От Иван Н. Бочев* сп. „Правна мисъл“, г. VII (1941), №9-10, с. 557-591

38. С р.944.1940.II (A.п., г. XXI, бр. 12, № 320) ВКС е приел, че решителната клетва се предлага винаги на самото дружество, което е страна по делото, а не на физическите лица, които в момента представляват дружеството, защото до мо­мента на явяването им пред съда да отговарят по клет­вата, те могат да бъдат сменени.

С р.299.1934.II (A.п., г. XV, № 254) същото отделение е приело, че решителна клетва може да се предлага само на ония членове на управителния съвет, които действително са натоварени да водят по надлежния ред работите на дру­жеството и да го представляват пред съдилищата и които са предявили иска.

38а. С р.488.1937.I (Оф, 1937, с. 611) ВКС приема, че условие за уважаване на иска по чл. 980 ЗН е той да е предявен против всички наследници, които вземат уча­стие в делбата.

В противен смисъл е р.80.1941.I (A.п, г. XXI, бр. 17), с което е прието, че искът по чл. 980 ЗН трябва да се води само против ония сънаследници, които в делбата са оспо­рили правото на собственост на ищеца.

Ако при горните примери (24-38а) твърде мъчно би могло да се разбере кое ще бъде становището на ВКС по даден въпрос, това още по-малко е възможно, когато един правен въпрос е бил слаган за разрешение в различните отделения на ВКС. От обстоятелството, че разните отделения на ВКС решаваха и решават дела от една и съща материя, произлезе една почти вече необхватна противоречива касационна практика, при която не се знае какво ще бъде утрешното раз­биране на едно или друго отделение по известен въпрос.

Ето примери:

39. С р.397.1931.IV е прието разбирането, че ако мъжките наследници не упражнят правото на изкупване по чл. 240, ал. 2 ЗН в срока, който им е даден от съда, счита се, че те са се отказали от правото да задържат за себе си тези имоти.

Първото отделение по същото време с редица реше­ния: 762.1930.I, 654.1932.I, 631.1931.I, 726.1932.I (Цукев, № № 2692, 4663, 4664 и 4665) приема, че чл. 240, ал. 2 ЗН не определя срок за упражнение правото на изкупване и съдът не е властен да дава такъв.

40. С р.338.1934.II (Оф. 1934, с. 221) ВКС приема, че по следствено дело, образувано по повод фалшифициран запис на заповед, не може да се спре изпълнението на издаден изпълнителен лист по реда на чл. 14 ЗЗС.

Третото отделение отговаря на същия въпрос утвър­дително с р.228.1929.III.

41. С р.85.1937.III (Оф. 1937, с. 150) е прието раз­бирането, че у нас е допустима кумулация на деликтна и договорка отговорност.
Второто отделение с р.169.1937.II (Оф. 1937, с. 102) по същото време отхвърля тая възможност.

42. Ср.192.1931.III, р.159.1931.III и р.7.1928.III (Цукев, № № 2675, 2680 и 1618) е прието, че срокът, който съдът дава с решението си за реализирането правото на изкупване, не е един срок фатален – преклузивен.

Първото отделение с р.13.1935.I (Оф. 1935, с. 4) счита, че този срок е фатален.

43. С р.595.1931.I (Цукев, № 6013) е прието, че уни­щожението на един договор по чл. 70 ЗЗД може да бъде поискано и във форма на възражение. Четвъртото отде­ление с едно по-ново решение 183.1936.IV (Оф. 1936, с. 840) приема тезата, че унищожението на един договор по чл. 70 ЗЗД не може да се иска във форма на възражение.

44. Установената практика на ВКС беше, че с решителна клетва могат да се установят устни съглашения, които отменят, изменят или допълват съглашения, изразени в пис­мена форма – р.7.1899.ОС, 179.1922.II и много други.

Третото отделение с едно ново решение 69.1938.III (Оф. 1938, с. 132) се отклони от тая установена обща практика и прие противната теза.

