светофара на кръстовището с Джаксън стрийт. В този есенен следобед на 1957 година разноцветните лампи на светофара бяха помръкнали и от четирите страни, също както бяха помръкнали всички къщи наоколо. Вече цяла седмица валеше като из ведро, а преди два дни налетяха и ветровете. Повечето квартали на Дери бяха останали без ток и техниците още не бяха успели да възстановят електроснабдяването.

Подир корабчето радостно тичаше малко момченце с жълт дъждобран и червени галоши. Дъждът още не бе, спрял, но най-сетне отслабваше. Капките барабаняха по жълтата качулка на дъждобрана като по тенекиен покрив... уютен, почти приспивен звук. Момченцето с дъждобрана се казваше Джордж Денброу. Беше на шест години. Брат му Уилям, известен на повечето хлапета от прогимназията в Дери (а дори и на учителите, макар че никога не биха го нарекли така) под прозвището Бил Пелтека, си беше у дома и се мъчеше да доизкашля последните останки от грипа, който го мъчеше вече цяла седмица. В онази есен на 1957, осем месеца преди последния сблъсък, Бил Пелтека бе десетгодишен.

Именно Бил бе направил корабчето, подир което тичаше Джордж. Изработи го седнал в леглото, подпрял гръб на купчина възглавници, докато майка им свиреше За Елизе на пианото във всекидневната, а дъждът неуморно чукаше по прозорците на спалнята.

По-надолу, недалеч от кръстовището и помръкналия светофар, Уичъм стрийт беше преградена с варели и четири оранжеви дъсчени бариери. На всяка от бариерите беше изписано: ОБЩИНСКО БЛАГОУСТРОЙСТВО - ДЕРИ. Отвъд тях пороят се разливаше извън канавките, задръстени с клони, камъни и купища лепкави есенни листа. Отначало водата бе впила пръсти в уличното покритие, сетне бе взела алчно да го отмъква шепа подир шепа - това стана на третия ден от началото на дъждовете. На четвъртия ден кипналите струи мъкнеха през пресечката на Уичъм и Джаксън стрийт цели парчета асфалт като миниатюрни салове. По това време мнозина граждани на Дери вече почваха нервно да се шегуват, че май ще трябва да последват примера на стареца Ной. Работниците от общинското благоустройство успяха да запазят Джаксън стрийт проходима, но по Уичъм стрийт движението бе невъзможно от бариерите чак до центъра на градчето.

Ала според всеобщото мнение най-лошото бе отминало. Потокът Кендъскиг бе спрял да приижда тъкмо преди да прелее извън Пущинака, само на сантиметри под бетонните ръбове на канала, който усмиряваше буйството му на минаване през градчето. В този момент група мъже - между тях бе и Джак Денброу, бащата на Джордж и Бил - прибираха чувалите с пясък, натрупани само преди ден край канала с паническа бързина. Вчера бе изглеждало, че опустошителното бедствие е неизбежно. И бог е свидетел, че нямаше да е за пръв път - наводнението през 1931 голина беше истинска катастрофа, нанесла щети за милиони долари и погубила над двадесет души. Много време бе изминало оттогава, но все още имаше достатъчно очевидци и разказите им вдъхваха страх на всички останали. Един от загиналите бе открит чак в Бъкспорт, на четиридесет километра от Дери. Рибите бяха изяли очите, три пръста, пениса и почти пялото ляво ходило на нещастника. Обезобразените му ръце стискаха волан от Форд, Но сега нивото на водата спадаше, а в близките години нагоре по течението щеше да привърши строежът на новия язовир край Бангор и страхът от наводнения щеше да си отиде веднъж завинаги. Поне така казваше Дзак Денброу, който работеше в Бангорската хидроелектрическа компания. Колкото до останалите... е, те изобщо не се интересуваха от бъдещите наводнения. Важното бе да се справят някак със сегашното бедствие, да пуснат тока и да забравят за преживяното. Както щеше да открие след време Бил Денброу. Гражданите на Дери бяха превърнали в истинско изкуство умението да забравят всякакви трагедии.

Малко след бариерите Джордж спря до ръба на дълбок овраг, изровен от пороя в асфалтовото платно на Уичъм стрийт. Оврагът пресичаше улицата но диагонал и свършваше при десния тротоар, около дванайсет метра по-надолу към центъра. Капризното течение тласна книжното корабче по миниатюрните бързеи сред разбития асфалт и Джордж се разсмя - звукът на самотна детска радост литна звънко из навъсения дъждовен следобед. Напорът на водите бе издълбал успоредно на оврага втори, по-плитък канал и корабчето пое по него към отсрещния тротоар на Уичъм стрийт. Течението го носеше толкова бързо, че Джордж трябваше да препусне с все сила, за да не изостане. Калната вода летеше на всички страни под енергичните удари на галещите му. Закопчалките им весело звънтяха, докато Джордж Денброу тичаше към необичайната си смърт. А чувството, което го изпълваше в този миг, бе светла и простичка обич към брат му Бил... обич и мъничко тъга, че Бил не може да дойде, да види играта и да се включи в нея, Естествено, Джордж щеше да се помъчи да опише всичко, когато се прибере у дома, но знаеше, че няма да превърне разказа в картина, както би сторил Бил, ако беше на негово място. Бил отлично се справяше с четенето и писането, но дори и шестгодишният Джордж разбираше, че не това е причината за неизменните му шестици и за похвалите на учителите след всяко съчинение. Разказването беше само част от таланта му. Бил умееше да вижда.

Корабчето се стрелна косо през улицата - то бе просто парче хартия, откъсната от местното вестниче „Дери нюз", ала в този миг Джордж си го представяше като десантен кораб от военните филми, които понякога ходеха да гледат в събота сутрин. Военен филм с Джон Уейн в ролята на безстрашен боец срещу японците. Разплисквайки с нос водата, корабчето стремглаво летеше напред й ето че достигна дясната канавка на Уичъм стрийт. Тук над асфалта избиваше нов приток откъм големия ров. течението се завихряше в същински въртоп и за момент изглеждаше, че корабчето ще бъде залято и прекатурено. Бордът се килна застрашително, сетне Джордж радостно изкрещя като видя как лодката отново се изправя, завива и продължава устремния си бяг към кръстовището. Момчето се втурна да я догони. Над главата му октомврийският вятър с мрачно упорство разтърсваше клоните на дърветата, вече напълно лишени от пъстрата си есенна премяна след преминаването на бурята, която тази година се бе оказала по-жестока и безмилостна от убиец.

2.

Бил бе довършил корабчето седейки в леглото, все още зачервен от температурата (все пак треската най-сетне отминаваше, също като талазите на Кендъскиг), ала когато Джордж посегна да го вземе, брат му отдръпна ръка.



- Д-донеси сега п-п-парафина.

- Какво е това ? Къде е?

- Долу в м-м-мазето на л-лавицата - обясни Бил. - В кутийката с надпис Гъ-гъ-ълф... Гълф. Ще ми трябва още нож и п-паничка. И к-кутийка ки-ки-кибрит.

Джордж послушно се отправи да донесе необходимото. Чуваше как майка му свири на пианото - вече не За Елизе, а нещо друго, което не му харесваше чак толкова, защото звучеше някак сухо и превзето, чуваше и равномерното трополене на дъжда по кухненските прозорци, Звуците бяха домашни, успокояващи, но мисълта за мазето не го успокояваше ни най-малко. Не обичаше мазето и мразеше да слиза по стълбата към него - винаги си представяше, че долу в мрака се спотайва нещо, Глупости, разбира се, така казваше татко, така казваше мама и най-вече така казваше Бил, но все пак...

Мразеше даже да открехва вратата и да посяга към ключа на лампата, защото винаги си представяше - идеята бе тъй невероятно глупава, че не смееше да я сподели с никого - как докато дири ключа пипнешком, някаква ужасна ноктеста лапа лекичко се отпуска върху китката му... и сетне го дръпва надолу към мрака, изпълнен с дъх на пръст, влага и отдавна прогнили зеленчуци.

Глупости! Изобщо не съществуваха космати твари с дълги нокти и отровна слюнка по зъбите. От време на време се случваше някой да откачи и да изтрепе сума ти народ - понякога говорителят Чет Хънтли говореше за такива неща във вечерните новини освен това в света имаше и лоши комунисти, обаче нямаше никакви смахнати чудовища, дето живеят в мазета. И все пак идеята си оставаше упорито загнездена в мислите му. В безкрайните мигове докато опипваше за електрическия ключ с дясната ръка (а с лявата стискаше до премала рамката на вратата) мирисът на мазето сякаш се засилваше и изпълваше целия свят. Миризмите на пръстта, влагата и прогнилите зеленчуци се сливаха в един общ, многозначителен и неотвратим мирис - мирисът на чудовището, най-върховното от всички чудовища. Това бе мирис на нещо, за което просто нямаше име - мирис на То, стаено, дебнещо в мрака и готово всеки момент да се хвърли напред. Същество, което яде всичко, но най-много обича месо от малки момченца.

В онази утрин той отвори вратата и сякаш цяла вечност опипва да търси ключа, стискайки рамката на вратата до премала както винаги, а връхчето на езика му се подаваше между крайчетата на устните като пресъхнало коренче, дирещо влага сред пустинята. Смешно? И още как! Дума да няма! Глей го Джорджи! Джорджи се плаши от тъмното! Като бебе! Звуците на пианото долитаха от стаята, която баща му наричаше хол, а майка му всекидневна. Музиката му се струваше далечна и нереална, както навярно звучат смеховете и разговорите по оживения летен плаж за изтощения плувец, който се бори с подводното течение.

Пръстите му откриха ключа. А!

Щракнаха го...

... и нищо не стана. Лампата не светна. Олеле! Токът!

Джордж отдръпна ръка, сякаш бе бръкнал за миг в кошница, пълна със змии. Отстъпи от отворената врата на мазето, усещайки как сърцето му подскача в гърдите. Нямаше ток, разбира се - беше забравил, че няма ток. Олеле, Божичко! Ами сега? Да се върне и да каже на Бил, че не може да донесе кутийката с парафин, защото няма ток и се страхува, че както стои на стълбата, нещо може да го сграбчи - не комунист или смахнат убиец, а нещо по-страшно? Че то просто ще провре част от прогнилото си тяло между стъпалата и ще го стисне за глезена? Страхотна идея, няма що! Други биха се изсмели на подобни фантазии, но Бил нямаше да се изсмее. Бил щеше да се вбеси.

И щеше да каже: „Не ставай дете, Джорджи... искаш ли корабче или не?"

Сякаш усетил мислите му. Бил подвикна от стаята си:

- Да не си п-п-пукнал там, Дж-джорджи?

- Не, тъкмо го взимам, Бил - незабавно отвърна Джордж. С надеждата да приглади издайнически настръхналата кожа. той разтърка ръцете си с длани. - Само спрях да пийна вода.

- Добре, п-побързай!

И Джордж слезе по четирите стъпала до лавицата, а сърцето му подскачаше до гърлото като. горещ, мощен чук, косъмчетата но врата му настръхваха, очите му пламтяха, дланите му бяха ледени и твърдо вярваше, че всеки миг вратата на мазето ще се затръшне сама, закривайки долитащата от кухненските прозорци бледа светлина и той ще чуе как в мрака се приближава То - нещо по-лошо от всички комунисти и убийци на света, по-лошо от японците, по-лошо от хуните на Атила, по-лошо от изчадията в стотици филми на ужаса. То ще ръмжи гърлено... и Джордж ще чуе ръмженето в кратките безумни секунди преди То да се нахвърли отгоре му и да го изтърбуши.

Днес мазето миришеше по-зле от когато и да било - заради наводнението. Къщата им беше високо над Уичъм стрийт, почти навръх хълма, тъй че най-лошото бе отминало, но все пак през старите каменни основи се бяха процедили струйки вода. Миризмата беше тежка и неприятна миризма, която те кара да дишаш едва-едва.

С цялата бързина, на която бе способен, Джордж прегледа вехториите по лавицата - стари кутии от боя за обувки „Киви", парцали за лъскане, строшена газена лампа, две почти празни шишета от препарат за миене на прозорци и стара плоска кутийка восък марка „Костенурка". Кой знае защо, кутийката го порази и цели трийсет секунди той се вглежда като хипнотизирай в изрисуваната на капака костенурка. После я хвърли обратно на лавицата... и ето, най-сетне откри друга кутия с надпис „Гълф".

Джордж я грабна и с все сила се втурна нагоре по стъпалата, усещайки внезапно, че ризата му е изхвръкнала от панталона и също тъй внезапно уверен, че това ще го погуби - чудовището от мазето ще го остави да стигне почти до вратата, после,ще го спипа изотзад за ризата, ще го дръпне надолу и...

Озова се в кухнята и затръшна вратата зад гърба си. Трясъкът се разнесе из цялата къща. Джордж затвори очи и се облегна на вратата, стискайки здраво кутийката с парафина. По челото и ръцете му бе избила пот.

Пианото бе замлъкнало и откъм всекидневната долетя гласът на майка му:

- Джордж. не би ли се постарал следващия път да треснеш вратата малко по-силно. Ако опиташ, може и да счупиш чиниите в бюфета.

- Извинявай, мамо - отвърна той.

- Джорджи, боклук такъв - обади се Бил от стаята си, но тихичко, за да не чуе майка им.

Джордж се изкиска, Страхът му вече отминаваше: напускаше го също тъй бързо, както кошмарът напуска в мига на събуждането изтръпналия, задъхан човек, който опипва тялото си и се озърта втренчено наоколо, за да се увери, че всъщност нищо не се е случило и тутакси започва да забравя. Половината ужас изчезва щом докосне пода с нозе три четвърти - щом излезе изпод душа и почне да се изтрива докато привърши закуската, вече не е останало нищо. Всичко е изчезнало... до следващия път, когато в желязната хватка на кошмара отново ще си припомни всички страхове.

Оная костенурка, помисли Джордж, докато отиваше към чекмеджето на кухненската маса за кибрита. Къде съм виждал подобна костенурка?

Но спомените не отвърнаха на въпроса и той го забрави.

Измъкна кибрита от чекмеджето, взе нож от поставката за прибори (усърдно държеше острието настрани от тялото си, както го бе учил баща му) и малка паничка от бюфета в столовата. После се върна в стаята на Бил.

- У-ужасно д. си Д-джорджи - беззлобно заяви Бил. Той избута настрани натрупаните върху шкафчето предмети - празна чаша, кана с вода, книжни кърпички, шишенце спирт за разтриване, чиято миризма сетне цял живот щеше да му напомня за сополиви носове и задръстени от храчки гърди. Старото радио „Филко" също беше на шкафчето и свиреше не Шопен или Бах, а песен на Литъл Ричард.. само че съвсем тихо, толкова тихо, че Литъл Ричард губеше цялата си първична, стихийна мощ. Майка им бе изучавала класическо пиано и ненавиждаше рокендрола. Това не бе проста неприязън, а дълбоко отвращение.

- Никакво д. не съм - възрази Джордж докато сядаше върху леглото на Бил и оставяше на шкафчето донесените неща.

- Точно това си - рече Бил. - Само едно грамадно кафяво д., това си ти.

Джордж опита да си представи момче което няма нищо друго освен грамадно д. върху крачета, и се разкиска.

- Твоето д. е по-голямо от столицата на щата - добави Бил и също се изкикоти.

- Твоето д. пък е по-голямо от целия щат - отвърна Джордж.

Цели две минути, момчетата се превиваха от смях. След това шепнешком подхванаха един от ония разговори, които са пълна безсмислица за всекиго, освен за малките деца - обсъждане на въпроса кой е по-голямо д., кой има най-голямо д., чие д. е най-кафяво и тъй нататък. Накрая Бил изрече една от забранените думички - обвини Джордж, че е голямо, кафяво, лайняно д. - и двамата пак избухнаха в смях. Изведнъж смехът на Бил премина в

кашлица. Когато пристъпът най-после взе да отслабва (по това време лицето на Бил бе придобило цвета на зряла слива и Джордж го гледаше с известна тревога), пианото отново замлъкна. Двамата се озърнаха към всекидневната очаквайки да чуят как изскърцва изместената табуретка и по коридора се задават нетърпеливите стъпки на майка им. Бил заглуши кашлицата си с лакът и посочи към каната. Джордж му наля чаша вода.

Пианото отново засвири За Елизе. Тази мелодия се запечата дълбоко в паметта на Бил Пелтека и дори след много години звуците неизменно го караха да настръхва чуеше ли я, сърцето му спираше за миг и той си спомняше: Майка ми свиреше това в деня, когато Джорджи умря.

- Нали няма вече да кашляш, Бил?

- Не.


Бил измъкна от кутията хартиена кърпичка, глухо се изкашля от дъното на гърдите, изплю храчките в кърпичката, смачка я на топка к я метна в кошчето до леглото, вече пълно с подобни лигнинови топчета. После отвори тенекиената кутийка и изсипа в дланта си лъскаво кубче парафин. Джордж го гледаше внимателно, но без коментари и въпроси. Бил не обичаше брат му да приказва докато се занимават с нещо важно, но Джордж знаеше от опит, че ако си трае, Бил сам ще му обясни какво прави.

Бил отряза с ножа късче от парафиновия куб. Сложи го в паничката, после драсна клечка кибрит и я пусна върху парафина. Двете момчета се загледаха в жълтеникавото пламъче, а навън прекъслечните пориви на отслабващия вятър трополяха с капки дъжд по стъклата.

- Трябва да импрегнираме корабчето, иначе ще се намокри и ще потъне - обясни Бил.

Насаме с Джорджи той заекваше сравнително рядко - понякога даже изобщо не заекваше. В училище обаче се случваше да закъса дотам, че говоренето ставаше просто невъзможно. Разговорът секваше и съучениците на Бил смутено извръщаха глави настрани, докато той стоеше вкопчен в ръба начина, почервеното му лице се сливаше с рижата коса, а очите му се свиваха като цепки от напрежението да изтръгне трудната дума от непокорното си гърло. Понякога - най-често - думата излизаше на бял свят. Друг път просто отказваше да се подчини. На три годишна възраст го бе блъснала кола, от удара бе отхвръкнал към стената на една къща и бе останал в безсъзнание цели седем часа. Мама казваше, че това е причината за заекването. Понякога Джордж имаше чувството, че татко и Бил не са на същото мнение.

Късчето парафин в паничката се бе разтопило почти цялото.

Пламъчето се сниши, посиня, обгърна картонената клечка и изгасна. Бил потопи пръст в течността и веднага го отдръпна с тихичко охкане през зъби. Погледна Джордж и се усмихна сконфузено.

- Пари.

След няколко секунди пак натопи пръст и се зае да маже бордовете на корабчето с парафин, който бързо застиваше като млечнобяла мъгла.



- Може ли и аз? - запита Джордж.

- Добре. Само да не капнеш по одеалото, че мама ще те убие.

-Джордж натопи показалец в парафина, който още беше горещ, но вече не пареше, и започна да го размазва по другата страна на корабчето.

- Ей, д., не слагай толкова много! - предупреди го Бил. - Искаш ли да п-потъне още от първото плаване? - Извинявай.

- Няма нищо. Само к-карай полека. Джордж привърши със своя край и пое корабчето. Стори му се понатежало, но не много.

- Страхотно! - възкликна той. - Ей сега излизам да го пусна във водата.

- Да, върви каза Бил.

Изведнъж лицето му стана уморено и пролича, че още не е добре.

- Жалко, че не можеш да дойдеш - въздъхна Джордж. Наистина съжаляваше. Понякога Бил обичаше да командва, но винаги имаше най-страхотните идеи и рядко се ядосваше. - Всъщност корабчето си е твойто.

- Казва се „твоето" - поправи го Бил.

- Добре де, твоето.

- И на мене ми се излиза - унило промърмори Бил. Джордж колебливо пристъпи от крак на крак.

- Ами аз...

- Сложи си дъждобрана - предупреди го Бил, - че ще хванеш г-грип като мене. А пък може вече и да си го хванал от моите ми-микроби.

- Благодаря ти, Бил. Корабчето е чудесно. И Джордж направи нещо, което отдавна не се бе случвало, нещо, което Бил никога нямаше да забрави - приведе се и целуна брат си по бузата.

- Сега вече сто на сто ще се разболееш, д. такова - каза Бил, но изглеждаше развеселен. Усмихна се. - И върни всичко на място. На мама ще й прилошее, ако види к-как сме разхвърляли.

- Дадено.

Джордж събра всички принадлежности за импрегнирането и се запъти към вратата, крепейки корабчето върху кутийката парафин, сложена накриво в паничката.

- Дж-дж-джорджи?

Джордж се озърна през рамо към брат си,

- Да се п-пазиш.

- Непременно - отвърна Джордж и лекичко сбръчка чело. Такива приказки се полагаше да чува от мама, не от брат си. Странно, също тъй странно, както това, че бе целунал Бил. - Непременно ще се пазя.

Той излезе. Бил вече никога не го видя.

3.

И ето го сега - гонеше корабчето си по десния тротоар на Уичъм стрийт. Тичаше бързо, но течението беше още по-бързо и корабчето се откъсваше напред. Чу засилващо се глухо бучене и видя, че петдесетина метра по-надолу водата от канавката се изсипва в един от малкото незадръстени отвори на канализацията. Отворът беше дълъг и мрачен, изрязан в бордюра на тротоара и Джордж зърна как в зиналата му паст се стрелна обрулен клон, чиято тъмна кора лъщеше като мокра мушама. За миг клонът увисна на ръба, сетне хлътна надолу. По същия път се насочваше и корабчето му.



- Ох, мама му стара! - отчаяно се провикна той. Препусна с все сила и за момент му се стори, че ще догони корабчето. После кракът му се хлъзна и той се просна по очи, стенейки от болка в одраното коляно. От тази нова гледна точка, ниско над асфалта, видя как корабчето поспря за миг в нов водовъртеж, завъртя се веднъж, дваж и изчезна.

- Мама му стара! - извика отново момчето и удари с юмрук по асфалта. Заболя го и то тихичко се разплака. Как можеше тъй глупаво да си загуби корабчето!

Стана и тръгна към отвора. Коленичи и надникна вътре. Водата се лееше в мрака с кух, влажен тътен. Звукът го накара да изтръпне. Напомняше му...

- Хъ!


Джордж се отметна назад и възклицанието се изтръгна от гърлото му като издърпано с връвчица.

Вътре имаше жълти очи - очи, каквито винаги си представяше, но всъщност никога не бе виждал в мазето. Животно е, объркано помисли той, да, това е някакво животно паднало вътре, може би котка...

И все пак той беше готов да побегне - щеше да побегне след една-две секунди, когато мисловният му механизъм успееше да се справи с шока от срещата с тези жълти очи. Усещаше под пръстите си грапавата повърхност на асфалта и тънкия слой течаща студена вода. Представи си как се изправя, за да тръгне назад и точно в този момент от канала заговори глас - съвършено спокоен и любезен глас.

- Здрасти, Джорджи - изрече гласът.

Джордж примига и отново надзърна вътре. Едва повярва на очите си гледката беше като от приказка или детски филм, където няма нищо чудно, че животните пеят и танцуват. Ако беше с десет години по-голям, той не би повярвал на очите си, но Джордж не беше шестнадесетгодишен. Едва бе навършил шест години.

В канала имаше клоун. Светлината вътре беше съвсем оскъдна, но все пак стигаше, за да разсее съмненията на Джордж Денброу в онова, което виждаше. Клоун, истински клоун, като в цирка или по телевизията. Приличаш на нещо средно между Бозо и Карабел, който (или която? - Джордж не беше сигурен дали е от мъжки или женски род) се появяваше всяка събота в сутрешното предаване „Здрасти, как си" и вместо да говори само бибипкаше с тромбата си. Боб Бивола единствен разбираше тия сигнали и като ги гледаше, Джордж винаги си падаше от смях. Лицето на клоуна в канала беше бяло, от двете страни на плешивата му глава смешно стърчаха кичури рижа коса, а широките изрисувани устни бяха разтеглени чак до ушите в необятна усмивка. Ако живееше десетина години по-късно, Джордж сигурно би го сравнил най-напред със знаменития смешник Роналд Макдоналд, а чак след това с Бозо и Кларабел.

В едната си ръка клоунът държеше грозд разноцветни балони, издути като сочни зрели плодове.

В другата държеше книжното корабче на Джордж.

- Искаш ли си корабчето, Джорджи? - усмихна се клоунът.

Джордж се усмихна. Не можеше да се удържи - Усмивката беше просто заразителна.

- Как да не го искам - рече той. Клоунът се разсмя.

- „Как да не го искам." Добре! Много добре! Ами балон че?

- Аз... разбира се! - Той протегна ръка... после колебливо я отдръпна. - Не трябва да взимам нищо от непознати. Така казва татко.

- Татко ти е много умен човек - отново се усмихна клоунът в канала. Как, учудено се запита Джордж, как можа да ми хрумне, че очите му са жълти? Всъщност очите бяха ярко, игриво сини като очите на мама и Бил. - Умно го е казал, не ще и дума. Следователно трябва да се представя. Аз, Джорджи, съм мистър Боб Грей, известен. още под името Пениуайз, танцуващият клоун. Пениуайз, запознай се с Джордж Денброу. Джордж, запознай се с Пениуайз. Ето че се запознахме. Вече не съм непознат за теб и ти не си непознат за мен. Нал тъй?

Джордж се изкиска.

- Май че да. - Той пак посегна напред... и пак отдръпна ръка. - Как попадна там долу?

- Бурята ме издууууха преди малко - обясни Пениуайз, танцуващият клоун. - Издуха целия цирк. Мирише ли ти на цирк, Джорджи?

Джордж се приведе напред. Изведнъж усети мириса на фъстъци! Горещи печени фъстъци! И оцет! Шише оцет с дупка на капачката, за да си поръсиш пържените картофи! Усещаше мириса на захарен памук, на запържени кнедли и едва доловимия, ала мрачно вълнуващ дъх на тор откъм клетките на зверовете. Усещаше с радост аромата на дървени стърготини по арената. И все пак...

И все пак под всичко това се таеше миризмата на прииждащи води, разложени листа и черни подземни сенки. Миризмата бе влажна и прогнила. Миризма на мазе.

Но другите миризми бяха по-силни.

- Мирише ми и още как - каза той.

- Искаш ли си корабчето, Джорджи? запита Пениуайз. - Повтарям се, но то е само защото ти май не бързаш много.

Той се усмихна и протегна корабчето нагоре. Беше облечен в торбест копринен костюм с огромни оранжеви копчета. На гърдите му провисваше лъскава небесносиня вратовръзка, а на ръцете си имаше големи бели ръкавици, каквито винаги носят Мики Маус и Доналд Дък.

- Ясна работа - отвърна Джорджи, надничайки в канала.

- Ами балонче? Имам червени, зелени, жълти, сини...

- А те могат ли да се реят из въздуха?

- Да се реят ли? - Усмивката на клоуна се разтегна още по-широко. - О, да, разбира се. Реят се! Имам и захарен памук...

Джордж протегна ръка.

Клоунът я сграбчи.

И Джордж видя как се променя лицето му.

Онова, което видя в този миг, бе толкова страшно, че и най-мрачните му фантазии за чудовището от мазето изглеждаха като сладки сънища в сравнение с него: онова, което видя, унищожи разсъдъка му с един жесток, хищен замах.

- Реят се - изкиска се съществото в канала с монотонен, задавен глас.

То стисна ръката на Джордж с жилава змийска хватка и го задърпа към онзи страшен мрак, където водата се носеше с рев и грохот, помъкнала към морето целия си товар от останали след бурята отломки. Джорджи изопна шия по-надалеч от неотвратимата тъма и запищя под дъжда, запищя безумно към белезникавото небе, прихлупило Дери в този есенен ден на 1957 година. Писъците му бяха остри, пронизителни и по цялата Уичъм стрийт хората се подадоха през прозорците или наизскачаха по верандите.

- Реят се - ръмжеше съществото, - реят се, Джорджи, а когато слезеш тук при мен, и ти ще се рееш...

Рамото на Джордж се заклещи в циментовия бордюр и Дейв Гарднър, който този ден не беше на работа в магазина за обувки заради наводнението, видя само едно малко момченце с жълт дъждобран - малко момченце, което пищеше и се гърчеше в канавката, а калната вода заливаше лицето му и превръщаше писъците в гъргорене.

- Тук долу всичко се рее - изкиска се шепнешком зло-кобният глас, сетне изведнъж нещо изхрущя, избухналото страдание обгърна всичко и това бе последното, което усети Джордж Денброу.

Дейв Гарднър пръв се озова до него и макар че пристигна само четиридесет и пет секунди след първия писък, Джордж Денброу вече бе мъртъв. Гарднър го сграбчи за яката на дъждобрана, издърпа го към средата на улицата... и сам запищя, когато тялото на Джордж се преобърна в ръцете му. Сега лявата страна на дъждобрана беше яркочервена. Кръвта се лееше в канавката от разкъсаната дупка на мястото на лявата му ръка. Между парцалите от мушамата се подаваше ужасяващо бяла и лъскава заоблена кост.

Изцъклените очи на момчето бяха вперени в белезникавото небе и вече почваха да се запълват с дъждовни капки, докато Дейв се олюляваше назад, а останалите съседи търчаха безредно по улицата.

4.

Някъде долу, в канализационната мрежа, запълнена вече почти до предел от пороя (няма начин долу да е имало човек, щеше да изкрещи по-късно с безпомощна ярост и почти физическа болка областният шериф пред репортера на „Дери нюз": сам Херкулес не би устоял на напора на течението), корабчето на Джордж се стрелна по мрачни зали и дълги бетонни коридори, огласени от рова и плисъка на водите. Известно време то плаваше борд до борд с някакво умряло пиле, вирнало към мокрия таван жълти люспести като на влечуго крачета после, на едно отклонение източно от градчето, пилето бе отнесено наляво, а корабчето на Джордж продължи право напред.



Един час по-късно, докато в приемната за спешни случаи на местната болница лекарите биеха успокояваща инжекция на майката на Джордж и докато Бил Пелтека седеше зашеметен, пребледнял и безмълвен на леглото, слушайки как баща му дрезгаво ридае във всекидневната, където майка му бе свирила За Елизе малко преди да излезе Джордж, корабчето изхвръкна като куршум през един бетонен преливник, спусна се по улея под него и попадна в безименно поточе. Двайсет минути по-късно, когато се добра до клокочещите води на придошлата река Пенобскот, горе на небосвода се разчистваха първите ивици синева. Бурята бе свършила.

Корабчето се люшкаше, подскачаше и понякога загребваше вода, ала не потъна двамата братя го бяха импрегнирали добре. Не знам къде е стигнало най-накрая и дали изобщо е стигнало някъде, може би се е добрало до морето и ще плава там навеки като вълшебен кораб от приказките, Знам само, че то все още не бе потънало и се носеше в пороя, когато прекоси границите на крайградския район и тъй завинаги изчезна от този разказ.

 

 

ВТОРА ГЛАВА



СЛЕД ФЕСТИВАЛА (1985)

 

1.



Както по-късно щеше да разкаже в полицията ридаещият му приятел, Ейдриън носеше шапката защото я бе спечелил с хвърляне на топки в една барачка на панаира в Баси парк точно шест дни преди смъртта си. Той се гордееше с нея.

- Носеше я защото обичаше това лайняно градче! - изкрещя на ченгетата приятелят му Дон Хагарти.

- Хайде, хайде, не бива да говорите така - опита да го успокои полицаят Харолд Гарднър.

Харолд беше един от четиримата синове на Дейв Гарднър. В деня, когато баща му откри безжизненото едноръко тяло на Джордж Денброу, Харолд Гарднър едва бе навършил пет години. Днес, почти двайсет и седем години по-късно, той наближаваше трийсет и две и косата му почваше да оредява. Харолд Гарднър осъзнаваше, че болката и скръбта на Дон Хагарти са реални, но същевременно просто не бе в състояние да ги вземе сериозно. Този мъж - ако изобщо можеше да се нарече мъж - имаше червило на устните и носеше толкова тесни панталони, че се виждаше едва ли не всяка бръчица по парчето му. Въпреки всичката си болка и скръб, в крайна сметка той беше просто педераст. Както и приятелят му, покойният Ейдриън Мелън.

- Хайде да повторим всичко отначало - каза партньорът на Харолд, Джефри Рийвс. - Двамата излизате от „Сокола" и тръгвате към Канала. Какво стана след това? Колко пъти трябва да ви повтарям, идиоти такива?

- изкрещя Хагарти. - Убиха го! Метнаха го през ръба! Най-нормално ежедневие за тая тайфа мъжкари и техния мъжкарски град!

И дон Хагарти се разплака.

- Още веднъж - търпеливо повтори Рийвс. - Излизате от „Сокола". Какво стана след това?

 

2.

В стаята за разпити в дъното на коридора двама местни полицаи разговаряха със седемнайсетгодишния Стив Дюбей на горния етаж, в кабинета на съдебния секретар, други двама разпитваха осемнайсет годишния Джон Гартън по прякор Паяка а на петия етаж, в кабинета на полицейския началник Андрю Радмейкър, младшият прокурор Том Бутилие и самият Радмейкър разпитваха петнайсетгодишния Кристофър Ънуин. Момчето беше облечено с избелели джинси, омазнена тениска и тежки полуботуши. Плачеше. Радмейкър и Бутилие се бяха захванали с него, защото безпогрешно усещаха, че тъкмо той е най-слабото звено във веригата.



- Хайде да повторим отначало - каза Бутилие в мига, когато Джефри Рийвс изричаше същите думи два етажа по-долу.

- Не искахме да го убием - изхълца Ънуин. - Всичко стана заради шапката. Просто не можехме да повярваме, че още я носи, нали разбирате, след онова, дето му го рече Паяка първия път. Мисля, че само искахме да го сплашим.

- Заради това, което е казал - вметна Радмейкър.

- Да.


- На Джон Гартън, при срещата им на 17-ти.

- Да, на Паяка. - Ънуин отново се разрида. - Но ние опитахме да го спасим, като видяхме, че е загазил... е, поне аз и Стиви Дюбей опитахме ... не искахме да го убием!

- Стига, Крис, не ни будалкай - каза Бутилие. - Хвърлили сте педеругата в канала.

- Да, но...

- А после сте дошли тук, за да не ви тежи на съвестта.

Ние с началника Радмейкър високо ценим доблестта ви, нали, Анди?

- И още как. Само истински мъж може да си признае грешката.

- Тъй че не се прецаквай сега с разни тъпи лъжи. Решили сте да го метнете в канала още щом сте зърнали как извежда от ,Сокола" сбърканото ви приятелче, нали така?

- Не? - енергично възрази Крие Ънуин. Бутилие извади от джобчето на ризата си пакет „Марлборо" и захапа цигара. После протегна пакета към Ънуин.

- Цигара?

Ънуин си взе. Устните му трепереха и за да запали, Бутилие трябваше дълго да гони крайчето на цигарата с кибритеното пламъче.

- Значи сте решили след като видяхте, че още носи шапката? - запита Радмейкър.

