Потенциал и цели на емпиричното себеизследване

Човек никога не може да се наслади на света както трябва, докато самото море не потече във вените му, дока­то не е облечен с небесата, а звездите не станат негова корона, и не възприеме себе си като единствения наслед­ник на целия свят и нещо повече тъй като в света има и други, всеки е единствен наследник така, както и той.

Томас Траерн

От обсъждането дотук трябва да е ясно, че себеизслед­ването с психеделични вещества и силни немедикаментоз­ни емпирични техники е процес, който не е лесен и не бива да се приема лекомислено Понякога той включва някои екстремални състояния на съзнанието със значително емо­ционално страдание и трудни психосоматични преживява­ния. Освен това при емоционално нестабилните пациенти процесът не е лишен от потенциални рискове. При тези об­стоятелства е съвсем естествено човек да зададе въпросите: Какви са облагите от такова начинание и защо човек ще се подлага на тази процедура?

Психеделичното и холотропното себеизследване израс­наха от клиничната работа с психиатрични пациенти и от усилията да се открият по-ефективни пътища, за да им се помогне. Първата и най-очевидна причина за емпирично­то себеизследване следователно е да се предложи по-ефек­тивна алтернатива на традиционната вербална психотера­пия, която е изключително времеемка и скъпа, и да се леку­ват различни форми на психопатология, които не се повли­яват от традиционните подходи.

Същевременно обаче емпиричната работа е показала, че дори лица, които биха се смятали за нормални по обик­новените стандарти на западната психиатрия, често изпол­зват жизнени стратегии, които са незадоволителни, себе­разгромяващи или дори себеразрушителни, и не живеят съ­образно цялостния си човешки потенциал. Втората основ­на причина за емпиричното себеизследване е да се потърси по-удовлетворяващ подход към живота и нов начин човек да бъде в света.

И накрая, съвременните изследвания на съзнанието са потвърдили основната теза на извечната философия, че кон­сенсусната реалност разкрива само един аспект или фрагмент от съществуването. Има важни сфери на реалността, които са трансцендентни и трансфеноменални. Импулсът в човеш­ките същества да се свържат с духовната област е неимовер­но мощна и важна сила. По природа той наподобява сексу­алността, но е много по-фундаментален и неустоим. Отри­чането и потискането на този трансцедентален импулс въ­вежда сериозно изкривяване в човешкия живот както на ин­дивидуално, така и на колективно равнище. Емпиричното себеизследване е важно средство за духовно и философско търсене. То може да опосредства връзката с трансперсонал­ната област на собственото същество и съществуване.

На следващите страници накратко ще изследвам въз­можностите на емпиричното себеизследване за всички те­зи три области и ще дискутирам специфичните проблеми, включени в тях.

Емпиричните форми на психотерапия имат способност­та да разтварят психологическите съпротиви и да редуци­рат защитните механизми по много по-ефективен начин, отколкото подходите, ограничени до размяната на вербал­ни реплики. Не е рядкост в първия сеанс с психеделици или по холотропно дишане да се достигне до материал от ран­ното детство, спомени от раждането или дори до нивото на трансперсоналните преживявания. От време на време дра­матичен и дълготраен психологически прелом може да се осъществи в рамките на часове или дни. Макар че това в никакъв случай не е нормата, едно психеделично или холо­тропно преживяване е в състояние да доведе до съществена лична трансформация или да разреши хроничен емоциона­лен или психосоматичен проблем. В други случаи един по­добен сеанс може да е важна повратна точка в живота на човека. В по-умерените и често срещани случаи след наис­тина добър емпиричен сеанс пациентът би трябвало да има по-ясно чувство, че е било постигнато нещо съществено, и да се чувства по-добре отпреди.

Сравнението на холотропното и психеделичното себе­изследване с исторически ориентираните вербални терапии в които често са нужни месеци или дори години, за да се достигне до материала от ранното детство чрез паметово възпроизвеждане и индиректна реконструкция от свобод­ните асоциации, сънищата, „психопатологията на всекид­невието”, невротичните симптоми и изкривяванията в пре­носа, е благоприятно. При втория тип терапии терапевтич­ните промени - ако въобще се появят! - се развиват бавно и постепенно в течение на много дълъг период от време.

Не е изненадващо, че силата и ефикасността на емпи­ричните терапии, използващи изцелителния потенциал на НСС, имат своята сенчеста страна и че тези процедури не са лишени от определени рискове. По принцип възникват много малко проблеми, ако сеансите се провеждат с паци­енти, които демонстрират разумен емоционален баланс, в добра среда и обстановка и под супервизията на опитен ръ­ководител. При такива обстоятелства може да се постигне съществена полза без никакви или с минимални рискове. Колкото повече се придвижваме към сферата на тежката клинична психопатология обаче, толкова повече предпаз­ливост и подкрепа са необходими.

Емпиричната работа с лица, които имат анамнеза на психиатрично хоспитализиране, трябва да се провежда са­мо ако е на разположение непрекъсната подкрепа винаги, когато е необходимо. В контекста на холотропната стратегия основно активиране на несъзнаваната динамика не се смя­та за усложнение или пречка, както е в случая с традицион­ната психиатрия, а се възприема за нормален и закономе­рен съпътстващ фактор в терапевтичната процедура. Съще­временно, ако процесът стане твърде активен и надскочи рамките на сеанса, може да са необходими специални мерки.

Въпрос, който се задава много често, е дали човек може да провежда дълбоко емпирично себеизследване без водач или терапевт. По принцип това не се препоръчва. Дори ако има пациенти, които след определено първоначално пре­живяване с ръководител откриват, че могат добре да се спра­вят с такива сеанси и сами, соловият подход променя съще­ствено съотношението между потенциални рискове и ползи.

Няколко са важните причини защо човек не бива да поема към дълбоките ниши на психиката си, без да е под­сигурил реалните аспекти на ситуацията. По правило е не­възможно да се знае кога определен сеанс ще донесе кон­фронтация с несъзнаван материал, който е труден и дезор­ганизиращ. От време на време това може да се случва и с добре приспособен пациент след серия от сеанси, които не са поставяли никакви сериозни проблеми. Когато се изпол­зват високи дози от психеделични вещества като средства за себеизследване и когато човекът работи върху сериозни емоционални или психосоматични проблеми, трудните и подлагащи на изпитание епизоди в сеансите, изглежда, са нормата, а не изключението. Тук присъствието на доверен човек може да е решаващ фактор в определянето на безо­пасността на процедурата и на степента на успех на даден сеанс

Същевременно възможността определени аспекти на преживяването да са опасни и пациентът да не е в състоя­ние да се справи с тях сам не е единствената причина да се работи с терапевт. Има и други ситуации, в които присъст­вието на доверен човек е решаващ фактор за терапевтич­ния успех и ползата от сеанса Съществуват определени важ­ни етапи на процеса на емпирично себеизследване, които изискват пълна загуба на контрол и оставяне на нещата да текат по своя ход. Като правило това е изключително изце­ляващо и трансформиращо преживяване. Същевременно оба­че може да е много трудно или дори невъзможно пациен­тът да се изправи пред него без подкрепата на доверено лице. Несупервизираната пълна загуба на контрола води до сериозни опасности за пациента или за околните При та­кива обстоятелства е от жизненоважно значение съществе­на част от личността да остане дисоциирана от емпирич­ния процес и да осигурява необходимата връзка с реалност­та. Само присъствието на терапевт, на когото е поверена задачата да поддържа ситуацията безопасна, прави възмо­жен пълния отказ от контрола.

Друга важна причина за присъствието на терапевт в емпиричните сеанси е работата върху критични проблеми, които включват човешки отношения. По-рано дискутирах значението на подхранващия физически контакт и анакли­тичното удовлетворяване по време на появата на травми, които са били причинени по „невнимание”, а не „предна­мерено” (с. 238). Тук присъствието на топло и разбиращо човешко същество е от съществено значение. Реактивира­нето на стария спомен и откритието, че човек отново е сам, както е било в първоначалната травмираща ситуация, мо­же да засилва травмата, а не да е терапевтично. По същия начин увреждащото влияние на ситуации, които са включ­вали нарушаване на базисното доверие, не могат успешно да се разрешат, без пациентът да има корективно човешко преживяване. Освен това да си в състояние да споделиш най-интимните психични събития с друго човешко същест­во и да си приет безусловно, без значение каква е природата на преживяването ти. е фактор, който не трябва да се подценява.

Последната причина да се работи с опитен терапевт е фактът, че фокусираната работа върху тялото е много ва­жен компонент на холотропната терапия, особено в заклю­чителния етап на някои сеанси. Когато има остатъчни емо­ционални и психосоматични въпроси, които остават нере­шени, добрата интеграция може да се подпомогне чрез из­ползването на принципи, които бяха описани по-рано (с. 236) По очевидни причини за това е необходим друг човек. Тази част от процедурата трябва да се пропусне или ще е сериоз­но компрометирана в соловите сеанси

В обсъждането на терапевтичния потенциал на НСС няма да включвам онези, които са предизвикани от психе­делични вещества. Това е много широка и сложна тема, ко­ято изисква много време и място. Има няколко основни групи психеделици с донякъде различни ефекти и специфич­ни проблеми, свързани с всеки от тях. Изследователите в областта са разработили няколко терапевтични модалнос­ти, които съществено се различават по основната си фило­софия, характерната доза, елементите на обстановката и средата и специфичните техники, използвани преди, по вре­ме на и след сеансите.

Освен това въпросът за психеделичните вещества е ус­ложнен още повече от много фактори с емоционално, поли­тическо, правно и административно естество. В този кон­текст ще предложа само много кратък и конспективен прег­лед на тази проблемна област и ще насоча интересуващите се читатели към приложението на тази книга и особено към една от по-ранните ми книги - LSD Psychotherapy (ЛСД-пси­хотерапия) (Grof 1980). Тя се фокусира специално върху кли­ничната употреба на психеделиците, нейните техники, ин­дикации и противопоказания, усложнения, терапевтичен по­тенциал и резултати.

Прегледът на психеделичната литература показва, че благоприятни резултати се публикуват при най-различни клинични проблеми, включително депресии, фобии и други типове психоневрози, психосоматични заболявания, харак­терови разстройства, полови отклонения, криминално по­ведение, алкохолизъм, наркомании и дори психози. Две области, в които са били постигнати успешни резултати, зас­лужават специално внимание Първата от тях е използва­нето на психеделичната терапия за облекчаване на физи­ческото и емоционалното страдание на терминално рако­воболните пациенти (Grot & Halifax 1977). Втората включ­ва психеделични сеанси за бивши затворници в концлаге­ри, за да им се помогне да преодолеят т. нар. „синдром на концлагера”, или закъснялата травматична реакция на хвър­лянето в концентрационен лагер (Bastians n.d.).

Макар че много от твърденията на терапевтите, които използват психеделична терапия, се основават на клинич­ни впечатления, някои от тях са потвърдени в контролира­ни изследвания. Екипът от психиатри и психолози в Пси­хиатричния изследователски център на Мериленд в Балти­мор, Мериленд, в който участвах в продължение на седем години, проведе такива широкомащабни контролирани кли­нични опити с ЛСД, DPT (дипропил-триптамин) и MDS (метилен-диокси-амфетамин) при алкохолици, наркомани и раковоболни пациенти със значими резултати (Grof 1980).

Терапевтичната работа с психеделици има дълга и бо­гата история - тя е на повече от четвърт век и се е провеж­дала от много отделни изследователи и терапевтични еки­пи в различни страни по света. Обратното, системните кли­нични изследвания и контролираните експерименти върху холотропната терапия тепърва ще трябва да се провеждат. В течение на годините обаче сме наблюдавали много тера­певтични промени, които със сигурност оправдават систем­ното изучаване на тази многообещаваща форма на лече­ние В действителност някои от промените бяха толкова дра­матични и убедителни, че едва ли се нуждаят от потвърж­дение чрез контролирани изследвания.

