Питър Бейли и Еркюл питието п и т и е т о

- Бла’одаря, мое би дуг път - човекът се придвижи залитайки до другото дърво. Имаше много пиян вид. Беше малко нисък и далеч не толкова малко дебел. В дясната си ръка държеше голяма, почти празна бутилка с неизвестно съ­дър­жа­ние.

Когато стигна до дървото и се блъсна в него, той отстъпи една несигурна крач­ка назад, позамисли се и каза, както и преди малко:

- Блгдря, мое би … ппът…

След това продължи нататък. И така от дърво на дърво, бавно и несигурно шиш­кото вървеше нанякъде. Постепенно навлезе навътре в гората, където по ед­но време дърветата започнаха да му отговарят и той взе да се спира за дъл­ги фи­лософски разговори.

Небрежно залитайки между опитващите се да го сграбчат клони, надълго и на­широко си разговаряше с облизващите се растения. Когато поредното дърво про­тегна чепатите си клони, сграбчи го за яката и започна бавно и нежно да го при­дърпва като добър приятел на по чашка, убеждавайки го да забрави грижите си и да го прегърне другарски, една силна ръка го изтръгна от обятията му.

Дървото започна да сипе обиди по адрес на непознатия. Шишкото рязко се обър­на ядосан към човека, който го държеше, фиксира го с мътните си свински очич­ки и каза:

- Абе вие двамммта… што не ма устаите… ту’а намира с моа приател по ччашка?

Другият мълчеше.

- Што не земеш да се разз… се разкараш, бе?!?

Непознатият мълчаливо пусна дебелака, обърна му гръб обидено и с твърди крач­ки се отдалечи, сечейки по-нахалните клони с меча си. Дървото поднови неж­но­то си придърпване и само след минута шишкото се озова в братска прегръдка с ла­комото растение. Повдигна мътен поглед, видя зейналата, готова да го погълне паст, позамисли се и промърмори:

- Аааа… исскаш малко ссси пийнеш? - олюля се, доколкото му позволяваха стис­кащите го клони, надигна бутилката и внезапно изпразни съдържанието й пра­во в устата на дървото.

То изненанадано преглътна, умълча се, което беше странно, като се има в пред­вид предишната му нежна многословност, хлъцна веднъж-дваж и започна да тре­пери, от което листата му взеха да окапват по земята.

Шишкото промърмори:

- Абе кво ти стаа бе? Тва е най-добрия конц… цц… ат, дет се продаа в бара “Спиртосаата котка”. Верно, малко е силни… Хлъц! …чък, ма ша свикнеш. На ти оше мал­ко…

Той извади отнякъде още едно шише, отвъртя евтината му капачка и раз­ли­вайки голяма част от съдържанието му по земята, наля останалата във все още безпомощно зейналата уста на горкото растение.

Дървото нададе отчайващ писък от ужас, задави се с бутилката, изплю я, из­тръгна корените си от земята и хукна, залитайки, да се спасява. Моментално дру­го дърво протегна клони и без да мисли навря бутилката в устата си.

Шишкото се отпусна уморено и озадачено на земята. Две добре опиянени дър­вета танцуваха наоколо и едно от тях без да иска закачи с клон обемистата чан­тичка на вече хъркащия човек, от която изпаднаха няколко бутилки, счупиха се и теч­ността в тях попи бързо в почвата.

На другата сутрин непознатият, който се беше опитал да помогне на шиш­ко­то, се върна при гората и завари една огромна поляна, покрита с окапали листа и клони, в средата на която усърдно похъркваше нисък дебел човек, около него се бя­ха изпонатръшкали пияни дървета, а няколко от тях все още танцуваха.

- Толкоз по въпроса колко държат на пиене омагьосаните дървета – про­мър­мори си непознатият - Ето на това му викат да се напиеш като пън.

Междувременно шишкото се раздвижи, протегна се сънено, изправи се не­си­гур­но и си промърмори:

- Какво съм правил аз снощи?

Огледа се наоколо и продължи:

- Кой ми гепи пиячката? Човек не може да полегне малко на спокойствие! Я! Абе аз като се напия не зная какво правя! Бре! …цяла гора! Къде ли ми е брадвата? Тряб­ва да има брадва… с голи ръце ли съм ги сякъл?

- Никаква брадва няма - чу сърдит глас зад себе си - Алкохолизирал си ми всич­ките дървета! Толкова труд хвърлих докато ги създам, а сега ако им палнеш ед­на клечка…

- Този алкохол не гори. Изобщо няма и да разбереш какво става, ако някой за­пали клечка. Не случайно е забранено да се пали огън на три километра от “Спир­тосаната котка”. А ти кой си?

- Реймън.

- Да не си някакъв лесничей?

- Пазя дъветата да не прекаляват с хората.

- Ама този път май не успя?

- Имам предвид да не изяждат прекалено много, ама този път ти сам се оправи. И така се оправи, че не виждам сега аз как ще се оправя. Разби ми еко­сис­те­мата за векове напред!

- Извинявай.

- Моля. Няма защо.

- Те и без това имаха нужда от малко забавление.

- Ама не и чак толкова! Сега сигурно ще се пренесат при кръчмата.

- Не е нужно да стигат чак до там - достатъчно е да се заселят в окол­ност­та и ще бъдат вечно на седмото небе - позамисли се малко и додаде - Там и без това има нужда от малко растителност, защото нормалната изсъхва за броени ча­со­ве…

- Добре де, можеш да ги заведеш там като им мине.

- Що не дойдеш с мен? Можем да пийнем по едно.

- Ти вярваш ли си? - Реймън се замисли за момент - Всъщност какво имам да гу­бя? Нямам роднини, приятели…

Двамата тръгнаха към града, а след тях се проточи редица клатушкащи се и пеещи дървета. Трябваше да минат през неомагьосаната част от гората, което съз­даде известни затруднения, но шумната група успя да се промъкне без да съ­бори прекалено много свои неговорящи побратими. Накрая да се измъкнаха и стиг­на­ха до широк утъпкан път, като подло изненадаха коня на един самотен ездач. Са­мо за част от секундата животното се преобрази от мързелива тътреща се кран­та в издивяла вихрушка от копита в разцвета на силите си, която внезапно из­х­върли ездача си в най-близкия храст и изчезна в облак прах.

След серия безуспешни опити, най-накрая непознатият се изтръгна от храс­та, оставяйки повече от половината от дрехите си по острите му бодли, из­г­ле­да ги свирепо и започна дълга прочуствена реч относно интелекта на двама ду­ши, които си водят компания накъркани дървета и изненадват така рязко и без пре­дупреждение невинните пътници, яздещи лесно избесняващи коне.

Двамата души се опитаха да не му обръщат внимание, но не можеха, за­що­то той взе да им досажда с това дали не знаят, че когато водиш стадо дървета, на двеста метра отпред трябва да ходи човек с голям червен флаг…

Шишкото отиде до него, подаде му една оцеляла бутилка и каза съ­чув­с­т­ве­но:

- Пийни си малко за успокоение.

Човекът внимателно отвинти капачката, помириса я, надигна бутилката и от­пи една юнашка глътка. След това хлъцна и поседя няколко секунди не­под­виж­но, с просълзен поглед. Накрая извика:

- Противоотрова! - и хукна след коня си, не забравяйки да отнесе бу­тил­ка­та.

В интерес на истината, анонимни свидетели твърдели по-късно, че за­бе­ля­за­ли един човек, който описвайки широки дъги задминал бясно препускащ кон, кре­щей­ки “Отровиха ме!”, а животното се спънало и се пребило, защото помислило, че е спря­ло.

- Какво да се прави… Има хора, които не разпознават доброто питие – ко­мен­тира Реймън.

- Ти искаш ли малко? Остана ми една бутилка…

- Не, благодаря. Може би друг път. Между другото, имаш ли представа от как­во са направени тези бутилки?

- Не знам. Но не са от обикновено стъкло, защото веднъж налях това нещо в една чаша, а то се задържа вътре около две минути и после проби пода и изчезна в неизвестна посока.

Двамата продължиха по пътя разговаряйки.

След тях се носеше гора от прекалено сложно уплели клоните си дървета, които практикуваха ефекта на мексиканската вълна и се мъчеха същевременно да не уплетат и корените си. Без особен успех, ако се съди по количеството на периодично падащите и търкалящите се наоколо дървета, но тъй като това пречеше на общото движение, другарите им ги изправяха и продължаваха напред.

Най-сетне стигнаха близо до покрайнините на града.

- Сега как ще минем оттам – зачуди се шишкото.

- Хм. Едва ли ще има някакви особени прегради. И да има все ще ги съборят…

- Не мислиш ли, че ще првлечем прекалено много внимание?

- Прекалено? – вдигна вежди Рейнман – Е щом казваш…

Двамата се замислиха. Това беше странно.

- Добре, нека ги подредим в колона по едно и… после ще видим – Рейнман се обърна към дърветата – Хайде сега ще играем една игра: първите три, които стигнат до мен печелят голямата награда!

Това общо взето беше грешен ход. След десетина минути един прашен субект успя да изпълзи изпод купчината клони и да изрови друг прашен субект от там. Първият се изправи, изтупа се, което беше лишено от особен смисъл, и каза:

- Добре де, трябват ми трима доброволци…

Което отново бе грешен ход.
Двата прашни субекта се бяха покачили върху една къща. Единият викаше към заобиколилите ги дървета:

- Сега две дървета да излязат напред.

- Това е. Отказвам се – каза тъжно Рейнман.

- Я в колона по един – подвикна шишкото.

Дърветата не реагираха. Отнякъде се чу музика.

- Веднъж чух как един образ с една свирка събрал плъховете от цяло село и ги подредил в колонка.

- И какво станало?

- Ами още май го гонят от град на град…

- Аха – Рейнман обърна глава на другата страна.

- Дай да пийнем – шишкото извади последната бутилка и я поднесе към устните си.

- Недей. Още не се е стигнало дотам…

- Ами, само за пийване си е.

- Добре де, дай една свирка.

Шишкото се позамисли, после запита:

- А каква ли музика обичат дърветата?

- Не знам. Чалга?

- Ами – недоверчиво каза шишкото – Това все пак са дървета, не пънове.

- Прав си.

- недовършено -

Име: Питието 9390 знака