45. С р.97.1921.II, р.795.1935.III (Оф, 1935, с. 614) ВКС приемаше, че при развалянето на един двустранен до­говор, съдът може да постанови задържане на имота до заплащане на цената, ако и в закона да няма изричен текст, който да допуска подобно право на задържане¹².

Първото отделение не допуска подобно право на задър­жане при липса на законен текст – р.171.1935.I (Оф, 1935, с. 49) и р.136.1935.I (Оф, 1939, с. 38).

46. С р.335.1935.III, р.802.1935.III (Оф. 1935, с. 337, 616), р.330.1936.I, р.522.1936.I (Оф. 1936, с. 250 и 305) ВКС приемаше, че щом един от сънаследниците при из­вършване на делбата не е предявил искане за направените от него подобрения в наследствените имоти, той не може впоследствие да търси стойността на тия подобрения с отделен иск.

Противното се приема с р.63.1933.I (Б.ю., г. VII, кн. 7, с. 195) и р.34.1936.IV (Оф. 1936,с. 248). В тоя последен смисъл ВКС в ОС е разрешил въпроса за доходите, който процесуално е идентичен с искането за подобренията – р.2.1937.ОС (Оф. 1937, с. 605).

47. Добросъвестният владелец след завеждане на иска става недобросъвестен и по чл. 319 ЗИСС дължи да върне само действително събраните плодове (fructus реrcepti) от имота – р.66.1913.I, р.69.1913.I, р.579.1925.I, р.579.1925.I, р.589.1925.I, р.689.1934.I (Мутафчиев,с. 238-243).

Третото отделение на ВКС с р.500.1935.III (Оф. 1935, с. 388) прие, че владелецът след завеждане на иска дъл­жи да върне не само действително събраните плодове, но и ония, които е пропуснал да събере и които е бил длъжен да събере като добър домакин (fructus percipiendi).

48. С р.315.1936.III (д-р П. Шишков, с. 125) се прие по тълкуването на чл. 168 ТЗ, че акционерното дру­жество се счита образувано от вписването му в търговския регистър, а не от момента на публикацията.

Второто отделение с р.889.1937.II (Оф. 1937, с. 782) приема, напротив, че акционерното дружество се счита за съставено от вписването в търговския регистър и публикуването по надлежния ред.

49. Първото отделение на ВКС с р.920.1930.I (Меш­ков, ЗЗД, с. 44) приема, че доброволният управител може да върши актове на разпореждане, напр. да при­добие недвижим имот за господаря на работата – вж. р.326.1932.I (Мешков, ЗЗД, с. 46).

Четвъртото отделение не споделя това разбиране, като ср.892.1930.IV (Мешков, ЗЗД, с. 46/7) приема, че добро­волният управител може да извършва само актове на упра­вление, но не и на разпореждане.

50. С р.153.1909.II (Перфанов, с. 420), р.430.1936.III (Оф. 1936, с. 423) и др. у нас се приемаха за не­допустими частичните искове, тъй като с разрешението на въпроса за по-малкото е разрешен и въпросът за цялото (спе­циално относно неделимостта на иска за вреди и загуби вж. р.5.1911.ОС в Михайлов, Р. с. 59 – казусът не е на­пълно ясен).

Допустимостта на частични искове у нас е приел ВКС с р.119.1929.II, с което по повод на искане за при­знаване право на бедност е приел, че лицето, което не е в състояние да понесе разноските за водене на цялото, може да води същото на части.

51. С р.279.1926.II (Мешков, ЗЗД, с. 641), р.272.1935.I (Мешков, ЗЗД, с. 635) ВКС е приел, че спогод­бата за ликвидиране на един висящ пред съдилищата спор между страните се счита за перфектна само когато бъде одобрена от съда, дотогава тя не обвързва страните.

С р.1233.1930.I (Мешков, ЗЗД, с. 640) е застъпено противното разбиране, а именно, че такава спогодба об­вързва страните щом е подписана от тях, ако и да не е одобрена от съда.

