От Иван Н. Бочев* сп. „Правна мисъл“, г. VII (1941), №9-10, с. 557-591

Излишно е за нас правниците да си изясняваме огромното значение на касационната практика за праворазда­ването и за обществения живот. Още старият германски процесуалист Бюлов казваше: всеки случай от частното право представлява една правна проблема, която не е на­пълно разрешена в параграфите на гражданския законник. Тя се разрешава окончателно само в процеса. И съдебната практика е, която ще ни каже как се разрешава една прав­на проблема и как дадена правна норма се прилага, защото правораздаването е, което конкретизира и одухотворява прав­ната норма. Специално ВКС има не само това голямо значение да дава тълкувание на абстрактните правни норми, но той има и по-голямата задача: ВКС е призван да създаде един­ство и еднозначност в правораздаването в цялата страна. Има правни авторитети, които в това виждат същността на касационната инстанция. Проф. Каламандрей например намира, че касационният съд има за задача не само да контролира съдилищата да съдят по закон, като решават въпро­сите, с които са сезирани по даден спор, но и да „по­ддържа в цялата държава еднообразно съдебно тълкуване на законите¹⁸.

Към касационната практика е съотнесено и цялото пра­вораздаване в страната, защото инстанциите по същество или непосредствено са подчинени на контрола на ВКС (като касационна инстанция), или пък този контрол и да не е налице за съда и съдещите се ВКС е, който дава меродавни тълкувания на законите, с които съд и съдещи се съобразяват. Значението на касационната практика не спира в границите на съдебното правоприлагане. То е не по-малко в областта на извънсъдебното правоприлагане. Това е оная огромна област от случаи на обикновения живот, където се извър­шва едно правоприлагане и правораздаване без помощта на съдилищата. Тук се прилага законът съвършено свободно, лишено от всяка форма. Хората, за да извършат каквато и да е по-сложна правна сделка, съобразяват своите дейст­вия обикновено, по съвет на адвокати, с разпоредбите на закона и със съдебната практика. Адвокатът е, който обик­новено в живота ще даде съвет, ще „приложи“ правото, който „правораздава“. Той е, който ще каже на своя клиент как требва да постъпи, за да оформи или реализира един акт или правна сделка. Това са милионите случаи на приложение на правото в живота, които ние правниците често изпускаме из очи, но които са така вплетени в тъканта на обществения живот, че представляват части от него. Тая извънсъдебна фаза на правоприлагане е напълно подобна на съдебното правораздаване, обаче, много по-усложнена, в която участват много повече елементи¹⁹.

Но естествено е, че и в тая област на прилагане на правото в ежедневния живот от съществено значение е не абстрактната норма, а нейното конкретно съдържание, т.е. как тя се прилага от съдилищата и особено от ВКС. Както съдебното пра­вораздаване, така и извънсъдебното правоприлагане са съотнесени към практиката на ВКС²⁰.

Голямото значение, обаче, на касационната практика е твърде накърнено от нейните колебания и противоречия, които в голямата си част не могат да намерят никакво социално оправдание, а рядко и известно теоретично оправ­дание. Те обезценяват практиката на ВКС, създават една несигурност както на съдебното правораздаване, така и в извънсъдебното правоприлагане, разколебават правното чувство, с което допринасят и за едно понижение на правната култура в страната. Този дух на неустойчивост, индивидуализъм и случайност се носи като някаква епидемия, той дава своите лоши резултати при извънсъдебната фаза на правоприлагането, в съдебното правораздаване, той заразява и специалните юрисдикции, в които най-малко би трябвало, като юрисдикции със специално подчертан стопански и социален характер, да съществува. Ето един типичен при­мер за това влияние:

Един от най-честите случаи, поставяни за разрешение пред помирителните съдилища при инспекциите на труда, е дали може да се води иск за извънреден труд преди влизане в сила на НЗ за трудовия договор – 20.IX.1936 г. И ето, помирителните съдилища, които са социални, работнически съдилища с участие на представители – лаици – на двете съсловия, а заедно с тях и областните съдилища като касационни инстанции, приемат, че искът за извънреден труд преди 20.IX.1936 г.: а) е иск за незаконно обогатяване и може да се води само пред общите съдилища – р. Сли­венския помирителен съд по гр.д. № 99/1940 г. – в Пр.Тр.Пр., г. I, с. 33; б) е иск, който не може да бъде воден, защото работник, който е работил над 8 часа дневно е в турпитудо и е приложим принципът in pari causa turpitudinis cessat repetitio, следователно, работникът не може да иска да му се заплати това, което е престирал (трудът, който е положил) в заобикаляне на законната раз­поредба за осемчасовия работен ден – вж. р. на Софий­ския помирителен съд по гр.д. № 518/1938 г., Пр.Тр.Пр., г. I, с. 110; в) този иск може да се упражни по силата на Женевската конвенция – р.850 по гр.д. № 1120 на Софийския областен съд – Пр.Тр.Пр., г. I, с. 24. В противен смисъл – р. по гр.д. № 216/1937 г., Тр.Пр., г. I, с. 23; г) искът за извънреден труд може да се води на общо начало – р. на Софийския областен съд – Пр.Тр.Пр., г. I, с. 119, в противен смисъл решение в същото списание и място на с. 121²¹,²² .

Наистина нашият върховен съд в областта на частното право през последните 20 години загуби една голяма част от компетентността си:

а) със Закона за облекчение работата на ВКС от 1928 г. основателно се иззеха от компетентността му мате­рии, които по естеството си принадлежат към компетен­цията на ВАС – пенсионни и благоустройствени спорове;

б) с реформата на ЗГС от 1932 г. за изменение на Закона за облекчение работата на ВКС се отнеха от ком­петенцията на ВКС делата по частните жалби и изпълнител­ния процес;

в) създадоха се редица специални юрисдикции, които поеха да разрешават частноправни спорове, като напр.: поми­рителните съдилища при инспекциите на труда, борсови по­мирителни съдилища, специален съд по компенсационните сделки, помирителни съдилища по Закона за тютюна, по За­кона за морското право и пр.;

г) стана и става едно непрекъснато преливане на области от частното право в публичното право, с което ВАС за­мести в редица области ВКС, като увеличи своята компетентност за сметка на последния. Процесуално решенията на ВАС по силата на чл. 75 НЗАП станаха задължителни и за гражданските съдилища, докато по-рано гражданският съд беше властен сам да решава въпроса относно правомерността на административния акт, а по чл. 30 НЗАП ВАС получи, по един незабелязан и странен начин, и компетентността да издава задължителни (легални) тъл­кувания на законите, което ще рече задължителни не само за администрацията, но и за гражданските съдилища, докато решенията на ВКС, издавани по чл. 534 ЗГС са задължи­телни само за отделенията на ВКС, а за тези по чл. 41 НЗУС е казано само, че се обнародват.

Но помимо този процес в последните години на сте­сняване обсега на ВКС и засилване значението на ВАС в негов ущърб, то особено в сегашния момент ВКС има да изпълни исторически задачи.

Ние правниците винаги в бурите на нашия партийнополитически живот сме се гордели с нашите съдилища. Ние винаги сме сочили на двата основни добродетели на нашето правосъдие: независимост и безкористие. Обаче, ние никога не требва да забравяме, че това са само предпостав­ките на доброто правораздаване, защото не требва да си правим илюзии: нашето правораздаване не е добро, то е и нее­фикасно. Причините за това са известни. Те не един път са излагани у нас. Нашето правораздаване в съдеб­ната му фаза е скъпо, бавно, доктринерско, до голяма степен чуждо на правното чувство на народа. То е както в съдебната, така и в извънсъдебната фаза несигурно в своите резултати. За частното право последната и най-важна фаза на правораздаване е изпълнението, което у нас е негодно. Тия дефекти на нашето правораздаване намират израз в ре­дица печални обстоятелства. Достатъчно е да се споменат: бягството от общите съдилища и създаване на специални юрисдикции; стремежът по всички начини да се избегне ре­довния съдебен път за осъществяването на едно право, който да бъде бърз, евтин и ефикасен: инспекцията на труда, гражданската мобилизация, дирекция на полицията и пр., реакцията на законодателя срещу нашата съдебна практика, която вече споменахме. Най-после – фактът, че при големите про­мени в нашия обществен живот, както през 1921-1923 г., епохата на земеделското управление, така и през преврата от 19 май 1934 г., се прояви едно отрицателно и дори неприязнено отношение към нашето правораздаване, не е случаен. Той се дължи не само на аграр-нихилизма на земе­делското движение или на ограничеността на реформаторите от 19 май 1934 г., той до голяма степен беше израз именно на едно отрицателно отношение на нашия народ към съдебната власт и адвокатурата и то особено в об­ластта на частното право.

Естествено е, че отстранението на една голяма част от дефектите на нашето правораздаване са вън от волята и възможностите на съдилищата. Ние не можем да упрекваме нашето правораздаване, че е скъпо и бавно. Това е финансов въпрос. Ние също така не можем да упрекваме на­шите съдилища, че правораздаването ни не е осветено и ръководено от една основна обществена идея, защото тая идея, или революционен светоглед, не е намерила ясен и открит израз и в нашия обществен живот. Ние също така не можем да виним нашето правораздаване, че неговата дейност не е ефикасна, това е въпрос вън от неговата задача. Обаче ние можем с пълно право да искаме от нашите съдилища и особено от ВКС да отговори на основното си предназначение да дава общи за цялата страна и ед­нозначни тълкувания на законите, разбира се, и такива, които са справедливи и близки до правното чувство на народа. В това отношение няма никаква пречка ВКС да се занимае по силата на чл. 534 ЗГС или чл. 41 НЗ УС и разреши всички ония случаи на противоречива и колеблива практика, една част от които са посочените по-горе в текста примери. Това лежи напълно в кръга на неговите длъжности и възможности.

Достатъчно е да се прегледат определенията на ВКС, издадени в общо събрание по силата на чл. 41 НЗ УС, за да се види колко минимален и незначителен е техният брой. Страхът от общото събрание – horror pleni – съ­ществува не само у нас. Той е познат навсякъде. От друга страна, обаче, достатъчно е да споменем само за определението на общото събрание, постановено по силата на чл. 41 НЗ УС, № 15 от 14 март 1925 г. (в Михайлов, О, с. 92), с което е разрешен въпросът за конкуренцията и правата на третите лица във връзка с различните титули за собственост, за да разберем колко благодатен може да бъде резултатът от едно сезиране на ВКС по реда на чл. 41 НЗ УС или по чл. 534 ЗГС.

Както вече изтъкнах, обсегът и компетентността на ВКС по наши местни причини и като израз на характерното за нашата епоха преливане на частното право в публичното е твърде стеснен, обаче, нашето време поставя пред ВКС, също както по време на Освобождението, големи историче­ски задачи.

Едната от тях е създаването на една ясна и едно­значна разграничителна линия между частното и публичното право, както и постигането на единство в правораздаването в областта на частното право (разбира се, тука е необхо­димо да се върнем към онова положение, което съществуваше у нас преди 1930 г., когато ВКС беше общ център и единна касационна инстанция).

Другата задача, пред която е изправен ВКС, е особено актуална с присъединението към България на старобългар­ските исторически земи: Добруджа, Тракия и Македония. С тези области към нас се присъединиха българи, които бяха живели при най-различни правни системи. Ние сме длъжни от тия области да направим едно цяло със стара България, а в такъв случай най-първи са въпросите на правната организация. Във Великобългарското пространство ние имаме нужда от един обновен правен ред и от едно друго правораздаване, което да е освободено от дефектите, които имаше в стара България, защото и неговата функция сега ще бъде много по-широка, много по-дълбока и по-творческа. И, на първо место, едно правораздаване, което да дава за това пространство разрешения прости, еднозначни и справедливи (с което и да създаде предпоставките за бъдещето общобългарско частно право). Пред тая най-голяма задача се намира нашето правораздаване и особено нашият Върховен съд в настоящия исторически момент.

СЪКРАЩЕНИЯ:

ВАС – Върховен административен съд.

ОС – Общо събрание.

опр. – определение.

р.390.1926.II – касационно решение № 390 от 1926 г. на II гражданско от­деление.

р.12.1940.II НО – касационно решение № 12 от 1940 г. на II наказателно отделение.

ЗБл. – Закон за благоустройството и пр.

ЗБОП – Закон за бюджета, отчетността и предприятията.

ЗЗД – Закон за задълженията и договорите.

ЗПрИп – Закон за привилегиите и ипотеките.

ЗТПС – Закон за трудовата поземлена собственост.

3Г – Закон за горите.

ЗН – Закон за наследството.

ЗЗС – Закон за заповедното съдопроизводство.

ЗИСС – Закон за имуществата, собствеността и сервитутите.

НЗ АП – Наредба-закон за административното правосъдие.

ТЗ – Търговски закон.

ЗСО – Закон за селските общини.

ЗЗН – Закон за защита на нацията.

ЗМ – Закон за мините.

ЗУС – Закон за устройство на съдилищата.

НЗ УС – Наредба-закон за устройство на съдилищата.

ЗЕС – Закон за етажната собственост.

ЗЛ – Закон за лицата

ЗД – Закон за давността.

33 – Закон за земите.

сб. 1929 – Сборник касационни решения за 1929 г.

оф. 1939 – Официален сборник касационни решения на гражданските отде­ления за 1939 г.

А.п. – Адвокатски преглед.

Бю – Българска юриспруденция.

Св – Съдийски вестник.

Юм – Юридическа мисъл.

Пр.Тр.Пр. – Преглед на трудово право.

Тр.Пр. – Трудово право.

Мешков, ЗЗД – Г. Т. Мешков и Кл. Мешков, Сборник касационни ре­шения по ЗЗД.

Мешков, ЗБОП – Г. Т. Мешков и Кл. Мешков, Сборник касационни решения по ЗБОП.

Мутафчиев, ЗИСС – Вл. Мутафчиев и Сл. Стоилов, Сборник касационни реше­ния по ЗИСС.

Симеонов, ТЗ – д-р К. Симеонов, Сборник касационни решения по ТЗ.

Мануилов, ЗЕС – Вл. Я. Мануилов, Сборник касационни решения по ЗЕС.

Мануилов, ЗПрИп – Вл. Я. Мануилов, Сборник касационни решения по ЗПрИп.

Д-р П. Шишков – Търговски закон (текст и касационна практика), 2 изд.

Игнатиев – Спиридон Игнатиев, Юриспруденция на ВКС.

Перфанов – В. Ж. Перфанов, Тълкуванията на ВКС по ЗГС.

Максимов, ЗД – Хр. Максимов, Закон за давността, разяснен с прак­тиката на ВКС.

Максимов, ЗЛ – Хр. Максимов, Закон за лицата, разяснен с прак­тиката на ВКС.

Браделов – Д. Браделов и Л. Сокеров, Съдебна практика по закони и правилници във връзка с устройството и функциите на градските и селски общини, част първа.

Михайлов, Р – В. Михаилов, Сб. от решенията на ВКС, общо събрание.

Михайлов, О – В. Михаилов, Сб. от определенията на ВКС, общо събрание.