Пред 100-годишнината на су „климент охридски“ висшето юридическо училище в княжество българия
Изтегляне 127.12 Kb.
|
| ПРЕД 100-ГОДИШНИНАТА НА СУ „КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“
ВИСШЕТО ЮРИДИЧЕСКО УЧИЛИЩЕ В КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ проф. Борис Яновски Предстоящото честване стогодишнината на Софийския университет „Климент Охридски“ с неговия Юридически факултет е добър повод да се припомни трудният път на нашето юридическо образование и неговите достижения. Това се налага още повече, защото много от фактите са забравени, а други изобщо никога не са били достояние на широката ни общественост. Впрочем задачата на настоящите бележки е да привлече вниманието само върху някои такива факти... Една от основните особености на османското робство — като най-дива и варварска форма на феодализма в Европа, се свързва с особеностите на шериатското право. Това право на османците така и не съумява да се откъсне от религията — от мохамеданството, поради което християнското население — „раята“, остава (по принцип) извън правната сфера и извън правосъздаващия и правоприлагащ апарат. Тъкмо затова между другото османската власт не могла посредством правото „да легализира“ установената национална експлоатация. Експлоатацията била за раята и спрямо раята само грабеж, открито насилие, разбойничество, и тук другата много важна особеност: вследствие на изтъкнатото османците не могли да осъществят една от най-съществените „културни“ функции на поробителите, в които се изразява дълбоката диалектика на националноосвободителния процес: „да подготвят“ в определена степен правото на предстоящия да се освободи народ и да създадат определено количество хора с надлежната квалификация — преди всичко с правна квалификация, с които и на „основата“ на които, да се изгради неговият собствен държавен апарат. Така че и в даденото отношение османското робство се оказало неспособно да изиграе историческата си роля. И в това отношение то било не органическа част от развитието на българския народ (в частност на него), а само болезнен епизод, изиграл и тази отрицателна поля, че оставил българите (както и другите освободили се християни) „без наследство“ — без правни установявания, даващи и на тях на практика още по време на робството определени възможности, и без правни кадри, формирани още тогава, на които те можели „да се опрат“ при изграждането на собствената си държава и на собственото си право. Това правело въпросното изграждане особено трудно и сложно1. Днес ние даже не можем да си представим пред какви затруднения се изправила освободена България откъм достатъчно квалифицирани правни кадри — правни кадри с университетско, т.е. с висше юридическо образование. И може би най- добре е тук да се припомни просто писаното от един такъв добросъвестен автор и остър наблюдател като Константин Иречек. И той пише в частност за правосъдната работа: „Отначало се срещаше голямо затруднение поради недостатъкът на образовани юристи. Който е пътувал из страната в първите времена подир освобождението, можел е скоро да забележи, че хората от всичко са доволни освен от съдилищата и да чуе навсякъде оплаквания срещу протакания, бъркотии и понякога дори срещу подкупвания. Недостатъкът на юристи беше толкова голям, щото в Министерството (на правосъдието — Б. Я.) се намираше един единствен юрист и той бе самият министър; двамата началници на отделения бяха още в 1883 един лекар и един бивш учител, по-късно един бивш началник на станция! Като съдии действаха някогашни учители, търговци, земеделци и т. н. От когато почна да се размножава числото на младите завършили юристи, раздаването на правосъдието се поддигна“2. Ето картината! Хвърлят се в очи три момента. На първо място наистина нуждата от квалифицирани правни кадри била много голяма. Даже сам Иречек бил дотолкова изненадан от това, че привежда с въпросителен знак съобщението на тогавашните доморасли неофициални наши статистици, какво през „1879 г. завършилите юристи между българите се намирали в София само пет?“3. Вторият разкрива за сметка на кои среди „се попълва“ тая нужда. Това са преди всичко учителите. Известно е, че Възраждането ни се развива преди, всичко като „просветителство“, тъкмо поради което учителството се явява най-просветената и най-революционизирана част от нашата интелигенция. Така се очертава един от „каналите“, по които големите идеали на нашето Възраждане проникват сред правните ни работници — сред съдийството, адвокатите, административните служители и пр., и които се , проявяват при тях с особена сила и в по-нататъшните наши национални и социални борби. И третият, че въпреки огромните трудности още в края на първото десетилетие се забелязва определен прелом в юридическите кадри (горните констатации на Иречек са от 1889 г.). В обстоятелството, че големите трудности, породени от липсата на юридически кадри с виеше университетско образование могли да бъдат преодолени в общи линии в този кратък срок, се проявява друга важна особеност на нашето Възраждане като „просветителско“ движение. Но подобно нещо не значело, че не са възникнали и нови усложнения и във връзка със самото това. Поради липсата на собствено виеше учебно заведение подобно юридическо образование можело да се получава само в чужбина с всичките плюсове и минуси на една такава система. Без да се навлиза в подробности (това е друга тема, изискваща специално разглеждане), достатъчно е да се подчертае, че именно сега се оформят двете противостоящи концепции: на подготвяне юристите и изобщо на кадрите ни с виеше образование в чуждите реномирани университети, където само можело да се получи добра подготовка, и на създаване собствен общобългарски университет с Юридически факултет. Именно и на собствен общобългарски университет с такъв факултет, който да дава такава подготовка и с това да бъде мощен фактор за дорешаване недорешените национални, културни и научни задачи на нашето Възраждане, както и да решава новите задачи, възникнали при новите условия. Още от самото начало особено силно се проявява втората линия — включително и в средата на така наречените „умерени консерватори“, образували първото българско правителство, като Тодор Бурмов, Димитър Греков, Марко Балабанов, и в които продължавали да бъдат живи идеалите на Възраждането. Към тях се присъединява и княз Александър Батенберг (за разлика от Фердинанд Кобурготски, който до край остава противник на Софийския университет). И ярка проява на това е първото, тронно слово на княз Александър, произнесено на първата сесия на Първото законодателно Народно събрание през декември 1879 г. (и отразяващо, както се знае, съгласуваната с монарха програма за работа на правителството). А в него, след като се изброяват законопроектите, предстоящи за внасяне в събранието, се продължава: „Съществуващите сега наредби по народното образование имат такожде нужда да се изменят и да ся турят в ред по-съобразен с потребностите и положението на народът. За достижение на това ще ви ся представи такожде от моето правителство особен проект, в който се предвижда и училище за законоведение“... И тук става нещо твърде интересно, заслужаващо специално вниманието на любителите на разни „главоблъсканици“. През август 1879 г. бива публикувана — и то в „Държавен вестник“, „Програма за празникът на 30 август“. По тая програма се предвиждало князът да приеме приветствията на дипломатическото тяло и на „висшите държавни чиновници“. Определен е и самият ред на приемането: дипломатическото тяло, министрите и т.н., и т.н., докато се стигне до Софийския окръжен съд. Дотук всичко е ясно. Но ето че на 30 декември същата година с оглед отпразнуването на 1 януари 1880 г. е публикуван — и то също в „Държавен вестник“, друг такъв акт, наречен само „Ред, по който ще ся приемът приветствията на негово височество князът“. Разликата от първия е в кръга на приеманите „високи държавни чиновници“. Сега след съдиите от Софийския окръжен съд са добавени: софийския полицмейстер, председателят на градския, съвет и „учителите от висшите училища в столицата“. Какво значи това — специално последното? Какви са тия „висши училища“ и тия учители при тях, явно с много по-висок ранг в сравнение с обикновените учители, щом се предвиждало приемането им от самия княз (наистина на последно място, но все пак приемане — така както бивали приемани напр. министрите). Ние се обърнахме за консултация към историците, специалисти по дадения период на нашата история, но се оказа, че при тях досега не е обръщано внимание на това положение, а после те са склонни да приемат, че въпросният акт представлява по-скоро буквален превод на надлежния такъв акт, съществуващ в Русия, в столицата, на която имало и университет и разни други висши учебни заведения. Но като се има предвид специално, че у нас вече е имало акт от разглеждания вид, и то не просто превод, a приспособена към българските условия редакция — става дума за акта от 30 август, никак не може да не се попита как така новият акт за приветствията по случай новата 1880 година ще бъде обикновен превод? Не е ли по-логично да се предположи, че и този акт е бил приспособен към някакви нови български условия и че даже тъкмо тия някакви условия са наложили издаването му повторно (фактически за това се касае) обаче с въпросните допълвания? Но тогава що за висши училища са визираните? — И въпросът се оказва още, по-забъркан, защото се говори не за едно, а изведнъж за няколко такива училища. Явно, че не всичко е ясно. И още повече е така, като се има предвид и обстоятелството, че висшето ни училище, прерасло по-нататък в Софийския университет, започва живота си през есента на 1888 година като Висш педагогически курс. А въпросното време е време, когато почти всички централни ведомства се хвърлят да повишават квалификацията на кадрите си чрез по-кратковременни или по-продължителни курсове: за учителите (Иречек е един от най-усърдните организатори на такива тримесечни курсове за тях през ваканцията), за свещениците, за фелдшерите, а вероятно и за други видове държавни служители. Не е ли най-вероятно тогава някои от ведомствата да са организирали и сравнително дълги курсове, като именно те да са получили при липсата тогава на други термини у нас наименованията висши курсове и даже висши училища? Разбира се, с подобен извод не се отива против разбирането, че Софийският университет е израсъл от Висшето училище в София, което пък има за своя основа Висшия педагогически курс също в столицата от 1888 г., а само идва да разшири и задълбочи тази основа, като се привлекат при нейното определяне и разните други подобни курсове. За сега обаче — при неясното положение около тия курсове, тъй като те не винаги били постоянни, тъй като често се преливали от едни в други и пр., едва ли може да се каже нещо по-конкретно. Особено тежкото вътрешно положение на българската държава, създало се преди всичко в резултат на усилията на реакционните среди да наложат консервативно правителство въпреки категоричната изборна победа на либералите с последвалото през 1881 г. суспендиране на конституцията и установяване така наречения „режим на пълномощията“, неизбежно изтласква въпроса за университета на втори план. Но даже и сега той не престава да се повдига — става дума все за повдигането му официално. И тоя път инициативата принадлежи на неуморния и пълен с идеи Иречек. Въпреки че се оплита в комбинациите на превратаджиите, той излиза на следната 1882 г. с известното „Главно изложение (до) негово височество княза върху положението на учебното дело в Княжество България“4, в което определено се заявява: „След две-три години ще се приближи и въпросът за отварянето на едно българско високо училище, един университет. Особено нужен е един Юридически факултет, за да снабди страната с достатъчно число законоведи за съдебната и административната служба. За сега българите са принудени да ходят за по-висока наука в странство“. Или въпреки всичко се отива още по-напред. Например вече се определя и срок — макар той да се е оказал и сега по-къс от срока, който трябвало да се измине на практика. Още по-категорично се отстоява положението за възможността и необходимостта българите да получават по-висока наука в собствен университет, а не в странство. Но най-същественото в случая е, че този университет и сега се свързва главно с подготовката на така необходимите за правното и държавно строителство юридически кадри. Подчертано е: „Особено нужен е един Юридически факултет“. А този пръв момент при проектирания български университет по-нататък бива още повече подчертан... „Режимът на пълномощията“ не намерил никаква опора в народа и както се знае, скоро изпаднал във все по-задълбочаваща се криза, което довело до отменяването му и до възстановяване на конституцията още през 1883 година. Но преди това деятелите на режима, заедно с поддалия се на влиянието им княз Александър, положи немалко усилия, за да го представят като законен, като отговарящ на нуждите на народа и пр. използвайки за това и пробилата си вече всред цялата наша интелигенция идея за създаване на български университет. Така се стига до законопроекта от март казаната 1883 г. „За учреждаванье в Княжеството Юридически лицей“5, за съдбата на който вече се разполага с повече данни. В този си първоначален вид той носи бележката „Изработен от П. X. Стаматов по поръчение от министъра на правосъдието“ (П. Стаматов е бащата на видния наш писател Г. Стаматов, тогава председател на Върховния съд, а министър на правосъдието бил Г. Теохаров) и същността му се определя в мотивите със следното доста тежко изречение: „С цел да се удовлетвори насъщната потребност — да се подготвят младежите към заемането на длъжности по съдебното ведомство и да се даде възможност на състоящите се вече на служба лица по съдебното ведомство да придобият необходимите теоретически и практически юридически познания, а така също с цел да се тури основание на едно висше в Княжеството учебно заведение — учредява се в Княжеството, в София, княжески Александровски юридически лицей“ (ст. I). Поставените задачи са явно много големи. Но колко големи са реално те, се вижда още по-добре от възприетите разрешения. Така предявява се веднага изискването всички професори да са лица най-малко с научна степен кандидат на юридическите науки по системата на руските университети, респ. доктори на юридическите науки по френските, немски и австрийски университети. Всички професори се избират от педагогически съвет, след което по предложение на министъра на правосъдието се назначават с указ на княза (само най-първите се избират от Министерския съвет с участието на председателя на Държавния съвет и председателя на Върховния касационен съд, след което се назначават също с княжески указ). На педагогическия съвет е дадено голямо място в организирането и провеждането на преподавателската работа, като той е ограничен фактически само от изискването „за сега“ да се четат: 1. Курс на гражданското право; 2. Курс на граждански процес; 3. Курс на търговското право; 4. Курс на углавното право; 5. Курс на углавния процес и 6. Курс на римското право и т. н. Тъкмо затова се е и определяло, че завършилите лицея (а при положение, че получавали по две трети от дисциплините „висший бал“ те подлежали на удостояване със „званието действителен студент“, придобиват по Закона за съдоустройството „юридически ценз наравно с онези, които са свършили курса на юридическите науки в учебни заведения вън от България“. И накрая идва последното основно положение: „Лицата, които състоят по съдебното ведомство — съдии, прокурори и адвокати без юридическо образование, са задължава в течение на десет години ... да придобият диплом за издържането на екзамен в науките, които се преподават в юридическия лицей, в противен случай съдиите и прокурорите, неизпълняващи това предписание, ще се уволняват от службата, а адвокатите ще бъдат лишени от това звание.“ В началото или средата на м. май този така изработен законопроект е бил обсъден в Министерството на правосъдието в две заседания на специална комисия под председателството на министъра Т. Теохаров в състав: председателя и подпредседателя на Върховния касационен съд П. Стаматов и Хр. Павлов, члена на Държавния съвет В. Стоянов, члена на Върховния касационен съд С. Зографски, помощник прокурора при Върховния касационен съд. А. Теохаров и прокурора при Софийския окръжен съд К. Осетров6. Комисията внесла съществени изменения7. Преди всичко установило се, че така предстоящият да бъде създаден в княжеството Александровски юридически лицей ще бъде само „привременно под ведомството на Министерството на правосъдието“ и също така само „привременно“ курсът му ще бъде двугодишен. След това се разширява кръгът на дисциплините. По тоя проект те са вече: 1. Енциклопедия на правото, 2. Римско право, 3. Углавно право, 4. Гражданско право, 5. Углавно съдопроизводство, 6. Гражданско съдопроизводство, 7. Съдебна медицина, 8. История на славянските законодателства. Явно на първо място се цели да се осигури една по-добра подготовка на обучаваните и по гази основна линия да се доближи лицеят до юридическите факултети на европейските университети. Но също така — и това на второ място, става още по-ясно, че трябва да се отчете в по- голяма степен почти пълната липса на кадри, отговарящи на високите изисквания по първоначалния проект — ако се иска (а тъкмо това се е искало) още от самото начало това висше учебно заведение да се опре на български кадри и да води занятията си на български език. Сега за професорите се изисква само „да са свършили пълен курс на юридическите науки във висше учебно заведение“, и същевременно, имайки предвид подчертано практическия профил на лицея, те „да са показали на служба по съдебното ведомство в качеството на съдии, прокурори или адвокати теоретически и практически познания по дадения предмет“. От друга страна, и за завършилите лицея: те не се приравняват вече направо на завършилите Юридически факултети при университетите в чужбина, а само придобиват „требуемия“ от Закона за съдоустройството юридически ценз и получават просто „названието“ „студент на лицея“ и пр. Същевременно очертава се и трети момент. Към даденото време текат последните дни на омразния „Режим на пълномощията“ и всичко показва, че либералите начело с Др. Цанков и П. Каравелов идват на власт. Цялата страна е обхваната от либерален повей, което също се е отразило върху законопроекта в новия му вариант. При даденото по-подробно развитие на уредбата е засегнат и въпросът за подлежащата на плащане такса. Тя ще следва да е 120 лева годишно – не особено ниска, но веднага се допълва, че „бедните се освобождават от платата по усмотрението на Съвета на лицея“. Паднало е също изискването за лицата неюристи, заемащи юридически длъжности, в определен срок да положат държаните при това виеше учебно заведение изпити под страх на отстраняване, респ. на забрана за адвокатстване, което ще е раздвижило, меко казано твърде много духовете, и т. н., и т. н. Но времето за откриване на подобен лицей под патронажа на самия княз вече отминало. Авторитетът и на заангажиралия се с политиката на консерваторите княз Александър междувременно също немалко пострадал. Същевременно либералите поели управлението с нови излезли напред задачи — такива като осъществяване на Съединението, спечелването на Сръбско-българската война и пр. Проблемът за юридическо висше учебно заведение, респ. за български университет с Юридически факултет, отново трябвало да отстъпи на втори план. Но сега той още по-скоро „изплувал“ отново и тоя път след минаване през още перипетии, още колебания и усложнения да бъде най-после разрешен. Това обаче е вече друга тема, изискваща отделно разработване. Публикувано за първи път: Яновски , Борис. Висшето юридическо училище в Княжество България. – Бюлетин на СЮБ, 1988, № 1, с. 27-34. Биографична справка за проф. Яновски на http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2015/8/5/--1 1 По тия въпроси вж. още напр. в нашата студия „Създаване на Върховен съд на България (1878—1879 г.)“ — Годишник на Юридическия факултет при Соф. университет „Кл. Охридски“, ч. I, 1987 г. 2 „Княжество България“, ч. I, Пловдив 1889 г., превод от немския ори гинал на Екатерина Каравелова, с. 334. 3 Пак там, с. 389, под линия. 4 Отпечатано и широко разпространено от Мин. на просветата през същата година като негово официално издание. 5 Този вариант на законопроекта заедно с мотивите към него е публикуван — очевидно с цел да се даде възможност и на широката ни общественост да вземе отношение по него, във в. „Балкан“, бр. 12 от същата 1883 г. 6 Според информацията, поместена също във в. „Балкан“, бр. 16, също от 1883 г. 7 Преработеният законопроект е публикуван в същия брой 16 на посочения в. „Балкан“. Изтегляне 127.12 Kb. Сподели с приятели:
|