52. С р.476.1933.II, р.122.1932.II (Мешков, ЗБОП, с. 74 сл.) и други ВКС приемаше, че иск за безпричинно обогатяване при разпоредбата на чл. 39 (стар) ЗБОП против държавата не е допустим.

Противното приема четвъртото отделение на ВКС с редица решения по тълкуванието на чл. 39 ЗБОП – р.94.1939.IV, р.153.1939.IV, р.659.1939.IV (Оф. 1939,с. 694, 717 и 835).

53. С р.737.1909.II, р.707.1910.II и р.723.1932.I (Максимов, ЗЛ, с. 158-160) ВКС приемаше, че смъртта на едно лице, настъпила в чужда държава, не може да се установява със свидетелски показания.

С р.65.1922.I и р.461.1933.I (Максимов, ЗЛ, с. 159 и 161) ВКС прие, че смъртта на едно лице, което е починало в чужда държава, може да се установява със сви­детелски показания (като в последното решение е казано, че това може да стане само ако страната установи, че в чуждата държава не са водени регистри за гражданското състояние).

54. С р.445.1937.II, р.323.1937.II (Оф. 1937, с. 461, 313), р.345.1939.I, р.665.1939.IV, р.859.1939.IV (Оф. 1939, с. 74, 838 и 863) е прието, че само на дела, решени въз основа на самопризнание или решителна клетва, при които не е оспорена основателността на иска, следва да се даде касационно обжалване.

Противното разбиране е застъпено в р.365.1937.II и р.401.1937.II (Оф. 1937, с. 379 и 391).

55. С р.570.1935.II (Оф. 1935, с. 491) ВКС е приел, че решителна клетва не може да се предлага по дела, в които участват непълнолетни, ако и клетвата да се пред­лага само на пълнолетни и спорът да може да се разреши нееднакво за пълнолетните и непълнолетните.

Третото отделение с р.174.1936.III (Оф. 1936, с. 200) приема противната теза, че щом като делото може да се реши нееднакво за пълнолетни и непълнолетни, тогава ре­шителна клетва може да се предложи на пълнолетните.

56. С р.802.1935.III (Оф. 1935, с. 616) ВКС приема, че при ревандикация на недвижим сънаследствен имот ответникът не може да повдига въпрос за направе­ните от него подобрения, нито да упражни правото на за­държане върху този имот до заплащане на подобренията. Тези въпроси следва да бъдат разрешени в делбеното производство.

В противен смисъл по въпроса за задържането е р.1936. IV (Оф. 1936, с. 248).

57. Искането за заплащане подобренията (по чл. 81 и и 322 ЗИСС) може да се отправи само срещу лицето, което е било собственик в момента на извършване на по­добренията – р. 517.1934.I (Оф. 1934, с. 115), р. 141.1935.III (Оф. 1935, с. 36).

В едно последващо решение – 146.1936.III (Оф. 1936,с. 196) ВКС приема, че това искане може да се от­прави и към новия приобретател, акò и подобренията да са направени в момент, когато той не е бил собственик (този случай е нюансиран с това, че новият приобрета­тел, по отношение на когото е допуснато искането за запла­щане на подобренията, е получил в дар подобрения имот). Също р.750.1937.IV (Оф. 1937, с. 1007).

58. Четвъртото отделение на ВКС с решение от 4.V.1939 г. по гр.д. № 829/1937 (решението не е публикувано) е приело, че чл. чл. 113 и сл. ЗБОП са приложими и по отношение на Дирекцията на Хранизноса.

С р.831.1939.II (Оф. 1939, с. 278) е приета противната теза, а именно, че ЗБОП няма приложение по отношение на Дирекцията на Хранизноса.

59. С опр.14.1929.II (Цукев, № 2049) ВКС приема, че след смъртта на майката, която упражнява родителската власт, последната не преминава автоматически върху бащата, а той трябва да бъде възстановен в родителската власт, до който момент се учредява настойничество.

