Проницателят

52
Робърт посочи с палец през рамото си към Джоунс и се сети за въпроса ми:
— Виждал съм го… Чакай сега… Ами десетина-дванайсет пъти в различни периоди от живота ми.
— Как така „периоди“?
— Нали се сещаш… Джоунс обикаля наоколо, после пак изчезва за известно време… просто ей така. — Приятелят ми щракна с пръсти. — Понякога изчезва за толкова дълго, че забравям за него. Но винаги се връща.
Той се взря към терена за голф в далечината.
— Татко започна да разработва тази земя — каза и посочи с широк жест околния пейзаж. — Преди да направим игрището за голф,
бяха полета с гладиоли. Татко ги отглеждаше. Когато преди няколко години аз поех нещата, татко поръча да пускам Джоунс да се разхожда из клуба свободно.
— Сериозно?
— Ами да. Джоунс не играе голф. Само се размотава наоколо и разговаря с хората. Понякога го виждам в трапезарията, друг път на терена — все е потънал в някакъв сериозен разговор с някого. Не знам къде преспива. Всъщност не знам дали изобщо спи. Никога не нощува наблизо. Бях поръчал да го хранят гратис, но той не пожела — винаги си плаща. Сервитьорките казват, че оставял и много големи бакшиши.
Не знам откъде въобще взема пари, но съм почти сигурен, че ги държи в куфара. За бога, там сигурно има всичко, но не и дрехи. Джоунс си ходи винаги облечен в едно и също.
Откъм групичката, наобиколила Джоунс, отново се чу бурен смях. Робърт се усмихна и поклати глава:
— Направо го обожават.
— Значи не пречи на клиентите. Не прилича много на тях —
отбелязах и посочих към служителите, наобиколили стареца. — Не им ли отнема много от работното време?
— Честно да ти кажа — започна Робърт, — ако имаше някакъв начин да задържа Джоунс за постоянно тук, бих го сторил. Децата направо греят от щастие, когато са разговаряли с него. Стават по- добри в работата си. Мислят и действат по-смело и по-бързо — във всяко едно отношение. Синът ми — нали го знаеш, Мич — ми разказа, че Джоунс им давал съвети. За някакви дребни неща от

53
живота, но те го слушат, а съветите му много помагали. — Той поклати учудено глава. — Кога друг път си виждал хлапета да се интересуват от някакъв си ексцентричен старец? — После добави: —
А чувал ли си какво се говори из града? Не са само младите. Хората непрестанно се оглеждат за него, разбираш ли, търсят го. А и Джоунс,
нали го знаеш какъв е — разговаря с всички. — Робърт замълча замислено и добави: — Мисля, че този път се задържа тук по-дълго от обикновено.
Джоунс вдигна поглед към нас, видя ни, помаха за поздрав и продължи разговора си с младежите. Аз поклатих учудено глава и казах тихо, така че само Робърт да може да ме чуе:
— Джоунс.
— Не господин Джоунс — отвърна шеговито той.
— О, не — засмях се и аз. — Просто Джоунс.
Протегнах ръка, за да стисна неговата на сбогуване, и тогава
Робърт каза:
— Знаеш ли, татко не го наричаше Джоунс.
— Така ли? — учудих се аз. — А как?
— Ами, беше се запознал с него чрез работниците емигранти от
Латинска Америка, които беряха гладиолите, и затова го наричаше така, както го наричаха самите работници. Както всъщност го наричат и до ден-днешен всички латиноамериканци. Гарсия.
Джоунс вече се бе сбогувал с повечето младежи, които се пръснаха по колите си из паркинга или се върнаха на работните си места. Но когато се обърна, за да се запъти към терасата на клуба,
надвесена над езерото, забеляза, че трима от младите хора не си бяха тръгнали.
— Къде отиваш, Джоунс? — попита Карълайн, високото момиче, застанало точно зад гърба му. — Искаш ли една кока-кола? —
После се обърна към другите двама младежи: — А вие искате ли?
Без да дочака отговор обаче, тя заяви:
— Четири ко̀ли значи.
И се запъти към клуба.
Карълайн имаше дълга червена коса. Беше по-висока от Джоунс,
хубава по някакъв стандартен начин. Учеше в горните класове на

54
гимназията и беше едно от най-популярните момичета в района. Баща й беше банкер и се занимаваше с ипотечни кредити, майка й беше активна общественичка. Семейството живееше добре.
Докато вървяха към терасата, Джоунс хвърли поглед към най- добрата приятелка на Карълайн, Амелия, която вървеше от едната му страна. Тя беше две години по-голяма от Карълайн, учеше в колеж вече втора година, а сега си бе дошла у дома за пролетната ваканция.
В профила й влизаха хуманитарните специалности — литература,
езици, философия, а историята на семейството си самата тя наричаше
„мътна“.
До
Амелия крачеше
Ричи
Уебър
— красиво седемнайсетгодишно момче.
Групичката се качи на терасата и заобиколи отзад, за да е по- далече от входа на клуба. Джоунс се настани на един от белите люлеещи се столове, Амелия стори същото. Карълайн се върна,
раздаде напитки на всички и седна на дървения под на терасата. Ричи кацна на перилата, обърнал гръб на езерото.
— За какво искаш да си говорим, Джоунс? — попита Ричи.
Кожата на момчето — гладка, с цвят на кафе с мляко —
буквално блестеше на утринното слънце. С изчистените си черти и правилни бели зъби Ричи приличаше на холивудска звезда или на модел от корицата на някое списание. Изключително умен за възрастта си, той бе насочил всичките си усилия към учението,
пренебрегвайки така обичайния за момчетата спорт (освен голфа). С
отличната си диплома вече си бе осигурил пълна стипендия за колежа,
в който започваше да учи от есента.
— Аз ли? — преднамерено невинно отвърна Джоунс. — Аз не искам да си говорим за нищо. Дойдох да дремна!
— Хайде де! — подразни го Карълайн и го побутна леко с розовото си чехълче. — Много добре знаеш, че искаш да ти правим компания, защото ни обичаш. Така че… хайде, Джоунс, говори ни.
Старецът се засмя тихо и отпи от ко̀лата.
— Добре тогава, да си поговорим. Но искам вие да започнете.
Младежо — Джоунс вдигна стиропорената си чаша към Ричи, — ти ще си пръв. Задай въпрос.
— Добре — отвърна енергично момчето, — ето ти въпрос: как може да се предотврати един развод?
Джоунс се престори на изненадан:

55
— Леле! Не си лесен ти! А какво ще кажеш за нещо от рода на:
„На кое място ще завършат «Чикаго Къбс» тоя сезон?“ или „Кога ще почне да кълве пъстървата?“.
Ричи просто мълчеше в очакване.
— Държиш на тази тема значи? — попита най-после Джоунс. —
Сигурен ли си?
— Напълно — отвърна момчето.
Джоунс си пое дълбоко въздух и след това издиша.
— Добре… Ти женен ли си?
— Джоунс! — повиши глас момчето. — Много добре знаеш, че не съм женен.
— Е, навъртаха се някакви гаджета… — подразни го Карълайн.
— Ако не си женен — напълно сериозно заговори старецът, —
какво те интересува как може да се предотврати разводът?
Ричи сви рамене:
— Родителите ми май са единственото познато ми семейство, в което този брак е първи и за двамата съпрузи…
— И при моите родители е така — прекъсна го Карълайн.
— Добре де — поправи се Ричи, — значи познавам две такива семейства — моето и твоето. Както и да е. Много момчета и момичета се женят съвсем млади… Имам предвид все познати хора…
Той хвърли поглед към момичетата за потвърждение и когато те кимнаха, продължи:
— Обаче май всички се разведоха само след няколко години. С
две думи, питам как може да се предотврати това бракът да завърши с развод, защото трябва да има разни неща, които да усвоиш още преди да се ожениш, а после те да ти помогнат. Искам да кажа, надявам се,
че е така!
— Мъдър си, младежо — каза Джоунс, докато бавно се полюляваше на стола. — Ясно е, че всички вие, деца, сте умни —
училището и добрите учители ви помагат за това. Мъдростта обаче е нещо абсолютно различно. Тя може да се трупа и без човек всъщност да върши каквото и да било. Онази мъдрост, която може да промени живота ви, идва от хората около вас, от прочетените книги, от чутото и видяното по радиото и телевизията. Разбира се, по същото това време се трупа и отрицателна, лоша информация. Тя също може да

56
промени живота ви и също идва от хората около вас, от прочетените книги, от чутото и видяното по радиото и телевизията.
Ричи, Карълайн и Амелия слушаха търпеливо. Те познаваха
Джоунс и знаех, че той рядко отговаря на зададените въпроси директно. Около малкото късче истина, което обикновено разкриваше,
винаги се натрупваха още много допълнителни важни неща.
— Една от най-добрите страни на това да бъдеш мъдър —
продължи Джоунс — е точната преценка: способността веднага да отличиш вярното от погрешното. Доброто от лошото. Приемливото от неприемливото. Пълноценно прекараното време от пропиляното време. Правилното от неправилното решение. Тази способност се учи.
А най-често е въпрос на правилна гледна точка.
— Добре, Джоунс — каза Ричи, — знаем си, че рано или късно стигаш до твоя любим израз за гледната точка, но каква е връзката между нея и мъдростта?
— Сега ще ви кажа — отвърна Джоунс. — Единият начин човек да опише мъдростта е като способност да виждаш бъдещите

Изтегляне 1.2 Mb.

Сподели с приятели: