Pagemaker!!!! Димитър Генчев Първоапостолите на

Как­во още е про­чел Ян­ко Са­къ­зов в „Ди но­йе цайт“? Мар­к­сис­т­ко­то уче­ние след­ва да се раз­ви­ва чрез кри­ти­ка. Не­об­хо­ди­мо е да си да­дем смет­ка за праз­но­ти­те и про­ти­во­ре­чи­я­та на те­о­ри­я­та. То­зи, кой­то осъз­нае те­зи про­ти­во­ре­чия, ще усе­ти и не­об­хо­ди­мост­та да ги раз­чис­ти. То­ва е за­да­ча­та на уче­ни­ци­те, а не веч­но да пов­та­рят ду­ми­те на Учи­те­ля. Днес ра­бот­ни­чес­ко­то дви­же­ние има не­об­хо­ди­мост ос­вен от бор­ци, от обоб­ща­ва­щи умо­ве, ко­и­то да от­де­лят пше­ни­ца­та от кък­ли­ца­та и да „мис­лят дос­та ши­ро­ко, за да съг­ле­дат и приз­на­ят оно­ва рас­те­ний­це, ко­е­то не е про­рас­на­ло в тях­на, ами в чуж­да ог­ра­да; ра­бот­ни­чес­ко­то дви­же­ние се нуж­дае от умо­ве, ко­и­то не са ге­не­ра­ли, а ред­ни­ци в об­ласт­та на со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то мис­ле­не“. И та­ка гла­ва след гла­ва се пред­ла­га без­п­ре­це­ден­т­на ре­ви­зия на мар­к­сиз­ма чрез пе­ро­то на един от най-вли­я­тел­ни­те те­о­ре­ти­ци на гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция и на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал, един от най-близ­ки­те при­я­те­ли и спод­виж­ни­ци на Фрид­рих Ен­гелс, кой­то в за­ве­ща­ни­е­то си го удос­то­я­ва с ве­ли­ка­та чест на един­с­т­вен из­да­тел, тъл­ку­ва­тел и раз­по­ре­ди­тел на Мар­к­со­во­то те­о­ре­тич­но нас­лед­с­т­во.

Ня­ма ни­как­во съм­не­ние, че Ян­ко Са­къ­зов пос­ре­ща с го­ля­мо за­до­вол­с­т­во те­о­ре­тич­ни­те ар­гу­мен­ти за пра­вил­ност­та на соб­с­т­ве­но­то си по­ли­ти­чес­ко по­ве­де­ние до то­зи мо­мент. Всъщ­ност в кон­цеп­ци­я­та на Бер­н­щайн за „об­що на­ци­о­нал­но де­ло, чрез сът­руд­ни­чес­т­во на кла­си­те, за пос­ти­га­не­то на го­ле­ми и не­от­лож­ни де­мок­ра­тич­ни за­да­чи, ко­е­то про­из­ти­ча от ед­но ши­ро­ко раз­би­ра­не на мар­к­сиз­ма“ – за не­го ня­ма ни­що но­во. Не­що по­ве­че, той оп­ре­де­ле­но се гор­дее – как­то сви­де­тел­с­т­ва Си­ме­он Ра­дев, че не­го­ва­та кон­цеп­ция за ши­ро­кия со­ци­а­ли­зъм е с по-ста­ра да­та. Впро­чем и Ди­ми­тър Бла­го­ев му от­да­ва дъл­жи­мо­то, ка­то сви­де­тел­с­т­ва в „При­но­са“, че ши­ро­ки­ят со­ци­а­ли­зъм на Ян­ко Са­къ­зов е най-мал­ко с две го­ди­ни по-стар от ре­ви­зи­ра­ния мар­к­си­зъм на Бер­н­щайн. И все пак „бер­н­щай­ни­а­да­та“ при­да­ва но­ва ин­те­лек­ту­ал­на и по­ли­ти­чес­ка енер­гия на бъл­гар­с­ки­те об­що­дел­ци. Те ве­че об­ра­зу­ват в Со­фия плът­но яд­ро – Ди­ми­тър Ди­мит­ров, Илия Яну­лов, Еню Мар­ков­с­ки, Сте­фан Ди­мит­ров, Иван Ко­ла­ров, Пе­тър Джид­ров и Ян­ко Са­къ­зов са в ос­но­ва­та на но­ва­та идей­на фрак­ция. И, как­то сам Ян­ко Са­къ­зов раз­каз­ва в ед­на бе­леж­ка под ли­ния на бро­шу­ра­та си „Тре­во­га за приз­ра­ци“: „Ти­хо и нап­рег­на­то ние ра­бо­тих­ме и над се­бе си, над сво­е­то ум­с­т­ве­но раз­ви­тие и в со­фийс­ки­те ор­га­ни­за­ции. Ди­ми­тър Ди­мит­ров, кой­то то­га­ва за пръв път се за­е­ма­ше с прак­ти­чес­ка де­я­тел­ност, не мъд­ру­ва­ше праз­нос­лов­но, а се ту­ри на­че­ло на ед­на ор­га­ни­за­ци­он­на де­я­тел­ност меж­ду со­фийс­ки­те ра­бот­ни­ци, по­тъ­на в нея и да­де ни въз­мож­ност да съз­да­дем Ра­бот­ни­чес­ко учи­ли­ще и да ту­рим на­ча­ло на со­фийс­ки­те син­ди­ка­ти.“ Све­де­ни­е­то е точ­но – ра­бо­ти се ти­хо и нап­рег­на­то, поч­ти кон­с­пи­ра­тив­но. За­що­то „Пред­пос­тав­ки­те на со­ци­а­лиз­ма и за­да­чи­те на со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция“ пре­диз­вик­ва бу­рен гняв и от­пор в све­тов­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко се­мейс­т­во:

„Еду­ард, ти си ед­но ма­га­ре! То­ва не се го­во­ри, а се вър­ши“ – те­зи ду­ми на Ауер, един от най-вид­ни­те де­пу­та­ти и син­ди­ка­лис­ти на гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция, за­дъл­го раз­с­ми­ват чи­та­те­ли­те не са­мо на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та, а и на бур­жо­аз­на­та пре­са.

„Ско­ти­на ты, ско­ти­на!!!“ – гнев­но драс­ка по по­ле­та­та на „Ди но­йе цайт“ Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов. А са­ми­ят Бер­н­щайн с ти­пич­на нем­с­ка ме­то­дич­ност (и из­вес­т­на гор­дост) ци­ти­ра в „Пред­пос­тав­ки­те“ бур­на­та пуб­лич­на ре­ак­ция на ба­ща­та на рус­кия мар­к­си­зъм пред Щут­гар­т­с­кия кон­г­рес: „То­зи фи­лис­тер тряб­ва да бъ­де пог­ре­бан от со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция ка­то не­ве­жа с по­ра­зи­тел­на ум­с­т­ве­на ни­ще­та и бе­зу­мен и сляп пос­ле­до­ва­тел на бур­жо­аз­ни­те ре­фор­ми, кой­то уд­ря гру­бо со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те те­о­рии по ли­це­то и – съз­на­тел­но или без­съз­на­тел­но, то­ва е без­раз­лич­но – се стре­ми да пог­ре­бе те­зи те­о­рии за удо­вол­с­т­ви­е­то на съ­е­ди­не­ни­те ре­ак­ци­он­ни ма­си.“

„Со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция не мо­же да при­е­ме те­зи въз­г­ле­ди, но тряб­ва да бла­го­да­ри на ав­то­ра за под­ти­ка, ко­и­то той да­де на кон­г­ре­са (в Щут­гарт, ок­том­в­ри 1898 г. – б. м.) чрез сво­и­те ста­тии“ – Карл Кауц­ки.

„Те­о­ре­ти­чес­ки – не­ве­ро­ят­но сла­бо; пов­то­ре­ние на чуж­ди мис­ли. Фра­зи на кри­ти­ка­та, а до­ри ня­ма опит за се­ри­оз­на са­мос­то­я­тел­на кри­ти­ка... без­г­ра­ни­чен опор­тю­ни­зъм и по­си­би­ли­зъм, при то­ва все пак страх­лив опор­тю­ни­зъм, тъй ка­то Бер­н­щайн не ис­ка да за­ся­га прог­ра­ма­та от­к­ри­то. Ед­ва ли чо­век мо­же да се съм­ня­ва в не­го­во­то фи­ас­ко“ – Ле­нин (в пис­мо до май­ка си от 1899 г. ).

В идей­но-те­о­ре­тич­на­та ка­но­на­да сре­щу ре­ви­зи­о­низ­ма учас­т­ват още мно­го гръм­ки име­на и та­лан­т­ли­ви со­ци­а­лис­ти­чес­ки пе­ра: Франц Ме­ринг пуб­ли­ку­ва в „Ди но­йе цайт“ по­ре­ди­ца от ста­тии, ко­и­то от­х­вър­лят „кри­ти­чес­кия“ со­ци­а­ли­зъм на Бер­н­щайн, вна­сяй­ки в по­ле­ми­ка­та изя­щен иро­ни­чен ви­ен­с­ки прив­кус. Ос­но­ва­те­ли­те на Гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия Ав­густ Бе­бел и Вил­хелм Либ­к­нехт за­е­мат без­ком­п­ро­мис­на кри­тич­на по­зи­ция с изяв­ле­ни­я­та, че все­ки, кой­то е го­тов да при­е­ме за­мя­на­та на ре­во­лю­ци­он­на­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция с де­мок­ра­тич­на ре­фор­мис­т­ка пар­тия, по­ве­че не при­над­ле­жи към ГСДП, но от­х­вър­лят ис­ка­ни­я­та на ре­ди­ца мес­т­ни ор­га­ни­за­ции за не­за­бав­но­то из­к­люч­ва­не на Бер­н­щайн от пар­ти­я­та.

Пак по съ­що­то вре­ме Карл Ка­уц­ки пуб­ли­ку­ва се­рия от ста­тии на Ро­за Люк­сем­бург под заг­ла­вие „Со­ци­ал­на ре­фор­ма или ре­во­лю­ция“, ко­я­то из­ли­за ка­то са­мос­то­я­тел­на кни­га през 1898 г. В та­зи блес­тя­ща по­ле­мич­на ра­бо­та, оп­лак­ва се Бер­н­щайн, гос­по­жи­ца Люк­сем­бург се ос­ме­ля­ва не са­мо да му про­че­те цял курс по ди­а­лек­ти­чес­ки и ис­то­ри­чес­ки ма­те­ри­а­ли­зъм, а и ди­рек­т­но да изис­ка из­х­вър­ля­не­то му от пар­ти­я­та. „Ди­ле­ма­та е след­на­та – пи­ше тя, – ако ре­ви­зи­о­низ­мът има пра­во що се от­на­ся до ево­лю­ци­я­та на ка­пи­та­лиз­ма – то­га­ва со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та тран­с­фор­ма­ция е ед­на уто­пия. Ако пък со­ци­а­лиз­мът не е уто­пия, то то­га­ва фак­то­ри­те за адап­та­ци­я­та на ка­пи­та­лиз­ма не из­дър­жат на мар­к­сис­т­ка­та кри­ти­ка. Кой е прав – Маркс или Бер­н­щайн? That is the questiоn.“ Са­ма­та тя има ка­те­го­ри­чен от­го­вор на хам­ле­тов­с­кия въп­рос: „Г-н Бер­н­щайн е един дреб­но­бур­жо­а­зен прог­ре­си­вен де­мок­рат, чи­я­то кни­га е от ед­на ог­ром­на важ­ност за гер­ман­с­ко­то и меж­ду­на­род­но­то дви­же­ние, за­що­то за пър­ви път тя опо­вес­тя­ва на­ме­ре­ни­е­то му да да­де ед­на те­о­ре­тич­на ба­за на всич­ки сти­хий­ни и прак­ти­чес­ки опор­тю­нис­ти в ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.“ 

По­ле­мич­ни­ят та­лант и мар­к­сис­т­ка­та еру­ди­ция на Ро­за Люк­сем­бург ú спе­чел­ват сла­ва­та на един от най-вид­ни­те ли­де­ри и те­о­ре­ти­ци на гер­ман­с­кия ре­во­лю­ци­о­нен мар­к­си­зъм. „Вие сто­и­те в пър­ва­та ре­ди­ца на бор­ба­та сре­щу Бер­н­щайн“ – лас­ка­во ú пи­ше Франц Ме­ринг, а Ле­нин мал­ко по-къс­но ще я оп­ри­ли­чи (с иро­нич­но-хи­пер­бо­ли­чен под­текст) на един орел на гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.

Бъл­гар­с­ки­ят ре­зо­нанс от най-го­ля­ма­та те­о­ре­тич­на дис­ку­сия в ис­то­ри­я­та на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал е дос­та шу­мен.

Ди­ми­тър Бла­го­ев, раз­би­ра се, е в кур­са на съ­би­ти­я­та. И ня­ма ни­как­во съм­не­ние, че вни­ма­тел­но сле­ди дис­ку­си­я­та в гер­ман­с­ко­то „Но­во вре­ме“. Те­о­ре­тич­ни­ят ор­ган на ГСДП през 1898 г. е без­с­пор­ни­ят иде­ен за­ко­но­да­тел на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Ав­то­ри­те­тът на „па­па­та на со­ци­а­лиз­ма“ Карл Ка­уц­ки, пуб­ли­ка­ци­и­те на най-вид­ни­те ли­де­ри и те­о­ре­ти­ци на мар­к­сиз­ма пра­вят от „Ди но­йе цайт“ ве­рен иде­ен и по­ли­ти­чес­ки ком­пас и съв­сем не е слу­чай­но съв­па­де­ние, че Бла­го­ев кръ­ща­ва през 1897 г. соб­с­т­ве­но­то си спи­са­ние „Но­во вре­ме“. Ня­ма съм­не­ние, че той вни­ма­тел­но щу­ди­ра вся­ка от ста­ти­и­те от ци­къ­ла „Проб­ле­ми­те на со­ци­а­лиз­ма“. Че­те в ори­ги­нал, за­що­то тол­ко­ва доб­ре вла­дее нем­с­ки, че са­мо ня­кол­ко го­ди­ни по-къс­но се ос­ме­ля­ва да пре­ве­де пър­вия том на „Ка­пи­та­лът“. Име­то на Бер­н­щайн съ­що му е от­дав­на из­вес­т­но. Как­то и фак­тът, че вто­ра­та „ер­фур­т­с­ка“ прог­ра­ма на ГСДП (при­е­та от БСДП на Вто­рия кон­г­рес през1892 г.) е на­пи­са­на от два­ма от най-приб­ли­же­ни­те сле­дов­ни­ци на Маркс – Карл Ка­уц­ки и Еду­ард Бер­н­щайн. Та­ка че той не бър­за да взе­ме от­но­ше­ние по спо­ра – на­ли адеп­ти­те на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия са кръ­ща­ва­ни и кръ­ща­ват чрез сим­вол-ве­ру­ю­то, на­пи­са­но с ръ­ка­та на от­стъп­ни­ка. Още по­ве­че че сти­хий­ни­ят, про­вин­ци­а­лен „ши­рок“ со­ци­а­ли­зъм на Ян­ко Са­къ­зов и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки ня­ма ни­как­ви пре­тен­ции да ата­ку­ва на­уч­ни­те ос­но­ви на мар­к­сиз­ма. То­га­ва, през 1898 г., опор­тю­нис­тич­ни гре­хо­ве имат всич­ки – до­ри по­ня­ко­га и са­ми­ят Бла­го­ев, кой­то е при­ну­ден да пра­ви по­ли­ти­чес­ки кон­це­сии, за да спе­че­ли пар­ти­я­та му още ня­кое и дру­го кмет­с­ко или де­пу­тат­с­ко мяс­то.

В Бъл­га­рия отек­ват ка­то за­къс­ня­ло ехо ду­ми­те „об­що де­ло“, „сът­руд­ни­чес­т­во на кла­си­те“, „ши­ро­ко раз­би­ра­не на те­о­ри­я­та и фак­ти­те от об­щес­т­ве­ния и ико­но­ми­чес­ки жи­вот“ – то­ва до­ла­вя те­о­ре­ти­чес­ки­ят слух на Ян­ко Са­къ­зов, Илия Яну­лов, Кръс­тю Пас­ту­хов, Ди­ми­тър Ди­мит­ров и Пе­тър Джид­ров.

Ди­ми­тър Бла­го­ев, Ге­ор­ги Кир­ков, Гав­рил Ге­ор­ги­ев, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Ва­сил Ко­ла­ров и Хрис­то Ка­бак­чи­ев чу­ват дру­го: „ре­ви­зи­о­ни­зъм и опор­тю­ни­зъм“, „от­с­тъп­ни­чес­т­во от со­ци­а­лиз­ма“, „ос­во­бож­да­ва­не на со­ци­ал­де­мок­ра­ци­я­та от фи­лис­те­ри­те и шар­ла­та­ни­те“, „идей­на чис­то­та в пар­ти­я­та“.

И два­та ла­ге­ра раз­по­ла­гат със соб­с­т­ве­на те­о­ре­тич­на ба­за: Сакъ­зов – „Пред­пос­тав­ки­те на со­ци­а­лиз­ма“, Бла­го­ев – „Бер­н­щайн и со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка­та прог­ра­ма. Ан­тик­ри­ти­ка“ на Карл Ка­уц­ки. Само че до­ка­то те­о­ре­тич­ни­те нас­лед­ни­ци на Маркс по­ле­ми­зи­рат по ев­ро­пейс­ки и Ка­уц­ки е ка­те­го­рич­но про­тив из­к­люч­ва­не­то на Бер­н­щайн от пар­ти­я­та („Аз съв­сем не из­пит­вам пот­реб­ност във връз­ка с не­го­ва­та кни­га да кре­щя за пре­да­тел­с­т­во и да въз­буж­дам про­тив не­го все­об­що не­го­ду­ва­ние“), а са­ми­ят Бер­н­щайн хра­ни ос­но­ва­тел­на­та на­деж­да, че и Ка­уц­ки ка­то Ен­гелс „... ня­ма да бъ­де тол­ко­ва ог­ра­ни­чен, че да ис­ка при­я­те­ли­те му да са бе­зус­лов­но съг­лас­ни с не­го­ви­те въз­г­ле­ди“, на­ша­та те­о­ре­тич­на дис­ку­сия мно­го ско­ро се прев­ръ­ща в жес­то­ка и мрач­на бал­кан­с­ка кра­мо­ла за меж­да­та меж­ду мар­к­сиз­ма и ре­ви­зи­о­низ­ма в бъл­гар­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка ни­ва.

За­се­га оба­че бъ­де­щи­те про­тив­ни­ци тър­пе­ли­во из­чак­ват, тру­пат те­о­ре­ти­чес­ки му­ни­ции и ко­па­ят око­пи за бъ­де­щи­те сра­же­ния. От­в­ре­ме-нав­ре­ме прип­лам­ват спо­та­е­ни те­о­ре­ти­чес­ки страс­ти, но до по­я­ва­та на спи­са­ние „Об­що де­ло“ то­ва са са­мо ман­да­рин­с­ки спо­ро­ве, въз­п­ри­е­ма­ни в пар­ти­я­та ка­то бу­ря в ча­ша во­да. За­ти­ши­е­то и прег­ру­пи­ра­не­то на си­ли­те в тес­ния и в ши­ро­кия ла­гер про­дъл­жа­ват поч­ти до края на 1899 г., ко­га­то в по­ли­ти­чес­кия реч­ник на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция трай­но нав­ли­за во­ен­на­та тер­ми­но­ло­гия.

Ди­ми­тър Бла­го­ев: „Бор­ба­та на две­те те­че­ния ста­ва тол­ко­ва по-на­ло­жи­тел­на и на жи­вот, и на смърт за ед­но­то от тях в пар­ти­я­та, за­що­то дреб­но­бур­жо­аз­но­то те­че­ние все по­ве­че раз­ши­ря­ва со­ци­а­лиз­ма и дей­ност­та на мно­зин­с­т­во­то от пар­тий­ни­те чле­но­ве.“

Ян­ко Са­къ­зов: „Со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те дей­ци ня­мат ни­що об­що с ли­ше­ни­те от своя ми­съл и от своя во­ля ка­зар­ме­ни вой­ни­ци, ко­и­то сля­по вър­вят и ко­и­то сля­по из­пъл­ня­ват чуж­ди за­по­ве­ди. Со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те дей­ци са ония мо­дер­ни ми­ли­ци­о­не­ри, прос­ве­те­ни граж­да­ни на сво­бод­на стра­на, на ко­и­то се да­ва са­мос­то­я­тел­на во­ен­на за­да­ча за из­пъл­не­ние.“

Дрън­ка­не­то на оръ­жие ста­ва още по-шум­но след пър­вия ра­зуз­на­ва­те­лен рейд на Ян­ко Са­къ­зов из стра­на­та, в кой­то той се опит­ва да из­ве­де прег­ру­пи­ра­не­то на пар­ти­я­та вър­ху „ши­ро­ка­та“ те­о­ре­тич­на ос­но­ва и дей­ност. Сказ­ка­та му „Ико­но­ми­чес­ка­та и фи­нан­со­ва кри­за в Бъл­га­рия, ней­ни­те при­чи­ни и ней­ни­ят лек“ пре­диз­вик­ва шум­на пар­тий­на дис­ку­сия, за­що­то в нея, без да се по­зо­ва­ва на ре­ви­зи­о­нис­т­ка­та кон­цеп­ция по от­но­ше­ние на дър­жа­ва­та, Са­къ­зов за­поч­ва да пле­ди­ра за ед­на ис­тин­с­ка на­род­на дър­жа­ва, ко­я­то да се гри­жи за зе­ме­дел­ци­те, за­на­ят­чи­и­те и тър­гов­ци­те. Дър­жа­ва, ко­я­то е длъж­на да оси­гу­ри на „про­из­во­дя­щи­те сло­е­ве“ ико­но­ми­чес­ки и со­ци­а­лен прос­пе­ри­тет.

Ня­ма съм­не­ние, че изос­т­ре­ни­ят те­о­ре­ти­чес­ки нюх на Ди­ми­тър Бла­го­ев вед­на­га до­ла­вя къ­де е за­ри­то ку­че­то. Той е си­гу­рен, че след вни­ма­тел­но опип­ва­не на поч­ва­та Са­къ­зов, крач­ка по крач­ка, не­ми­ну­е­мо ще спре до бер­н­щай­ни­ан­с­кия те­зис за „об­що­то на­ци­о­нал­но де­ло и сът­руд­ни­чес­т­во на кла­си­те, за ко­и­то де­мок­ра­ци­я­та е и цел, и сред­с­т­во“. И ня­ма ни­как­во съм­не­ние, че ре­ак­ци­я­та му през 1900 г. е съ­ща­та, как­то я е из­ра­зил в „При­но­са“ през 1906 г. Са­къ­зов ни под­на­ся „ед­но вул­гар­но де­мок­ра­тич­но обяс­ня­ва­не и на кри­за­та, и на свойс­т­ва­та и ха­рак­те­ра на дър­жа­ва­та, и на про­из­хо­да на пар­ти­и­те, и на яв­ле­ни­я­та в бъл­гар­с­кия жи­вот... Той не е в със­то­я­ние да ви­ди зад про­це­са на „ра­зо­ре­ни­е­то“ на тия „про­из­во­ди­тел­ни кла­си“ про­це­са на на­ди­га­не­то но­ви фор­ми на про­из­вод­с­т­во­то и съ­от­вет­ни­те но­ви кла­си – ка­пи­та­лис­ти­чес­ка­та и про­ле­тар­с­ка­та“. От­тук и бе­за­пе­ла­ци­он­на­та му при­съ­да – пре­пов­та­ря­ща ду­ми­те на Ро­за Люк­сем­бург за Бер­н­щайн от 1898 г.: „Един обик­но­вен дреб­но­бур­жо­а­зен де­мок­рат“. И по­не­же в раз­д­раз­не­ни­е­то то­ва оп­ре­де­ле­ние му се виж­да тяс­но, Бла­го­ев го раз­ши­ря­ва – „един мно­го прост, обик­но­вен дреб­но­бур­жо­а­зен де­мок­рат“.

През 1900 г. Ян­ко Са­къ­зов мно­го мал­ко го е еня за те­о­ре­ти­чес­ки­те при­съ­ди на ре­дак­то­ра на бъл­гар­с­ко­то „Но­во вре­ме“, за­що­то ре­дак­то­рът на гер­ман­с­ко­то „Но­во вре­ме“ про­кар­ва на Па­риж­кия кон­г­рес на Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал сво­я­та ком­п­ро­мис­на ре­зо­лю­ция по въп­ро­си­те на об­що­дел­с­т­во­то, ко­я­то в очи­те на бъл­гар­с­ки­те му пос­ле­до­ва­те­ли нап­ра­во из­веж­да Са­къ­зов в аван­гар­да на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Ня­ма ни­как­во съм­не­ние за ог­ром­но­то нап­ре­же­ние, с ко­е­то Са­къ­зов сле­ди идей­на­та ба­та­лия, ра­зиг­ра­ва­ща се в Па­риж. Там в сблъ­съ­ка меж­ду най-го­ле­ми­те в ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция – Жюл Гед, Жан Жо­рес, Ге­ор­ги Пле­ха­нов и Карл Ка­уц­ки, се про­би­ва ед­на тяс­на те­о­ре­ти­чес­ка вра­тич­ка по въп­ро­си­те на по­ли­ти­чес­ка­та так­ти­ка, ко­я­то от­ва­ря ог­ром­ни въз­мож­нос­ти за ши­ро­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка дей­ност. Още с пър­ва­та си реч Жан Жо­рес, най-крас­но­ре­чи­ви­ят три­бун на Ин­тер­на­ци­о­на­ла, ка­те­го­рич­но от­с­то­я­ва пра­во­то на со­ци­а­лис­та Ми­ле­ран да учас­т­ва в бур­жо­аз­но­то пра­ви­тел­с­т­во на Вал­дек Ру­со. Ар­гу­мен­ти­те му се ба­зи­рат на ви­со­ко­то рав­ни­ще на френ­с­ка­та де­мок­ра­ция, ко­я­то поз­во­ля­ва да се из­п­роб­ва но­ва так­ти­ка, „нов ме­тод“ за ес­к­п­роп­ри­а­ция на бур­жо­а­зи­я­та, чрез учас­тие в пра­ви­тел­с­т­во­то. Сре­щу та­зи но­ва так­ти­ка ре­ши­тел­но се из­п­ра­вя с це­лия си ав­то­ри­тет ос­но­ва­те­лят на Френ­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка пар­тия Жюл Гед, кой­то ка­те­го­рич­но осъж­да учас­ти­е­то на со­ци­а­лис­ти в бур­жо­аз­ни пра­ви­тел­с­т­ва, за­що­то то мо­же да бъ­де са­мо ре­зул­тат от без­п­рин­цип­ни ком­п­ро­ми­си с бур­жо­аз­ни­те пар­тии и от­с­тъп­ле­ние от про­ле­тар­с­ка­та стра­те­гия и так­ти­ка на кла­со­ва­та бор­ба. „С вли­за­не­то на со­ци­а­лис­ти в пра­ви­тел­с­т­во­то мо­гат да бъ­дат пос­тиг­на­ти в най-доб­рия слу­чай са­мо час­тич­ни ре­фор­ми, ко­и­то с поч­ти ни­що ня­ма да про­ме­нят по­ло­же­ни­е­то на про­ле­та­ри­а­та ка­то кла­са. Да из­ме­ни то­ва по­ло­же­ние мо­же са­мо цен­т­рал­на­та власт, но за то­ва е не­об­хо­ди­ма дик­та­ту­ра на про­ле­та­ри­а­та“ – за­я­вя­ва Жюл Гед, из­п­ра­тен с гръм­ки ап­ло­дис­мен­ти от мно­зин­с­т­во­то де­ле­га­ти на кон­г­ре­са.

В край­на смет­ка страс­ти­те са ута­ло­же­ни с из­каз­ва­не­то на Карл Ка­уц­ки. В при­със­т­ви­е­то на своя бли­зък при­я­тел и бивш еди­но­миш­ле­ник Еду­ард Бер­н­щайн „па­па­та на со­ци­а­лиз­ма“ лов­ко ус­пя­ва да ус­по­кои ду­хо­ве­те и да при­ми­ри неп­ри­ми­ри­мо­то: „... учас­ти­е­то на со­ци­а­лис­ти­те в бур­жо­аз­но пра­ви­тел­с­т­во не мо­же да се схва­ща ка­то нор­мал­но на­ча­ло към за­во­ю­ва­не­то на по­ли­ти­чес­ка­та власт и след­ва да се раз­г­леж­да ка­то вре­мен­на и из­к­лю­чи­тел­на крач­ка, из­вър­ше­на при на­ли­чи­я­та на осо­бе­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва.“ Спо­ред Ка­уц­ки въп­ро­сът за на­ли­чие на та­ки­ва „осо­бе­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва“ в ед­на или дру­га стра­на е въп­рос не на прин­ци­пи, а на так­ти­ка, ко­я­то не под­ле­жи на об­съж­да­не на меж­ду­на­род­ни­те кон­г­ре­си.

След бур­ни дис­ку­сии „Ка­у­чу­ко­ва­та“ – по ду­ми­те на ита­ли­ан­ския де­ле­гат Ен­ри­ко Фе­ри – ре­зо­лю­ция е при­е­та с мно­зин­с­т­во в след­ния вид: „В съв­ре­мен­на­та де­мок­ра­ти­чес­ка дър­жа­ва за­во­ю­ва­не­то на по­ли­ти­чес­ка­та власт от про­ле­та­ри­а­та не мо­же да бъ­де дос­тиг­на­то с един удар, то мо­же да се яви са­мо ка­то ре­зул­тат от про­дъл­жи­тел­на­та и труд­на ра­бо­та в об­ласт­та на ико­но­ми­чес­ка­та и по­ли­ти­чес­ка­та ор­га­ни­за­ция на про­ле­та­ри­а­та, ре­зул­тат от не­го­во­то фи­зи­чес­ко и нрав­с­т­ве­но въз­раж­да­не и пос­те­пен­но­то за­во­ю­ва­не на де­пу­тат­с­ки мес­та в об­щин­с­ки­те съ­ве­ти и пар­ла­мен­ти­те.“

За Ян­ко Са­къ­зов та­зи ре­зо­лю­ция си е нап­ра­во ед­на лич­на ус­лу­га. За­що­то се­га ве­че спо­кой­но мо­же да гро­ми тес­ни­те идеи на Дими­тър Бла­го­ев под зас­ло­на на ши­ро­кия те­о­ре­ти­чес­ки гръб на Карл Ка­уц­ки. Та­ка той се из­ба­вя и от не­у­доб­с­т­во­то да е пос­ле­до­ва­тел (как­то сам пи­ше) на“край­но­то уче­ние на Бер­н­щай­на“. По­ве­че ня­ма да го из­к­люч­ват от пар­ти­я­та под пред­лог, че не си из­пъл­ня­ва за­дъл­же­ни­я­та и не спаз­ва пар­тий­на­та дис­цип­ли­на, за­що­то ду­ми­те на Емил Ван­дер­вел­де: „Ние не сме ни­то съд, ни­то съ­бор за от­лъч­ва­не от цър­к­ва­та“, след ка­то са ва­лид­ни за един кон­г­рес на Ин­тер­на­ци­о­на­ла, са не­съм­не­но още по-ва­лид­ни за кон­г­ре­си­те на БРСДП. По­ве­че ня­ма опас­ност ня­кой бъл­гар­с­ки Ауер да го на­ре­че „ма­га­ре“ – от­тук на­та­тък той ще ра­бо­ти спо­ред Бер­н­щайн, а ще го­во­ри спо­ред Ка­уц­ки. И ве­че ня­ма ни­как­во зна­че­ние, че бъл­гар­с­ка­та де­ле­га­ция на Па­риж­кия кон­г­рес (Ма­рио Гед и П. Не­дев­с­ки) гла­су­ва за ре­зо­лю­ци­я­та на Жюл Гед. Важ­но­то е, че кон­г­ре­сът с мно­зин­с­т­во­то си е под­к­ре­пил Карл Ка­уц­ки, а сле­до­ва­тел­но е под­к­ре­пил и не­го – Ян­ко Са­къ­зов. Нас­тъ­пи­ло е вре­ме­то за от­к­ри­та ши­ро­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка дей­ност, вре­ме­то за она­зи „вре­мен­на и из­к­лю­чи­тел­на крач­ка“ – по ду­ми­те на Ка­уц­ки – пред­вид осо­бе­ни­те об­с­то­я­тел­с­т­ва на по­ли­ти­чес­ко­то по­ло­же­ние в Бъл­га­рия.

Вед­на­га след зак­ри­ва­не­то на меж­ду­на­род­ния со­ци­а­лис­ти­чес­ки кон­г­рес през сеп­тем­в­ри 1900 го­ди­на Ян­ко Са­къ­зов пра­ви та­зи крач­ка и пре­цап­ва пер­лов­с­кия Ру­би­кон с пър­вия брой на спи­са­ние „Об­що де­ло“ в ръ­ка.

„По­ло­же­ни­е­то“ е заг­ла­ви­е­то на увод­на­та ста­тия на Ян­ко Са­къ­зов. И, раз­би­ра се, то съв­сем не е слу­чай­но. Са­къ­зов доб­ро­съ­вес­т­но се опи­ра на изис­к­ва­не­то на па­риж­ка­та ре­зо­лю­ция – ед­на про­мя­на на так­ти­ка­та, до­пус­ка­ща кла­со­во сът­руд­ни­чес­т­во, мо­же да се ос­но­ва­ва са­мо на из­вън­ред­ни­те об­с­то­я­тел­с­т­ва на кон­к­рет­но­то об­щес­т­ве­но и по­ли­ти­чес­ко по­ло­же­ние в ед­на стра­на. Та ето как­ви са осо­бе­ни­те об­с­то­я­тел­с­т­ва на по­ли­ти­чес­ко­то по­ло­же­ние в Бъл­га­рия:

„На­си­ли­е­то и без­п­ра­ви­е­то, то­ва е ат­мос­фе­ра­та, ко­я­то об­г­ръ­ща бъл­га­ри­на от тол­ко­ва го­ди­ни... Сво­бо­ди­те на бъл­гар­с­кия на­род са ста­на­ли иг­рач­ка в ръ­це­те на ме­ня­ва­щи­те се уп­рав­ни­ци, пло­до­ве­те на не­го­вия труд се из­т­ръг­ват от ръ­це­те му, раз­г­раб­ват се, пи­ле­ят се най-про­из­вол­но и всич­ко то­ва се пра­ви от всич­ки ония, ко­и­то, по чий­то и да е кап­риз, са сто­я­ли и сто­ят на кор­ми­ло­то на уп­рав­ле­ни­е­то.“

„Съз­на­вай­ки всич­ко то­ва, как­во има­ме ние да про­ти­во­пос­та­вим на то­ва стре­ми­тел­но ле­те­не към про­паст­та?“ – ри­то­рич­но пи­та Ян­ко Са­къ­зов и бър­за да съ­об­щи своя от­го­вор. „На пър­во мяс­то – зе­ме­дел­с­ко­то дви­же­ние, ко­е­то все по-яс­но съ­зи­ра сво­я­та по­тис­на­тост в ико­но­ми­чес­ко и по­ли­ти­чес­ко от­но­ше­ние. В те­зи не­по­кът­на­ти мла­ди и буй­ни си­ли не съ­зи­ра­те ли вие мо­гъщ лост за из­ме­ня­ва­не на до­се­гаш­ния дър­жа­вен вър­веж. При ед­на пра­вил­на на­со­че­на ор­га­ни­за­ция не мо­же ли да се съз­да­де ту­ка ед­на си­ла, ко­я­то ще ис­ка да ту­ри скром­ност и пес­те­ли­вост в об­щес­т­ве­ни­те ни уч­реж­де­ния, рав­ноп­рав­ност в дър­жав­ни­те те­го­би, де­мок­ра­тич­ност в учеб­но­то и во­ен­но­то де­ло, стро­га от­го­вор­ност към всич­ки дър­жав­ни слу­жи­те­ли.“

На вто­ро мяс­то са за­на­ят­чи­и­те. „При ед­но це­ле­съ­об­раз­но упът­ва­не, съв­сем без зна­че­ние ли ще бъ­де енер­ги­я­та на то­зи ра­бо­тен слой на бъл­гар­с­кия на­род за пре­мах­ва­не­то на един на­сил­ни­чес­ки, гра­би­тел­с­ки, бе­зот­го­во­рен, слу­жащ са­мо на неп­ро­из­во­ди­тел­ни сло­е­ве ре­жим?“

На тре­то мяс­то са тър­гов­ци­те и ин­дус­т­ри­ал­ци­те. Те спо­ред Са­къ­зов имат ин­те­рес от ед­на де­мок­ра­тич­на дър­жа­ва, ко­я­то да се гри­жи за път­на­та мре­жа и съ­об­ще­ни­я­та, за ев­ти­ни бан­ко­ви кре­ди­ти, за пра­вил­но ек­с­п­ло­а­ти­ра­не на зем­ни­те и под­зем­ни­те бо­гат­с­т­ва.

И нак­рая е мла­до­то ра­бот­ни­чес­ко дви­же­ние, ко­е­то на­би­ра сво­и­те при­вър­же­ни­ци от про­пад­на­ли и про­па­да­щи за­на­ят­чии, се­ля­ни и тър­гов­ци, дреб­ни чи­нов­ни­ци, учи­те­ли и уче­ни­ци. „То­ва са ре­ал­ни­те те­че­ния, в ко­и­то се е про­я­вил днес бъл­гар­с­ки­ят об­щес­т­вен жи­вот и вся­ко ед­но от тях но­си в се­бе си мал­ко или мно­го еле­мен­ти, ко­и­то би­ха мог­ли да съз­да­дат един нов вър­веж на дър­жав­ни­те ни ра­бо­ти... На без­за­ко­ни­е­то и на­си­ли­е­то Бъл­га­рия мо­же да про­ти­во­пос­та­ви об­щи­те жиз­не­ни ин­те­ре­си на сво­и­те про­из­во­дя­щи сло­е­ве чрез об­щи­те тех­ни уси­лия.“ 

Нак­рат­ко: в пър­ва­та от об­що пет­те те­о­ре­тич­ни ста­тии, пуб­ли­ку­ва­ни в дву­сед­мич­но­то му спи­са­ние, Ян­ко Са­къ­зов из­веж­да пет клю­чо­ви ду­ми – „Об­що де­ло на про­из­во­дя­щи­те сло­е­ве“. Пос­ла­ни­е­то е из­п­ра­те­но, от­го­во­рът е по­лу­чен три­де­сет го­ди­ни по-къс­но, ко­га­то Еду­ард Бер­н­щайн ще на­пи­ше, че Ян­ко Са­къ­зов е един от най-усър­д­ни­те и вер­ни­те му уче­ни­ци. А Ди­ми­тър Бла­го­ев из­чак­ва са­мо две сед­ми­ци, за да от­к­рие един от най-зре­лищ­ни­те те­о­ре­ти­чес­ки ду­е­ли в ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция – ду­е­ла меж­ду „Но­во вре­ме“ и „Об­що де­ло“, кой­то ще про­дъл­жи це­ли три го­ди­ни и ще за­вър­ши с раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 го­ди­на.

Спек­та­къ­лът за­поч­ва „алаф­ран­га“ – с вза­им­ни пок­ло­ни и ри­ту­ал­но пов­ди­га­не на ра­пи­ри­те: „Дру­га­рят Са­къ­зов“, „На­ши­ят при­я­тел Ди­ми­тър Бла­го­ев“ – в об­ръ­ще­ни­я­та. Мно­го ско­ро оба­че по­ле­ми­ка­та на­би­ра та­къв темп, мощ и страст, че чи­та­ю­ща­та пуб­ли­ка вед­на­га раз­би­ра за как­во ста­ва ду­ма: те­зи два­ма­та не са ни­то при­я­те­ли, ни­то дру­га­ри – те са про­тив­ни­ци на жи­вот и смърт.

Ди­ми­тър Бла­го­ев в „Pro domo sua“: „Днеш­но­то по­ло­же­ние, а съ­що и на­чи­нът, по кой­то мо­же да се из­ле­зе от то­ва по­ло­же­ние – всич­ко то­ва той (Ян­ко Са­къ­зов – б. м.) го раз­г­леж­да не­за­ви­си­мо от об­ща­та те­о­ре­тич­на ос­но­ва на Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия и без вся­как­во съ­от­но­ше­ние към со­ци­а­лиз­ма и към пар­ти­я­та. Сис­те­ма­тич­но­то из­бяг­ва­ние да се спо­ме­ну­ва за со­ци­а­ли­зъм у нас, как­то и за съ­щес­т­ву­ва­не­то на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия в Бъл­га­рия... ние виж­да­ме в увод­ни­те ста­тии на два­та пър­ви броя на „Об­що де­ло“, ко­и­то ста­тии са оп­ре­де­ля­щи прин­ци­пи­ал­но­то нап­рав­ле­ние на спи­са­ни­е­то и са из­лез­ли из пе­ро­то на др. Са­къ­зов.“

Ян­ко Са­къ­зов в „Qui pro quo“: „На­ши­ят до­бър при­я­тел (Ди­ми­тър Бла­го­ев – б.м.) има осо­бен на­чин на раз­би­ра­ние об­щес­т­ве­ни­те уче­ния, кой­то из­к­люч­ва вся­как­во раз­ви­тие, раз­ши­ря­ва­ние и за­дъл­бо­ча­ва­ние на са­мо­то уче­ние, кой­то го из­су­ша­ва и свеж­да до ня­кол­ко ед­ва ли не без­жиз­не­ни фор­му­ли. Пос­ле край­но слож­ни­ят жи­вот на об­щес­т­ва­та при­е­ма у не­го един твър­де оп­рос­тен схе­ма­ти­чен ха­рак­тер и ед­ва ли не се явя­ва ед­но въп­ло­ще­ние на да­де­ни­те фор­му­ли. „

Ди­ми­тър Бла­го­ев, в „Пак Pro domo sua“: „Са­къ­зов не е то­чен в из­ра­же­ни­я­та си. Той не одоб­ря­ва моя на­чин на раз­би­ра­ние на „об­щес­т­ве­ни­те уче­ния“. Аз го­во­рих са­мо за ед­но уче­ние, а имен­но за Мар­к­со­во­то. Ка­къв е на­чи­нът ми на раз­би­ра­ние дру­ги­те об­щес­т­ве­ни уче­ния е друг въп­рос. Мо­же би на др. Са­къ­зов дейс­т­ви­тел­но му се виж­да моя на­чин на раз­би­ра­ние Мар­к­со­во­то уче­ние за те­сен? Не­ка ми до­ка­же, ако мо­же. Но аз не вяр­вам, че мо­же, за­що­то го пре­да­дох поч­ти със соб­с­т­ве­ни­те из­ра­же­ния на Мар­к­са... Са­къ­зов за жа­лост не ни каз­ва как­во е то­ва „но­во“ раз­би­ра­ние на Мар­к­со­во­то уче­ние (по­ро­ди­ло ум­с­т­ве­но бро­же­ние сред мар­к­сис­ти­те – б. м.). Той спо­ме­на­ва за „край­но­то бер­н­щай­ни­ан­с­ко уче­ние“, оба­че то не е ни­как Мар­к­со­во уче­ние, или по-вяр­но то е пря­ма про­ти­во­по­лож­ност на не­го... На­ла­га ли се пар­ти­я­та да из­ме­ни так­ти­ка­та си и оз­на­ча­ва ли, че на­ша­та пар­тия тряб­ва да се ту­ри на­че­ло на бур­жо­а­зи­я­та и да ра­бо­ти за раз­ви­ти­е­то на ка­пи­та­лис­ти­чес­ки­те фор­ми на про­из­вод­с­т­во? То­ва оз­на­ча­ва на­ша­та пар­тия да прес­та­не да бъ­де со­ци­а­лис­ти­чес­ка, да се обър­не в ед­на бур­жо­аз­на прог­ре­сив­на пар­тия.“

Ян­ко Са­къ­зов: „... не­ка раз­г­ле­да­ме и та­зи стра­на на на­ши­те мни­ми или дейс­т­ви­тел­ни раз­ног­ла­сия. Най- пър­во за­го­во­ри за то­ва Бла­го­ев в ста­ти­я­та си „Pro domo sua“, но то­ва, ко­е­то той ка­за там, бе­ше по­вър­х­нос­т­но ни­щож­но... плод на от­в­ле­че­ни­те те­о­ре­ти­чес­ки аб­с­т­рак­ции, ко­и­то ние за­у­ча­ва­ме ка­то същ­ност на мар­к­сиз­ма. Тряб­ва и у нас да се яви ка­то пос­лед­с­т­вие от под­роб­но­то изу­ча­ва­ние на бор­би­те в жи­во­та, а не ка­то ка­лъп, в кой­то ще ис­ка­ме да втис­нем жи­во­то раз­но­об­ра­зие на об­щес­т­ве­ни­те яв­ле­ния.“

Ци­та­ти­те мо­гат да бъ­дат про­дъл­же­ни. По­ле­ми­ка­та, ко­я­то ед­ва ли ще се вмес­ти в ня­кол­ко обе­мис­ти фо­ли­ан­та, са­ма по се­бе си е един без­п­ре­це­ден­тен про­бив в те­о­ре­ти­чес­ка­та и по­ли­ти­чес­ка­та ми­съл на сле­дос­во­бож­ден­с­ка Бъл­га­рия. В то­зи сми­съл тя над­с­ка­ча пра­го­ве­те на вът­реш­но­пар­тий­на­та дис­ку­сия и се прев­ръ­ща в на­ци­о­на­лен ге­не­ра­тор на со­ци­ал­на и по­ли­ти­чес­ка те­о­рия. За­що­то ду­е­лът Бла­го­ев – Са­къ­зов се сле­ди с нап­рег­на­то вни­ма­ние от ра­ди­ка­ли, де­мок­ра­ти, ли­бе­ра­ли и зе­ме­дел­ци. Дис­ку­си­я­та раж­да зре­ли пло­до­ве по въп­ро­си­те за на­ци­о­нал­но­то раз­ви­тие, мо­дер­ни­зи­ра­не и еман­ци­пи­ра­не на бъл­гар­с­ка­та по­ли­ти­чес­ка сис­те­ма и в то­зи сми­съл е не по-мал­ко по­лез­на на дреб­но­бур­жо­аз­ни­те и бур­жо­аз­ни­те пар­тии, от­кол­ко­то на бъл­гар­ска­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.

Раз­би­ра се, те­о­ре­ти­чес­ки­ят про­бив, за­поч­нал през пър­ва­та го­ди­на на два­де­се­тия век, не мо­же и не тряб­ва да се пер­со­ни­фи­ци­ра са­мо с име­на­та на ли­де­ри­те. В не­го учас­т­ват най-та­лан­т­ли­ви­те умо­ве и пе­ра и на два­та ла­ге­ра: Ге­ор­ги Кир­ков, Гав­рил Ге­ор­ги­ев, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Хрис­то Ка­бак­чи­ев, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ва­сил Ко­ла­ров сре­щу Кръс­тю Пас­ту­хов, Пе­тър Джид­ров, Илия Яну­лов, Па­вел Бръ­не­ков, Ди­ми­тър Ди­мит­ров – то­ва са ав­то­ри­те на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка биб­ли­о­те­ка от бро­шу­ри, ста­тии и пам­ф­ле­ти, ко­я­то не са­мо се че­те, а и гриж­ли­во се под­вър­з­ва в ко­жа за биб­ли­о­те­ка­та на вся­ка кул­тур­на и нап­ред­ни­ча­ва бъл­гар­с­ка фа­ми­лия.

С те­че­ние на вре­ме­то иг­ра­та, раз­би­ра се, заг­ру­бя­ва. На­ка­ле­ни­те страс­ти за­поч­ват да бъл­ват оби­ди вмес­то ар­гу­мен­ти. Спра­вед­ли­вост­та изис­к­ва оба­че да се уточ­ни – най-дъл­го вре­ме доб­ри­ят тон се под­дър­жа от Бла­го­ев и Са­къ­зов. И ко­га­то Бла­го­ев пи­ше един от най-блес­тя­щи­те си те­о­ре­ти­чес­ки пам­ф­ле­ти „Мар­к­си­зъм или бер­н­щай­ни­ан­с­т­во“, с кой­то вед­на­га се вмес­т­ва в аван­гар­да на кри­ти­ци­те на ре­ви­зи­о­низ­ма и на­реж­да име­то си до име­на­та на Пле­ха­нов, Бе­бел, Лаб­ри­о­ла и Гед. И ко­га­то Са­къ­зов обос­но­ва­ва об­що­дел­с­ка­та си кон­цеп­ция във фей­ле­то­на „Щу­ра по­ле­ми­ка“, с ко­е­то ди­рек­т­но за­е­ма мяс­то­то си на ви­ден те­о­ре­тик сред адеп­ти­те на ре­ви­зи­о­низ­ма ка­то Ван­дер­вел­де, Жо­рес, Ауер, Ан­сел.

Впро­чем и два­ма­та са еди­но­душ­ни (до 1903 г.) са­мо в ед­но. Пос­лед­на­та ду­ма, теж­ка­та те­о­ре­тич­на при­съ­да, из­к­лю­чи­тел­но­то пра­во на ар­бит­раж при­над­ле­жи са­мо на един без­с­по­рен со­ци­а­лис­ти­чес­ки ав­то­ри­тет – на Карл Ка­уц­ки. За­то­ва и два­ма­та се об­ля­гат на не­го. Бла­го­ев го ци­ти­ра с уточ­не­ни­е­то: „Та­ка ка­за ком­пе­тен­т­ни­ят Ка­уц­ки... на­ша­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка ли­те­ра­ту­ра има мно­го пи­са­но, има и ред пре­вод­ни кни­ги от вид­ни мар­к­сис­ти ка­то Карл Ка­уц­ки...“; а Са­къ­зов се по­зо­ва­ва на не­го с ду­ми­те: „До­ри Ка­уц­ки, най-стро­ги­ят от пос­ле­до­ва­те­ли­те на Мар­к­са, за­бе­ляз­ва, че ед­на от глав­ни­те це­ли, с ко­я­то е на­пи­сал сво­я­та кни­га, е да про­ти­во­дейс­т­ва на ед­но за­кос­те­ня­ло и из­раж­да­що ня­кои важ­ни те­о­ре­ти­чес­ки по­ло­же­ния раз­би­ра­не на мар­к­сиз­ма от то­га­ваш­ни­те нем­с­ки со­ци­а­лис­ти. Го­ля­ма по­у­ка ще по­чер­пи от тия кни­ги оня бъл­гар­с­ки со­ци­а­лист, кой­то има въз­мож­ност да се пре­да­де на вни­ма­тел­но­то тях­но изу­ча­ва­не.“ Об­щи­ят проб­лем и на два­ма­та е, че Ка­уц­ки про­дъл­жа­ва да про­из­веж­да ка­у­чу­ко­ви кон­цеп­ции и след Щут­гар­т­с­кия кон­г­рес. В то­ва се убеж­да­ва пър­ви Ян­ко Са­къ­зов – ко­га­то под­ла­га на не­го­вия ар­бит­раж те­о­ри­я­та си за сел­с­ки­те про­из­во­ди­тел­ни сло­е­ве „ка­то един мо­гъщ лост за из­ме­ня­ва­не на се­гаш­ния дър­жа­вен вър­веж“. Ка­уц­ки – как­то пи­ше Ди­ми­тър Бла­го­ев с неп­рик­ри­то зло­рад­с­т­во – от­вър­нал, че не от сел­с­ко­то, а пре­дим­но от град­с­ко­то на­се­ле­ние ще се из­ко­ве то­зи лост. Впро­чем Бла­го­ев мно­го ско­ро раз­би­ра, че твър­да­та те­о­ре­ти­чес­ка ба­за на Ка­уц­ки по­чи­ва вър­ху дви­же­щи се пя­съ­ци – ко­га­то про­чи­та в „Ди но­йе цайт“ и в „Об­що де­ло“ от­во­ре­но­то му пис­мо до Ен­ри­ко Фе­ри, озаг­ла­ве­но „Две­те тен­ден­ции“. В не­го се до­пус­ка въз­мож­ност­та от из­вес­т­ни бур­жо­аз­ни фрак­ции и от про­ле­та­ри­а­та да се съз­да­ва ед­на но­ва ре­фор­мис­т­ка пар­тия, спо­соб­на да взе­ме учас­тие в уп­рав­ле­ни­е­то на дър­жа­ва­та. Е, раз­би­ра се, Ка­уц­ки уточ­ня­ва, че то­ва се от­на­ся са­мо до опре­де­ле­ни спе­ци­фич­ни ус­ло­вия в да­де­на стра­на, ко­е­то е въп­рос на так­ти­ка и се ре­ша­ва от вся­ка пар­тия са­мос­то­я­тел­но за ре­ша­ва­не на оп­ре­де­ле­ни (вре­мен­ни) на­ци­о­нал­ни за­да­чи.

Ня­ма съм­не­ние, че и Са­къ­зов, и Бла­го­ев са пос­та­ве­ни в дос­та не­лов­ка си­ту­а­ция. За­що­то как­во об­що де­ло мо­же да про­по­вяд­ва Янко Са­къ­зов, ако в не­го не учас­т­ва сел­с­ки­ят про­из­во­ди­те­лен слой? Да се раз­чи­та са­мо на пар­ти­и­те, пред­с­тав­ля­ва­щи кла­со­ви­те ин­те­ре­си на за­на­ят­чии, тър­гов­ци и ин­дус­т­ри­ал­ци, е уто­пи­чес­ки аб­сурд. За Ди­ми­тър Бла­го­ев пре­пот­вър­ж­да­ва­не­то на „ка­у­чу­ко­ва­та“ ре­зо­лю­ция в пис­мо­то до Фе­ри сри­ва блес­тя­щи­те мар­к­сис­т­ки ар­гу­мен­ти в „Ан­ти­кри­ти­ка­та“. Сле­до­ва­тел­но как­во дру­го им ос­та­ва ос­вен да про­ти­во­пос­та­вят Ка­уц­ки на Ка­уц­ки. Са­къ­зов ще се опи­ра на пис­мо­то до Фери, Бла­го­ев ще ци­ти­ра от­го­во­ра до Са­къ­зов по от­но­ше­ние на се­ля­ни­те. Ос­вен то­ва и два­ма­та ще се пог­ри­жат да ком­пен­си­рат идей­на­та си не­дос­та­тъч­ност с прив­ли­ча­не­то на но­ви ев­ро­пейс­ки ав­то­ри­те­ти. За­ра­ди то­ва Са­къ­зов за­поч­ва уси­ле­но да пуб­ли­ку­ва Жан Жо­рес, Емил Ван­дер­вел­де и Ми­ле­ран, а Бла­го­ев наб­ля­га на Бе­бел, Пле­ха­нов и Пар­вус.

В край­на смет­ка раз­цеп­ле­ни­е­то за­поч­ва да про­ти­ча по ли­ни­я­та на про­ти­во­ре­чи­я­та меж­ду стра­те­гия и так­ти­ка. И в то­зи слу­чай ис­то­ри­я­та не си спес­тя­ва удо­вол­с­т­ви­е­то да се прис­мее на все­ки опит за про­ник­ва­не в бъ­де­ще­то. Пар­тий­на­та прог­ра­ма на БРСДП (от 1892 г.) е ка­то по­лю­си­те на кан­та­ра – стра­те­ги­я­та от Ка­уц­ки, так­ти­ка­та от Бер­н­щайн. Еди­ни­ят кло­ни на­ля­во, дру­ги­ят на­дяс­но, но два­ма­та съ­щес­т­ву­ват в един­с­т­во. Са­къ­зов раз­би­ра иро­ни­я­та на Клио и за­то­ва пи­ше бро­шу­ра­та си „Тре­во­га за приз­ра­ци“. Бла­го­ев съ­що е на­яс­но с ней­ни­те гри­ма­си и за­то­ва пуб­ли­ку­ва от­го­во­ра си „Приз­ра­ци и дейс­т­ви­тел­ност“. В бъл­гар­с­ки­те ус­ло­вия приз­ра­ци­те си ус­т­рой­ват лов на ве­щи­ци, до­ка­то в Ев­ро­па за­ед­но чес­т­ват Де­ня на Вси све­тии.

Впро­чем Бал­ка­ни­те са мно­го осо­бе­но мяс­то за те­о­ре­ти­чес­ки ек­с­пе­ри­мен­ти. Те са зо­на на край­нос­ти­те: всич­ко или ни­що, сво­бо­да или смърт, хляб или сви­нец, Маркс или Ла­сал, Ка­уц­ки или Бер­н­щайн, Бла­го­ев или Са­къ­зов. Ка­то ис­тин­с­ки ма­ке­до­нец, Ди­ми­тър Бла­го­ев е на­пъл­но на­яс­но, че прак­ти­ка­та е кри­те­рий за ис­ти­на­та. А тя, прак­ти­ка­та, му по­каз­ва, че от­с­тъп­ле­ни­е­то от мар­к­сиз­ма в бъл­гар­с­ки ус­ло­вия оз­на­ча­ва край на соб­с­т­ве­но­то му де­ло. Че пъ­тят на Бер­н­щайн оз­на­ча­ва лик­ви­да­ция на БРСДП и прев­ръ­ща­не­то ú в дреб­но­бур­жо­аз­на ра­ди­кал­на пар­тия – как­то ста­ва с Ру­мън­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия през 1899 г., ко­га­то тя се са­мо­раз­пус­ка и ка­то фрак­ция се вли­ва в ли­бе­рал­на­та пар­тия на Йон Бра­ти­а­ну. И всич­ки, ко­и­то поз­на­ват лич­ност­та на Ди­ми­тър Бла­го­ев, не­го­ва­та во­ля, ха­рак­тер и ин­те­лект, са на­яс­но, че той, пър­во­съз­да­те­лят на Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия в Бъл­га­рия, ня­ма да до­пус­не лик­ви­да­ци­я­та на пар­ти­я­та. До­ри с це­на­та на ней­но­то от­с­лаб­ва­не от пред­с­то­я­що­то раз­цеп­ле­ние.

С то­ва е на­яс­но и Ян­ко Са­къ­зов и кол­ко­то и да е стран­но, по­зи­ци­я­та на не­го­вия опо­нент са­мо раз­ши­ря­ва въз­мож­нос­ти­те му за те­о­ре­тич­ни тър­се­ния и ек­с­пе­ри­мен­ти. За­що­то от­го­вор­ност­та се но­си от друг и за­що­то има сто­жер, кой­то да пред­паз­ва ши­ро­кия со­ци­а­ли­зъм от раз­ми­ва­не в не­о­бят­но­то дреб­но­бур­жо­аз­но бла­то в Бъл­га­рия от на­ча­ло­то на два­де­се­тия век. Ис­к­рен и ис­тин­с­ки со­ци­ал­де­мок­рат, Са­къ­зов про­дъл­жа­ва да ра­ту­ва за обе­ди­не­ни­е­то на всич­ки уни­же­ни и ос­кър­бе­ни, мис­ле­щи и ог­ра­ни­ча­ва­ни от лич­ния ре­жим на княз Фер­ди­нанд бъл­га­ри – за обе­ди­не­ни­е­то на це­лия на­род в ед­но об­що де­ло, ко­е­то да е в пол­за на съ­щия то­зи на­род. Но той знае – то­ва е въз­мож­но са­мо при ус­ло­вие, че съ­щес­т­ву­ва и дру­га­та, „тяс­на­та“ част на вез­на­та. За­що­то бъл­гар­с­ки­ят со­ци­а­ли­зъм е не­въз­мо­жен без вза­им­но­то урав­но­ве­ся­ва­не – без не­го смет­ка­та е ви­на­ги без кръч­мар. За­то­ва те два­ма­та са при­ну­де­ни да съ­щес­т­ву­ват за­ед­но – от раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903-а до прев­ра­та на На­род­ния сго­вор от 1923 го­ди­на. И ко­га­то през 1924-а уми­ра Бла­го­ев, за­ед­но с не­го пог­реб­ват и пар­ти­я­та на Са­къ­зов.
  

Слави Балабанов