С р.453.1937.III (Оф. 1937, с. 802/4) е приета про­тивната теза, а именно, че след смъртта на майката роди­телската власт преминава автоматично върху бащата.

60. С р.504.1926.I, 598.1936.III (Симеонов, ЗН, с. 63/64), р.381.1939 (Оф. 1939, с. 81) ВКС приема, че когато наследодателят е отчуждил в полза на един наследник с право на законна част един имот, като си е запазил пра­вото на ползване, то такова отчуждение представлява даре­ние и подлежи на привнасяне, без оглед на това дали между страните е било уговорено да се плати и известна сума пари.

С р.96.1930.I (Симеонов, ЗН, с. 63) е прието, че при такова отчуждение има дарение само ако не е уговорено и плащане на известна сума в брой.

61. С р.751.1931.IV (Цукев, № 4401), р.236.1936.III (Симеонов, ЗН, с. 64) и много други ВКС приема, че договор, с който наследодателят прехвърля върху наслед­ника си един недвижим имот със задължение на последния да гледа и храни наследодателя, докато е жив, представлява едно дарение и подлежи на привнасяне.

С р.141.1931.IV и много други е прието, че един такъв договор представлява един безименен алеаторен възмезден договор и прехвърленият с него имот не под­лежи на привнасяне.

62. С р.983.1932.II и р.110.1933.III и др. (Симео­нов, ЗН, с. 207) ВКС приемаше по тълкуването на чл. 317, ал. 3 ЗН, че виновната страна за развалянето на годежа няма право да иска връщане на направените от нея по­даръци.

С р.613.1939.I (Оф. 1939, с. 116) ВКС се отклони от това разбиране, като прие, че дарението с оглед на бъдещо съпружество се счита недействително, ако бракът не се сключи, без да се търси по чия вина не е бил сключен.

63. С р.493.1930.I (Максимов, ЗД, с. 97) е прието, че под „древно време“ или „незапомнено време“ в чл. 13 ЗД не може да се разбира време, което стои далеч зад това, до което стига паметта на един стар човек.

С р.130.1937.III и много други (Максимов, ЗД, с. 97/8) е прието, че под „незапомнено време“ следва да се разбира такова, което се губи в древността и за което се знае по предание.

64. С р.678.1906.I, р.388.1908.I, р.461.1924.II, р.184.1925.II (Максимов, ЗД, с. 107 и 88) ВКС прие, че по разума на чл. чл. 1660 и 1663 от Меджелето погасителна давност по отношение иска за недвижим имот може да се предяви само от онзи, който е придобил имота чрез давностно владение. ВКС с р.147.1924.II (Максимов, ЗД, с. 88) приема, че в такъв случай не е необходимо лицето, което предявява погасителна давност, да има в своя полза изтекла придобивна давност.

65. За да може владелецът подобрител да търси обез­щетение за направените от него подобрения върху чужд имот, необходимо е той да бъде лишен от владението на подобрения имот (съдебно отстранен) или поне да бъде застрашен от отстранение от имота чрез искане за от­стъпване същия имот на собственика – р.573.1941.I (A.п. XXII № 268), р.175.1938.I (Оф. 1938, с. 32). В противен смисъл р.719.1938.I (Оф. 1938, с. 717), р.379.1936.III (Оф. 1936, с. 404).

Съдебната практика, както е видно от посочените по-горе случаи, показва една крайна колебливост. Тя се про­явява не само когато се касае до отклонения от собстве­ната практика на отделението, но и особено когато се касае до решения на разните отделения по един и същи въпрос. Тая неустойчивост на касационната ни практика е особено типична в ония случай, когато отделенията се отклоняват от възприетите схващания в общите събрания¹³ на ВКС.

Ето примери:

66. По тълкуването на чл. 273. Бл. с р.4.1923.ОС (Михайлов, Р, с. 84) ВКС прие, че цените на отчуждените по регулация места се определят по време на отчуждението, а това е моментът на утвърждаване на регулационния план. Изменението на чл. 27 3. Бл. от 1922 г. няма обратна сила.

След това решение първото отделение се отклони от разбирането на ОС, като в редица решения прие, че чл. 27 3. Бл. (в изменението от 1922 г.) ще се прилага и в ония случаи, когато отчуждението е станало преди 1922 г. стига само оценката до тая дата да не е била извършена – р.392.1926.I (Игнатиев, т. II, с. 600), р.508.1928.I, р.486,1928.I (Юм, г. III, с. 57/58).

67. С р.4.1925.ОС (Михайлов, Р, с. 109) ВКС прие:

а) че мотивите, които са логически необходима пред­поставка на диспозитива, влизат също в законна сила и имат сила и значение на присъдено нещо и

б) че между иск за съвместно ползване и изключи­телно ползване на една гора има качествена разлика.

Касационната практика веднага след това решение по­каза колебания и противоречия и по двата въпроса.

а) С р.796.1930.II (Бю, г. V, с. 239), р.748.1930.II ВКС прие, че силата на присъдено нещо има само диспо­зитивът, а не и мотивите. В противен смисъл: р.225.1933.I (Бю, г. VII, № 24), р.430.1936.III (A.п, г. XVII, № 50), р.264. 1937. II (A.п., г. XVIII, № 122) и много други.

б) С р.626.1930.III (Оф, 1930, с. 107), р.493.1934.I (A.п., г. XV, № 74) ВКС прие, че разликата между иск за съ­вместно ползване и иск за изключително ползване от една гора (балталък) не е качествена, а е количествена. Във второто от цитираните решения изрично се казва, че р.4.1925.ОС не е задължително за отделението, тъй като не е тълкувателно, а постановено по отделен спор.

68. С р.2.1924.ОС (Симеонов, ЗН, с. 45) ВКС прие по тълкуванието на чл. 66 ЗН, че подписът на лицето, което е писало тайното завещание „трябва да следва“ подписа на завещателя.

Третото отделение с р.548.1926.III (Симеонов, ЗН, с. 45) приема, че законът не изисква непременно подписът на лицето, което е писало тайното завещание, да следва веднага и непосредствено подписа на завещателя.

69.С р.4.1920.ОС (Михайлов, P, с. 73) ВКС прие, че ако едно лице е почнало да владее един имот въз ос­нова на извършено от наследодателя му дарение, което под­лежи на привнасяне, такова владение е негодно да послужи за основание на придобивна давност.

С р.474.1930.I (Максимов, ЗД, с. 18) първото от­деление се отклони от възгледа на общото събрание, като прие, че давността тече в полза на надарения сънаследник от момента на откриване на наследството. С р.173.1930.I (Цукев, № 2424) същото отделение поддържа възгледа на общото събрание.

70. У нас с незначителни отклонения (р.561.1926.I) се приемаше, че общинското удостоверение, издадено въз ос­нова на махленско свидетелство, е напълно едно доказателство за установяване качеството на наследник на едно лице – р.65.1925.II, р.155.1929.I, р.937.1932.I (С.в., г. XIV, бр. 6, № 285) и др.

С р.4.1934.ОС ВКС прие, че общинското удостове­рение за наследниците на едно лице, издадено въз основа на махленско свидетелство, няма доказателствена стойност.

И след това решение на общото събрание служенето у нас с общински удостоверения въз основа на махлен­ски свидетелства за установяване наследниците на едно лице е повсеместна практика.

71. С р.3.1930.ОС (Цукев, № 3720) ВКС прие по въпроса за начина на доказване договор за скрито пълномощно при придобиване вещни права върху недвижими имоти:

а) договорът за скрито пълномощно за придобиване на вещни права върху недвижими имоти преди 1 април 1930 г. требва да бъде облечен в същата форма, каквато изисква чл. 219 ЗЗД за самия акт. т.е. нотариална форма.

б) и преди изменение на чл. 171, ал. 2 ЗГС по чл. 326 (стар) ЗГС не можеше с свидетелски показания да се установяват договори за скрито пълномощно за придобиване вещни права върху недвижими имоти.

След това принципно решение на общото събрание от­деленията на ВКС проявиха безброй колебания по въпросите, свързани с института на скритото пълномощно. Ето по-важ­ните от тях:

а) Поддържаното от ОС схващане, че договорът за скрито пълномощно трябва да бъде облечен в същата форма, която има и самият акт за придобиване на вещни права върху недвижим имот – чл. 219 ЗЗД – не се въз­прие от никое от отделенията на ВКС. Редица решения приеха, че тук писмената форма не е ad solemnitatem, но ad probationem– p.478.1931.I (A.п., г. XV, с. 45).Други ре­шения приеха, че скритото пълномощно при режима на чл. 171 ЗГС от 1941 г. и преди този режим може да се до­казва със самопризнание и решителна клетва – р.6.1936.III (Оф, 1936, с. 66). В противен смисъл относно клетвата – р.423.1936.IV (Оф. 1936, с. 919).

б) С р.554а.1931.IV (A.п.,г. XII, № 2) и р.28.1934.I (Б.ю., г. VIII, с. 239) ВКС приема, че до 1930 г. доказването на договора за скрито пълномощно за придобиване на вещни права върху недвижими имоти може да става и със свидетел­ски показания. В противен смисъл р.98.1939.III (Оф, 1939, с. 385).

Тая контроверза е станала причина въпросът да бъде отнесен и втори път в общото събрание на ВКС, което сp.1.1940.ОС (А.п., г. XXI № 497) прие, че и преди 1 април 1930 г. не може да се доказва договор за скрито пъл­номощно за придобиване на вещни права върху недвижими имоти със свидетели.

в) В многобройни решения отделенията на ВКС приемат, че при института на подставеното лице не може да става дума за симулация и следователно не са допустими свиде­телски показания даже и при наличността на начало на пис­мено доказателство – р.32.1937.I (Оф. 1937, с. 9). Не е обаче такъв смисълът на р.3.1930.ОС, в което по този въпрос се казва: „Така че, като е допуснал свидетелски показания за доказване придобиване вещни права чрез скрити пълномощници, без да има начало на писмени доказателства, апелативният съд е постъпил неправилно“.

72. С р.4.1899.ОС, р.481.1907.II (Игнатиев, I, с. 168) ВКС прие, че производството за обявяване в несъстоятелност е охранително.

За състезателния характер на това производство се е произнесло второто отделение на ВКС с опр.135.1927.II (Игна­тиев, III, с. 299) и р.474.1928.II (Игнатиев, III, с. 205).

В болшинството посочени случаи от противоре­чива касационна практика е вече много мъчно да се каже кое всъщност е и ще бъде разбирането на едно отделение на ВКС, а камо ли на самия ВКС¹⁴.

Причините за това нерадостно състояние на нещата са много, но ето по-главните от тях:

а) сменящото се откриване и закриване на отделения във ВКС, което отнема възможността за едно разпределение на делата по материя (на това се дължи и особено многото про­тиворечиви решения между I, III и IV отделения)¹⁵;

б) постоянната смяна в личния състав през послед­ните 20 години. Характерно е, че там, където има по-голям личен континюитет, и касационната практика е по-улегнала – напр. II гражданско отделение;

в) обстоятелството, че през последните 20 години стана една смяна във ВКС на съдийски генерации (смениха се три съдийски генерации), при което, естествено, не може да не се проявят и големи различия и колебания в правните раз­бирания;

г) липса на елементарна възможност за съдиите да следят практиката на ВКС. Публикациите в официални сборници не са своевременни, а тия в правните списания не са пълни¹⁶;

д) един присъщ на нас българите индивидуализъм, както и материалистическото разположение на духа – недо­статъчно оценяване значението на духовни и материални величини и ценности за обществения живот, каквато ценност е, безспорно, и една еднозначна и постоянна съдебна практика;

е) една крайна отзивчивост и чувствителност на ВКС към изказани в правната книжнина мнения и критики по повод на неговите решения. Типични случаи са примерите в текста под № № 8, 9, 25, 28, 52, 62, 67.

Тия колебания, както се вижда от по-голямата част на цитираните по-горе случаи, не е израз на една определена тенденция или още по-малко на една промяна в обществе­ния светоглед. Ако това би било така, противоречивата касационна практика би имала своето обществено оправдание. Не може една установена касационна практика да остане та­кава, когато обществената структура се е променила, а заедно с това и отношението на човека към обществената про­блематика¹⁷.

Само при някои случаи, които се изтъкнаха, колебанията в практиката на ВКС са били израз на една определена тенденция. В другите многобройни случаи такава тенденция не е налице. Колебанията и противоречията в касационната ни практика са израз на индивидуални различия, които при това много често не държат сметка за установената практика, както и не държат сметка за обстоятелството, че с тая установена практика са съобразени многобройни актове и дей­ствия в обществения живот.

На този краен индивидуализъм на съдебната ни прак­тика се дължи и обстоятелството, че нашето законодателство се е отнасяло и отнася доста отрицателно към нея. Редица са случаите, при които законодателят е реагирал против съдебната практика, особено тогава, когато отклоненията в касационната практика са засягали жизнени интереси, уредени с оглед на съществуващата установена касационна практика.

Ето по-важните от тия случаи през последните двадесет години: срещу новата практика по формата на апорта на недвижим имот в събирателно или акционерно дружество, която изискваше сега нотариална форма, законът от 29.III.1933 г. по изменението и допълнението на чл. чл. 74 и 166 ТЗ се върна към старата касационна практика, че нотариална форма не е необходима (вж. пример 9); срещу новата практика (вж. пример 8), че за прехвърляне на наследствени права, когато в наследството има недвижими имоти, е необходима нотариална форма, законът от 21.IV.1933 г., с който се допълни чл. 323 ЗЗД се върна към старата практика, която не изискваше нотариална форма; срещу новата практика (вж. пример 10), че при прехвърляне на минна концесия е необходимо съставянето на нотариален акт, новият закон от 2.III.1936 г., с който се допълни чл. 70 ЗМ, се върна към старата практика, че такъв нота­риален акт не е необходим; срещу касационната практика по чл. 10 (стар) ЗСО (вж. р.1040.1932.I сб. Браделов, с. 322), че сделките върху недвижими имоти в селата, сключени от чужди поданици, са абсолютно нищожни, законодателят с чл. 39 от Закона за защита на нацията, който има тълкувателен характер, прие, че придобитите с такива сделки имоти не могат да бъдат само задър­жани от чуждите поданици и трябва в определен срок да бъдат ликвидирани; против практиката (вж. по-горе пример 45), че купувачът при един предварителен договор за продажба на недвижим имот няма право да задържи имота до получаване на това, което е броил срещу цената, – законът от 26.IV.1941 г. за уреждане правата на ку­пувача на недвижими имоти с частни писмени договори до 1.IV.1941 г., възприема схващането на касационната практика, че та­кова право на задържане е допустимо у нас; срещу касационната практика (р.876.1932.I, Цукев № 4699), че ипо­тека върху общинско място, отпуснато на бездомник от Софийската община, е абсолютно недействителна, се създаде наредба-закон за оформяване ипотеките, сключени срещу постройки на общински места, дадени за жилища или индустриална цел от 16.III.1935 г., който призна тия ипотеки за действителни; срещу решение 1.1925.ОС, с което ВКС изостави старата си практика (р.433.1923.I, р.194.1924.III, Максимов, ЗЛ, с. 60/65), като прие, че недвижими имоти, принадлежащи на не­пълнолетни под родителска власт, могат да се отчуждават само чрез публична продан, законът от 12.XII.1925 г. създаде чл. 1136-а ЗГС в духа на старата практика, а именно, че продажбата на имоти на непълнолетни под родителска власт не е необходимо да се извършва чрез публична продан, а е достатъчно само родителя тда има разрешение на съда и др.