Когато се оценяват резултатите от холотропната терапия, човек трябва да осъзнае, че ситуацията в някои съществени отношения е различна от тази, срещана по отношение на вер­балната психотерапия. Тук могат да се появят драматични промени за часове или дни, а понякога и при емоционални и психосоматични разстройства, датиращи от години Тъй ка­то те са така ясно свързани с терапевтичния сеанс и неговото специфично съдържание, каузалната връзка между холотропната процедура и резултатите не подлежи на съмнение.

Обраното, динамиката на симптомите при повечето типични вербални подходи в психотерапията протича мно­го месеци или години. С такава широка времева рамка про­мените са толкова бавни, че е трудно да се оценят Освен това е съмнително дали съществува каузална връзка между тези промени и събитията в психотерапевтичните сеанси. Много вероятно е те да отразяват спонтанна динамика на симптомите, т. е. те биха се появили и без никакво лечение. Освен това е възможно да са причинени от някое от много­то междувременно протичащи събития в живота на паци­ента през толкова дълъг период от време. Такава е позици­ята на някои от основните критици на психоанализата (Eysenck & Rachman 1965).

Сред промените, които сме наблюдавали в контекста на нашите семинари, са изчезването на хронични депресии, рязко облекчение на тревожни състояния, на фобии и на главоболие, мигрена, менструални спазми и цял спектър от психосоматични болки. Освен това много често е освобож­даването от генерализирано мускулно напрежение и „от­пушването” на енергийни блокажи в синусите, гърлото, гръд­ния кош, стомаха, червата, таза, матката и ректума.

В някои случаи такова енергийно разблокиране се след­ва от отшумяване на хронични инфекции в тези области, например синузит, фарингит, бронхит и цистит. Изглежда, че енергийните блокажи обикновено са свързани със стес­няване на кръвоносните съдове. Следователно намалената доставка на кръв и нейните съставки, които играят важна роля в предпазването на организма от инфекция, например белите кръвни телца и различните антитела, води до ситуа­ция, в която тъканта или органът не могат да се защитават срещу често срещаните бактерии. Когато блокажът се отст­рани, пациентите в повечето случаи споделят чувства на топлина и поток на енергия в съответната област. Когато това стане, хроничните инфекции изчезват в рамките на няколко дни.

Това подсказва, че холотропната терапия би могла - в бъдеще - да играе важна роля като допълнително средство при лечението на много оплаквания, които днес се смятат за чисто медицински проблеми. Вече споменах, че в семи­нарите си сме наблюдавали няколко случая на драматично подобрение у лица, страдащи от болестта на Рейно. Пробле­мите с периферното оросяване в ръцете изчезнаха след ос­вобождаването на енергиен блокаж в засегнатата област.

Наблюденията ни по отношение на психогенната аст­ма заслужават специално да се споменат в този контекст. Човек лесно може да приеме, че техника, която поставя ос­новно ударение върху интензивното дишане, няма да е под­ходящо средство при астматични пациенти. Това обаче не е задължително вярно. Макар пациентите, страдащи от аст­ма, да са склонни да подхождат към сеансите с много стра­хове и опасения, ние вече сме наблюдавали - при шест ду­ши - фундаментално подобрение само след няколко холот­ропни сеанса. В няколко случая хора, които преди това са страдали от всекидневни пристъпи, на практика са напъл­но свободни от тях от месеци и години. Важно съображение при емпиричната работа с астматични пациенти е сърдеч­носъдовото им състояние да е добро, защото сеансите по­някога включват съществен емоционален и физически стрес.

Холотропните сеанси с пациент, който страда от аст­ма, в типичния случай рано или късно задействат астма­тични симптоми. Когато по-нататъшното холотропно ди­шане стане невъзможно, терапевтът трябва да премине към фокусирана работа върху тялото и да насърчава пълното отреагиране чрез вокална експресия, различни движения, кашляне и други изразни средства, които станат достъпни. В момента, когато дихателните пътища отново се отворят, от пациента се иска да се върне към учестеното дишане. Това се повтаря, докато продължителната хипервентилация не доведе до дихателни спазми. Когато е свършена доста­тъчно работа от този вид, дихателните пътища могат да останат постоянно отворени и настъпва дълготрайно по­добрение.

Фактът, че в психеделичната и холотропната терапия впечатляващи резултати понякога могат да се постигнат за няколко дни или дори часове, ще звучи невероятно на онези терапевти, които използват изключително само вер­бални подходи и чиято концептуална рамка не включва пе­ринаталните и трансперсоналните равнища. За да приеме сериозно такива твърдения, човек трябва да има известно съзнание за дълбочината и интензивността на преживяванията, осъществяващи се в емпиричните форми на тера­пия Това често включва среща със смъртта, която е толко­ва убедителна, че не може да се разграничи от действител­ните биологични спешни случаи и заплахата за живота, епи­зоди на умствена дезорганизация, които изглеждат като лу­дост, пълна загуба на контрола, продължаваща няколко ми­нути, епизоди на задавяне или дълги периоди на силен тре­мор, гърчове и мятане насам-натам. Интензивността, до която могат да достигнат тези преживявания, не може да се предаде с думи: тя трябва да се преживее или поне да се наблюдава.

Макар че резултатите от емпиричната терапия от вре­ме на време могат да бъдат крайно драматични, човек не бива да я смята за панацея, която гарантира бързи и впе­чатляващи резултати във всеки отделен случай. Някои па­циенти имат фундаментални изцелителни и трансформи­ращи живота преживявания, но други напредват много бав­но и демонстрират ограничено подобрение. Това е особено вярно за онези, чиято биография е изпълнена с хронична липса на удовлетворение и с дефицити. Пример е човек, кой­то в ембрионалния си стадий от развитието е преживявах предимно „лошата утроба”, имал е дълго и усложнено раж­дане и е страдал от емоционална депривация в детството си. Психеделичната или холотропната работа ще го конф­ронтира с дълга последователност от травми и много мал­ко положителни и подхранващи преживявания. В подобна ситуация е важно системно да се използва подхранващ фи­зически контакт за постепенно изграждане на егото и да не се очаква моментален терапевтичен успех.

Друг проблем в емпиричната психотерапия понякога е една специфична „задънена улица”. Тя се появява в ситуа­циите, в които доброто разрешаване на проблема по прин­цип е възможно, но то би изисквало екстремални преживя­вания от някакъв вид, пред които пациентът е неспособен или не желае да се изправи. Такива психологически „препъ­ни камъни” варират значително при отделните хора. Това може да е страхът от изправяне пред психологическата смърт („его смърт”), страхът от загубата на контрол или от лудостта. Друг път пречката е нежелание да се изпита екст­ремална физическа болка, задушаване или някаква друга форма на силен физически дистрес Често срещано е паци­ентът да разпознава включените проблеми като нещо, кое­то той познава от всекидневния си живот под формата на! специфични страхове или неудобни симптоми. („Последно­то нещо на света, което бих направил, е да повърна”, „Иде­ята да се изправя пред болката ме подлудява”, „Най-важно­то нещо за мен е да поддържам контрол във всички обсто­ятелства” и т. н.) В такива ситуации терапевтът има важ­ната задача да идентифицира природата на „задънената улица” и да помогне на пациента да преодолее психологи­ческите съпротиви, които му пречат да се изправи пред нея.

Вече обсъдих необходимостта да се вземат специални предпазни мерки, когато се провежда емпиричната работа с пациенти, които демонстрират сериозна психопатология и имат анамнеза на психиатрична хоспитализация. Това изисква опитен ръководител и система за непрекъсната под­крепа, ако е необходимо. Ако обаче тези условия се осигу­рят, резултатите понякога са много удовлетворяващи. Опи­саните в тази книга техники и терапевтични принципи мо­гат успешно да се използват с много пациенти в тежка трансперсонална криза („спешни случаи от духовно естест­во”), които се разглеждат от традиционната психиатрия ка­то страдащи от психоза - психично заболяване с неизвест­на етиология (Grof & Grof 1986).

