Поради що сме толкова сбъркани



Дата12.03.2018
Размер54.45 Kb.

ПОРАДИ ЩО СМЕ ТОЛКОВА СБЪРКАНИ


Вера Младенова

София, 2001

Нека си припомним превода на думичката "демокрация". Тя означава "власт на народа" и предполага, че потребностите и изявената воля на тъй наречените "обикновени" хора са в основата на онова, което се случва в държавата им. И че народните избраници се ръководят именно от този глас, когато гласуват закони, вземат решения и въвеждат практики за добруването на обществото.

Масово, активно и многогласно говорене от страна на различни високоотговорни фактори у нас е посветено на обекта "хора с увреждания". На обществената и политическа сцена се подвизава цяло множество хора, които си позволяват да изказват мнения, да отправят препоръки, да дават оценки, да чертаят "насоки за развитие", да изработват съответните "нужни" политики, които да се прилагат с "разнообразие" от "подходящи" програми. И всичко това все в името на хората с увреждания... а всъщност от тяхно име, от името на техните интереси и потребности, за които въпросните високоотговорни фактори нито имат реална представа, нито въобще се интересуват каква е реалността. Положението е такова, каквото ни го съобщават те ... и това е, точка по въпроса!

А всъщност истината е лесна за узнаване и проста за възприемане - никога и при никакви обстоятелства досега българските държавници не са се сетили да попитат своите граждани с увреждания от какво имат нужда. Не че като питат гражданите си без увреждания, вземат отговора предвид - но поне се правят, че искат да го чуят. За мнението на "своите инвалиди", обаче, държавата не дава и пукната пара - тя ги обгрижва по начина, по който е решила, че им е достатъчен, и толкова. И само някой да си позволи каквато и да е критика, настава вой до Бога. Какво, претенции ли...?! - не могат да повярват на ушите си високите фактори и се улавят за сърцето при тази черна неблагодарност. При тая празна държавна хазна, при всичките проблеми на прехода, при усилията за постигане на европейските стандарти...?! На инвалидите сме осигурили онова, което можем, и сме направили онова, което трябва... храна, държавен подслон за нуждаещите се, дори предприятия специално за тях... повече е немислимо да се иска от държавата в този момент. Грижим се за тях, колкото ни позволяват възможностите - и е нахалство това да не бъде оценено!

Така изглежда "грижата" на всякаквите - и сини, и червени - нашенски правителства за хората с увреждания у нас

(Към тази двуцветна комбинация вече имаме основания да прибавим и трети цвят - жълтия, доколкото буквално преди дни един замести и к-ми-нистьр на труда и социалната политика заяви, без да й мигне окото, колко било важно да изпросим от Европейския съюз помощи за инвалидите в България. Изключително забавно бе да се види как бойно се противопоставиха на тази инициатива не кой да е, а вече бившите "сини" министър и заместник министър на същия ресор... които, докато бяха на власт, пееха абсолютно същата песен. Но това, разбира се, е тема, подходяща най-вече за друг литературен жанр.)

Резултатът от нея е ни повече, ни по-малко една безхаберна и човеконенавистническа държавна политика към около милион граждани на Република България.

Всъщност по въпроса за безхаберието и последиците от него българският народ е стигнал до една изстрадана истина - не е луд, който яде зелника, а който му го дава. И е крайно време ние, българските граждани с увреждания, да намалим порциите зелник, с които охранваме нашите високоотговорни фактори - като ги принудим да ни чуят. Като им отнемем възможността да си живеят в самодоволно неведение относно истинските потребности на една осма част от българското население. Като им кажем истината и вгорчим и делника, и съня им - ако трябва, и принудително. За да им се наложи те да си свършат работата, като осигурят онези условия, които ще дадат възможност на хората с увреждания в България да живеят пълноценно и равнопоставено, и за да можем ние да имаме спокойния сън и истинското самочувствие на хора, знаещи правата си и употребили тези права по начин, добър и ефективен за всички.

А цялата сбърканост на държавната политика към хората с увреждания започва от една проста подмяна - наричаш увреждането "болест". И толкова.

Давате ли си сметка каква елементарна манипулация е това... и до какви трагични последици е довела?

Идва болестта, вършее в човешкото тяло и см отива... като оставя след себе си увреждането. Определен вид дефицит, с който човекът отсега нататък ще живее. Който го прави различен от множеството и поставя пред него сложни проблеми за адаптация и компенсиране на увреждането. Точният израз всъщност е "би поставил" - поне в този вид. Но от първия момент на проявата на увреждането към достатъчно сложната появила се проблематика се "лепва" държавната дамга - и тя е ти си болен! Няма значение, че заболяването си е отишло... или пък е станало хронично и овладяно - присъдата е неотменима. Ти си болен - и дори да ти хрумне желанието да възразиш, куп НЕЛК-ове и РЕЛК-ове ти присъждат степен инвалидност, проценти негодност - все едно какво. И получаваш документ с държавен печат и подписите на купища медицински светила, който отсега нататък е твоят идентификационен документ, твоята самоличност. Ти си болен - и тъй като увреждането е трайно и няма да се промени, значи и болестта ти е завинаги. Оттук нататък след болницата санаториум, рехабилитационен център, специализирано училище, специализирано предприятие.., местата за болни и безпомощни инвалиди стават твоето пожизнено обиталище.

Така присъдата "ти си болен и такъв ще си останеш" подменя възприемането на увреждането като дефицит, който може да бъде компенсиран. Оттук нататък Болестта става Божието наказание, което може да бъде отменено единствено от Божията милост. Държавата не може да промени това, не може да замени Болестта със Здраве.

Болни хора има, но наличието на увреждане не е болест. Увреждане е онова трайно състояние, при което средата възпрепятства изпълнението на естествените социални роли от човека. Увреждането - слепотата, мускулната дистрофия, липсващият крак или ръка - е завинаги. Манипулативно е такива хора да се състезават за средства от бюджета на Фонд рехабилитация и социална интеграция, заедно с болните (дори и тези, които са неработоспособни за дълъг период от време), чиито проблеми трябва да решава най-вече здравноосигурителната система. Ето как държавата не може да задоволи потребностите на всички, на които слага етикета инвалид. Защото сред тези хора има и такива, които са инвалидизирани, но средата не им създава проблем. Както и има хора с тежки увреждания (които нито лекарствата, нито процедурите биха отстранили), и които имат сериозни проблеми със средата. Лекарствата, възстановителните процедури, терапията - всички те са нужни, но това е грижа на здравноосигурителните институции. За хората с увреждания са нужни услуги, които да компенсират дефицита, породен от средата.

Упорито се поддържа заблудата, че държавата може да облекчи състоянието на безпомощност - тя поема под крилото си беззащитните инвалиди... и прави, каквото може.

Такава е митологемата за увреждане-то-болест и майчинската роля на Държавата. Зад нея прозира грозното лице на натрапената, на внушената невалидносг. А тя се измерва с хиляди и хиляди провалени човешки съдби.

Да има природна сила, която да отнеме инвалидността ми...

Да бях и аз като другите деца - нормален и здрав...

Друг е писал с ръката на тези хора и този друг е автор на историята на целия им живот - авторитарен, злонамерен, самодоволно-тъп автор. Държавата - маскирала се като социална закрилница... а всъщност все така нуждаеща се от покорни поданици, над които да властва.

Тази Държава, казват, е останала завинаги назад - в тъмните времена на комунистическото ни минало. Лъжа! Тази Държава-манипулатор е настояще - за един милион български граждани.

И все пак - времената са други и светът е друг. Човекът върви по пътя на своето личностно и гражданско развитие - и държавите го следват. Пътят е общ - и той е на споделеното човешко добруване, на спазване на демократичния обществен договор граждани - държава, на възприетата като основна ценност свободна човешка личност. И ние няма да останем встрани от този път.

Именно затова е крайно време да принудим държавниците да чуят гласа ни - гласът на българските граждани с увреждания - и да съобразят политиката си с твърденията на този глас. Да ги принудим да разберат нуждата ни не от "защита", а от интеграция. Не от хапчета, а от услуги, които ще ни позволят да компенсираме дефицита си. Не от отделеност и специални грижи, а от достъп -архитектурен, информационен, психологически - до живота и до възможностите за пълноценна човешка реализация.

Всичко друго би било - както е и в момента - провалена отговорност на държавата пред хората, които са я овластили. Но би било и наш провал - на хората с увреждания - пред собствения ни живот, пред нас самите.

За нас самите независимият живот, пълноценното ни съществуване трябва да бъде желана цел, към която се стремим и в постигането на която сме готови да вложим труд, време, воля и гражданска непримиримост.



За да бъде чут, народният глас трябва да бъде висок и ясен. Нашият глас трябва да бъде такъв - ако искаме да направим живота си свободен, качествен, истински свой.


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница