Престъпленията по време на комунистическия режим и опитите за тяхното разследване след 10 ноември 1989



страница2/3
Дата22.07.2016
Размер495.77 Kb.
1   2   3

Вражеската емиграция
нарушаването на основни човешки права

През всичките 45 години комунистическа власт управляващите в България възприемат емиграцията като заплаха за създаването на реална опозиция вън от страната. Затова в документите на Политбюро и на ДС емиграция е назовавана "вражеска". Понятието "вражеска емиграция" се формира в средата 50-те години като обединява "контрареволюционните елементи", "изменниците" и "невъзвращенците". "Вражеската" емиграция не наброява някаква внушителна цифра. Нейният брой е твърде нисък в сравнение с някои други страни от Източния блок като Полша, Чехословакия или ГДР. От Източна Германия само след бунта през 1953 г. напускат 120 000 души, а от края на Втората световна война до построяването на Берлинската стена през август 1961 г. - 2, 7 млн. души (Изт. - Волф Маркус, "Супершпионин", ИК "Труд", София, 1998 г.). Броят на враговете на комунистическа София сред емигрантите е много по-скромен. В докладна записка до Политбюро от 1966 г. председателят на КДС Ангел Солаков посочва, че като изменници на родината са регистрирани 5933 лица и 372 невъзвращенци (Изт. - ЦПА, ф. 1, оп. 64, а. е. 359, решение "Б" №15/27. ХІІ. 1966 на Политбюро на ЦК на БКП "За пресичане възможностите на капиталистическите разузнавания да провеждат подривна дейност против НРБ чрез вражеската емиграция"). В друг доклад до Политбюро МВР обобщава, че от 9. ІХ. 1944 г. до 1974 г. от България са избягали около 10 500 български граждани, без в тази цифра да са включени невъзвращенците от турски произход (Изт. - ЦПА, ф. 1, оп. 35, а. е. 4924, решение "А" №399/5. ІХ. 1974 на Политбюро на ЦК на БКП "За даване на амнистия на български граждани, извършили след 9. ІХ. 1944 престъпление "бягство зад граница" във връзка с 30-годишнината от социалистическата революция). Репресиите срещу семействата на политическите емигранти се изразяват с лишаване от основни човешки права. На близките се забранява да напускат страната, нарушена е неприкосновеността на кореспонденцията (Изт. - ЦПА, ф. 1, оп. 64, а.е.168, решение "Б" №8/14.VІ.1952 на Политбюро на ЦК на БКП за разрешение на МВР да проверява кореспонденцията и колетните пратки, разменяни между избягали в капиталистически страни изменници на родината и граждани в страната), осъществява се системен тормоз, а на децата на бегълците е лепнат етикета на неблагонадеждни и им се ограничават възможностите за образование и работа. Важно е да се отбележи, че през януари 1990 г. Политбюро начело с Петър Младенов, Андрей Луканов и Александър Лилов взима решение, с което реабилитира българските емигранти, но само тези които са пострадали по време на Сталинския терор в СССР.

 

Мокрите поръчки

Политическите убийства и отвличанията зад граница са част от методите, които комунистическият режим използва, за да затвори устата на критиците зад граница, след като се разправя с вътрешната опозиция. В архива на ДС в края на 60-те години съществуват документи, потвърждаващи, че ДС включва в арсенала си ликвидирането на противници чрез физическо убийство. Така например, в Шесто управление е образувано дело за оперативна разработка под кодовото име "Гестаповец" срещу лидера на Българския национален фронт и бивш водач на легионерите Иван Дочев. В един от докладите на управлението е посочено, че "има съвместен план с КГБ на СССР, с който се цели да се обезвреди обекта" (Изт. - АМВР, ф. 22, оп. 1, а. е. 8, доклад на ІІ отдел на Шесто управление за "Работата по линия на вражеската емиграция през 1972 г.").

През 1974 МВР, ръководено от Димитър Стоянов, успява да отвлече от Дания 59-годишния Борис Арсов, лидер на емигрантската организация Съюз на българските революционни комитети. В оцелялото дело за оперативна разработка срещу него е запазен план за неговото физическо ликвидиране с подробни указания към агента на ДС за начините, по които може да извърши убийството (Изт. - Христов Христо "Държавна сигурност срещу българската емиграция", ИК "Иван Вазов", София, 2000, документална книга, изградена върху секретни документи от разработка №9867/73 "Терористи" на Второ главно управлени на ДС (контраразузнаването) срещу Б. Арсов и на други секретни материали от досието му). Планът за убийство не успява, защото агентът, избран за извършването му, не го изпълнява. В резултат на това Арсов е отвлечен, а след отказа да сътрудничи на ДС в София за разобличаването на "вражеската" емиграция той е осъден на 15 години затвор. Изпратен е в затвора в Пазарджик, където седмица по-късно е намерен обесен на три вратовръзки, след като при настаняването му от него са иззети всички дрехи и предмети. През 1992 Военната прокуратура в Пловдив започва разследване по случая, което не е приключило и до днес.

Четири години по-късно на 7 септември, рожденния ден на Живков, в Лондон в крака на писателя Георги Марков е изстреляна специална съчма с отрова, която довежда до неговата смърт. Най-изявеният критик на комунистическата система и тоталитарния строй в комунистическа България почива на 11 септември, а покушението срещу него се превръща в нарицателно при споменаването на България в Западния свят като страна, извършваща терористични акции срещу инакомислещите си поданици. Седмица преди убийството на Марков е извършено неуспешно покушение срещу журналиста Владимир Костов в Париж, който година по-рано изменя като офицер от българското разузнаване и е осъден на смърт от военния съд в София.

Разследването на убийството на Марков след 10. ХІ. 1989 се натъква на множество пречки. Главната се оказва унищожаването на досиетата на писателя в Шесто управление и Първо главно управление на ДС през януари 1990, възлизащи на 16 тома. За това престъпление на подсъдимата скамейка през 1992 са изправени последният началник на разузнаването при Живков ген. Владимир Тодоров и зам.-вътрешният министър ген. Стоян Савов, отговарящ от 1973 за операциите на разузнаването. Савов слага край на живота си два дни преди съдебния процес. В джоба му е открито предсмъртно писмо в което той заявява, че ДС няма никакво отношение към атентата срещу папата, но нито и дума за случая с Марков. Владимир Тодоров е осъден за унищожаването само на част от 16-те тома досиета на писателя и ефективно излежава 10-месечна присъда. Това е една от малкото присъди постановени от съда за престъпления по времето на комунизма.

През 1993 г. следствието по делото Марков установява, че агентът, натоварен с "неутрализирането" на писателя, живее в Дания. Той е разпитан от представители на Скотланд Ярд и датската полиция. България обаче не представя на Дания поисканите документи за неговото сътрудничество с ДС, за да го съди за шпионаж и месец след разпита агентът изчезва. Въпреки публичните обещания на двама президенти - Желю Желев и Петър Стоянов - по делото не се стига до напредък. Желев неколкократно поставя пред държавното ръковдство на Русия въпроса за предаването на документи на КГБ свързани с България, включително и по случая, но тази политика не е продължена от президентите Стоянов и Георги Първанов. Въпреки публичните изявления на бившия началник на контраразузнаването в ПГУ на КГБ ген. Олег Калугин, че лично Живков е поискал от КГБ помощ за ликвидирането на Марков, бившият диктатор така и не е обвинен.

През 1999 г. в архива на МВР при журналистическо проучване са открити множество архивни документи, потвърждаващи първостепенното място, заемано от Марков в целите на ДС, както и такива документи, които потвърждават неговото убийство в Лондон, неизвестни дотогава на следствието. След публикуването им (в. "Демокрация") президентът Петър Стоянов награждава посмъртно писателя с най-високия държавен орден "Стара планина" І степен. През 2000 г. Софийският апелативен съд отхвърля искането на прокуратурата за прекратяване на делото поради изтекла давност и постановява, че тя изтича през 2008. От 1999, когато е пенсиониран следователят по делото Богдан Карайонов, този случай не е сред приоритетите на следствието и прокуратурата.

Към мокрите поръчки, извършвани от ДС, могат да бъдат причислени и убийствата през 80-те години в затвора в Пазарджик на журналиста Георги Заркин и екскурзовода Володя Наков. Те са съдени за публично изразяване на недоволство от обществения строй, писане на писма до западни посолства и желание за напускане на страната. Смъртта им настъпва в резултат на побой, нанесен от осъдени за тежки криминални престъпления лица, вкарани нарочно в килиите им от ДС, на които впоследствие присъдите са отменени. След промените тези убийства се разследват от военната прокуратура в Пловдив, която привлича като обвиняем бившия началника на затвора в Пазарджик полк. Ангел Топкаров, награден с орден от Живков през 1978 г., но не са доведени до край. Друго убийство, но чрез съд е това на разузнавача Димитър Димитров, разстрелян в Софийския затвор на 7. V. 1986 г. През 1993 г. Прокуратурата на въоръжените сили изправя на подсъдимата скамейка о. з. ген. Петър Чергиланов, бивш началник на Трето управление на ДС (военното контраразузнаване), о. з. ген. Костадин Коцалиев, бивш началник на Главно следствено управление в МВР, полк. Цветан Първанов, бивш началник на І отдел на ВКР и подп. Симеон Спасов, следовател в бившето ГСУ. Ход на процеса срещу тях не е даден.



Т. нар. възродителен процес

Насилственото преименуване на българските турци бележи един от най-мрачните актове на Живковия режим. Масовите изселвания на български турци съпътства всички години на комунистическия режим. През 1950-1951 страната напускат 156 410 турци, през 1969-1979 г. - 114 420, а през лятото на 1989 - над 220 000. Смяната на имената на българските турци е осъществено през 1984-1985. В обвинителния акт на Прокуратурата на въоръжените сили от 1993 (наброяващ 74 страници) са установени следните факти: "На съвещание на 8.V.1984 в резиденция Бояна Живков е направил изказване, с което е подкрепил представените за обсъждания проекторешения на Политбюро на ЦК на БКП в открит за общо ползване и закрит само за висшия ешалон варианти. В открития вариант Живков предлага "всички партийни държавни и стопански организации да провеждат партийната политика към групата на българските граждани с турско-арабски имена, наричани в документа "български турци" при зачитане на Конституцията". С това решение се набелязат и редица мероприятия за икономическото развитие, патриотичното възпитание и приемането във ВУЗ на младежи от тази група. В него обаче не се съдържат всички мерки и е изготвено допълнително решение, утвърдено с протокол №371/1984 в отдел "Деловодство" на ЦК. С него се набелязват серия мероприятия срещу протурската и проислямска пропаганда, срещу учители "български турци" с националистически и други прояви, за материална и социална подкрепа на браковете между българи и "български турци". В изказването си Живков е подкрепил и двата проекта и е посочил, че по етническия въпрос решенията следва да се изпълняват при пълна секретност. Той допълнил предложените мерки като в изказването си посочил:

1. Да се работи решително за повсеместна и изключителна употреба на българския език. Говорещите друг език, особено турски, да не се обслужват в магазините, другите обществени заведения и учреждения.
2. За успешното решаване на въпроса било нужно настъпление, а не игра. Трябвало за два часа да се изселят някои националисти, настроени протурски. "Българските турци" се плашели най-много от това и то трябвало да се използва.

В заключение извън протокола Живков заявил, че е взел решение за смяна на имената на "българските турци" еднолично, на своя отговорност. Мотивирал се с дългогодишния си опит и неоспорим авторитет на партиен лидер. Той заявил, че на следващия генерален секретар на ЦК на БКП щели да бъдат необходими поне 10 години да набере кураж да реши този опасен за страната проблем. Министър-председателят Георги Атанасов го подкрепил като посочил, че бил назрял историческият момент много целенасочено да се проведат допълнителни комплекси мероприятия да се ускори решително приобщаването на това население и да се завърши този процес.

Едноличното решение на Живков следвало да се реализира чрез партийния апарат на БКП под ръководството на примиера Г. Атанасов и на държавните репресивни органи под ръководството на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов.

На 10.ХІІ.1984 Атанасов и Стоянов получили от Живков указания. Вътрешният министър провел съвещание на ръководството на МВР и заповядал чрез началниците на окръжните управления на министерството да се предприеме преименуването на българските граждани с турски имена във всички окръзи, където има такова компактно население. Министърът се разпоредил да се вземат всички сериозни мерки за пресичане на всякаква съпротива срещу този процес, която би довела до ексцесии, злепоставящи страната пред външния свят (Изт. - обвинителен акт на Прокуратурата на въоръжените сили по дело №1/1991 за възродителния процес) В обвинителния акт е посочено: "Държавното ръководство на НРБ в лицето на обвиняемия Живков избрало следния начин за решаване на въпроса за консолидация на българската нация. Без промяна в законодателството, опирайки се на безконтролната власт на партийния апарат на БКП и използвайки противозаконни репресивни мерки, осъществени от органите на МВР, в условията на информационна цензура, процесът на смяна на имената да бъде представен в страната и пред международната общественост като масово, спонтанно движение на българските граждани с турско-арабски имена".

"Възродителният процес" е отречен от самата БКП с решение на Политбюро в края на декември 1989 г., с което се опитва да излезе от международната изолация, в която България изпада след смяната на имената. През 1991 г. прокуратурата на въоръжените сили повдига обвинения срещу Димитър Стоянов, Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Георги Атанасов и Петър Младенов. Делото неколкократно е внасяно от прокуратурата за разглеждане във Върховния съд, но е връщано за доразследване. Формална пречка се намира в необходимостта от разпит на няколко хиляди изселили се български турци, за които държавното обвинение твърди, че са пострадали. Прокуратурата посочва, че Турция не е изпълнила поисканата съдебна поръчка за разпит на въпросните граждани. Единствен жив от обвиняемите е Георги Атанасов.

16-та република

По време на управлението си Тодор Живков отправя две тайни предложения до СССР за приемането на България като 16-та република на съветската империя. Първият път е до Никита Хрушчов през 1963, а вторият до Леонид Брежнев десет години по-късно. Само отказът на Хрушчов е пречката България не само да загуби своя суверенитет, но и да престане да съществува като самостоятелна държава. "Въпросът не е до българския народ, а външнополитически", коментира Хрушчов предложението, чието приемане би довело повече до проблеми за Кремъл в международен план, отколкото до плюсове. (Изт. - Предатели и предателства в българската история", изд. "Български писател", София, 1993, с. 149) Въпросът за присъединаването на България към СССР се обсъжда на пленум на ЦК на БКП на 4. ХІ. 1963 г. Извадки от стенограмата от заседанието разкриват настроенията в ръководството на компартията.



Акад. Тодор Павлов, член на ЦК и на Политбюро: "Да се проведе по този въпрос референдум няма смисъл, но ние трябва да проведем такава кампания, така да разясним целия въпрос, че да няма никакво колебание сред народните маси и решението да бъде прието единодушно".

Димо Димчев, завеждащ отдел "Външна политика и международни връзки на ЦК на БКП: "Никога нашите комунисти не са възпитавани другояче, освен да считат, че Съветският съюз е наше отечество, че Съветският съюз е наше завоевание".

Цола Драгойчева, член на ЦК и председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба: "Още веднъж споделям възторга и радостта да работя като комунист, където ме изпрати партията, за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз и да бъдем една от републиките на Съветския съюз".

Раденко Видински, член на ЦК на БКП: "Може би едва ли ще има по-голяма радост от това да видя своя народ във великото семейство на съветските народи. Поради това не с една, не с две, а с пет ръце, ако имам, ще подкрепя предложението час по-скоро да се влеем във великото семейство на съветските народи".

Лъчезар Аврамов, кандидат-член на ЦК на БКП: "Всички поколения български комунисти, както нашите деди и бащи, така и ние самите, сме лелеели в гърдите си мечтата да превърнем нашата страна в частица от великия Съветски съюз".

Димитър Димов, кандидат-член на ЦК на БКП: "При един разговор с Георги Димитров във Варна Георги Димитров се изрази, че неговият идеал е България да стане член на семейството на великия Съветски съюз. С предложението на Политбюро, изнесено от другаря Тодор Живков, ние започваме фактически да осъществяваме тази мечта."

Тодор Живков, първи секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет: "Политбюро смята, че след този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и да било и където и да било. Да не забравяме, че великобългарският шовинизъм е много дълбоко вкоренен в некои среди и хора в нашата страна. Аз не говоря за бившите хора. Имам предвид членове на партията, особено в средите на интелигенцията и в некои среди на младежта. Ние трябва да държим сметка за това. Ние няма да правим сливане от ден до пладне, а навеки, което ще бъде образец за всички страни. Ето защо трябва да се подготвим". (Изт. - "1963 - Отричането от България", ИК "Огледало", София, 1994)

По този повод първият демократично избран президент д-р Желю Желев отбелязва в своите мемоари: "Колко цинично е било отношението на партийната върхушка на БКП към държавния суверенитет на Република България може да се види от едно изказване на Т. Живков от 13 юли 1963 в зала "Георги Кирков" на Партийния дом: "Суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът - щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата" (Изт. - Желев Желю, "В голямата политика", ИК "Труд", София, 1998)

След като Хрушчов отклонява решението на Политбюро на ЦК, през юли 1973 г., когато на власт в СССР е Леонид Брежнев, вишето партийно ръководство на БКП обсъжда приемането на документ под заглавието "Основни насоки за развитието на всестранното сътрудничество със СССР в етапа на изграждането на развито социалистическо общество в НРБ", предвиждащ тотална съветизация на страната. Стенограмата от пренума показва как партийната върхушка въприема постановките, предложени от Живков.

Милко Тарабанов, член на ЦК на БКП и постоянен представител на България в ООН: "Това положение е преломен момент в историческия път на българския народ, бележи нова ера в историческото развитие, създава нови изключителни възможности за бързо изграждане на развито социалистическо общество у нас. Идните поколения ще се гордеят с това дело, ще ни бъдат благодарни, особено на първия секретар на БКП, другаря Тодор Живков. Нищо друго да не беше извършил другарят Тодор Живков освен предлагането и обосноваването на този документ, името му щеше да остане в най-новата история на българския народ, наред с имената на най-заслужилите - Благоев и Димитров, ще влезе в историята наред с творителите (?!!!) на българската държава".

Димо Дичев, член на ЦК и председател на Съюза на активните борци против фашизма и капитализма: "В миналото комунистите не са мислили да създават отделни националистически държави. Не е било възможно да се мисли тогава, че ние няма да бъдем една шестнадесета или седемнадесета държава".

Георги Джагаров, зам.-председател на Държавния съвет и член на ЦК на БКП: "Едва ли е нужно и аз да подчертавам, че и с този доклад другарят Тодор Живков прояви онези качества, които ние отдавна познаваме, за които го уважаваме и обичаме като мъдър и прозорлив ръководител на България, онези качества, които му спечелиха име на един от най-изтъкнатите дейци".

Борис Велчев, член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП: "Единодушното одобрение и подкрепа на "Основните насоки" от ЦК, изразено с бурни аплодисменти, са ярък израз на голямата радост и законна гордост, които ни вълнуват в този момент. Всеки един от нас дълбоко осъзнава, че е извършено едно историческо дело за бъдещето на нашата социалистическа родина - Народна република България".

В същия дух се изказват Димитър Жулев, член на ЦК и посланик в Москва, Константин Теллалов, член на ЦК и завеждащ отдел "Международни връзки", Костадин Гяуров, председател на ЦС на Българските професионални съюзи, Петър Дюлгеров, първи секретар на ОК на БКП в Благоевград, Георги Трайков, първи зам.-председател на Държавния съвет и главен секретар на БЗНС, Димитър Стоянов, кандидат-член на ЦК и министър на вътрешните работи, ген. Иван Врачев, член на ЦК и председател на Комитета по туризма и всички други без изключение, които се изказват. (Изт. - Желев Желю, "В голямата политика", ИК "Труд", София, 1998).



Тодор Живков, първи секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет: "Очевидно не е целесъобразно да се публикува документът, който беше изнесен пред настоящия пленум на ЦК. Не е целесъобразно също така да се представи в този вид на цялата партия. Не бива такъв документ да попада в западните вражески централи, защото ще има да го навиват две години". (Изт. - Предатели и предателства в българската история, с.150-155).

При посещението на Брежнев в България през септември 1973 г. Живков се договаря приобщаването на България към СССР по всички направления и всички сфери от обществено-политическия живот да се запази в тайна: "Ние се споразумяхме със съветските другари да не разгласяваме широко нито документа, приет от юлския пленум, нито нашата съвместна договореност с КПСС да действаме в това направление".

Интеграцията със СССР е първостепенна политика на Живков и след смъртта на Брежнев през 1982 до идването на Михаил Горбачов, който не е така доброжелателно настроен към българския комунистически диктатор, както предшествениците си в Кремъл.

През 1992 след втъпването си в дължност главният прокурор Иван Татарчев заявява в първото си интервю, че ще потърси отговорност за националното предателство от отговорните партийни лица за опитите да превърнат България в 16-та република, както и за насилственото принуждаване на българите в Пиринска Македония през 1946 да се отказват от българската си народност (Изт. - в. "Демокрация", бр. 44, 21.ІІ.1992, интервю с главния прокурор И. Татарчев). До края на мандата си (1999) той не прави това.



Военната интервенция в Чехословакия

През 1968 г. режимът в София е един от най-активните участици във военното нападение на суверенна Чехословакия. Решението за участие във военната интервенция след Прашката пролет е взето от Министерски съвет, чийто председател е Тодор Живков със строго секретно постановление №39 на МС от 20.VIII.1968 с мотива "за оказване на военна помощ на Чехословашката комунистическа партия и на чехословашкия народ". България участва в нападението с два мотострелкови полка, които са поставени в подчинение на съветския щаб много преди нападението. Престъпната политика на Живковото правителство е осъдена 22 години по-късно. На 23.VIII.1990, Седмото Велико народно събрание приема специална декларация, с която определа българското участие в окупацията като "недопустим акт на намеса във вътрешните работи на една суверенна държава" и поднася "своето дълбоко съжаление за участие в тази акция на български войски". Прокуратурата на въоръжените сили през 1992 г. започва разследване, което впоследствие е прекратено без да се повдига обвинение срещу длъжностни лица.



Държавен тероризъм

През 60-те и 70-те години България прилага наложената от Москва политика за износ на революция в страни от Третия свят като подпомага безвъзмездно със специална продукция (оръжие, боеприпаси и техника) различни леви терористични режими. Със секретни решения на Политбюро и на Секретариата на ЦК на БКП са отпускани следните "помощи":

На Национално-освободителното движение в Алжир (Централен партиен архив (ЦПА) - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 282 - протокол №6/9.ІІІ.1961 на Политбюро на ЦК на БКП)

На Куба (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 291 - решение №15/2.ХІІ.1961 на Политбюро на ЦК на БКП за безвъзмездно предоставяне на 35 000 карабини и отпускане на кредит в размер на 1, 5 млн. долара)

На Сирия (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 294 - протокол №2/25.І.1962 на Политбюро на ЦК на БКП за оказване на помощ на "Народното движение за освобождение" и за доставяне на специално военно имущество)

На Република Йемен (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 310 - решение №5/10. VІ.1963 на Политбюро на ЦК на БКП за безвъзмездно отпускане на военно имущество по списък)

На Конгоанското национално-освободително движение (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 337 - решение №12/19. VІІІ.1965 на Политбюро на ЦК на БКП за обучение в България, материална помощ и обучение на младежи от КНОД)

На Зимвабве (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 338 - решение №13/19. VІІ.1965 на Политбюро на ЦК на БКП за специално обучение, материална помощ и екипировка на младежи от Африканския национален съюз в Зимбабве)

На Венецуела (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 341 - решение №16/12. ХІ.1965 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане на специално инущество на ЦК на Венецуелската комунистическа партия на стойност 300 000 долара)

На Куба (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 352 - решение №8/8. VІ.1966 на Политбюро на ЦК на БКП за приемане на обучение на 30 кубински служители по въпроси на контраразузнаването)

На Гватемала (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 336 - решение №7/7.Х.1967 на Политбюро на ЦК на БКП за оказване на помощ в оръжие и пари в размер на 5000 на Гватемалската партия на труда)

На Ангола (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 372 - решение №4/15. ІV.1968 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане на безвъзмездна помощ във въоръжение, храни и обучение на стойност 88 317 лв. на Народно движение за освобождение на Ангола)

На Зимбабве (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 375 - решение №7/24.VІ.1968 на Политбюро на ЦК на БКП за оказване безвъзмездна помощ в боеприпаси на стойност 98 960 лв. на Съюз на африканския народ Зимбабве)

На Мозамбик (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 380 - решение №12/28. ХІІ. 1968 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ в боеприпаси и въоръжение на стойност 449 369 лв. на Фронта за освобождение на Мозамбик)

На Лаос (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 386 - решение №5/27.Х.1969 на Секретариата на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ в боеприпаси и въоръжение Лаоската народна партия)

На Ливан (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 388 - решение №7/1.ХІ.1969 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане еднократна парична помощ в размер на 20 00 долара и въоръжение на Ливанската комунистическа партия)

На Лаос (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 392 - решение №3/3.VІ.1970 на Секретариата на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ във въоръжение и медикаменти на Лаоската народна партия)

На Ангола (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 396 - решение №7/11.ХІ.1970 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ размер на 142 200 лв. на Народното движение за освобождение на Ангола)

На Ирак, Йордан, Сирия и Ливан (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 398 - решение №9/12.ХІІ.1970 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ оръжие, боеприпаси и медикаменти за 194 000 лв. на военна организация "Партизански сили" на Иракската, Йорданската, Сирийската и Ливанката комунистически партии)

През 70-те години Политбюро и Секретариатът на ЦК на БКП отпуска безвъзмездни оръжейни помощи на партизански революционни движения в страни от Азия, Близкия Изток, Африка и Централна и Латинска Америка.

През 1992 г. Главна прокуратура образува дело №3 известно като делото за секретните оръжейни помощи на обща стойност 240 млн. лв. По него през са привлечени като обвиняеми 22 бивши членове на Секретариата на ЦК на БКП, сред които бившият премиер Андрей Луканов и бившият лидер на БСП Александър Лилов. Луканов дори е арестуван и престоява няколко месеца в следствения арест на "Развигор". Главна прокуратура повдига обвинения срещу Живков за раздаването на 17 млн. безвъзмездни оръжейни помощи, на Григор Стоичков - 142 млн., Чудомир Александров - 83 млн., Кирил Зарев - 100 млн., Георги Йорданов - 74 млн., Йордан Йотов - 18 млн., Георги Караманев - 131 млн., Огнян Дойнов - 20 млн. (задочно), Александър Лилов - 36 млн. и др (Изт. - в. "Демокрация", бр. 185, 11.VІІІ.1993 и бр. 262, 9.ХІ.1993). Делото е прекратено в края на 90-те години, а Луканов посмъртно осъди за ареста си България в Страсбург, където заведе дело.

В архивите на МВР съществуват доказателства, че по време на комунистическия режим официално София е толерирала някои международни терористи, сред които и терорист № 1 на миналия век Илич Рамирес Санчес, известен като Карлос Чакала. През 2003 г. МВР разсекрети частично по искане на в. "Дневник" делото за оперативна разработка "Рисове" водено от Второ главно управление на ДС (контраразузнаването) срещу Чакала и членове на неговата терористична организация "Световна революция". Секретните архивни материали разкриват, че в началото на 80-те години Карлос Чакала заедно със свои сподвижници е оставян да пребивава многократно в България с мълчаливото съгласие на комунистическия режим, въпреки че е пренасял в багажа си оръжие и взривни материали за осъществяване на своите терористични набези на Запад. (Изт. - в. "Дневник", 18. ХІ. 2003, "Карлос Чакала харесал София за своя база", публикация) Партийните архиви разкриват, че различни решения на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП са задължавали МВР да обучава групи и лица за водене на партизанска война и извършване на саботажни акции от страни от Близкия Изток, арабския свят, както и от Латинска Америка.


1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница