Отчет за дейността на Висшия адвокатски съвет за периода 21. 02. 2003 г. 20. 02. 2004 г
Изтегляне 1 Mb.
|
| Списание „Адвокатски преглед” - брой 1-2 от 2004 г.
СЪДЪРЖАНИЕ СТАТИИ Продължаваното престъпление - Вероника Имова, съдия във Върховния касационен съд Принудително застрояване при режима на ЗУТ - Асен Запрянов, адвокат от Пловдив
Общо събрание на Висшия адвокатски съвет Отчет за дейността на Висшия адвокатски съвет за периода 21.02.2003 г. - 20.02.2004 г. Финансов отчет на главния секретар на ВАС за финансовата 2003 г., обхващаща периода 1.1.2003 г. - 31.12.2003 г. Доклад на Висшия контролен съвет за 2003 г. Отчетен доклад за дейността на Висшия дисциплинарен съд за периода 01.01.2003 г. - 31.12.2003 г. ХРОНИКА Новоизбрани адвокатски съвети 2004 г. XVI среща на Копаоничката школа за естествено право - Адвокатски преглед
Рецензия "Българската адвокатура 1878 - 2000", Петко Добчев Васил Т. Василев В правните списания Нови книги, постъпили в библиотеката на ВАС СЪДЕБНА ПРАКТИКА Върховен касационен съд - гражданска колегия Върховен касационен съд - наказателна колегия Продължаваното престъпление - Вероника Имова, съдия във Върховния касационен съд Продължаваното престъпление възниква в страните с континентално наказателно право като институт на теорията и практиката, а не по силата на закона. То не е било регулирано в обективното материално право нито на френската, нито на немската наказателноправна система, където е създадено първоначално. В тези страни продължаваното престъпление е разработено в доктрината и прилагано в практиката чрез аналогията на закона със законоустановените в материалното право съвкупности от престъпления. В повечето съвременни европейски правни системи – на Холандия, Италия, Швеция, Румъния, Македония, институтът се прилага, тъй като въпреки липсата на легална дефиниция продължаваното престъпление е разработено в теорията и юриспруденцията. В Германия съдебната практика и днес прилага продължаваното престъпление без изрична законова регламентация – то няма законово изражение в Общата част, а се визира като квалифициращо обстоятелство за отделни престъпления, извършени от престъпни групи. В италианския Наказателен кодекс (НК) наказуемостта на продължаваното престъпление е уредена след тази на съвкупностите от престъпления. По същия начин въпросът е решен и в холандския НК, където наказуемостта на продължаваното престъпление е формулирана в Общата част. В румънския и в македонския НК дефиницията на продължаваното престъпление също е дадена в Общата част, където е проведено разграничение между продължаваното престъпление и съвкупностите. През стогодишния период на действие на продължаваното престъпление у нас повече от седемдесет години то не е било законодателно уредено, а се е прилагало чрез аналогията на закона, като е било извеждано от съставите на съвкупностите, и по-специално от еднородната реална съвкупност. При създаването на първия Наказателен закон (НЗ) у нас през 1896 г. основополагащите принципи и институти на общата и специалната част са заимствани от унгарския и руския НЗ, които са търпели влиянието на немската и френската доктрина. В трудовете на Венелин Ганев, Никола Долапчиев, Никола Саранов, а по-късно и на Иван Ненов личи приемствеността от трудовете на учените от европейската наказателноправна школа за продължаваното престъпление. Теорията за престъплението и правната му характеристика, за деянието и основните му качества, законоустановеността на престъплението и наказанието, стадиите на извършването на престъплението, вината са от съществено значение за изследване на усложнените форми на осъществяване на деянието, развити от Фон Лист, Адолф Пренс и Шарл Романо. Според тези автори принцип в доктрината, а и в обективното наказателно право е, че деянието е еднократен акт в състава на едно престъпление. В труда си “Наказателно право. Обща и Особена част”, издаден през 1920 г., Фон Лист твърди, че “престъплението е деяние, изменение на външния свят, което може да се сведе до човешката воля... така че имаме ли налице само едно деяние, то имаме само едно престъпление”. Според него “и множеството деяния може да бъде разглеждано от законодателя и постановено под наказание като само за едно престъпление” (цит. съч, с. 167). Макар и да изтъква особената форма на обективно изражение на продължаваното престъпление като единна престъпна дейност въпреки множеството на престъпните прояви, Фон Лист го възприема не само като фактическо свойство и характеристика на деянието, а като усложнена форма на престъпна дейност, която трябва да е изрично заявена от законодателя (законоустановена). Забележителната метафора на Фон Лист, че ”Наказателният кодекс представлява Велика харта на Свободата” илюстрира възгледа му за законоустановеност на престъплението и наказанието, който стои в основата и на съвременното право. Наказателният кодекс изчерпва пределите на наказателната репресия, така че всяко вредене на дееца извън тези рамки е извън законовите основания и следователно е противоправно. Теорията за продължаваното престъпление като особен вид усложнена форма на престъпна дейност в рамките на множеството престъпления е основополагаща и в българската наказателноправна доктрина от началото на миналия век досега. Значителен принос в разработката на същността и характера на продължаваното престъпление и за формулиране на законовата му дефиниция в приетия през 1968 г. Наказателен кодекс има Иван Ненов. В коментара си “Наказателен закон, текст със синтез на юриспруденцията”, издаден през 1946 г., той посочва: “В основата на понятието за престъплението стои схващането му като за едно волево причинно изменение на външния мир, предизвикано чрез едно човешко деяние, което именно придава признака за единност на извършеното посегателство”. Той приема, че “очертаването на престъпното деяние като фактическо единство от отделните посегателства срещу един и същи обект на защита очевидно не е достатъчно да обхване всички възможни престъпни посегателства, които в своя обективен състав могат да се явят като резултат на една по-малко или повече многостранна фактическа дейност”. Пак според него “именно поради това, че с деянието се осъществява едно престъпно намерение, при съвпадане обекта и субекта на престъпното посегателство, било поради изричното повеляване на закона в този смисъл, извършеното може да се третира като единно престъпно деяние като израз на едно не само фактическо, но и юридическо схващане на единността”. Иван Ненов обосновава извода, че сложното фактическо единство не може да се прилага само поради този му признак, а трябва да бъде законоустановено. Противно обаче на доктрината, в практиката е действал другият принцип – на прилагането на продължаваното престъпление тъкмо поради фактическите му качества, иманентни за редица деяния, увреждащи или застрашаващи собствеността, правата на гражданите, стопанството и др. В този смисъл е и съдебната практика на Върховния касационен съд (ВКС). Според Р. №. 831-42-І “продължаваното престъпление представлява многократното осъществяване, чрез известни промеждутъци от време, но по един и същ начин, при един и същи по съдържание умисъл, насочен към едни и същи правни блага, на едно и също по състав престъпно деяние". Така са аргументирани също Р. № 438-38-І, Р. № 30-43-II, Р. № 649-41-II, Р. № 979-33-II, Р. № 913-40-II, Р. № 921-30-II и др. Общото разбиране за продължаваното престъпление според всички цитирани решения е, че при еднородното престъпление отделните деяния се схващат като един акт на волята на дееца (аргумент се черпи от едно от качествата на деянието – деянието като проява на един волеви акт), защото са свързани с общност на умисъла на дееца, еднаквост на извършването им (по начин, време, условия, средства) и еднаквост на обекта на посегателство, поради което те не съществуват отделно като самостойни наказуеми престъпления, както е при еднородната реална съвкупност, а съставляват едно престъпление, за което се определя едно наказание. Много подробно описание на понятието за продължаваното престъпление се съдържа в мотивите на Опр. № 78-40-ІІ, в което ВКС приема, че “за да може няколко отделни деяния да се признаят за едно продължаващо се деяние, необходимо е, от обективна страна всяко едно от тези деяния да е извършено по един начин, с еднакви средства, да са насочени към едно и също правно благо, тъй че никое от извършените деяния да не се явява като самостоятелно деяние, а да е като продължение на предшестващите го. От субективна страна, необходимо е да съществува общ умисъл за всички отделни деяния, насочени към общото правно благо”. Според тази практика продължаваното престъпление не се разкъсва и остава единно и неделимо и тогава, когато преди да е завършило, последва нов наказателен закон. Новият закон следва да бъде приложен независимо от това дали е по-лек или по-тежък от предходния, защото към момента на влизането му в сила е било завършено изпълнението на единното деяние, следователно – и на престъплението. А спрямо престъплението се прилага онзи закон, който е действал към момента на извършването му (чл. 2 НЗ – утв. с Указ № 43/2.02.1896 г., обн. ДВ., бр. 40/21.02.1896 г., отм. бр. 13/13.02.1951 г.). След приемането на Наказателния кодекс от 1968 г. през близо тридесетгодишният период, в който продължаваното престъпление се е прилагало като част от действащото право, е създадена забележителна съдебна практика на Пленума на ВС на НРБ, на ОСНК и на отделни състави на ВС на НРБ, респ. на ВКС до последвалата законодателна отмяна на текста с измененията на НК (ДВ., бр. 92/1987 г.). Тази практика продължава да е приложима и сега, защото не е изрично отменена с нови тълкувателни актове, които да са задължителни за органите на съдебната власт по силата на чл. 86, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Така че след законодателното възстановяване на разпоредбата на чл. 26 НК със ЗИДНК (ДВ., бр. 92/2002 г., в сила от 31.09.2002 г.). в същия вид, в който разпоредбата беше отменена, Постановление № 3/71 г. на ВС на НРБ продължава да се прилага със задължителна сила и запазва принципното си значение за съдилищата, прокуратурата и органите на разследването по отношение на практиката по тълкуване и прилагане на института на продължаваното престъпление. В Т. Р. № 2/99 г., постановено по тълкувателно н. д. № 2/98 г. ВКС прие, че след пълната и изрична отмяна на института на продължаваното престъпление със ЗИДНК (ДВ., бр. 62/1997 г.) то не може да се прилага в практиката. Основен аргумент на ВКС за този извод е, че възникналата законодателна празнина не може да се запълни с прилагането на закона по аналогия, което е окончателно законодателно премахнато с Наказателния кодекс от 1956 година. С императивната норма на чл. 46, ал. 3 във връзка с ал. 2 ЗНА (приет през 1973 г.) прилагането на наказателния закон по аналогия на закона и на правото относно обосноваване на наказателна отговорност е изрично забранено. Тази забрана съответства на основния принцип за законоустановеност на престъплението и наказанието в наказателноправната ни система, утвърден в чл. 5, ал. 3 от Конституцията на Република България, в чл. 7 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31.07.1992 г. (ДВ., бр. 66/14.08.1992 г.), в чл. 2, ал. 1 НК, в чл. 9, ал. 1 НК, в чл. 35, ал. 2 и ал. 3 НК. Тя съответства и на принципа на идентитета между еднократността на деянието и на престъплението, чийто престъпен състав то осъществява. Всяко престъпление е функция от извършването на едно деяние (независимо от юридическата формулировка в съответния престъпен състав, която определя многообразието на юридическите форми на неговото изпълнение). Според общата дефиниция на престъплението (чл. 9 НК) престъплението е отделно взето “деяние” (а не “деяния”). Такъв е законодателният подход и в следващите норми на Общата част на НК – чл. 10-13а НК, чл. 15 НК, чл. 16 НК, чл. 35, ал. 3 НК. Всички те имат предвид абсолютната корелация между деянието и престъплението. Изключение от този принцип е усложнената престъпна дейност, формулирана в нормата на чл. 26 НК (преди 8.08.1997 г. и след 31.09.2002 г.). В Особената част са посочени престъпленията с усложнена конструкция: престъпленията на системно извършване, продълженото престъпление, съставните престъпления, двуактните престъпления съдържат своята характеристика на усложнена престъпна дейност в юридическата формулировка на изпълнителното деяние – в признаците на обективната страна на съответния престъпен състав, който осъществяват. Всъщност в природата на продължаваното престъпление се съдържа законовата фикция, че едно престъпление може да се осъществи не само с едно, но и с няколко отделни деяния. Така на продължаваното престъпление се признава качество, което то от гледна точка на правната теория за корелативната зависимост между деянието и престъплението не притежава, т. е. придава му се характеристиката на едно престъпление, след като то всъщност представлява няколко престъпления, осъществяващи един или различни състави на едно и също престъпление. С прилагането на тази фикция, създадена от закона (а по-рано – от практиката), правното действие и правните последици на няколко деяния се приравняват на правното действие и правните последици на едно деяние. Ето защо, продължаваното престъпление не може да се разглежда само като обективна, фактическа особеност или свойство на деянието извън законоустановената, юридическа характеристика на престъплението. Най-малкото поради това, че в правото фикциите винаги са законови, законоустановеността на продължаваното престъпление е задължителна предпоставка за неговото прилагане в практиката. Макар да се състои от две или повече деяния, именно поради създадената от закона фикция за едно деяние с общ престъпен резултат, продължаваното престъпление не може да се изведе от съдържанието на елементите на престъпните състави на която и да било наказателноправна норма от Особената част на НК. Защото то самото представлява сложен от фактическа страна престъпен състав със специфична наказуемост, различна от тази, установена за всички останали престъпни състави. Те са подчинени на корелацията едно деяние – едно престъпление (независимо от това колко са юридически предвидените в Особената част форми на изпълнителното деяние) и затова за всяко от тях в закона е предвидено съответно наказание. Докато за всички усложнени форми на престъпна дейност (престъпления на системно извършване, съставни, двуактни, продължени престъпления) е характерно, че фактическото, обективното изражение на формата на извършване на деянието и юридическата формулировка на съответните престъпни състави в Особената част на НК за съответните видове престъпления, в които тя се изразява, не съдържат различия, то при продължаваното престъпление усложнената форма на проява на признаците на деянието от обективна и субективна страна винаги предпоставя предварителната им законоустановеност в Общата част на НК. С оглед на това в Т. Р. № 2/99 г., постановено по тълкувателно н. д. № 2/98 г. на ОСНК, се прие, че усложнените форми на извършване на деянието винаги могат да се изразят и в продължавано престъпление, докато продължаваното престъпление не може да се изрази (осъществи) чрез тях, т. е. обратното не е възможно поради осъществяването на продължаваното престъпление с повече от едно деяние, третирани от закона като едно престъпление. При останалите форми на усложнена престъпна дейност деянието винаги е едно, независимо от това дали то ще е усложнено с две съставни прояви, две или повече форми на изпълнение, или ще се осъществява системно, или пък непрекъснато за един период от време. Както се посочва в Т. Р. № 2/99 г., отменената норма на чл. 26 НК не само беше една точна дефиниция на продължаваното престъпление, но тя даваше юридическата характеристика на елементите на единното престъпление като сложен престъпен състав и определяше неговата наказуемост успоредно с другата форма на усложнена престъпна дейност – съвкупността. За наказуемостта на останалите усложнени форми на изпълнителните деяния (престъпления на системно извършване, съставно, продължено, двуактно престъпление) липсваше специална правна уредба в Общата част на НК. Тя не е и необходима, защото характеристиката на тези деяния произтича от установените елементи на обективната и субективната страна на престъплението, които формират юридическата конструкция на съответния престъпен състав. При действието на описаните принципи за законоустановеност на престъплението и наказанието и на забраната за прилагане на наказателния закон по аналогия ОСНК напълно законосъобразно прие, че продължаваното престъпление е неприложимо, щом не съществува в обективното право. Със ЗИДНК (ДВ., бр. 62/1997 г., в сила от 9.08.1997 г.) продължаваното престъпление отпадна от обективното ни наказателно право и се въведе институтът на разделното осъждане и за тези еднородни прояви на извършени престъпления при еднородна реална съвкупност, които при действието на продължаваното престъпление се наказваха като едно престъпление с един общ престъпен резултат. В името на бързината и ефективността на наказателната репресия срещу упоритите престъпни прояви, свързани с трайното увреждане и за продължителен период от време на едни и същи обществени отношения (най-често срещу собствеността, стопанството, личността на гражданите и др.), законодателят се отказа от идеята те да се наказват като едно престъпление. От мотивите към законопроекта и от дебатите в Народното събрание при обсъждането му на първо и второ четене стана ясна целта на законодателя, която почиваше на чисто прагматични съображения – целесъобразността при прилагането на закона надделя и измести самия закон. Вносителите на законопроекта за отпадане на продължаваното престъпление бяха на становище, че по този начин ще се улесни съдебната практика и най-вече – ще се избегнат процесуалните проблемни аспекти в нея. На преден план се излагаха аргументите, че с премахването на продължаваното престъпление ще се изкорени причината за забавянето на наказателните дела, тъй като ще отпадне императивната необходимост от включването на всички деяния в единното престъпление. Твърдеше се, че така ще бъде избегната възможността да се отменят влезлите в сила присъди и решения по реда на извънредните способи за отмяна (към онзи момент) – прегледа по реда на надзора до 1998 г., отменен със ЗИДНПК (ДВ., бр. 21/1998 г.), и по реда на възобновяването на съдебните актове – защото по делата, по които са разкрити нови престъпни деяния, принадлежащи към единното продължавано престъпление, винаги се налагаше отмяната на съдебните актове и връщането на делата за допълнително разследване. Според вносителите на законопроекта след отмяната на продължаваното престъпление то пак би могло да се прилага “според конкретния случай”, защото “трябва да се разглежда като фактическо качество на деянието”, а следователно юридическата формулировка не е задължителна предпоставка, за да бъде прилагано. Целта на законодателя беше правната материя да се сведе до условията, при които тя е била прилагана в съдебната практика преди приемането на НК от 1968 година. Още в т. 13 от мотивите на законопроекта на Министерския съвет е записано, че текстът на чл. 26 НК ”създава почти неограничени възможности за отлагане на наказателните дела”. Явна е идеята, че отмяната на продължаваното престъпление се цели не поради липсата на основание то да съществува в материалното право, а поради трудноситте в правоприлагането, които са довели до неефективност на наказателното правораздаване. От дебатите при гласуването на законопроекта е видно, че според законодателя органите на наказателното производство имат дискреция дали да прилагат продължаваното престъпление или не, т. е. дали да третират еднородните реални съвкупности като продължавано престъпление или да ги приемат за съвкупности с особеностите, които следват от това относно наказанието – налагане на едно наказание за цялостната престъпна дейност или на отделни наказания за всяко отделно престъпление. Очевидно беше намерението на законодателя преценката дали да се прилага продължаваното престъпление да се извършва във всеки конкретен случай и да е подчинена на бързината – то трябваше да отпадне, когато съществуват трудности по разкриване и осъждане на лицата, извършили множество престъпления, и да се прилага там, където няма да пострада бързината. Бързина – да, но къде оставаше законността след тази промяна в закона? Очакването беше, че въпреки отмяната на продължаваното престъпление то ще продължи да се прилага избирателно от органите на наказателното производство, когато това няма да затрудни производството. Очевидно се предполагаше, че ВКС чрез въвеждането на задължителна съдебна практика ще установи такова тълкуване на института, което да осигури приложението на продължаваното престъпление. По този начин би се възстановило прилагането на закона по аналогия и то дотолкова, доколкото това няма да затрудни практиката по разкриване и наказване на извършителите на този род престъпления. Но това означаваше ВКС да допише закона, каквото правомощие той няма, а заедно с това – да утвърди една незаконосъобразност. Настъпи масово объркване в практиката на съдилищата. То се отрази по цялата верига в процеса – включително и в работата на органите на досъдебното производство. Избирателно при еднородни съвкупности намираше приложение и продължаваното престъпление, макар да не съществува в закона, а в други случаи с разделното осъждане за еднородни престъпни деяния, извършени при условията на опасен рецидив, се налагаха наказания, които далеч надхвърлят изключенията от законоустановения максимум. Така наказанието “лишаване от свобода” може да бъде в рамките от три месеца до 20 години, а в изключението, предвидено в чл. 39, ал. 2 НК, максималният срок на наказанието “лишаване от свобода” достига 30 години – за особено тежки умишлен престъпления, предвидени в Особената част на НК, при замяната му от “доживотен затвор”, при множество престъпления по чл. 24 НК и чл. 27, ал. 1 НК. Практически изключенията, въведени в чл. 39, ал. 2 НК, се превърнаха не само в правило, но и го надхвърлиха, защото новоприетият текст, който замени чл. 26 НК, създаде възможност да се налагат отделни наказания, които се наслагваха за изпълнение и надвишаваха тези граници. Това означаваше, че практически не съществуват граници в размера на наказанието “лишаване от свобода” при разделното осъждане за престъпленията, извършени при опасен рецидив по чл. 26 (отм.) НК. Специалната норма на чл. 26 (отм.) НК спрямо съвкупността се явяваше и специална за чл. 39, ал. 2 НК. Тежестта на репресията надхвърляше целите на чл. 36 НК. Съдилищата прибягваха масово до прилагането на чл. 55 НК за деянията, извършени при опасен рецидив, за да смекчат със законни средства въведената по законодателен ред несправедливост. В други случаи съдилищата прилагаха продължаваното престъпление и за деяния, извършени в множество при опасен рецидив, без да имат законно основание за това. Преди Т. Р. № 2/99 г. инцидентно отделни състави на ВКС, повлияни от старата съдебна практика, продължаваха да прилагат продължаваното престъпление и при еднородни реални съвкупности, като приемаха, че за това е достатъчна фактическата връзка между деянията и не е необходима законово определена фикция за съществуването й. Мотивите за това приложение на закона се основаваха на аргумента, че продължаваното престъпление се разглежда като свойство на деянието, което се изразява в третирането като единни на множество отделни престъпни прояви, обединени помежду си от обективна и субективна страна, преследващи един престъпен резултат. Забравяше се обаче, че тези отделни престъпни прояви не са отделни телодвижения по въздействие върху обществените отношения, обект на престъпление, а са отделни деяния, т. е. престъпления, за които не е предвидена наказуемост като за едно престъпление. Признаваше се фактическата единност на еднородната реална съвкупност като съществуваща в продължавано престъпление, без да е налице юридическо основание за това. Тази практика се преодоля като неприложима поради нейната несъвместимост с принципите на материалното право. Тя нямаше аргументи в старата практика на съдилищата отпреди 1968 г., защото не можеше да се основава на отменените вече принципи за прилагане на наказателния закон по аналогия, след като в правото ни действат принципите за законоустановеност на престъплението и наказанието и забрана за въвеждане на наказателна отговорност по пътя на аналогията и тълкуването – по силата на Конституцията на Република България от 1991 г., чл. 5, ал. 3 и чл. 7, т. 1 ЕКПЧ, чл. 2, ал. 2 НК, чл. 9, ал. 1 НК, чл. 35, ал. 2 и ал. 3 НК. Действат и изричните забрани в чл. 46, ал. 3 във връзка с ал. 2 на Закона за нормативните актове (ДВ., бр. 27/1973 г.) за запълването на празнотите в наказателното право чрез правоприлагането по аналогия на закона или аналогия на правото, както и забраната по пътя на тълкуването да се създава наказателна отговорност. Връщайки се исторически назад във времето, установяваме, че съдебната практика и доктрина на старата юриспруденция и теоретична мисъл ни дават доказателства за изключително ерудирани постановки, за блестяща правна аналитичност при характеризирането на института на продължаваното престъпление като продукт на доктрината и практиката, прилагала института по аналогия на правото. Тази практика е създадена при съществуващи законови основания в материалното право, когато преди пълната кодификация с НК от 1968 г. е имало редица отделни закони, в които са се съдържали престъпни състави и наказания за тях. Аналогията при приложението на наказателноправните норми е била предвидена в Наказателния закон на Царство България (утвърден с указ от 2.02.1896 г. В чл. 1, ал. 3 (в сила от 7.04.1948 г.) НЗ се постановява, че ”ако едно деяние не е обявено изрично като престъпно, но е общественоопасно и по общия смисъл на закона е близко по състав с някое предвидено престъпление, съдът може да наложи на виновния наказанието, което е отредено за това престъпление”. По този начин съдът е разполагал с правомощието да уреди един изрично неуреден и непредвиден в закона случай с друг подобен, но предвиден в закона, като приложи определен престъпен състав и наказанието, предвидено в него. Аналогията е била проведена и в последващите наказателни закони като принцип за прилагане на наказателния закон в изрично неуредените от закона случаи по отношение на други такива, които имат уредба и са най-близки по смисъл. Така в чл. 2, ал. 2 (отменена с приемането на НК, обн. в. “Известия”, бр. 12/10.02.1956 г.). от Наказателния закон от 1951 г. (в сила от 13.03.1951 г., обн. в. “Известия”, бр. 13/1951 г.) се определя, че “престъпление е и онова общественоопасно и виновно извършено деяние, което макар и да не е предвидено изрично в закона, е близко по състав на някое от предвидените престъпления”. Пак в Наказателния закон от 1951 г. – в Общата част, в главата за наказанието, чл. 34, ал. 2 (отменен с приемането на НК, обн. в. “Известия”, бр. 12/02.56 г.) гласи, че ”в случаите на чл. 2, ал. 2 от Наказателния закон се взема предвид наказанието, което е предвидено за най-близкото по състав престъпление”. Показателна за този принцип на приложение на наказателния закон е и Наредбата-закон за снабдяване и цените (обн. ДВ. на 13.09.1945 г.). Съгласно чл. 52, ал. 3 (нова, обн. ДВ. от 10.10.1946 г.) от Наредбата-закон за снабдяване и цените, “за всички други деяния, които не са предвидени в настоящия закон, които са най-близки по състав на някое от съдържащите се в него престъпления и представляват обществена опасност, съдът може да наложи на виновния наказание по онзи член от настоящия закон, към състава на който извършеното деяние е най-близко…”. Поради съществуващата в закона възможност наказателният закон да се прилага по аналогия е намерило място в съдебната практика и Т. Р. № 34/1954 г. на ОСНК на ВС на НРБ, което вече от сегашна гледна точна е незаконосъобразно. С него за първи път се прави опит да се създаде задължителност на приложението на продължаваното престъпление, изведено в практиката, при липса на законовата му регламентация, по целесъобразност – то се е извеждало от правилата на еднородната реална съвкупност, като множеството деяния се е третирало за едно престъпление. В Т. Р. № 34/54 г. е посочено: ”При разглеждането на делата за престъпления против обществената собственост се констатира, че множество случаи на тия престъпления се изразяват чрез многократни присвоявания или кражби на суми или вещи, възлизащи често до голям размер. Третирането на тези отделни присвоявания или кражби като самостоятелни престъпления по начина, указан в чл. 39 от НЗ (напълно съответстващ на сега действащите норми на чл. 23-25 НК – б. а.) би било много формалистично и би направило защитата на социалистическата собственост недостатъчно ефикасна и понеже цялостното обхващане на такива кражби или присвоявания в единно престъпление не е уредено в закона, съдилищата прибягват до продължаваното престъпление…” В мотивите на това решение се приема, че “продължаваното престъпление е въпрос на факт”, а не на юридически израз на вид множество престъпления. В решението е прието изрично, че “продължавани са престъпленията, състоящи се от две или повече насочени към една и съща цел еднородни деяния, извършени през отделни промеждутъци от време и образуващи един основен престъпен състав…” Сега, от гледна точка на времето и на днешните принципи на наказателното право, изучавайки тази практика, можем само да осъзнаем каква еволюция в общественополитически, законодателен и философски аспект е претърпяло мисленето в доктрината и практиката на наказателното право, в това число и по отношение на продължаваното престъпление. С Т. Р. № 2/99 г. ВКС даде ясен отговор, че след отпадането на продължаваното престъпление е недопустимо последващото му приложение по аналогията. В т. 1 на решението категорично беше посочено, че “след заличаването на стария текст на чл. 26 от НК продължаваното престъпление не съществува в позитивното българско наказателно право, а действат само правилата на чл. 23-25 от НК за съвкупността, включително и специалната спрямо тях норма на чл. 26 от НК в редакцията й в сила от 8.08.1997 г.”, а в т. 2 на решението се приема, че “правилата за съвкупността се прилагат и спрямо еднородните престъпни деяния, независимо че те може да са осъществени в обективна или субективна връзка и приемственост помежду си.” Съдебната практика на ВКС посочи, че новата разпоредба на чл. 26 НК (в редакцията й със ЗИДНК, обн. ДВ., бр. 62/1997 г., в сила от 8.08.1997 г.) изключва разбирането, че продължаваното престъпление остава да съществува в правния мир. В този смисъл са и редица съдебни решения още преди приемането на тълкувателното решение – Р. № 105-98-ІІ, Р. № 23-98-ІІІ (публ. в БВКС, бр. 3-4/98 г.) и др. Става дума за директно и недвусмислено, а не мълчаливо и колебливо отменяване на съдържанието на стария чл. 26 НК. Това е така, защото със същата номерация беше въведена една специална норма, отнесена към общите правила на съвкупността, която ги изключваше напълно при прилагането им за деяния, представляващи множество престъпления, извършени при опасен рецидив. За тях правилата на съвкупността се изключваха изрично независимо от това дали множеството представлява еднородна или разнородна реална съвкупност, както и за идеалната съвкупност от престъпления. В Р. № 105-98-ІІ и в Р. № 23-98-ІІІ по категоричен начин беше изведено разбирането, че продължаваното престъпление обуславя утежняване на положението на подсъдимия. В този смисъл са Р. № 67-99-ІІ, Р. № 486-99-ІІ, Р. № 536-2000-ІІ, Опр. № 681-2000-ІІ, Опр. № 528-2001-I и др. В практиката си ВКС е приемал, че продължаваното престъпление в сравнение със съвкупността поначало обуславя утежняване на наказателната отговорност и наказателноправното положение на подсъдимия поради увеличаване на обема на обвинението в рамките на същия състав с наслагване на деянията и общественоопасните последици, а при резултатните престъпления – съвкупния престъпен резултат. Това сумиране на съставомерните признаци поначало води до преквалифициране на престъплението в по-тежко наказуемо – било поради това, че деянието се квалифицира в големи размери или особено големи размери, представляващо особено тежък случай, или поради натрупването на различни квалифициращи признаци, осъществяващи едновременно различни квалифицирани състави на престъплението. При продължаваното престъпление могат да станат наказуеми и няколко несъставомерни деяния – малозначителните деяния по чл. 9, ал. 2 НК, защото разглеждани като едно деяние, отделните прояви количествено могат да характеризират деянието като престъпление, което да бележи не само основния, но и квалифицирани състави на съответния вид престъпление. Следователно единното деяние има качествено нова характеристика за разлика от тези в съвкупността. Приложението на чл. 24 НК при съвкупността е само една възможност, докато продължаваното престъпление по посочените причини винаги утежнява положението на подсъдимия. От тази практика и при стриктното тълкуване на чл. 2, ал. 2 НК следва изводът, че в условията на отменянето на чл. 26 НК при заварените от закона случаи приложението на продължаваното престъпление за деяния, представляващи еднородна реална съвкупност, извършени при опасен рецидив преди отмяната на продължаваното престъпление, по-благоприятният закон е съвкупността, а не продължаваното престъпление, въпреки че дотогава този институт съществуваше в закона. За престъпленията, извършени при опасен рецидив, след отмяната на продължаваното престъпление и с въвеждането на разпоредбата за неприлагане спрямо тях на принципите на съвкупността, законът беше ясен и се прилагаше стриктно – съвкупността не намираше приложeние. При липсата на продължавано престъпление за деянията при опасен рецидив, извършени при действието на нормата на чл. 26 НК (в сила от 8.08.1997 г.), независимо от това, дали множеството престъпления са извършени в еднородна или в разнородна съвкупност, за всяко едно престъпление от множеството се налагаше отделно наказание – с отделно изтърпяване на всяко, без прилагане на правилата на чл. 23-25 НК. Поначало в цялост преди, а най-вече след Т. Р. № 2/99 г. практиката на ВКС остана категорична, че продължаваното престъпление не може да бъде въвеждано по пътя на аналогията или тълкуването въпреки отделни решения, неприемливи от гледна точка на развитите доводи. Неприемливо е например разбирането в Р. 539-98-І, че ”при новата редакция на чл. 26 НК не престава да съществува в правния мир продължаваното престъпление. С промяната само се предоставя възможността на органите на предварителното производство да преценяват дали да сезират съда за цялостната престъпна дейност на дееца или по прагматични съображения да я разделят”. Според този възглед органите на предварителното производство или съда имат широката дискреция да решат дали да квалифицират цялата престъпна дейност като продължавано престъпление или по целесъобразност да я разделят като съвкупност. Правоприлагащите органи обаче нямат нито конституционно, нито законово правомощие да прилагат закона по целесъобразност. Очевидно е, че ако би се приело такова решение, гражданите биха били поставени в неравностойно положение и така биха се накърнили техни конституционни права. Нещо повече – дори този подход да можеше да се приложи след отменяването на продължаваното престъпление, не би могло да се определи съответното наказание, защото и за неговата установеност се иска законодателно решение (чл. 35, ал. 3 НК), а чл. 26, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 НК (в редакцията преди 1997 г.) не съществуваше. По същите съображения е неприемливо и Р. № 461-98-ІІ, постановено преди приемането на Т. Р. № 2/99 г., според което и след отмяната на чл. 26 продължаваното престъпление продължава да съществува. Според решението е налице единно престъпление, когато фактически е извършено като две или повече деяния през непродължителни периоди от време и при еднородност на вината, независимо от това, че юридически продължаваното престъпление е отпаднало от правото. Използвани са отпадналите юридически критерии за признаците на продължаваното престъпление, отменени по законодателен път, и очевидно се извършва позоваване на фактически критерии, въз основа на които не може да възникне наказателна отговорност. Именно поради това не можеше чрез правоприлагането да се създава непредвидена в закона наказателна отговорност, а още повече, когато тя е по-тежка за дееца и от предвидената в закона – когато деянията в множеството не са извършени при опасен рецидив, а са множество еднородни деяния, извън случаите на рецидивна престъпност. При заварените от отмяната на продължаваното престъпление по чл. 26 НК (в сила от 8.08.1997 г.) деяния, извършени при действието на института на продължаваното престъпление (какъвто е случаят в Р. № 31-2000-III), се прилагаха в практиката правилата на чл. 2, ал. 2 НК, като се изхождаше от тежестта на наказуемостта при съотношението на продължаваното престъпление спрямо съвкупността. Известен е принципът, че аналогията на закона (извън недопустимостта на случаите за въвеждане чрез нея на наказателна отговорност и наказуемост) е мислима само “откъм добрата й страна” за дееца (“ин бонам партем”), и никога “откъм лошата й страна” (ин малам партем”), т. е. недопустимо е чрез аналогия да се вреди на дееца. Според Р. № 458-2000-І, когато съвкупността от опасно-рецидивни престъпления е възникнала след изменението на чл. 26 НК, не се прилагат правилата на чл. 23-25 НК, а наложените наказания се изтърпяват поотделно; според Р. № 326-2000-ІІ до изменението на чл. 26 НК продължаваното престъпление се наказва при условията на чл. 26 НК, в редакцията до 8.08.97 г., а когато престъпленията са извършени след това – те се наказват при условията на съвкупност, или наказанията се изтърпяват поотделно, ако престъпленията съставляват опасен рецидив. Наред с решаването на основния въпрос по приложението на продължаваното престъплението след отмяната му, в Т. Р. № 2/99 г. ВКС направи опит да даде за първи път тълкувание на деянието като качества и правна характеристика. Според Т. Р. № 2/99 г. “... в основата на понятието за престъплението стои схващането, че то е волево причинно изменение на външния свят, предизвикано поначало с едно деяние, придаващо признака за единност на извършеното. Деянието в неговата фактическа характеристика може да бъде извършено с повече от една прояви, осъществени последователно и в изпълнение на едно решение, предварително взето и непрекъснато подновяващо се в хода на проявлението им, при неизменна форма на вина. Обединяващото звено между отделните престъпни въздействия върху правно защитеното благо е запазването на относителното единство на неизменност на условията при които те се осъществяват... Всяка съществена промяна в тези условия би изключила възможността отделните прояви да се третират като елементи на едно усложнено деяние, а следователно и като отделно престъпление”. С това тълкуване беше преодоляно схващането, че и система от отдели прояви (“телодвижения” – по-стар термин) на престъпно посегателство върху един и същ, защитен от правото обект, могат да се разглеждат в рамките на едно деяние и да не се квалифицират като отделни деяния, а като едно престъпление. В случая обаче трябва да се докаже задължителното наличие на постоянното съответствие между тези прояви, което да е изразено в запазването на характеристиките на отделните прояви (относителното им трайно запазване като изражение) по време, място, начин и средства на въздействие на дееца върху застрашеното или уврежданото обществено отношение и при запазването на постоянното му субективно отношение към начина на въздействие върху предмета, който субектът възприема като едно цяло. Тогава и тези прояви трябва да се разглеждат като едно деяние. Например, кражбата на електромерите, при която е използван взлом и техническо средство при демонтажа на всяка една вещ, собственост на различни собственици, от общото табло в сградата на етажните собственици, която се изразява в отнемането на 10, 20… 40 или повече отделни вещи – електромери. Тя няма да се разглежда като отделни деяния, а като едно деяние – кражба, защото се е запазило именно относителното единство и неизменност на условията, при които то се осъществява – един субект, по едно и също време, място и начин на въздействие спрямо един и същ обект на посегателство. Така, отделните прояви са в пълен интегритет на едно деяние, а не на 10, 20 или повече деяния. В случая този интегритет на деянието по отношение на в един и същи отрязък от време отделни вещи от владението на различни собственици, но от едно и също място, не се променя от тяхната принадлежност към различни собственици. Става дума за единство, което не е идеална съвкупност, при която с едно деяние се осъществяват няколко отделни престъпления. Не е налице и еднородна реална съвкупност, защото тя се осъществява с няколко отделни деяния, а не с едно, както в случая. Остава единственият извод, че престъплението е едно, като е осъществено с едно единствено, макар и усложнено деяние. В този смисъл е Р. № 52-2002-I. Със ЗИДНК (ДВ., бр. 92/2002 г.) законодателят поправи една несправедливост при наказването на опасните рецидивисти и запълни осезаемата празнота в обективното право, като възвърна института на продължаваното престъпление. По този начин бяха възстановени и законоустановените граници между видовете на множеството престъпления и усложнената престъпна дейност. В т. 1 от мотивите към законопроекта за ЗИДНК (внесен в Народното събрание на 19.04.2002 г.) се твърди: “С възстановяването на стария текст на чл. 26 от НК се определя по-точно обхватът на приложение на чл. 23-25 от НК и се премахна една явна несправедливост по отношение на обвиняемите за престъпленията, представляващи опасен рецидив… С § 72 (има се предвид § 90 от ПЗРЗИНК – б. а.) се решава проблемът на вече осъдените с влезли в сила присъди при условията на досегашния чл. 26 от НК”. Фактът на пълното възстановяване на състава и наказуемостта на продължаваното престъпление в Общата част, отново в старата разпоредба на чл. 26 НК, поставя за решаване редица въпроси в няколко аспекта на правоприлагането. На първо място това е въпросът за приложимостта на по-благоприятния закон за заварените случаи на деяния по чл. 26 НК (отм.), представляващи опасен рецидив. Очевидно е, че по-благоприятният закон за заварените случаи на висящи осъдителни присъди за множество деяния, извършени при опасен рецидив, ще е съвкупността по чл. 23-25 НК, след като от 31.09.2002 г. отпадна пречката за прилагането й спрямо тях. В този смисъл са Р. № 450-2002-ІІ, Р. № 555-2002-ІІ. Тази практика обаче търпи критика от процесуален аспект с оглед на правомощията на касационната инстанция, защото ВКС не определя наказанията – той може само да ги намалява, а за да бъде определено или увеличено наказанието, ВКС следва да отмени въззивния акт и да върне делото за ново разглеждане. ВКС може да намалява наказанията във връзка с чл. 2, ал. 2 НК, но не може да налага наказания, дори и ако трябва да приложи по-благоприятния за дееца закон по реда на чл. 2, ал. 2 НК. Въпросът по чл. 23 НК е въпрос по съществото на делото и се решава по реда на чл. 299, ал. 1, т. 3 НПК от инстанцията по същество, каквато ВКС не е. Затова следва да се приеме, че от гледище на процесуалния закон ВКС няма правомощия да изменява въззивните решения, като налага наказания, т. е. не може да прилага в касационната инстанция за първи път правилата за наказуемост на съвкупността по заварените случаи, а трябва да отменява съдебните актове и да връща делата на въззивния съд за налагане на общото най-тежко наказание от съвкупността за престъпленията, извършени при опасен рецидив по невлезли в сила присъди и решения. При тези хипотези с прилагането на чл. 2, ал. 2 НК съдът не намалява наказанието, а “определя“ за първи път общото най-тежко наказание, поради което не би следвало в тази част на решението, като се избягва последващ инстанционен контрол, да се ограничи правото на страните на протест или жалба. За да бъде избегнато отменяването на целия съдебен акт – защото въпросът за наказанието не може да се отдели от въпроса за деянието и вината, касационната инстанция в отделни свои решения е прибягвала към отменяване на въззивните решения само в частта за приложението на чл. 26 НК (в сила до изменението му с ДВ., бр. 92/2002 г.), оставяла ги е в сила в останалата част и е връщала делото на въззивния съд само за определяне на общо – най-тежкото наказание за съвкупността по чл. 25 вр. чл. 23 НК по реда на чл. 304, ал. 1, т. 1 НПК. В този смисъл е Р. № 52-2002-І. Тази практика е издържана в духа на правомощията на касационната инстанция. Втората група въпроси са процесуалните аспекти на чл. 26, ал. 6 НК (в сила от 31.09.2002 г.). С предвиденото допълнение в ал. 6, пр. 2 на чл. 26 НК се ограничава възможността да се отменя присъдата и да се възобновява производството, ако “след внасянето на обвинителния акт в съда се извърши друго деяние” при условията на продължавано престъпление. С оглед елминиране на възможната злоупотреба с права и забавяне на процеса новата ал. 6, пр. 3 изрично изклучва приложението на продължаваното престъпление и за престъпления, “извършени преди внасянето на обвинителния акт, но невключени в него”. Разумът е бързина и ефективност на правораздаването и предотвратяване на опасността от връщане на делото за доразследване при всяко откриване на данни за неразследвано до момента деяние . част от продължаваното престъпление, като за постигането на тази цел законодателят е приел да се наруши принципът за разкриване на обективната истина. Тук се поставят критерии извън природата на продължаваното престъпление, като се разкъсва естественото му единство. Освен това се дава възможност на прокурора, по неконкролируем от съда начин, да се изключи от единното престъпление деяния, които са част от него и чието отделно преследване променя и тежестта на отговорността. Това поставя гражданите в неравно положение при проявена по-слаба активност за разкриване на обективната истина от страна на ръководно-решаващия орган в досъдебната фаза, нарушава чл. 6 от Конституцията на Република България и чл. 10 НПК. Така при еднакви материални предпоставки за отговорността им за продължавано престъпление, едни лица ще бъдат наказвани вместо за продължавано престъпление – за съвкупност. Приложението на § 90 ЗИДНК е само за влезлите в сила присъди и решения за деяния по отменения чл. 26 НК и не е в компетентността на съда. Съдът вече няма право на преценка по въпросите на наказанието, защото те не могат да се пререшават поради силата на “пресъденото нещо” по чл. 372 НПК. Стриктно погледнато, разпоредбата на § 90 ЗИДНК регламентира не реда за изтърпяване на наказание, а директно изменява по силата на закона наказание, наложено по съдебен ред. Законодателната власт изземва функциите на независимата съдебна власт и пререшава въпроси, които са от компетентността на съда. Остава открит въпросът какво регламентира § 90 ЗИДНК – изменение или изпълнение на влязла в сила присъда? Ако е второто, в който смисъл е и духът на законопроекта, материята трябваше да намери регламентация в НПК в Част четвърта – “Производства във връзка с изпълнение на наказанието”. Несъмнено след натрупаните при приложението на чл. 26 НК (в сила до отменяването му с ДВ., бр. 92/2002 г.) проблеми с наказуемостта на деянията, извършени при опасен рецидив, законодателят се е стремял към възстановяване на справедливостта, но с цената на нарушаване на конституционни принципи, което следва да се преодолее чрез сезиране и произнасяне на Конституционния съд. В касационната практика е приета непротиворечиво невъзможността за пререшаването на случаите, когато лицата са осъдени при опасен рецидив с влезли в сила присъди или решения преди влизането в сила на § 90 ЗИДНК (ДВ., бр. 92/2002 г.) за деяния, извършени при действието на чл. 26 НК (в сила от 8.08.1997 г. до отмяната му с ДВ., бр. 92/2002 г.). Тези осъдени лица изтърпяват наказание за всяко осъждане, но не повече от предвидения в закона максимален размер за най-тежкото от престъпленията, за които са осъдени. Действието на правилото “нон бис ин идем” – чл. 21, ал. 1, т. 6 НПК, не допуска да се преразглеждат вече решените случаи по отговорността на лицата за деяния, извършени при опасен рецидив при условията на отменения чл. 26 НК. В този смисъл е Р. № 528-2002-I, според което осъденият за 17 документи измами, извършени през периода на действието на чл. 26 НК (преди изменението с ДВ., бр. 92/2002 г.) при опасен рецидив, на когото по реда на чл. 304, ал. 1, т. 1 НПК правилно е отказано прилагане на чл. 23-25 НК, не може да иска преразглеждане на искането за кумулация. Поначало по висящите производства в тези случаи ще се прилага § 90 ЗИДНК, а не чл. 2, ал. 2 НК. В този смисъл е и Р. № 37-2003-III, в което съдът е приел, че след като деянията са извършени при действията на чл. 26 НК (в редакцията от 8.08.1997 г.) при опасен рецидив и за тях има влезли в сила отделни присъди преди отмяната на чл. 26 НК (ДВ., бр. 92/2002 г.), въззивният съд правилно е оставил без уважение молбата за кумулиране на наказанията по тях, независимо от това, че производството по чл. 304 НПК е образувано след влизане в сила на ЗИДНК (ДВ., бр. 92/2002 г.), с който е отменен чл. 26 НК. Законосъобразна е прието в решение по н. д. № 660/2003 г. на І н. о., че за съвкупност от престъпления, извършени при условията на опасен рецидив, когато една от присъдите е влязла в сила след 30.09.2002 г. (т. е. след отмяната на чл. 26 НК в редакцията от 8.08.1997 г.), не се прилага § 90 ЗИДНК (ДВ., бр. 92/2002 г.), а принципът на чл. 2, ал. 2 НК, и наказанията се групират по реда на чл. 23-25 НК. С възстановяването на продължаваното престъпление в НК се запазва възможността за приложението на заварената съдебна практика преди отмяната на чл. 26 НК (в редакцията до 8.08.97 г. – Т. Р. № 3/71 г.; Т. Р. № 52/88 г.; както и принципното значение на решенията на ВКС, като например Р. № 618-91-ІІ относно тълкуването на понятието “непродължителен период от време”. Препоръчително е съдебната практика да се насочи към по-ограничително тълкуване на понятието “непродължителен период от време”, като се стесни периодът от време между отделните деяния. Би било правилно той да е по-малък от една година, защото иначе се разкъсва еднаквото отношение на дееца към условията на единното престъпление, извършвано чрез отделните деяния. Диалектически и материалистически, под понятието ”една и съща обстановка” не може да се разбира запазването й непокътната в два различни момента, защото това е невъзможно – както твърдят древните гърци, “никой не може да се изкъпе два пъти в една и съща река”. Под “една и съща обстановка” според Т. Р. № 3/71 г. трябва да се разбира “един и същи траен повод, едно и също трайно отношение, а не сходност на ситуациите” – място, време, начин, средство на въздействие върху обекта, респ. върху предмета на престъплението като елемент на неговия обект. По този начин продължаваното престъпление се явява обусловено от обективната наличност на връзката между отделните деяния по описаните признаци – деецът запазва онова фактическо единство, при което е започнал да върши едно и също по вид престъпление. Следва да има ако не пълна тъждественост, то много близка идентичност на фактическото изражение на обективните признаци на отделните деяния. Това тълкуване не винаги се отчита от правоприлагащите органи, които понякога дават по-широка или по-тясна трактовка на обективните признаци на отделните деяния и поради това се стига до нееднакво третиране на отделните признаци на продължаваното престъпление. В тази връзка практиката може да преосмисли досегашните постановки по обема на тълкуването на някои от признаците на продължаваното престъпление, дадени в Т. Р. № 3/71 г. и Т. Р. № 52/88 на ОСНК на ВС с оглед на адекватното им приложение, наложено от динамиката на обществените отношения, отразяваща състоянието на престъпността, с цел постигане на поставената в чл. 1 НК задача на кодекса за ефективна защита на обществото от престъпни посегателства. Принудително застрояване при режима на ЗУТ - Асен Запрянов, адвокат от Пловдив ЗУТ не съдържа изрични разпоредби относно принудително застрояване на съсобствен поземлен имот, предназначен за малкоетажно или средноетажно задстрояване така, както бе регламентирано от ЗТСУ – чл. 58, ал. 1 и от ППЗТСУ – чл. 241 – 245. Само предходната разпоредба на пар. 12 от ПР на ЗУТ предвижда да се довършат по досегашния ред (т.е. по реда на ЗТСУ – отм.) започнатите производства по одобряване на инвестиционните проекти и издаване на разрешения за строеж до влизане в сила на ЗУТ, т.е. до 31.03.01 г. А това означава, че започнатите производства по принудително застрояване на общ парцел се довършват по гореуказания начин. Същото важи и за случаите по пар. 6, ал. 3 от ПР на ЗУТ (ред. ДВ, бр. 41 от 24.ІV.2001 г.), а именно – за случаи на проекти за ПУП, внесени за обявяване до 31.V.01 г. Остава без определен отговор въпросът възможно ли е принудително застрояване на съсобствен поземлен имот при хипотезата, че не се касае до започнато производство по смисъла на пар. 12 от ПР на ЗУТ или за проекти за териториалноустройствени планове, общи и подробни градоустройствени планове и кадастралните планове към тях, внесени за обявяване СЛЕД 31.V.2001 г. В “Коментар на Закона за устройство на територията” – С. Ковачев, С., 2001 г. въпросът изобщо не се разглежда. В “Коментар на Закона за устройство на територията, критически анализиран и популярно интерпретиран” – Вл. Петков, С., 2002 г., с. 120 – 132, както и в публикацията на същия автор в сп. “Административно правосъдие” – бр. 1/2003 г. – “Post Mortem – за чл. 58, ал. 1 ЗТСУ – отм.” е застъпено становище, че парцелите по чл. 58, ал. 1 ЗТСУ са били поделяеми обекти, както и че ЗУТ изобщо не възприема идеята на цитирания текст за принудително застрояване на общ парцел – УПИ. Публикацията обаче завършва с препоръка “де леге ференда” – “Вън от съмнение ми се струва обаче потребността от норма в ЗУТ, която да бъде коректив на въведената в него безгранична свобода в преценката на съсобствениците дали да дадат съгласие за застрояването на общия парцел”. Без да влизаме в подробна преценка на застъпените становища в горните трудове, намираме за необходимо да спрем вниманието върху съдържанието и обхвата на понятието “принудително застрояване”, установено в нашата правна действителност още от 1949 г. – със Закона за жилищното строителство и стопанисване на жилищния фонд, продължено с ППИНМ, ППЗПИНМ, ЗТСУ и ППЗТСУ. Във връзка с това в правната доктрина (и в практиката ) се застъпи широко възможността за принудително застрояване, мотивирана от становището за неделимостта на парцела по чл. 58, ал. 1 ЗТСУ. Намирам, че тази неделимост следва и от разпоредбата на чл. 34, ал. 1 предл. последно ЗС (неделимост на вещта предвид предназначението й), какот и от чл. 57, ал. 2 от Конституцията – недопустимост да се злоупотребява с права, вкл. И с правото на собственост, ако така се накърняват права или законни интереси на други (тук правата на собственика). Не е оправдано общият парцел да се изнася на публична продан при делба, щом като в него могат да се изградят толкова обекти, колкото са съсобствениците. Още повече молителят строи пръв (вж. чл. 245, ал. 1 ППЗТСУ) и извършва най-трудните строително-монтажни работи. До този извод в крайна сметка стига и уважаваният автор – проф. д.ю.н. Вл. Петров. В цитираната негова монография за ЗУТ се съдържа и една крилата мисъл, която споделяме: “проверената английска максима, че най-лошият закон след дългогодишно приложение се оказва хубав и добър” – ц.с. стр. 19. Не следва ли в същия дух да се приеме, че независимо от липсата на изрично упоменаване в ЗУТ на възможността за принудително застрояване на общ поземлен имот, който може да бъде характеризиран като такъв по чл. 58, ал. 1 ЗТСУ – отм., установената практика от 1949 г. насам за принудително застрояване обоснова същата възможност и по ЗУТ? Изтегляне 1 Mb. Сподели с приятели:
|