Ънуин смукна дълбоко, наведе глава, тъй че мазната му коса падна пред лицето и накрая пусна две струйки дим през носа си, осеян с черни точки.

- Ъхъ - прошепна той едва чуто.

Бутилие се приведе напред и кафявите му очи припламнаха, Лицето му бе свирепо, като хищник, но гласът муси оставаше добродушен.

- Какво каза, Крис?

- Казах „да". Сигурно тъй беше. Да го метнем долу. Но не и да го убием. - Той вдигна насреща им трескаво, измъчено лице, все още неспособен да осъзнае поразителните промени, които бяха настанали в живота му откакто снощи към седем и половина бе излязъл от къщи с двамата си приятели, за да посети последната вечер от Дните на Канала. - Не да го убием! - повтори той. - А онзи тип под моста... и досега не знам кой беше.

- Кой тип? - запита Радмейкър без особен интерес. Вече бяха чули тази част от историята и не вярваха на нито една думица - обвинените в убийство рано или късно започват до повтарят за появата на някакъв загадъчен пришълец. Бутилие даже бе измислил название за подобни случаи - наричаше ги „Синдром на едноръкия", както в старата телевизионна поредица „Беглецът".

- Онзи с клоунския костюм - каза Ънуин и потрепера. - Онзи с балоните.

 

3.



Повечето жители на Дери единодушно смятаха, че проведените от 15 до 21 юли Дни на Канала са имали невероятен успех - градчето бе усетило благотворното им влияние върху общественото настроение, добрата репутация... и банковите сметки. Едноседмичният фестивал беше устроен в чест на стогодишнината от откриването на Канала, който минаваше през центъра на града. Именно Каналът бе спомогнал за пълното приобщаване на Дери към търговията с дървен материал от 1884 до 1910 година именно на Канала се дължаха най-успешните десетилетия на градчето.

В очакване на празника бе започнало трескаво разкрасяване из всички квартали. Улични дупки, за които местните жители се кълняха, че са стояли незабелязани от десет години, изведнъж се превръщаха в загладени петна от новичък асфалт. Най-очебийните драсканици из Баси парк - предимно хладнокръвни и логични призиви против хомосексуалистите от типа на СМЪРТ НА ДУХАЧИТЕ или СПИН ДА ВИ ТРЪШНЕ, ПЕДАЛИ ПРОКЛЕТИ! - бяха изчегъртани от пейките и стените на закритото мостче над Канала, известно под името Мост на целувките.

Три изоставени магазина в центъра се превърнаха в Музей на Канала, запълнен с експонати от Майкъл Хенлън - общински библиотекар и любител на историята. Най-старите родове в градчето охотно му услужиха с безценните си съкровища и през дните на фестивала почти четиридесет хиляди посетители платиха по четвърт долар, за да се любуват на ресторантски менюта от 1890, дърварски сечива от 1880, детски играчки от 1920, над две хиляди фотографии и девет ролки филмова лента със сцени от живота на Дери през последните сто години.

Музеят получи финансова подкрепа от местното Дамско дружество, което забрани някои предложени от Хенлън експонати (например знаменитият скитнически стол от 1930) и снимки (например снимките на Брадли и бандата му след знаменитата престрелка). Но всички единодушно смятаха, че изложбата е имала голям успех, а колкото до ония отколешни кръвопролития - кому ли бе притрябвало да ги гледа? Най-добре беше да подчертаеш доброто и да забравиш злото, както се казва в старата песен. В градския парк бе разпъната огромна раирана шатра с щандове за безалкохолни напитки, където всяка вечер свиреха любителски естрадни състави. В Баси парк имаше панаир с гастроли на Смоуки, Грейтър Шоу и увеселителни игри, организирани от местните жители. Специално туристическо влакче потегляше на всеки кръгъл час из историческите квартали на града и приключваше пътешествието си сред тази пищна и весела безвкусица, където туристите можеха да облекчат джобовете си от излишния баласт.

Е, И точно там Ейдриън Мелън спечели шапката, заради която щяха да го убият - евтиния картонен цилиндър с изкуствено цвете и панделка с надпис АЗ V ДЕРИ!

 

4.



- Не мога повече - каза Джон Гартън по прякор Паяка.

И той, както и двамата му приятели, имитираше неволно облеклото на Брус Сприйнгстийн, макар че ако някой му споменеше това, би нарекъл Спрингстийн „слабак" или „педеруга" и би подчертал възхищението си от „шашави" хеви-метъл групи като „Деф Лепард", „Туистед Систърс" или „Джудас Прийст". От простичката му синя тениска с откъснати ръкави се подаваха мощни бицепси. Над едното му око надвисваше кичур гъста кестенява коса - с това вече наподобяваше не Спрингстийн, а Джон Каугър Меленкамп. По ръцете му се синееха татуировки - мистични символи, изрисувани с детинска несръчност.

- Не искам да говоря - добави той след кратко мълчание.

- Само разкажи какво стана във вторник на панаира подкани го Пол Хюз.

Хюз беше уморен, потресен и отчаян от цялата тази гнусна история. Из главата му отново и отново се въртеше мисълта, че Дните на Канала сякаш са завършили с финална церемония, за която всички са се досещали, ала никой не е събрал кураж да я запише в ежедневната програма. Ако някой го бе сторил, програмата щеше да изглежда така:

Събота, 21:00 - Заключителен концерт с участието на Гимназиалния оркестър и Музикалните бръснари.

Събота, 22:00 - Поразителни фойерверки и илюминации.

Събота, 22:35 - Ритуалното жертвоприношение на Ейдриън Мелън слага край на Дните на Канала.

- Да ти таковам панаира - отвърна Паяка. - Искам само да знам какво си рекъл на Мелън и той какво ти е отговорил.

- О, Господи! - възкликна Паяка и вдигна поглед към тавана.

- По-живо, Паяк - обади се партньорът на Хюз. Гартън Паяка завъртя очи към тавана и подхвана отначало.

5.

Когато Гартън видя Мелън и Хагарти, двамата ситнеха по улицата прегърнати през кръста и се кискаха като момичета. Отначало той помисли, че наистина са момичета. После разпозна Мелън, за когото вече бе чувал. Пред очите му Мелън завъртя глава към Хагарти... и за миг двамата се целунаха по устните,



- Леле, братче, ще се издрайфам! - викна отвратеният Паяк.

До него стояха Крие Ънуин и Стив Дюбей. Когато Панка посочи към Мелън, Стив Дюбей спомена, че другият педал май се казвал Дон някой си и че веднъж взел на автостоп едно момче от местната гимназия, а после почнал да му прави мили очи.

Мелън и Хагарти се задаваха право срещу тримата младежи. Бяха излезли от барачката за хвърляне на топки по мишена и отиваха към изхода от панаира. По-късно Паяка Гартън щеше да каже на полицаите Хюз и Коноли, че почувствал „гражданската си доблест" накърнена, като видял някакъв шибан духач да носи шапка с надпис АЗ V ДЕРИ. Шапката беше просто нелепа - фалшив картонен цилиндър с щръкнало над него цвете, което се люшкаше насам натам. И това явно бе накърнило още по-болезнено гражданската доблест на Паяка.

Докато Мелън и Хагарти отминаваха, здраво прегърнати през кръста, Паяка Гартън изрева:

- Що ли не те накарам да изядеш тая шапка, шибано дупе бандитско?

Мелън се завъртя към Гартън, кокетно запърха с клепки и отвърна:

- Ако ти се яде, миличък, мога да ти предложа нещичко много по-вкусно от шапката.

Паяка Гартън незабавно реши, че ще трябва да смачка мутрата на тоя педал. По картата на физиономията му щяха да изникнат нови планини и континенти. Никой нямаше право да му намеква, че е с обратна резба. Никой.

Той се засили към Мелън. Разтревоженият Хагарти задърпа приятеля си към изхода, но Мелън стоеше като закован на място и продължаваше да се усмихва. По-късно Гартън щеше да каже на полицаите Хюз и Коноли, че според него в онази вечер Мелън явно бил "надрусан". Вярно, щеше да признае Хагарти след намеците на полицаите Гарднър и Рийвс за "нещо възбуждащо". Беше възбуден от две кнедли с мед, от карнавала, от целия ден. И затова не бе успял да осъзнае, че Паяка Гартън представлява реална заплаха.

- Такъв си беше Ейдриън - изхълца Дон, размазвайки с хартиена кърпичка грима по очите си. - Не умееше да се спотайва. Беше от ония наивници, които искрено вярват, че нищо лошо не може да им се случи.

Мелън навярно щеше да бъде пребит на място, ако Гартън не бе усетил как някакъв предмет го потупва по лакътя. Предметът се оказа полицейска палка. Завъртя глава и пред погледа му изникна пазителят на реда в Дери Франк Мейкън.

- Трай си, мой човек - посъветва го Мейкън. - Гледай си работата и зарежи тия сбъркани момчурляци. Върви да се повеселиш.

- Ама ти чу ли какъв ме нарече? - възмутено запита Гартън.

В това време Ънуин и Дюбей застанаха от двете му страни - усещайки, че става напечено, двамата се опитаха да отведат Гартън към средата на парка, но той гневно ги отблъсна, готов да размаха юмруци и срещу тях, ако продължават да го дърпат. Засегнато бе мъжкото му достойнство и смяташе, че обидата трябва да се измие с кръв. Никой нямаше право да му намеква, че е с обратна резба.

Никой.

- Не чух да те е нарекъл с нещо обидно - отвърна Мейкън. - И мисля, че ти пръв го заговори. Хайде, момко, размърдай се. Не ме карай да ти повтарям.



- Нарече ме педераст!

- Ти какво, май се боиш, че може да е вярно? - запита Мейкън с жив интерес и Гартън се изчерви до уши.

Докато траеше този разговор, Хагарти все по-отчаяно се мъчеше да отведе Ейдриън Мелън от местопроизшествието. Най-сетне усилията му се увенчаха с успех.

- Тра-ла-ла, скъпи! - нагло подвикна през рамо Ейдриън.

- Затваряй си човката, дупе сладко - сопна се Мейкън. - Изчезвай оттук. Гартън се хвърли към Мелън, но Мейкън го сграбчи за раменете.

- Мога да те прибера на топло, приятел - заяви полицаят. - И като те гледам как се държиш, май точно това трябва да сторя.

- Видя ли те пак, ще ти смачкам фасона! - изрева Гартън подир отдалечаващата се двойка й околните минувачи завъртяха глави към него. - А ако носиш тая шапка, ще те убия! В тоя град няма място за педеруги като тебе!

Без да се обръща, Мелън игриво му махна с пръстите на лявата си ръка - ноктите бяха покрити с вишненочервен лак - и още по-подчертано разлюля бедра. Гартън опита да се изтръгне от ръцете на полицая. Да не си мръднал повече - кротко го предупреди Мейкън. - Само още една думичка и отиваш на топло. Без майтап, момче, щом съм рекъл, ще го сторя,

- Хайде, Паяк - тревожно се обади Крис Ънуин - Да се чупим.

- Харесваш ли ги тия мръсници? обърна се Паяка към Мейкън, без да удостоява с внимание Крие и Стив. - А?

- По въпроса за втората класа съм неутрален - заяви полицаят. - Държа само да има ред и спокойствие, а ти нарушаваш и двете, тъпа муцуно. Решавай сега, ще си траеш ли или да те водя?

- Хайде, Паяк - тихо промърмори Стив Дюбей. - Ела да си купим хот-дог.

Паяка бавно се отдалечи, като приглаждаше ризата си с подчертано бавни движения и отмяташе кичура от очите си. На сутринта след убийството на Ейдриън Мелън полицаят Мейкън спомена в показанията си: „Докато се отдалечаваше със своите приятели, последните му думи бяха „Видя ли го пак. има да си пати."

 

6.



- Моля ви, трябва да говоря с майка си - изрече за трети път Стив Дюбей. - Онзи ми е втори баща и като се прибера, ще ме смаже от пердах, ако тя не заглади нещата.

- След малко - отвърна полицаят Чарлс Ейвърино. Ейвърино и колегата му Варни Морисън знаеха, че тая вечер Стив Дюбей няма да се прибере у дома, а може би още дълго нямаше да види родната стряха. Момчето изглежда не осъзнаваше колко зле е загазило и малко по-късно Ейвърино нямаше да се учуди, узнавайки, че Дюбей е напуснал училище на шестнайсетгодишна възраст. По онова време още не бе успял да завърши прогимназията на Уотър стрийт. През една от трите си години в седми клас бе попълнил тест за интелигентност с отчайващ резултат - само 68 точки.

- Разкажи какво стана като видяхте Мелън да излиза от „Сокола" - подкани го Морисън.

- А, не, мой човек, май ще е по-добре да си трая.

- Че защо? - запита Ейвърино. - Не е ли така?

- Ами... да... обаче...

- Слушай сега - сърдечно изрече Морисън, докато сядаше до момчето и му подаваше цигара. - Мислиш ли, че аз и Чарли си падаме по сбърканите?

- Не знам...

- Приличаме ли ти на такива?

- Не, но...

- Ние сме ти приятели, Стиви - тържествено заяви Морисън. - Помни ми думата, сега на вас с Крис и Паяка страшно ви трябват приятели. Защото утре всяка милозлива душа в градчето ще гракне против вас.

По лицето на Стив Дюбей се изписа смътна тревога. За Ейвърино мозъчето на тъпия дангалак беше едва ли не като отворена книга и той предположи, че хлапакът отново мисли за втория си баща. И макар че изпитваше неприязън към хомосексуалните среди в Дери - както всяко друго ченге би си отдъхнал с облегчение при вестта, че „Соколът" е затворен веднъж завинаги - тази вечер му се искаше лично да откара Дюбей до дома му. Нещо повече, искаше му се да държи ръцете на хлапака, докато вторият му баща го прави на кайма. Не обичаше хомосексуалистите, но и не смяташе, че трябва да бъдат измъчвани и убивани. А Мелън бе убит зверски. Когато го извлякоха изпод моста, ужасените му очи бяха изхвръкнали от орбитите. А тоя хлапак нямаше съвършено никаква представа в какво се е замесил.

- Не искахме да му сторим нищо лошо - повторни Стив. Щом почнеше да се обърква, неизменно се връщаше към тая фраза.

- И точно затова трябва да сме на чисто. - подчерта Ейвърино. - Казвай сега всичко както си е било, пък може да излезе, че вдигаме много шум за нищо Нали така, Варни?

- Ясна работа - съгласи се Морисън.

- Още веднъж те питам - ласкаво изрече Ейвърино. - Как стана цялата история?

- Ами то... - промърмори Стив и бавно подхвана разказа си.

 

 



7.

При откриването на „Сокола" през 1973 година Елмър Кърти си мислеше, че ще обслужва главно пътници - през съседната автогара минаваха автобуси на три транспортни компании: местни линии „Трейлуейс" и „Грейхаунд". Едва по-късно бе открил колко много от пътниците се оказват жени или семейства с малки деца. Значителна част от останалите си носеха отдалече шишета, маскирани в книжни кесии, и изобщо не напускаха автобусите. А слизащите обикновено бяха войници и моряци, които гледаха да пийнат на крак по една-две бири и рядко поръчваха нещо друго - десетината минути престой не предразполагаха към пиршества.

Към 1977 година Кърти бе взел да осъзнава тия простички истини, но вече бе твърде късно - беше затънал до уши в дългове и както и да се въртеше, все излизаше на червено. Понякога му минаваше идеята да подпали заведението заради застраховката, но предполагаше, че ще го опипат, ако не наеме професионалист... а нямаше представа как да намери професионален подпалвач.

През февруари 1977 той реши да изчака до 4 юли ако дотогава не се появяха изгледи за обрат, просто щеше да се качи на някой от минаващите автобуси и да провери как стоят нещата във Флорида.

Но през следващите пет месеца покоят и благоденствието най-неочаквано се възцариха сред черно-златистите стени на бара, украсени с множество препарирани птици (покойният брат на Елмър Кърти се увличаше по препарирането и птиците бяха наследство от него). От шейсет бири и двайсет коктейла на вечер поръчките изведнъж отскочиха до осемдесет бири и сто коктейла... сто и двайсет... понякога даже сто и шейсет.

Клиентите бяха предимно млади, възпитани мъже. Мнозина от тях се обличаха скандално, но по онова време скандалното облекло все още бе масово явление и трябваше да минат още три-четири години, докато Елмър Кърти разбере, че клиентелата му се състои почти изцяло от хомосексуалисти. Ако го кажеше на местните жители, те биха му отвърнали със смях, че не са вчерашни... и все пак това бе чистата истина. Също като измамен съпруг, Елмър Кърти узна истината едва ли не последен... а тогава вече му бе все едно. Барът носеше печалба и макар че в Дери имаше още четири печеливши бара, „Соколът" беше единственото заведение, в което никога не се случваше буйни клиенти да разгромят цялото обзавеждане. Другаде побоищата най-често почваха заради жени, но тук жени нямаше, а мъжете, сбъркани или не, явно знаеха някаква тайна, която им помагаше да се спогаждат помежду си много по-умело, отколкото нормалните им събратя.

След като бе осъзнал сексуалните предпочитания на своите посетители, страховитите клюки за „Сокола" сякаш взеха да го преследват навсякъде - всъщност клюките се разнасяха отдавна, но до 1981 година Кърти просто не ги бе чувал. Откри, че най-запалени разпространители на тия истории са мъже, които за нищо на света не биха припари-ли в „Сокола" от страх да не им окапят мускулите или нещо подобно. Чудно тогава, откъде знаеха толкова много?

Според слуховете, вътре можело всяка вечер да се види как на дансинга мъжете танцуват плътно прегърнати и преспокойно си опипват патките на бара се целували между две питиета в тоалетната правели френска любов. Говореше се още, че отзад имало стаичка, където ходели любителите на трик, наречен „Могъщата кула" - там чакал някакъв грамаден тип с нацистка униформа, който си мажел ръката с вазелин чак до рамото и охотно обслужвал всеки желаещ.

Но в действителност нямаше нищо подобно. Когато зажаднели пътници идваха от автогарата да пийнат бира или коктейл, те не забелязваха в „Сокола" нищо нередно - вярно, клиентите бяха все мъже, но така беше в хиляди барове из цялата страна. Макар и хомосексуалисти, редовните посетители не бяха глупави. Ако им хрумнеше да скандализират общественото мнение - в стил „тъпкач и половина" или „дай да те цункам, сладурче" - пътуваха чак до Ню Йорк или Бостън. Дери беше малко провинциално градче и местната хомосексуална-среда отлично разбираше, че живее под буреносни облаци.

Дои Хагарти бе започнал да посещава „Сокола" - две-три години преди онази мартенска вечер през 1984, когато за пръв път доведе там Едриън Мелън. Дотогава го знаеха като момче, което избягва сериозните ангажименти и рядко се появява с един и същ кавалер повече от пет-шест пъти. Но към края на април стана явно дори за Елмър Кърти, който почти не обръщаше внимание на тия неща, че Хагарти и Мелън здравата са хлътнали един по друг.

Хагарти работеше като чертожник за една конструкторска фирма в Бангор. Мелън беше писател на свободна практика и публикуваше статии във всевъзможни издания - авиационни, сантиментални, сексуални, областни вестничета и неделни подлистници. Пишеше роман, но навярно нямаше сериозно намерение да го довърши - беше захванал ръкописа още в трети курс на колежа, а това бе преди дванайсет години.

В Дери бе пристигнал с командировка от „Кътчета на Нова Англия" - лъскаво двуседмично списание, издавано в град Конкорд. Трябваше да напише очерк за Канала. Едриън Мелън бе приел поръчката, защото редакцията му отпускаше командировъчни за цели три седмици, в които се включваше и сметката за съвсем прилична стая в местния хотел. Можеше да събере необходимата информация за пет дни, а през останалото време да подготви поне още четири статии на местна тематика.

Но преди да бяха привършили трите седмици, той срещна Дон Хагарти и след края на командировката не се върна в Портланд, а си нае апартаментче на улица „Кошут". Живя там само шест седмици. После се пренесе при Дон Хагарти.

8.

Това лято, разказваше Хагарти на Харолд Гарднър и Джеф Рийвс, било най-щастливото лято в целия му живот и навярно би трябвало да бъде нащрек би трябвало да знае, че Господ разстила килимче пред такива като него само за да им го дръпне изпод краката.



Смущавал го единствено нелепият възторг на Ейдриън от живота в Дери. Ейдриън си бил купил тениска с надпис МЕЙН Е МНОГО ХУБАВ ЩАТ, ДЕРИ Е СТРАХОТЕН ГРАД! Имал и спортно яке с емблемата на гимназиалния отбор „Тигрите от Дери". И шапката, естествено. Твърдял, че тукашната атмосфера го ободрява и му вдъхва творчески сили. Може би имал право - за пръв път от цяла година насам отново вадел от чекмеджето полузабравения си роман.

- Значи наистина работеше върху ръкописа? - запита Гарднър, не толкова от желание да узнае, колкото за да насърчи словоохотливостта на Хагарти.

- Да, страниците хвърчаха една след друга. Казваше, че романът може да е страхотен, може и да не е, но във всеки случай вече няма да бъде недовършен. Смяташе да приключи с работата до рождения си ден през октомври. Разбира се, той не знаеше какво представлява това градче. Мислеше си, че знае, но беше прекарал тук твърде кратко, за да подуши истината за Дери. Все се мъчех да му го кажа, но той не ме слушаше.

- И каква е истината за Дери, Дон? - запита Рийвс.

- Това градче прилича на мъртва курва с червеи из прогнилата пичка - отвърна Дон Хагарти, Двамата полицаи зяпнаха от изумление.

- Градчето е зло - продължаваше Хагарти. - То е помийна яма. Нима сами не го разбирате, момчета? Цял живот сте прекарали тук, как може да не го разбирате?

Двамата полицаи мълчаха. След малко Хагарти продължи разказа си.

9.

Преди Ейдриън Мелън да се появи в живота му, Дон възнамеряваше да напусне Дери. Бе прекарал в градчето три години, най-вече защото имаше дългосрочен договор за наем на апартамент, откъдето се разкриваше най-великолепният речен пейзаж на света, но срокът на договора вече изтичаше и Дон беше доволен. Край на ежедневното пътуване до Бангор и обратно. Край на глухото мъртвило - веднъж бе казал на Ейдриън, че Дери сякаш завинаги е замрял в часа на обедната почивка. Ейдриън мислеше, че градчето е страхотно, но Дон се боеше от Дери. Не само заради всеобщата дълбока ненавист от хомосексуалистите, изразявана недвусмислено както от градските проповедници, така и от драсканиците в Баси парк. Просто това бяха конкретните признаци, които можеше да посочи, Но Ейдриън му отвърна със смях:



- Дон, всяко градче в Америка си има следи, които мразят такива като нас. Не ме питай защо. В края на краищата, нашият век е златно време за тъпаци и махленски клюкарки.

- Ела с мен в Баси парк - помоли го Дон, когато разбра, че Ейдриън говори искрено и смята Дери за не по-лошо място, от което и да било друго провинциално градче. - Искам да ти покажа нещо, любими.

Качиха се в колата и потеглиха към Баси парк - беше средата на юни, около месец преди убийството на Ейдриън. Хагарти поведе приятеля си към Моста на целувките, където из сенките се носеше лек, неопределено противен мирис. Посочи му една от драсканиците. Ейдриън трябваше да запали клечка кибрит, за да разчете надписа.

ПОКАЖИ СЕ ПАРЧЕТО, ПЕДАЛ, ДА ТИ ГО ОТРЕЖА.

- Знам какво е отношението към хомосексуалистите - тихо каза Дон. - Още като ученик ме пребиха на автогарата в Дейтън пред една закусвалня в Портланд няколко юначаги ми подпалиха обувките, а на пет метра от нас един дебел полицай си седеше в колата и се хилеше. Погледни и онова там. Прочети го.

Нова клечка кибрит разкри призива ЗАБИЙТЕ ПИРОНИ В ОЧИТЕ НА ВСИЧКИ ДУХАЧИ (ЗА БОГА)!

- Онзи, който пише тия благочестиви лозунги, е неизлечим безумец. Бих се почувствал малко по-добре, ако вярвах, че е само един човек, някакъв нещастен маниак, но... - Дон неопределено размаха ръка към другия край на моста. - Има още много подобни гадости... и просто не ми се вярва да ги е писал само един човек. Ето защо искам да напусна Дери, Ейд. Тук твърде много квартали и твърде много хора са обзети от неизлечимо безумие.

- Добре де, нека само да си довърша романа, съгласен ли си? Моля те. Най-много до октомври, обещавам. Тук въздухът е по-добър от другаде.

- Той не знаеше, че всъщност ще трябва да се пази от водата - тъжно каза Дон Хагарти.

10.


Том Бутилие и Андрю Радмейкър безмълвно се приведоха напред. Крие Ънуин седеше с клюмнала глава и монотонно говореше към пода. Точно това искаха да чуят

точно това щеше да прати поне двама от непрокопсаници-те в затвора „Томастън",

- Панаирът беше жива скука - каза Ънуин. - Вече разглобяваха по-готините работи, нали ги знаете - Дяволското колело и Парашутния скок. Електрическите колички не работеха, отпред висеше табелка „затворено". Нищо не работеше, имаше само разни въртележки за дечурлигата. Тогава отидохме да поиграем на нещо и Паяка видя барачката дето се хвърлят топки, плати петдесет цента и искаше да спечели шапка като оная, дето я носеше сбърканият, ама все не улучваше и колкото повече губеше, толкова повече се ядосваше, нали ме разбирате. А пък Стив... той обикновено все вика: „зарежи го туй, зарежи го онуй, не си троши нервите за тая шибана работа", нали ме разбирате. Ама оная вечер се дуеше като папуняк, щото беше глътнал хапче. Хич не го знам какво беше. Червено хапче. Може и да си е било съвсем законно. Обаче все се заяждаше с Паяка, по едно време даже си мислех, че Паяка ще му тегли един тупаник, нали ме разбирате. Да бе, заяждаше се. На един педал, вика, шапката не можеш да спечелиш. Хич те няма, щом и на педала шапката не можеш да спечелиш. И накрая жената му даде награда, нищо че не беше улучил, сигурно искаше да се отърве от нас. Не знам. Може пък и да не е искала. Ама все си мисля, че искаше, Надушваш го, то се размотава и издава звук като пръдня. Едно време и аз имах такова. Бяха ми го дали за някакъв шибан празник, не помня Вей светии ли беше или Коледа, много си го харесвах, ама го изгубих. А може някой скапаняк да ми го е свил от джоба през междучасието, нали ме разбирате. Накрая затвориха панаира и ние си тръгнахме, а пък Стив все се заяждаше с Паяка, дето не бил спечелил шапката на сбъркания, нали ме разбирате, обаче Паяка все си мълчеше и аз бях наясно, че туй не е на добро, ама съвсем бях изкуфял, нали ме разбирате. Много ми се щеше да приказваме за нещо друго, ама не можех да измисля за какво, нали ме разбирате. Стигаме до паркинга и Стив пита къде ще ходим сега. Прибираме ли се? А Паяка вика да се помотаем около „Сокола" и да видим дали пък няма да срещнем оня педал.

Бутилие и Радмейкър се спогледаха. Бутилие потупа бузата си с пръст макар че не осъзнаваше какво говори, в момента тъпото хлапе описваше подготовката на предумишлено убийство.

- Не, викам аз, ще си ходя, а пък Паяка пита страх ли ме е да ида до бара на духачите. Как тъй ще ме е страх, тяхната мамица, отвръщам аз. Стив още беше на кеф от хапчето. Хайде, вика, да очистим някой педеруга! Хайде да очистим някой педеруга! Хайде да очистим...

11.


Сякаш за нещастие на всички, събитията се развиваха като по план. След като изпиха по бира, Ейдриън Мелън и Дон Хагарти излязоха от „Сокола", минаха край автогарата и се хванаха за ръце. Сториха го естествено, без да мислят. Часът беше десет и двайсет. Стигнаха до ъгъла и завиха наляво.

Мостът на целувките беше на около осемстотин метра по-нагоре по течението двамата възнамеряваха да минат по прозаичния каменен мост на главната улица. Край бетонните основи на моста неспокойно бълбукаха плитките води на Кендъскиг - през лятото реката беше съвсем плитка, не повече от метър.

Когато колата изскочи изотзад (Стив Дюбей пръв ги бе забелязал да излизат от „Сокола" и със зловещ смях ги бе посочил с пръст), двамата тъкмо наближаваха моста.

- Засечи ги! Засечи ги! - изкрещя Паяка Гартън. Току що бе забелязал в светлината на уличната лампа, че двамата се държат за ръце. Това го вбесяваше... но още повече го вбесяваше шапката. Грамадното книжно цвете се люшкаше нелепо насам-натам. - Засечи ги, по дяволите!

И Стив ги засече.

Крие Ънуин щеше да отрече активното си участие в последвалите събития, но Дон Хагарти твърдеше обратното. Според неговия разказ Гартън изскочил още преди колата да спре, след него изскочили и другите двама. Започнал разговор. Злобен разговор. Този път Ейдриън не си позволил нито кокетство, нито лекомислени шеги разбирал, че са загазили здравата.

- Дай ми тая шапка - заповяда Гартън. - Дай я, педераст гаден.

- Ще ни оставите ли на мира, ако ви я дам? - запита Ейдриън със задъхан, почти ридаещ глас, като се вглеждаше с изплашени очи към Ънуин, Дюбей и Гартън.

- Недей да плямпаш, ами давай шибаната шапка! Ейдриън я подаде. Гартън извади от джоба на джинсите си автоматичен нож и сряза шапката на две. Разтърка парчетата по задника си. После ги пусна на тротоара и ги стъпка.

Докато вниманието на момчетата беше приковано към Ейдриън и шапката, Дон Хагарти незабелязано отстъпи назад - по-късно щеше да каже, че се е оглеждал за полицай.

- А сега ще ни оставите ли на ми... - започна Ейдриън и в този миг Гартън го удари с юмрук в лицето.

Мелън отхвръкна назад и се блъсна в ниския парапет на моста. Изпищя и се хвана с две ръце за устата. През пръстите му протече кръв.

- Ейд! - извика Хагарти и се хвърли напред.

Дюбей го препъна. Гартън го ритна в корема и той отлетя на уличното платно. Насреща се зададе кола. Хагарти се надигна на колене и закрещя. Колата не намали ход. По-късно Хагарти щеше да каже на Гарднър и Рийвс, че шофьорът даже не се озърнал.

- Затваряй си човката, педал! - каза Дюбей и го ритна по скулата.

Зашеметен, Хагарти се просна на една страна в канавката. Няколко секунди по-късно нечий глас - гласът на Крие Ънуин - го посъветва да изчезва преди да си е изпатил като приятелчето. В показанията си Ънуин потвърждаваше този факт.

Хагарти чуваше глухи удари и писъците на любовника си. По-късно щеше да каже на полицаите, че Ейдриън пищял като заек в примка. Запълзя към пресечката, където светеха лампите на автогарата, и когато се поотдалечи, извърна глава назад. Гартън, Дюбей и Ънуин бяха обкръжили Ейдриън Мелън, който беше висок само метър и шейсет и пет, и даже с мокри дрехи не би тежал повече от шейсет килограма. Подмятаха си го като в игра на топка. Омекналото му тяло се гърчеше като парцалена кукла. Хагарти видя как Гартън рита Ейдриън в слабините. Косата на Ейдриън бе провиснала пред лицето. От устата му течеше кръв и по ризата му се разширяваше тъмно петно. Паяка Гартън имаше на дясната си ръка два масивни пръстена - единият беше с емблемата на местната гимназия, другия си бе изработил сам в час по трудово обучение - грамаден, с преплетени бронзови букви М и Б. Буквите бяха в чест на любимия му метъл състав „Мъртви буболечки". Двата пръстена бяха разкъсали горната устна на Ейдриън и бяха избили три зъба чак до венеца.

- Помощ! - изкрещя Хагарти. - Помощ! Помощ! Убиват го! Помощ!

Сградите по главната улица се извисяваха мрачни и безмълвни. Никой не се притече на помощ, никой не се появи дори от бялото светло островче около автогарата и Хагарти просто не можеше да. разбере как е възможно това - та там имаше хора. Беше ги видял преди малко, когато двамата с Ейдриън минаха оттам. Нима никой нямаше да помогне? Нито един човек?

- ПОМОЩ! ПОМОЩ! УБИВАТ ГО, ПОМОЩ, МОЛЯ ВИ, ЗА БОГА!

- Помощ - прошепна едва доловимо гласче нейде наляво от Дон Хагарти... после някой се изкиска.

- Дупедавец! - крещеше на моста Гартън... крещеше и се смееше. По-късно Хагарти щеше да разкаже на полицаите, че и тримата са се смеели през цялото време на побоя.

Дупедавец! През парапета!

- Дупедавец! Дупедавец! Дупедавец! - скандираше със смях Дюбей.

- Помощ - повтори тихото гласче и макар че звучеше сериозно, отново последва тъничък кикот - като смях на дете, което просто не може да се удържи.

Хагарти погледна надолу и видя клоуна - от този момент нататък Гарднър и Рийвс не вярваха на нито една негова дума, защото продължението напомняше бълнуване на безумец. И все пак след време Харолд Гарднър взе да се колебае. По-късно, когато узна, че Ънуин също е видял клоун - поне така разправяше момчето - той започна да си задава въпроси. Колкото до колегата му... той или си оставаше непоколебим, или пък умело се преструваше на такъв.

Както щеше да каже по-късно Хагарти, клоунът беше нещо средно между Роналд Макдоналд и някогашния телевизионен смешник Бозо - поне така изглеждаше от пръв поглед. Сравнението се натрапваше заради кичурите оранжева коса. Но след време Хагарти бе осъзнал, че клоунът не приличаше нито на единия, нито на другия. Изрисуваната върху млечнобялото лице усмивка беше червена, а не оранжева и очите лъщяха някак нелепо, като сребърни монети. Може би контактни лещи... но още тогава част, от съзнанието му бе възприела мисълта, от която никога нямаше да се отърве - че истинският цвят на онези очи е сребрист. Клоунът беше облечен в торбест костюм с големи оранжеви помпони вместо копчета, на ръцете си носеше бели ръкавици като герой от комиксите.

- Ако ти трябва помощ, Дон - изрече клоунът, - вземи си балонче.

И той протегна напред ръка с цял грозд балони над нея.

- Те се реят - добави клоунът. - Тук долу всички се реем скоро и твоят приятел ще се рее.

12.

- Значи тоя клоун ви е нарекъл по име - безстрастно констатира Джеф Рийвс.



Той погледна над сведената глава на Хагарти към Харолд Гарднър и лекичко му намигна.

- Да - отвърна Хагарти, без да вдига очи, - Знам, че звучи невероятно.

13.

- И след това го метнахте през парапета - каза Бутилие, - Дупедавеца.



- Аз не съм! - рязко вдигна глава Ънуин. Той отметна с ръка косата от очите си и втренчено" изгледа събеседниците. - Когато разбрах, че наистина ще го сторят, опитах да спра Стив, щото знаех, че онзи може да се пребие... До водата май имаше към три метра.

Всъщност бяха седем. Началникът Радмейкър вече бе пратил един полицай да измери височината.

- Ама той беше като луд. Двамата все това викаха:

„Дупедавец! Дупедавец!" после го вдигнаха. Паяка го хвана под мишниците, а Стив го държеше отзад за панталона и... й...

14.

Когато видя какво правят, Хагарти се втурна към тях, крещейки пронизително:



- Не! Не! Не!

Крие Ънуин го блъсна назад, Хагарти се просна на тротоара и зъбите му изтракаха от силата на падането.

- И на тебе ли ти се скача? - прошепна Ънуин. - Не се ослушвай, ами бягай, бебчо!

После Ейдриън Мелън прелетя през перилата на моста и падна във водата. Хагарти чу плясъка.

- Да се махаме - каза Стив Дюбей и поведе Паяка към колата.

Крие Ънуин пристъпи към парапета и надникна надолу. Отначало видя как Хагарти отчаяно драска с ръце и опитва да се смъкне към водата по буренясалия, обсипан с боклуци склон. После видя клоуна. С едната си ръка той влачеше Ейдриън по отсрещния бряг в другата държеше грозд балони. Мокрият Ейдриън кашляше и стенеше.

Клоунът вирна глава и се ухили на Крие. По-късно Крие щеше да разкаже, че видял лъскавите му сребристи очи и оголените зъби - страхотни, грамадни зъби.

- Като на лъва от цирка, мой човек - обясни той. - Толкоз големи, искам да кажа.

Според думите му, след това видял как клоунът извива нагоре ръката на Ейдриън Мелън.

- А после, Крие? - запита Бутилие.

Тази част от историята му навяваше скука. Детските приказки бяха престанали да го интересуват още на осемгодишна възраст.

- Де да знам - каза Крие. - Точно тогава Стив ме спина за врата и ме помъкна към колата. Обаче... мисля, че го захапа под мишницата. - Той неуверено огледа събеседниците си. - Мисля, че точно това направи. Захапа го под мишницата. Като че искаше да го изяде, мой човек. Като че искаше да му изяде сърцето.

15.

Не, каза Хагарти, когато му представиха разказа на Крис Ънуин под формата на въпроси. Поне той не бе видял клоунът да влачи Ейд по отсрещния бряг - вярно, признаваше си, че в онзи момент не е бил безпристрастен наблюдател дявол да го вземе, в онзи момент бил направо обезумял.



В неговия разказ клоунът беше нагазил край отсрещния бряг и стискаше в прегръдката си мокрото тяло на Ейдриън. Вцепенената дясна ръка на Ейдриън беше отметната над главата на клоуна и клоунът наистина беше заровил лице под нея, но не хапеше усмихваше се. Хагарти го виждаше как наднича изпод ръката на Ейд и се усмихва.

Клоунът пристегна ръце и Хагарти чу пукот на строшени ребра.

Ейд изпищя.

- Ела да се рееш с нас, Дон - изрече ухилената червена уста, после клоунът посочи с бялата си ръка, към моста. Из тунела под моста се рееха балони - не десет, не сто, а хиляди, червени, сини, зелени и жълти, и на всеки от тях имаше надпис АЗ V ДЕРИ!

16.

- Много интересно, трябва да са били доста балони - каза Рийвс и отново намигна на Харолд Гарднър.



- Знам, че е невероятно - повтори Хагарти с безжизнен глас.

- Значи видяхте балоните - намеси се Гарднър. Дон Хагарти бавно вдигна ръце пред лицето си.

- Видях ги също тъй ясно, както виждам тези пръсти. Бяха хиляди. Толкова много, че просто не се виждаше долната част на моста. Лекичко се полюшваха и подскачаха нагоре-надолу. Чувах и звук. Странно, глухо скърцане. Това беше от триенето им един в друг. И връвчици. Надолу висеше цяла гора от бели връвчици. Приличаха на разкъсана бяла паяжина. Клоунът отмъкна Ейд натам. Виждах как връвчиците се провлачваха по костюма му. Ейд кашляше задавено, ужасно. Исках да изтичам след него... но клоунът се озърна. Видях очите му и веднага разбрах кой е.

- Кой беше, Дон? - тихо запита Харолд Гарднър.

- Беше Дери - отвърна Дон Хагарти. - Беше това градче.

- И какво направихте тогава? - обади се Рийвс.

- Побягнах, тъпако - каза Хагарти и се разплака.

17.


Харолд Гарднър мълча до 13 ноември - навечерието на деня, в който Районният съд на Дери трябваше да започне делото срещу Джон Гартън и Стив Дюбей, обвинени в убийството на Ейдриън Мелън. Но накрая не издържа и отиде при Том Бутилие. Искаше да поговорят за клоуна. Бутилие не искаше - но поомекна, когато разбра че Гарднър се нуждае от напътствия, за да не стори някоя глупост.

- Не е имало никакъв клоун, Харолд. Единствените клоуни в оная нощ са били тримата хлапаци. Знаеш го не по-зле от мен.

- Имаме двама свидетели...

- Разбери, това са щуротии. Ънуин усети, че е подпалил задниците на другите двама и веднага опря до Синдрома на едноръкия. „Ние не сме утрепали горкия педеруга, едноръкият го направи." А Хагарти си е истерик и половина. Видял е как ония хлапаци убиват най-добрия му приятел. Нямаше да се учудя, ако беше споменал за летящи чинии.

Но Бутилие сам знаеше, че лъже. Гарднър познаваше по очите му и уговорките на младшия прокурор го раздразниха.

- Не се прави на ударен - каза той. - Става дума за двама отделни свидетели. Тъй че не ми пробутвай бабини деветини.

- А, значи искаш да си говорим за бабини деветини? Може би ще ми кажеш, че под моста на главната улица е имало вампир, преоблечен като клоун? Защото точно такава е моята представа за бабини деветини.

- Не, не е точно това, но...

- Или че Хагарти е видял под моста един милиард балони и на всеки имало същия надпис, както и на шапката на любовника му? Защото това също ми прилича на бабини деветини.

- Не, но...

- Тогава защо се вълнуваш от тия глупости?

- Престани да ме разпитваш! - изрева Хагарти. - Всеки от двамата описа едно и също нещо, без да знае какво е казал другият!

До този момент Бутилие седеше зад бюрото и си игра - беше с някакъв молив. Сега той остави молива, стана и пристъпи към Харолд Гарднър. Беше с дванайсет сантиметра по-нисък, но Гарднър отстъпи назад, когато видя яростното му изражение.

- Искаш ли да загубим делото, Харолд?

-- Не. Разбира се, че не, но...

- Искаш ли ония изроди да излязат на свобода?

- Не!

- Добре. Ясно. Щом се споразумяхме за главното, ще ти кажа какво мисля. Да, онази вечер под моста навярно е имало човек. Може дори да е бил с клоунски костюм, макар че съм си имал работа с доста свидетели и предполагам, че сигурно е бил някой скитник или пияница, облечен в парцаливи дрехи. Най-вероятно е търсел долу изтървани монети или нещо за ядене - я захвърлен сандвич, я пакетче от пържени картофи с нещичко на дъното. Всичко останало е плод на очите им, Харолд. Кажи сега, може ли да е било така?



- Не знам - каза Харолд.

Искаше му се да повярва, но като имаше предвид пълното съвпадение на подробностите от показанията... не. Мислеше, че е невъзможно.

- Това е главното. Не ме интересува дали е бил Кинко клоунът, или някой тип на кокили с костюма на Чичо Сам, или веселият педераст Хъбърт. Ако споменем в делото за тоя тип, още преди да мигнем, адвокатът на хлапаците ще се вкопчи в шанса. - Ще каже, че тия две невинни агънца с нови костюмчета и спретнати прически не са сторили нищо лошо само искали да се пошегуват със сбъркания Мелън и го бутнали от моста. Ще посочи, че след падането Мелън все още е бил жив потвърждават го показанията както на Ънуин, така и на Хагарти. Неговите клиенти не са извършили убийство, не! Бил е смахнатият с клоунския костюм. Това ще стане, ако споменем за клоуна, и ти много добре го знаеш.

- Така или иначе, Ънуин ще разкаже какво е видял.

- Но не и Хагарти - отвърна Бутилие. - Защото той разбира. А кой ще повярва на Ънуин без подкрепата на Хагарти?

- Е, и ние двамата знаем как стоят нещата - каза Харолд Гарднър и сам се учуди на горчивината в гласа си, - но от нас сигурно никой няма да чуе истината.

- Я ме остави на мира! - изрева Бутилие, вдигайки ръце към тавана. - Убили са го! Не е било само хвърляне от моста - Гартън е имал автоматичен нож. Мелън е намушкан на седем места, включително веднъж в левия бял Дроб и два пъти в тестисите. Раните съвпадат с острието. Има четири счупени ребра - явно Дюбей го е стиснал с всичка сила. Вярно, хапали са го. Открихме следи от ухапвания по ръцете, шията и лявата буза. Мисля, че това е било работа на Ънуин и Гартън, макар че всички отпечатъци от зъби са неясни освен един, а и той не е чак толкова добър, че да послужи за доказателство. Вярно е още, че липсва парче месо от дясната му подмишница. И какво от това? Явно един от тримата си е падал по капането. Нищо чудно да се е бил надървил по онова време. Никога няма да го докажем, но се обзалагам, че е Гартън. Освен това е изчезнало и половината ухо на Мелън - Бутилие помълча, изпепелявайки с поглед Харолд. - Ако споменем за клоуна, никога няма да докажем останалото. Това ли искаш?

- Не, казах ти вече.

- Може и да е бил с обратна резба, но никого не е закачал - продължи Бутилие. - И изведнъж - раз-два, хайде наште! - пристигат тия трима тиквеници с подковани ботуши и му отнемат живота. Ще ги вкарам в дранголника, приятелю и ако чуя, че в „Томастън" са им цепнали пъпчивите задници, ще им пратя картички с текст:

„Дано да са ти лепнали СПИН".

Пламенна реч, помисли Гарднър. А и успешното дело ще изглежда много добре е служебното ти досие, особено след две години, когато се кандидатираш за главен прокурор.

Но премълча и си тръгна, защото също искаше да види хлапаците на топло.

18.

Джон Уебър Гартън бе обвинен в предумишлено убийство и осъден на двадесет години лишаване от свобода в щатския затвор „Томастън" с право на помилване след първите десет години.



Стивън Бишоф Дюбей бе обвинен в предумишлено убийство и осъден на петнадесет години лишаване от свобода в щатския затвор „Шоушанк".

Като малолетен, Кристофър Филип Ънуин бе съден отделно по обвинение в непредумишлено убийство. Бе осъден условно на шест месеца в младежкия възпитателен център „Саут Уиндъм".

Докато пиша тези редове, и трите присъди са върнати за обжалване. Всеки ден можете да видите как Гартън и Дюбей зяпат момичетата да си играят на хвърлени монети в Баси парк, недалече от мястото, където полицията бе открила обезобразеното тяло на Мелън да плува под моста на главната улица.

Дон Хагарти и Крие Ънуин са напуснали градчето. На съдебния процес срещу Гартън и Дюбей никой не спомена за клоуна.

 

 

 



 

 

 



 

ТРЕТА ГЛАВА

ШЕСТ ТЕЛЕФОННИ РАЗГОВОРА (1985)

 

 



1. Стаили Юрис си взима вана

По-късно Патриша Юрис сподели с майка си, че трябвало да усети нещо нередно. Трябвало да го усети, защото Стаили никога не се къпел рано привечер. Взимал душ всяка сутрин и понякога вечер преди лягане обичал да се отпусне във ваната (със списание в едната ръка и студена бира в другата), но определено не било в негов стил да се къпе в седем вечерта.

А и тая история с книгите. Би трябвало да го радва, но вместо това, кой знае защо, той се чувствал разтревожен и потиснат. Около три месеца преди онази ужасна вечер Стаили открил, че един негов приятел от детството е станал писател - не истински писател, сподели Патриша с майка си, а просто романист. Върху кориците на книгите било изписано Уилям Денброу, но понякога Стаили го наричал Бил Пелтека. Стаили изчел почти всички книги на този човек; всъщност тъкмо изчитал последната в онази страшна вечер - вечерта на 28 май 1985 година. Самата Пати била проявила любопитството да поразлисти една от по-ранните му книжки. Зарязала я още след третата глава. Както щеше да каже по-късно на майка си, това не било обикновен роман; било книгаужасия. Точно така го изрече - слято, както би казала секскнига. Пати беше кротка, мила женица, но не я биваше по приказките. Въпреки желанието си, така и не бе успяла да обясни колко се е изплашила и защо е била разтревожена от онази книга. „Беше пълна с чудовища - каза тя. - Пълна с чудовища, които преследват малки дечица Имаше убийства и... не, знам... омраза и болка. Такива работи.

Всъщност книгата й се бе сторила едва ли не порнографска; точно тази дума липсваше в нейното описание, навярно защото никога през живота си не я бе изричала, макар че знаеше какво означава. „Но Стан мислеше, че е преоткрил приятеля от детските си години... Все се канеше да му пише, обаче аз знаех, че няма да го стори.".. знаех, че и на него му е тежко да чете книгите... и... и..."

И после Пати Юрис се разплака.

В онази вечер, приблизително шест месеца преди да се навършат двадесет и осем години от онзи ден през 1957, когато Джордж Денброу бе срещнал клоуна Пениуайз, Стаили и Пати седяха във всекидневната на своя дом в предградията на Атланта. Телевизорът беше включен. Пати седеше на ниското канапенце пред него, отделяйки внимание ту на ръкоделието, ту на любимото си телевизионно състезание „Семейна вражда". Тя просто обожаваше Ричард Доусън и си мислеше, че златният му ланец е ужасно секси, макар че и клещите на палач не биха й изтръгнали подобно признание. Другата причина да обича състезанието беше, че почти винаги познаваше най-правдоподобните отговори (в „Семейна вражда" нямаше верни отговори, а само правдоподобни). Веднъж бе попитала Стан защо семействата от състезанието се затрудняват с отговорите на толкова лесни въпроси. „Сигурно става много по-трудно, когато седиш под прожекторите - бе отговорил Стан и по лицето му сякаш за миг бе пробягала сянка. - Всичко е много по-трудно, когато го правиш наистина. Точно тогава почваш да се задъхваш. Когато го правиш наистина."



Навярно имаше право. Понякога Стаили проявяваше просто изумително познание за човешката душа. Според нея, в тази област той бе далеч по-надарен от своя приятел Уилям Денброу, забогатял от писането на куп долнопробни книжлета, в които се злоупотребява с най-низките човешки страсти.

Не че му завиждаше на богатството - и те не бяха за оплакване. Живееха в чудесен квартал, а домът, който си бяха купили през 1979 година за 87 хиляди долара, сега навярно можеше да се продаде бързо и безпроблемно за 165 хиляди - всъщност нямаше намерение да го продава, но такива неща е добре да се знаят. Понякога се прибираше от покупки с Волвото (Станли караше Мерцедес-дизел, заради който Пати го дразнеше с прякора Станли-Германли) и щом видеше изящната къща зад живия плет от ниско подрязани тисове, неволно си мислеше: Кой ли живее тук? Аз, разбира се! Мисис Стаяли Юрис живее тук! Но тази мисъл носеше не само щастие; придружаваше я толкова буйна гордост, че често Пати усещаше как дъхът секва. Представете си: имало едно време самотно осемнайсетгодишно момиче на име Патриша Блум, което не било поканено на абитуриентския бал в общинския клуб на провинциалното градче Глойнтън, щат Ню Йорк. Много ясно, не я бяха допуснали на бала заради еврейската фамилия. Има ли смисъл да се крие - през 1967 година си беше просто едно мършаво еврейско девойче и подобна дискриминация беше противозаконна, ясна работа, ха-ха-ха, пък и защо да си го спомня, щом отдавна бе свършило. Само че в дъното на душата й онова време никога нямаше да свърши. В дъното на душата си вечно щеше да се връща към колата заедно с Майкъл Розенблат, слушайки как ситният чакъл скърца под нейните токчета и неговите взети под наем официални обувки, щеше да се връща към колата, която Майкъл бе измолил от баща си за една вечер и цял следобед бе лъскал. В дъното на душата си винаги щеше да крачи до Майкъл с взетия под наем бял смокинг - как само искреше смокингът в топлата пролетна нощ! Тя беше с бледозелена вечерна рокля - майка й твърдеше, че била същинска русалка - и мисълта за кльощава еврейска русалка беше ужасно смешна, ха-ха-ха. Бяха си тръгнали с високо вдигнати глави и тя не бе проронила нито сълза - поне тогава, но бе разбрала, че всъщност не си отиват, а просто са изгонени... изгонен, римува се със зловонен, и в онзи миг двамата се чувстваха евреи както никога през живота си, чувстваха се лихвари и скъперници, чувстваха се мазни, дългоноси, смугли; чувстваха се гадни, стиснати чифути; искаха да се разгневят, но не можеха, гневът'щеше да дойде много по-късно, когато вече нямаше значение. В онзи миг тя можеше да изпитва само срам и болка. А после някой се изсмя. Писклив, пронизителен, насечен смях като бърз ромон на пиано и в колата тя най-сетне се разплака, о, разплака се и още как, разрева се като луда - кльощавата русалка с еврейска фамилия. Майк Розенблат неловко посегна да я погали по врата, а тя се отдръпна, защото се чувстваше опозорена и мръсна, чувстваше се еврейка. Изящната къща зад тисовете можеше да я утеши за много неща... но не за всичко. Болката и срамът не бяха изчезнали и дори всеобщата благожелателност в този тих, аристократичен квартал не бе в състояние да прекрати онова безкрайно връщане по скърцащия чакъл. Не помагаше даже фактът, че членуват в тукашния клуб, където оберкелнерът винаги ги посрещаше с почтителното „Добър вечер, мистър и мисис Юрис". Прибираше се у дома с новичкото Волво, виждаше отдалече къщата сред просторната зелена морава и често - навярно прекалено често - си спомняше за онзи писклив кикот. От сърце се надяваше, че днес веселячката живее в порутен коптор със съпруг християнин, който редовно я бие, че е помятала „три пъти, че мъжът й кръшка с болни жени, че има дископатия и пропаднали сводове на ходилата, а по гадния веселяшки език са избили пришка до пришка. Ненавиждаше се за тези греховни, немилосърдни мисли и всеки път си обещаваше да се поправи - да разбие чашата с горчивия коктейл от жлъчка и тлен. Минаваха месеци, без нито веднъж да се поддаде на мислите. И тя си казваше: Може би най-сетне съм се отърсила от всичко това. Вече не съм онова осемнайсетгодишно момиче. Сега съм жена на трийсет и шест; половината ми живот ме дели от онова момиче, което чу безкрайното хрущене и скърцане на чакъла по алеята, момичето, което се отдръпва от утешителната ръка на Майк Розенблат, защото реше еврейска ръка. Онази смешна малка русалка е мъртва. Сега мога да я забравя и да бъда такава, каквато съм. Добре. Чудесно. Великолепно. Но ето че влизаше някъде - например в супермаркет и от съседния щанд долиташе внезапен пресеклив кикот, по гърба й пролазваха тръпки, връхчетата на гърдите й се втвърдяваха до болка, ръцете се вкопчваха в дръжката на количката или една в друга и тя си мислеше: Току-що някой е узнал, че съм еврейка. че не съм нищо друго освен дьлгоноса стисната чифутка и Стаили е дьлгонос стиснат чифутин, той е счетоводител, ясна работа, на евреите им дай сметки да правят, приехме ги в клуба, нямаше как да не ги приемем през /95/ година, нали тогава нашумя делото на онзи еврейски гинеколог, но им се смеем, както винаги е било и ще бъде. Или просто чуваше призрачното хрущене на чакъл и си мислеше: Русалка! Русалка!

А после омразата и срамът се връщаха като неудържим прилив, като мъчителна мигрена и я изпълваха с отчаяние - не само заради собствената й съдба, а заради целия човешки род. Върколаци. Книгата на Денброу - онази, която неуспешно бе опитала да прочете - разказваше за върколаци. Глупости. Какво ли разбираше от върколаци човек като него?

Но обикновено тя се чувстваше много по-добре - и наистина беше много по-добре. Обичаше мъжа си, обичаше къщата си и почти винаги обичаше себе си и живота. Всичко беше наред. Вярно, не винаги е било така... но нима е възможно другояче? Когато прие от Стаили годежния пръстен, родителите й посрещнаха новината с тревога и гняв. Бяха се запознали на една забава в момичешкия клуб на колежа. По това време Станли изучаваше счетоводство в Нюйоркския университет. Имаха обща позната, която ги представи един на друг и към края на вечерта Пати подозираше, че го обича. Към средата на учебната година вече бе твърдо уверена. А когато се развихри пролетта и Станли й предложи маргаритка със закачено на нея диамантено пръстенче, тя прие без колебания В крайна сметка, родителите й приеха годежа въпреки всичките си безпокойства. Нямаха друг избор, макар че скоро Стаили Юрис щеше да тръгне към трудовата борса, претъпкана с млади счетоводители - и щеше да навлезе в тази джунгла без пукнат грош, а единствената им дъщеря щеше да му служи като заложница в борбата за преуспяване. Но Пати беше на двайсет и две години, вече истинска жена, и не след дълго щеше да стане бакалавър по хуманитарните науки,

- До края на живота си ще издържам тоя очилат нехранимайко - чу тя една нощ гласа на баща си. Родителите й бяха ходили на гости и изглежда пиенето му бе дошло малко множко.

- Шшшт, ще те чуе - каза Рут Блум.

В онази нощ Пати остана будна до малките часове - лежеше с пресъхнали очи, обливана от студени и горещи вълни, и ненавиждаше родителите си. После цели две години трябваше да се бори срещу тази ненавист; и без това в душата й се бе натрупала прекалено много омраза. Понякога се поглеждаше в огледалото и виждаше как болката изкривява лицето, как дълбае по него тънички бръчици. И все пак спечели онази битка. С помощта на Станли.

Неговите родители също бяха разтревожени от брака. Разбира се, не вярваха, че техният Станли е тръгнал към нищета и мизерия, но смятаха, че „децата прибързват". Доналд Юрис и Андреа Бертоли изглежда бяха забравили факта, че са се оженили малко след навършването на двайсет години.

Единствен Станли изглеждаше уверен в себе си и в бъдещето, без да се бои от капаните, които родителите им виждаха навсякъде около „децата". И в крайна сметка тази самоувереност се оказа по-основателна от страховете им. През юли 1972, още преди да бе засъхнало мастилото по дипломата, Пати си намери работа като преподавателка по стенография и делова кореспонденция в Трейнър - малко градче на седемдесет километра южно от Атланта. И досега си спомняше как бе открила това място - всичко изглеждаше някак... свръхестествено. Бе избрала четиридесет обяви от учителския вестник, после пет вечери бе писала писма - по осем на вечер - с молби да бъде назначена и да получи допълнителна информация. Двайсет и два от отговорите известяваха, че мястото вече е заето. В други случаи допълнителните подробности изясняваха, че е разполага с необходимата квалификация; с излишно упорство само би загубила и своето, и чуждото време. В крайна сметка останаха дванадесет възможности. Всички изглеждаха еднакво привлекателни. Станли влезе при нея тъкмо докато си блъскаше главата над списъка и се чудеше дали може да попълни и дванадесетте молби, без да откачи окончателно. Той огледа купчината листове на

 

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница