Ге­ро­ят и не­го­во­то вре­ме

Ге­ро­ят и не­го­во­то вре­ме

„Дра­ма­та на ис­то­ри­ка на но­во­то вре­ме е, че мно­го чес­то е при­ну­ден да дър­жи в ръ­це­те си от­ря­за­на­та гла­ва на соб­с­т­ве­ния си ге­рой.“

Всич­ко, ко­е­то е ос­та­вил ис­то­ри­кът Ка­бак­чи­ев, сви­де­тел­с­т­ва за ха­рак­тер. Той (юрис­тът по об­ра­зо­ва­ние) е съв­сем на­яс­но, че в па­мет­та на бъ­де­ще­то не се вли­за през зад­ния вход на ис­то­ри­я­та. И че ни­как­ви ад­во­кат­с­ки пле­до­а­рии, заб­ра­ве­ни али­неи и по­ли­ти­чес­ки спо­ра­зу­ме­ния не мо­гат да про­ме­нят ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на не­за­ви­си­мо от лич­ни­те же­ла­ния и пар­тий­ни­те ре­ше­ния. „На­пи­сах ис­ти­на­та и не­ка пре­жи­вя­но­то да бъ­де мо­ят ад­во­кат“­ то­ва е ве­ру­ю­то на ис­то­ри­ка Ка­бак­чи­ев. „Бо­рих се за сво­я­та ка­у­за и са­мо ис­ти­на­та мо­же да ме оп­рав­дае“ то­ва е ве­ру­ю­то на ге­роя Ка­бак­чи­ев.

Бор­ба за ис­ти­на­та, ис­ти­на­та за бор­ба­та... Ге­ро­ят на вре­ме­то, вре­ме­то на Ге­роя. И та­ка до 6 ок­том­в­ри 1940 го­ди­на – де­ня на фа­тал­ния тре­ти ин­султ.

На гро­ба му про­из­на­сят ре­чи Ан­тон Ива­нов и Ва­сил Ко­ла­ров. Ди­мит­ров, при­ко­ван на бол­нич­но лег­ло, из­п­ра­ща раз­въл­ну­ва­но пис­мо. Ка­за­ни са мно­го сил­ни и вер­ни ду­ми, при­ме­се­ни с гуз­ност. За­що­то най-близ­ки­те му съ­рат­ни­ци и при­я­те­ли съз­на­ват, че ако ги бя­ха ка­за­ли нав­ре­ме, ин­сул­тът мо­же­ше да не се със­тои. Оста­на­ло­то е в ду­ха на пар­тий­на­та ан­т­ро­по­фа­гия: след ка­то е изя­ла по­ред­но­то си че­до, пар­ти­я­та му от­да­ва всич­ки по­чес­ти, ко­и­то му е от­не­ла при­жи­ве.

Пъ­тят към на­род­на­та Гол­го­та на 8 сре­щу 9 юни 1923 го­ди­на тръг­ва от „тай­на­та ве­че­ря“ в до­ма на ге­не­рал Ру­сев. Бъ­де­щи­те ми­нис­т­ри от пра­ви­тел­с­т­во­то на Алек­сан­дър Цан­ков при­е­мат окон­ча­тел­ния текст на ма­ни­фес­та си към бъл­гар­с­кия на­род и раз­п­ре­де­лят ми­нис­тер­с­ки­те крес­ла меж­ду Алек­сан­дър Цан­ков (ръ­ко­во­ди­тел на „На­род­ния сго­вор“), пред­се­да­те­ля на Во­ен­ния съ­юз полк. Иван Въл­ков, ген. Иван Ру­сев, Хрис­то Кал­фов и со­ци­ал­де­мок­ра­та Ди­мо Ка­за­сов. Прев­ра­тът е под­гот­вен ста­ра­тел­но. Во­ен­ни­ят съ­юз, Съ­ю­зът на за­пас­ни­те офи­це­ри, „На­род­ни­ят сго­вор“, Со­ци­ал­де­мо­кра­ти­чес­ка­та пар­тия, На­ци­о­нал­ли­бе­рал­на­та пар­тия, част от ръ­ко­вод­с­т­во­то на ВМРО са в бой­на го­тов­ност. Бо­рис Сак­с­ко­бург­гот­ски нап­рег­на­то очак­ва в дво­ре­ца Вра­на раз­воя на съ­би­ти­я­та, за да бла­гос­ло­ви или да от­вер­г­не прев­ра­та.

Ня­кол­ко ча­са по-къс­но войс­ко­ви­те час­ти, пред­вож­да­ни от за­пас­ния ге­не­рал Ве­лис­лав Ла­за­ров и за­пас­ния пол­ков­ник Да­мян Вел­чев, арес­ту­ват ми­нис­т­ри­те на БЗНС и прев­зе­мат дър­жав­ни­те уч­реж­де­ния. В три ча­са през нощ­та елек­т­ри­чес­ко­то ос­вет­ле­ние е спря­но в сто­ли­ца­та – знак, че как­во­то е тряб­ва­ло да ста­не, е ста­на­ло.

АЛЕК­САН­ДЪР ЦАН­КОВ: „Не след дъл­го Цар Бо­рис, сму­тен, се яви. Поз­д­ра­вих­ме се мъл­ча­ли­во, но поч­ти­тел­но му се пок­ло­них­ме. По­ка­ни ни да го пос­лед­ва­ме в ра­бот­ния му ка­би­нет. Вля­зох­ме са­мо три­ма­та: аз, Ди­мо Ка­за­сов и Бо­ян Сми­лов. Сто­ях­ме ня­кол­ко ми­ну­ти пра­ви. Аз за­поч­нах: „Ва­ше Ве­ли­чес­т­во, ар­ми­я­та в из­пъл­не­ние на своя оте­чес­т­вен дълг ре­ши да от­с­т­ра­ни пра­ви­тел­с­т­во­то на Алек­сан­дър Стам­бо­лийс­ки; под­на­ся­ме Ви ука­зи­те за при­е­ма­не ос­тав­ка­та на ста­ро­то пра­ви­тел­с­т­во и наз­на­че­ни­е­то на но­во­то, ко­е­то ще имам чес­та с ви­со­чай­ше одоб­ре­ние да пред­се­да­тел­с­т­ву­вам. Мо­ля, Ва­ше Ве­ли­чес­т­во, да одоб­ри на­ло­же­на­та про­мя­на.“ (Ал. Цан­ков. Бъл­га­рия в бур­но вре­ме. С., 1999, с. 180 )

БО­РИС III: Указ № 11, из­да­ден и под­пи­сан в дво­ре­ца „Вра­на” на 9 юни 1923 г.:

„Пос­та­но­вих­ме и пос­та­но­вя­ва­ме:

1. Да при­е­мем ос­тав­ка­та на пред­се­да­те­ля на Ми­нис­тер­с­кия съ­вет и ми­нис­тър на вън­ш­ни­те ра­бо­ти и из­по­ве­да­ни­я­та г-н Алек­сан­дър Стам­бо­лийс­ки.“ (Из­во­ри за бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия. С., 1994, с. 355)

Съ­щия ден ла­ви­на­та на на­род­ния гняв по­ми­та Бъл­га­рия.

То­ва са фак­ти­те. И ни­как­во зна­че­ние ня­мат по-сет­неш­ни­те ме­мо­ар­ни увър­та­ния на те­ма „Ца­рят де­мок­рат и за­го­вор­ни­ци­те дик­та­то­ри“. Още на 9 юни всич­ки са на­яс­но, че без ви­со­чай­ша­та бла­гос­ло­вия на прев­ра­та ни­кой не би пос­мял да из­ве­де войс­ка­та от ка­зар­ми­те. За­то­ва пош­ло­то по­ли­ти­чес­ко либ­ре­то „Ца­рят не е ис­кал, но е бил при­ну­ден да се съг­ла­си“ та­ка и си ос­та­ва без му­зи­ка.

„Пос­та­но­вя­ва­ме и пос­та­но­вих­ме“. Точ­ка и под­пис. Ду­хът е пус­нат от бу­тил­ка­та. За­поч­ва пър­во дейс­т­вие на граж­дан­с­ка­та вой­на в Бъл­га­рия с всич­ки­те ú пред­ви­ди­ми пос­лед­с­т­вия: сто хи­ля­ди мъ­же граб­ват брад­ви­те, ви­ли­те и тро­фей­ни­те ман­ли­хе­ри. Над шес­т­с­то­тин от най-ак­тив­ни­те по­ли­ти­чес­ки дей­ци на БЗНС са уби­ти. Пет дни по-къс­но си­нът на Фер­ди­нанд Ли­си­ца­та ли­це­мер­но ще за­я­ви при из­вес­ти­е­то за от­ря­за­на­та гла­ва на Алек­сан­дър Стам­бо­лийс­ки: „Le pauvre grand homme! Той ста­на мъ­че­ник и със смърт­та си опо­зо­ри но­вия ре­жим. Как­во мръс­но де­ло!“. И, раз­би­ра се, ни­кой ня­ма да по­вяр­ва на спек­та­къ­ла във Вра­на. На­ро­дът знае кой е по­ръ­чал убийс­т­во­то, а кръ­во­ло­кът Цан­ков по-къс­но ще го опо­вес­ти пуб­лич­но: „... Уби­е­цът бе­ше са­мо ед­но оръ­дие на ца­ря... убе­ден съм, че той е из­вър­шил то­ва по по­ръ­че­ние на ца­ря.“

В на­ве­че­ри­е­то на прев­ра­та той е за­ет с ру­тин­ни­те си за­дъл­же­ния на по­ли­ти­чес­ки сек­ре­тар на ЦК на БКП (тес­ни со­ци­а­лис­ти). В На­род­ния дом е нас­ро­че­на пар­тий­на ве­че­рин­ка и той пи­ше сло­во­то. Сут­рин­та на 9 юни Хрис­то Ка­бак­чи­ев свик­ва спеш­но за­се­да­ние на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет, в ко­е­то учас­т­ват чле­но­ве­те на Кон­т­рол­на­та ко­ми­сия и пар­ла­мен­тар­на­та гру­па. Ре­ше­ни­е­то е взе­то еди­но­душ­но: не­ут­ра­ли­тет. Ня­кол­ко ча­са по-къс­но „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ пуб­ли­ку­ва по­зи­ва на ЦК на БКП, на­пи­сан от не­го: „Но­во­то пра­ви­тел­с­т­во, съз­да­де­но чрез во­е­нен прев­рат, ид­ва да за­мес­ти ед­на во­ен­но-по­ли­цейс­ка дик­та­ту­ра, тая на сел­с­ка­та бур­жо­а­зия, с дру­га во­ен­но­фа­шис­т­ка дик­та­ту­ра, тая на град­с­ка­та бур­жо­а­зия...“ В спе­ци­ал­но пис­мо до мес­т­ни­те пар­тий­ни ор­га­ни­за­ции Ка­бак­чи­ев още вед­нъж дек­ла­ри­ра: „На­ша­та пар­тия ня­ма да да­де под­к­ре­па ни­то на ста­ро­то, ни­то на но­во­то пра­ви­тел­с­т­во и ня­ма да взе­ме учас­тие във во­ен­ни­те дейс­т­вия във въ­о­ръ­же­на­та бор­ба меж­ду град­с­ка­та и сел­с­ка­та бур­жо­а­зия.“

И ако е имал ня­как­во съм­не­ние до то­зи мо­мент, след сре­ща­та си с Дя­до­то по обед на съ­щия ден Ка­бак­чи­ев ве­че раз­по­ла­га с аб­со­лют­но еди­но­ду­шие по ре­ше­ни­е­то за не­ут­ра­ли­те­та. „На моя въп­рос, как­во е не­го­во­то мне­ние, Д. Бла­го­ев без ни­как­во ко­ле­ба­ние от­го­во­ри: „На­ша­та пар­тия не мо­же ина­че да пос­тъ­пи, тя не мо­же да взе­ме дру­га по­зи­ция.“ (Спо­ме­ни на Хр. Ка­бак­чи­ев)

По-на­та­тъш­ни­те съ­би­тия са из­вес­т­ни. Де­сет­ки хи­ля­ди мъ­же от­ча­я­но се про­ти­во­пос­та­вят на прев­ра­та­д­жи­и­те. Се­ля­ни и граж­да­ни. Зе­ме­дел­ци и ко­му­нис­ти. В Пле­вен­с­ко над два­де­сет хи­ля­ди въс­та­ни­ци бло­ки­рат ок­ръ­га. Сто­ти­ци уби­ти, хи­ля­ди зат­во­ре­ни. Са­мо в Со­фия и в го­ле­ми­те гра­до­ве ца­ри при­вид­но спо­койс­т­вие.

Бро­е­ни дни по-къс­но Ка­бак­чи­ев ще тър­си но­ви ар­гу­мен­ти за пра­во­та­та на лич­на­та си по­зи­ция. Въп­ре­ки на­ме­са­та на ге­не­рал­ния сек­ре­тар на Ко­мин­тер­на Ва­сил Ко­ла­ров и гнев­ни­те ука­за­ния на Из­пъл­ни­тел­ния ко­ми­тет на Ко­му­нис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал. Ко­ла­ров ги за­пис­ва в бе­леж­ни­ка си: „На 9 юни не е би­ла умес­т­на и це­ле­съ­об­раз­на ни­как­ва на­ме­са на Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия в съ­би­ти­я­та ни­то съв­мес­т­но със Зе­ме­дел­с­кия съ­юз, ни­то са­мос­то­я­тел­но от стра­на на Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия. На­род­ни­те ма­си би­ли от­в­ра­те­ни от те­ро­рис­ти­чес­кия ре­жим на зе­ме­дел­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во, от ко­руп­ци­я­та на Зе­ме­дел­с­кия съ­юз, от раз­ло­же­ни­е­то на друж­баш­ка­та власт, по­ра­ди ко­е­то те не по­же­ла­ли да се би­ят в за­щи­та на пра­ви­тел­с­т­во­то на Стам­бо­лийс­ки и фак­ти­чес­ки не се на­диг­на­ли на бор­ба. Но те съ­що та­ка не би­ли под­гот­ве­ни за бор­ба в име­то на ед­но ра­бот­ни­чес­ко-сел­с­ко пра­ви­тел­с­т­во, тъй ка­то тоя ло­зунг не бил дос­та­тъч­но още по­пу­ля­ри­зи­ран в тях­на­та сре­да.“

И още: „Най-пос­ле­до­ва­те­лен за­щит­ник на де­ве­то­юн­с­кия курс бе­ше Хрис­то Ка­бак­чи­ев... Дру­га­ри­те То­дор Пет­ров и Ге­ор­ги Ди­мит­ров обяс­ня­ва­ха, че по тях­но раз­би­ра­не на 9 юни пар­ти­я­та е за­е­ла из­чак­ва­тел­на по­зи­ция в пър­вия мо­мент, но с ре­ше­ние да се на­ме­си ак­тив­но в бор­ба­та сре­щу прев­ра­та­д­жи­и­те в един след­ващ мо­мент, ко­га­то се ви­ди как ще ре­а­ги­рат ма­си­те... Ди­ми­тър Бла­го­ев съ­що от­с­то­я­ва­ше по­зи­ци­и­те на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет и бе­ше сил­но ра­зя­до­сан на Из­пъл­ко­ма на Ко­мин­тер­на за не­го­во­то пря­ко об­ръ­ще­ние към ра­бот­ни­ци­те и се­ля­ни­те в Бъл­га­рия.“ (Ва­сил Ко­ла­ров. Спо­ме­ни. С., 1968, с. 529-­532)

През ав­густ мо­но­лит­но­то един­с­т­во на при­вър­же­ни­ци­те на не­ут­ра­ли­те­та е раз­би­то. Те­ро­рът, жер­т­ви­те, кръв­та и нас­то­я­тел­ни­те въп­ро­си на ре­до­ви­те чле­но­ве на Зе­ме­дел­с­кия съ­юз „За­що не ни под­к­ре­пих­те, за­що ни изос­та­вих­те?“ не­у­мо­ли­мо изис­к­ват от­го­вор. И ако лич­но­то и по­ли­ти­чес­ко­то чес­то­лю­бие на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет до­ня­къ­де е от­с­то­я­но сре­щу драс­тич­на­та на­ме­са на Ко­мин­тер­на, жи­ви­ят жи­вот изис­к­ва бър­за про­мя­на на кур­са: еди­нен фронт на ко­му­нис­ти и зе­ме­дел­ци, ре­ши­те­лен от­пор на прев­ра­та­д­жи­и­те. Ра­бот­ни­чес­ко-сел­с­ко пра­ви­тел­с­т­во чрез но­во въ­о­ръ­же­но въс­та­ние то­ва е ре­ше­ни­е­то на за­се­да­ни­е­то на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на 5 7 ав­густ 1923 г. И не­за­ви­си­мо че са­мо пре­ди бро­е­ни дни в спе­ци­ал­на ре­зо­лю­ция се пре­пов­та­рят те­зи­те за „един­с­т­ве­но­то пра­вил­но ре­ше­ние“, а по­зи­ци­я­та на Ко­мин­тер­на се обя­вя­ва за „не­точ­на и не­дос­та­тъч­но ос­ве­до­ме­на“, пар­ти­я­та по­е­ма по нов път.

За Ка­бак­чи­ев но­ви­ят курс на пар­ти­я­та не под­ле­жи на съм­не­ние. Той, по­ли­ти­чес­ки­ят сек­ре­тар на ЦК, е в ос­но­ва­та на под­го­тов­ка­та на Сеп­тем­в­рийс­ко­то въс­та­ние. Под не­го­во ръ­ко­вод­с­т­во се из­ра­бот­ва стра­те­ги­чес­ки­ят план на бо­е­ве­те. Оси­гу­ря­ва оръ­жие и му­ни­ции, при­е­ма ку­ри­е­ри от ця­ла­та стра­на, пи­ше по­зи­ви и об­ръ­ще­ния към оце­ле­ли­те ли­де­ри на Зе­ме­дел­с­кия съ­юз. Той во­ди пре­го­во­ри­те с Пет­ко Д. Пет­ков за един­ния фронт. Та­зи трес­ка­ва дей­ност е при­ме­се­на с ня­как­ва бо­лез­не­на ду­хов­на енер­гия, ка­тар­зис и дъл­бо­ко по­тис­на­то чув­с­т­во за лич­на ви­на. „То­зи път въс­та­ни­е­то тряб­ва да ус­пее. Още ни­що не е за­гу­бе­но, жер­т­ви­те не бя­ха нап­раз­но. То­зи път ще по­бе­дим.“

На 12 сеп­тем­в­ри 1923 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев е за­дър­жан по вре­ме на ма­со­ви­те по­ли­цейс­ки арес­ти над ко­му­нис­ти и зе­ме­дел­ци. От­веж­дат го в по­ли­ци­я­та, пос­ле в ки­ли­и­те на Цен­т­рал­ния зат­вор. Там, на дър­ве­ния одър на „ади­ноч­ка­та“ за­поч­ва лич­ни­ят му съ­де­бен про­цес: сле­до­ва­тел, об­ви­ня­ем, ад­во­кат, съ­дия Ка­бак­чи­ев сре­щу Ка­бак­чи­ев.
* * *

По въз­раст Хрис­то Ка­бак­чи­ев не би тряб­ва­ло да при­над­ле­жи към по­ко­ле­ни­е­то на пър­во­ос­но­ва­те­ли­те на пар­ти­я­та. Но по ду­хов­ност­та си той е един от тях. И все пак е раз­ли­чен не са­мо за­що­то е по-млад (ро­ден на 2 яну­а­ри 1878 г.), а за­що­то не­го­ва­та лич­ност е ся­каш ед­но меж­дин­но зве­но меж­ду буз­лу­д­жан­с­ко­то по­ко­ле­ние и но­ви­те ге­рои, ко­и­то за­е­мат клю­чо­ви по­зи­ции в ръ­ко­вод­с­т­во­то на пар­ти­я­та след раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г. Той е она­зи обе­ди­ни­тел­на фи­гу­ра, ко­я­то мо­же да из­пол­з­ва ед­нов­ре­мен­но и из­с­т­ра­да­на­та мъд­рост на Дя­до­то, и не­ук­ро­ти­ма­та ре­во­лю­ци­он­на енер­гия на мла­дия Ди­мит­ров. Да съ­че­та­ва мъд­рост­та и си­ла­та, ко­и­то тряб­ва да се впрег­нат за­ед­но, за да тег­лят пар­тий­на­та ко­ла в утъп­ка­ни­те ко­ло­во­зи на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм.

Ин­те­лек­ту­ал­но и ду­шев­но лич­ност­та на Хрис­то Ка­бак­чи­ев ес­тес­т­ве­но се впис­ва в блес­тя­ща­та ко­хор­та на ле­ви­те ин­те­лек­ту­ал­ци. Мяс­то­то му е сред Ва­сил Ко­ла­ров, Ро­ман Ав­ра­мов, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ни­ко­ла Хар­ла­ков – все въз­пи­та­ни­ци на же­нев­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка шко­ла от про­чу­то­то ка­фе­не „Лан­долт“. Той има съ­ща­та ев­ро­пейс­ка цен­нос­т­на сис­те­ма, кул­ту­ра и ман­та­ли­тет, ко­и­то ги обе­ди­ня­ват в ед­на осо­бе­на по­ли­ти­чес­ка по­ро­да, със свой соб­с­т­вен по­ко­лен­чес­ки език (не­за­ви­си­мо да­ли е бъл­гар­с­ки, рус­ки, френ­с­ки или нем­с­ки), кой­то им поз­во­ля­ва мно­го бър­зо да сва­лят оби­чай­ни­те пре­пят­с­т­вия в ежед­нев­ни­те си кон­так­ти и да на­ме­рят она­зи глед­на точ­ка, ко­я­то ги пра­ви близ­ки съ­миш­ле­ни­ци и в най-го­ре­щи­те им спо­ро­ве по стра­те­ги­я­та и так­ти­ка­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

По­доб­но на всич­ки тях, Ка­бак­чи­ев пре­ми­на­ва през мар­к­сис­т­ка­та шко­ла на Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов. И той че­те френ­с­кия пре­вод от Мак льо Рой на „Ка­пи­та­лът“, за­ку­пен от кни­жар­ни­ца­та на Ел­пи­дин на Рю дьо Кан­дол. И той ка­то всич­ки тях, пре­неб­рег­вай­ки тя­ло­то за смет­ка на ду­ха, пра­ви не­от­ра­зи­мо впе­чат­ле­ние на швей­цар­с­ки­те про­фе­со­ри с буд­ния си ум и не­у­то­ли­ма­та си жаж­да за зна­ние. Лас­ка­тел­на­та оцен­ка на про­фе­сор Пан­те­ле­о­ни „Lа brave jeunesse bulgare“ („Слав­на­та бъл­гар­с­ка мла­деж“) или въз­тор­же­но­то въз­к­ли­ца­ние на про­фе­со­ра им по мар­к­си­зъм Г. В. Пле­ха­нов: „Вие, бъл­га­ри­те, сте умен на­род“ в пъл­на си­ла се от­на­сят и за не­го.

Още при зав­ръ­ща­не­то си в Бъл­га­рия (ми­зе­ри­я­та и бо­лест­та му са при­чи­на да не по­лу­чи от­лич­на швей­цар­с­ка дип­ло­ма на юрист) Ка­бак­чи­ев ра­душ­но е при­ет ка­то свой от Бла­го­ев, Кир­ков и Гав­рил Ге­ор­ги­ев. До­ка­то за­вър­ш­ва след­ва­не­то си в Со­фийс­кия уни­вер­си­тет, мла­ди­ят Хрис­то Ни­ко­лов (та­ка се под­пис­ва в пър­ви­те си ста­тии) ве­че се на­ла­га ка­то се­ри­о­зен ав­тор в со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те вес­т­ни­ци и спи­са­ния. Той, раз­би­ра се, знае це­на­та си, но все пак ис­к­ре­но се рад­ва на вся­ка пох­ва­ла, из­ляз­ла от ус­та­та на Дя­до­то, Майс­то­ра и Гав­ри­ла.

Раз­цеп­ле­ни­е­то от 1903 г. ми­на­ва ня­как без­бо­лез­не­но за не­го: той е до Бла­го­ев за­ед­но с най-близ­ки­те си при­я­те­ли и съ­миш­ле­ни­ци Ва­сил Ко­ла­ров, Ни­ко­ла Мак­си­мов, Ни­ко­лай Хар­ла­ков, Ро­ман Ав­ра­мов. Лич­на­та му дра­ма за­поч­ва през 1905 г., ко­га­то е при­ну­ден да зас­та­не сре­щу по­ве­че­то от тях, зак­лей­ме­ни от Ди­ми­тър Бла­го­ев с ети­ке­та „анар­хо­ли­бе­ра­ли“. И го пра­ви с яс­но­то съз­на­ние, че пос­тъп­ва пра­вил­но и це­ле­съ­об­раз­но: в име­то на иде­а­ла си чо­век мо­же да се от­ка­же от ве­ри­ги­те на ста­ро­то при­я­тел­с­т­во, осо­бе­но ко­га­то то вре­ди на пар­ти­я­та. Впро­чем, ако е има­ло ня­как­во огор­че­ние от раз­дя­ла­та, то е под­с­ла­де­но от из­би­ра­не­то му за член на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на пар­ти­я­та от Два­на­де­се­тия кон­г­рес на БРСДП (т. с.) на 17 ав­густ 1905 г. за­ед­но с Ди­ми­тър Бла­го­ев, Ге­ор­ги Кир­ков, Гав­рил Ге­ор­ги­ев и Ва­сил Ко­ла­ров. За не­го то­ва е ве­ли­ка чест и ог­ром­на от­го­вор­ност. Ре­дов­ни­те му пуб­ли­ка­ции в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и „Но­во вре­ме“ шли­фо­ват пуб­ли­цис­тич­ния му та­лант. Той пи­ше с ня­как­во не­ис­то­во нас­тър­ве­ние сто­ти­ци ста­тии, кни­ги и бро­шу­ри от 1905 до 1910 г., ко­га­то нас­ле­дя­ва пос­та на гла­вен ре­дак­тор на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ от Гав­рил Ге­ор­ги­ев. Са­мо след ня­кол­ко ме­се­ца вес­т­ни­кът на пар­ти­я­та ста­ва ежед­нев­ник с ти­раж от пет­на­де­сет до три­де­сет хи­ля­ди ек­зем­п­ля­ра.

През 1914 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев е из­б­ран за на­ро­ден пред­с­та­ви­тел. От то­зи мо­мент в про­дъл­же­ние на де­се­ти­ле­тие той е един от най-яр­ки­те и убе­ди­тел­ни ора­то­ри на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­ла­мен­тар­на гру­па. С го­ди­ни­те Дя­до­то все по-чес­то тър­си не­го­ва­та по­мощ. За­що­то Хрис­то Ка­бак­чи­ев не са­мо дър­жи здра­во в ръ­це­те си ли­те­ра­тур­но­то кор­ми­ло на пар­ти­я­та, той все по­ве­че се на­ла­га ка­то не­гов за­мес­т­ник. Бла­го­ев го из­пол­з­ва за слож­ни меж­ду­на­род­ни ми­сии в Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал, осо­бе­но ко­га­то е не­об­хо­ди­ма за­щи­та­та на прин­ци­пи­те на тес­ния со­ци­а­ли­зъм сре­щу мно­гоб­рой­ни­те опи­ти на Меж­ду­на­род­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко бю­ро за обе­ди­не­ние на тес­ни­те и ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти.

С го­ди­ни­те и опи­та Ка­бак­чи­ев все по-ви­ди­мо се на­ла­га ка­то един от най-вид­ни­те иде­о­ло­зи на пар­ти­я­та. Те­о­ре­тич­ни­те му раз­ра­бот­ки се це­нят ви­со­ко от пар­ти­я­та за­ра­ди тях­на­та прин­цип­ност и про­зор­ли­вост. Съ­би­ти­я­та по вре­ме на Пър­ва­та све­тов­на вой­на, Фев­ру­ар­с­ка­та и Ок­том­в­рийс­ка­та ре­во­лю­ция бе­зус­лов­но пот­вър­ж­да­ват пра­во­та­та на не­го­ва­та стра­те­ги­чес­ка по­зи­ция. Имен­но по­ра­ди то­ва Цен­т­рал­ни­ят ко­ми­тет на пар­ти­я­та му въз­ла­га да обос­но­ве но­ва­та прог­ра­ма, ко­я­то да из­ве­де пар­ти­я­та в но­ва­та ре­во­лю­ци­он­на епо­ха, за­поч­на­ла от Ок­том­в­ри 1917 го­ди­на.

През 1919 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев пуб­ли­ку­ва бро­шу­ра­та „Ло­зун­ги­те и прог­ра­ма­та на Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия“. В нея яс­но ли­чи сле­да­та от пъп­на­та връв на бол­ше­виз­ма: кла­са про­тив кла­са, дик­та­ту­ра на про­ле­та­ри­а­та, чер­ве­на ар­мия и на­род­на ми­ли­ция, ек­с­п­роп­ри­а­ция на ек­с­п­роп­ри­а­то­ри­те и со­ци­а­лис­ти­чес­ка ре­пуб­ли­ка във фор­ма на съ­вет­с­ка власт. Всич­ко то­ва ще се осъ­щес­т­ви чет­върт век след при­е­ма­не­то на прог­ра­ма­та и шест го­ди­ни след смърт­та на ней­ния ав­тор, а ще се уни­що­жи след още че­ти­ри­де­сет и пет го­ди­ни.

Но да се вър­нем към еди­нич­на­та ки­лия на Цен­т­рал­ния зат­вор. Ве­че е на­ча­ло­то на но­ем­в­ри 1923 г. Ка­бак­чи­ев из­п­ра­ща пис­мо дек­ла­ра­ция: „Да се приз­нае 9 юни за так­ти­чес­ка греш­ка на пар­ти­я­та... На 9 юни пар­ти­я­та тряб­ва­ше да се хвър­ли ре­ши­тел­но в бор­ба­та за­ед­но със Зе­ме­дел­с­кия съ­юз про­тив бур­жо­а­зи­я­та с ло­зун­га за ра­бот­ни­чес­ко-сел­с­ко пра­ви­тел­с­т­во.“

Ви­на­та е по­е­та с дос­тойн­с­т­во. Как­то го пра­ви Дя­до­то: „... тряб­ва бе­зус­лов­но да се приз­нае греш­ка­та“.

И Ди­мит­ров съ­що: „Де­ве­то­юн­с­ка­та греш­ка ми те­жи ка­то Мон­б­лан и ще ми те­жи до гро­ба. Тая греш­ка бе от­к­рай док­рай опор­тю­нис­ти­чес­ка. То­ва съм го пи­сал още в 1923 го­ди­на. Тая греш­ка бе ед­но чер­но пет­но вър­ху моя ре­во­лю­ци­о­нен жи­вот, който аз съм за­поч­нал още от 12-го­диш­на въз­раст ка­то чи­рак стач­ник.“

По-на­та­тък е раз­би­ра­е­мо – след ка­то има греш­ка, тряб­ва да има греш­ни­ци. Го­ле­ми и мал­ки. Го­ле­ми­те по­е­мат ви­на­та, мал­ки­те се скри­ват в ко­лек­ти­ва. Го­ле­ми­ят Бла­го­ев е ве­че теж­ко бо­лен. Го­ле­ми­ят Ди­мит­ров ръ­ко­во­ди Сеп­тем­в­рийс­ко­то въс­та­ние. Го­ле­ми­ят Ка­бак­чи­ев е в зат­во­ра, на ед­на крач­ка от бе­си­ло­то. Ви­нов­ни има, но ни­кой не мо­же да бъ­де на­ка­зан за­се­га.

След­ва­щи­те го­ди­ни от жи­во­та на Ка­бак­чи­ев са из­вес­т­ни.

Око­ло две го­ди­ни зат­вор. При­съ­да от 12 го­ди­ни и по­ло­ви­на. Ам­нис­тия от пра­ви­тел­с­т­во­то на Ан­д­рей Ляп­чев. На 16 фев­ру­а­ри 1926 г. из­ли­за от зат­во­ра. През май 1927 г. за­ми­на­ва за СССР. Пос­ре­щат го ка­то ге­рой (в на­ча­ло­то). Включ­ват го в пред­с­та­ви­тел­с­т­во­то на БКП в Ко­мин­тер­на. Член е на Ин­тер­на­ци­о­нал­на­та кон­т­рол­на ко­ми­сия. Пре­по­да­ва­тел по ис­то­рия на БКП и по мар­к­си­зъм-ле­ни­ни­зъм в Ко­му­нис­ти­чес­кия уни­вер­си­тет.

Го­ди­на по-къс­но е ве­че са­мо пре­по­да­ва­тел. Но­во­то ре­во­лю­ци­он­но по­ко­ле­ние от бъл­гар­с­ки емиг­ран­ти жа­ду­ва въз­мез­дие за де­ве­то­юн­с­ка­та греш­ка, за про­ва­ле­но­то Сеп­тем­в­рийс­ко въс­та­ние, за пар­тий­ния арис­ток­ра­ти­зъм на стар­ци­те опор­тю­нис­ти, нес­по­соб­ни да про­веж­дат ре­во­лю­ци­он­на­та пар­тий­на ли­ния. Ата­ки­те на ле­ви­те сек­тан­ти ри­ко­ши­рат в Ди­мит­ров, об­хож­дат Ко­ла­ров и не­из­мен­но точ­но по­ра­зя­ват Ка­бак­чи­ев. Той пи­ше ста­тии, из­каз­ва се на по­ре­ди­ца­та от т. нар. мос­ков­с­ки съ­ве­ща­ния, пра­ви си са­мок­ри­ти­ка и про­дъл­жа­ва да от­с­то­я­ва ре­во­лю­ци­он­на­та ис­то­рия на тес­няш­ка­та пар­тия. Ди­мит­ров се опит­ва да го за­щи­ти с из­вес­т­на пред­паз­ли­вост: „Той по­каз­ва при­мер за пре­въз­пи­та­ние на бъл­гар­с­кия тес­няш­ки ре­во­лю­ци­о­нер-мар­к­сист и нас­то­ящ мар­к­сист-ле­ни­нец. „

Са­мо че е ве­че къс­но: „ле­ви­те сек­тан­ти“ са го обя­ви­ли за дес­но­о­пор­тю­нис­ти­чес­ки лик­ви­да­тор и той огор­чен се зат­ва­ря в се­бе си. За­поч­ва вто­ри­ят пе­ри­од от жи­во­та му – то­зи на ис­то­ри­ка. Впро­чем по­ма­гат му в на­уч­на­та ка­ри­е­ра – ста­ли­нис­т­ки­ят те­рор не е са­мо „чер­ни Та­ма­ри“ и за­ре­де­ни вин­тов­ки, той при­е­ма и по-ра­фи­ни­ра­ни фор­ми на на­си­лие. Ос­нов­на­та на­уч­на за­да­ча на Хр. Ка­бак­чи­ев е да изу­ча­ва греш­ки­те в ис­то­ри­я­та на пар­ти­я­та. И най-ве­че соб­с­т­ве­ни­те си греш­ки. Кол­ко­то по­ве­че греш­ки, тол­ко­ва по­ве­че рас­теш в на­у­ка­та.

През 1936 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев из­рас­т­ва ка­то стар­ши на­у­чен сът­руд­ник в Ин­с­ти­ту­та по ис­то­рия на Ака­де­ми­я­та на на­у­ки­те и док­тор на ис­то­ри­чес­ки­те на­у­ки. Да­же ус­пя­ва да из­да­де и един сбор­ник „БКП в ре­зо­лю­ции и ре­ше­ния“. Кни­ги­те му „Ди­ми­тър Бла­го­ев и пар­ти­я­та на тес­ни­те со­ци­а­лис­ти“ и „Спо­ме­ни“ та­ка си и ос­та­ват мно­го го­ди­ни в ръ­ко­пис. Тол­ко­ва ус­пя­ва ка­то ис­то­рик. Ка­то ге­рой е пуб­ли­ку­вал над две хи­ля­ди ста­тии и око­ло три­де­сет кни­ги и бро­шу­ри.

На 6 ок­том­в­ри 1940 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев се пре­сел­ва в све­та на лю­би­ми­те си ге­рои. При Дя­до­то, Майс­то­ра и Гав­ри­ла. Тре­ти­ят ин­султ ра­ди­кал­но пре­мах­ва ши­зоф­ре­нич­но­то раз­д­во­е­ние на лич­ност­та му. Ис­то­ри­кът и не­го­ви­ят ге­рой се сли­ват в един­но­то си ця­ло – чо­ве­ка Хрис­то Ка­бак­чи­ев. Ме­сец по-къс­но Ге­ор­ги Ди­мит­ров ще на­пи­ше ка­къв бе­ше то­зи чо­век: „Хрис­то жи­вя, бо­ри се и ум­ря ка­то ис­тин­с­ки ге­рой, ви­на­ги ве­рен на ве­ли­ко­то де­ло, на ко­е­то бе пос­ве­тил жи­во­та си, ог­ром­ни­те си спо­соб­нос­ти, ця­ло­то си бла­го­род­но сър­це и мо­гъщ дух.“

Те­зи ду­ми са на­пи­са­ни на 10 но­ем­в­ри 1940 г. Из­г­леж­да, от­тук ид­ва ис­то­ри­чес­ка­та тра­ди­ция на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия да каз­ва на 10 но­ем­в­ри вер­ни, но тра­гич­но за­къс­не­ли ис­ти­ни.

За­къс­не­ли, за­що­то ако бя­ха ка­за­ни нав­ре­ме, Ка­бак­чи­ев ще­ше да се рад­ва на дъ­лъг и дос­то­ен жи­вот.

Тра­гич­ни, за­що­то ако виж­дах­ме и каз­вах­ме ис­ти­на­та нав­ре­ме, пар­ти­я­та ни ще­ше да е още жи­ва.