Сравняването на терапевтичния потенциал и на обе­щанието на психеделичната и холотропната терапия с тези на традиционните вербални подходи не е лесно. Тези две терапии се различават значително от конвенционалните подходи в своите научни и философски принципи и трябва да се преценяват в контекста на своята концептуална рам­ка. Традиционната психотерапия използва техники на ce-беизследването, например свободните асоциации или интер­вютата лице в лице, които са относително слаби и неефек­тивни средства за проникване в несъзнаваното. Тъй като тяхната концептуална рамка обаче е ограничена до биогра­фията, фокусът им е много тесен: работи се върху постна­талния травмиращ материал от живота на индивида. По същия начин целта им е много скромна: да се облекчат сим­птомите и да се подобри приспособяването на пациента към съществуващите условия на живот.

Психеделичната и холотропната терапия са несравни­мо no-ефективни пътища за получаване на достъп до не­съзнаваната психика. Работата с тези техники обаче е по­казала, че корените на повечето емоционални и психосома­тични проблеми не са само биографични, но и перинатал­ни и трансперсонални. Освен това тяхната цел не е просто вече свободният от симптомите пациент да се върне към стария светоглед, жизнен стил и ценностна система. Проце­сът тук включва фундаментална личностна трансформация, по време на която повечето аспекти на живота на пациента драстично се предефинират. В определен момент тази фор­ма на терапия автоматично се променя и се превръща в сериозно философско и духовно търсене, насочено към най-фундаменталните въпроси на съществуването. Когато това стане, процесът е със съвършено открит край: духовното и философското търсене тогава става важно ново измерение на живота.

Възможността за подобряване на качеството на собст­веното преживяване на живота далеч надхвърля облекчава­нето или елиминирането на клиничната психопатология. Животът на много хора, които не страдат от проявени емо­ционални и психосоматични симптоми и имат всички вън­шни условия, необходими за добро съществуване, не им но­си удовлетворение и награда. Добър пример на тази ситуа­ция е състояние, което австрийският психиатър и основа­тел на екзистенциалната анализа Виктор Франкъл нарича „ноогенна депресия” (Frankl, 1956). То се отнася до лица, които нямат очевидно емоционално разстройство и често демонстрират по-добро функциониране в личния и профе­сионалния си живот. Обект на възхищение и завист от стра­на на техните приятели и съседи, те самите не преживяват съществуването си като смислено и не са способни да се наслаждават на успехите си. Има и други хора, които се възприемат като „нормални” по традиционните психиат­рични стандарти, макар че определени области от живота им демонстрират различни форми и степени на изкривява­не на възприятията, емоциите, мислите и поведението.

В тези ситуации емпиричното себеизследване и психо­терапия разкриват фактори, които лежат в основата на та­кива изкривявания и предлагат възможност те да се кори­гират На биографичното равнище това може да са конк­ретни травмиращи събития през детството, които пречат на доброто функциониране на пациента в определена об­ласт от живота и в даден сегмент от междуличностните му отношения. Това са факти, които са добре известни на тра­диционната динамична психотерапия. Например травми­ращо преживяване с родителския авторитет може да замър­сява всички бъдещи взаимоотношения с висшестоящи и с други хора на властови позиции. Усложнения в интимните емоционални взаимодействия със собствената майка или баща могат да причиняват непрекъснато появяващи се проблеми със сексуалните партньори. Отсъствието на бра­тя и/или сестри, съперничеството между децата в семейст­вото или някои специфични проблеми с братята и сестрите могат да водят до трудности на човека с неговите връстни­ци и равни по статус, независимо дали са съученици, прия­тели, събратя-войници или колеги. Повторното преживява­не и интегриране на фундаменталните травми могат да имат благотворен ефект върху засегнатия сегмент от живо­та на пациента.

Хората, чието емпирично себеизследване надскача би­ографията и достига до перинаталното равнище на несъз­наваното, обикновено правят изненадващо и разтърсващо откритие. Те осъзнават, че неавтентичността на живота им не е ограничена до определени частични сегменти, които са замърсени от специфични детски травми, но и че целият им подход към съществуването и жизнената им стратегия са били неавтентични и из основи погрешно насочени. То­ва цялостно изкривяване на екзистенциалното ударение се основава на факта, че действията на човека на дълбоко не­съзнавано равнище са доминирани от неразрешената трав­ма от раждането и от свързания с нея страх от смъртта. Това води до различни типове поведение, които са безпо­лезни или увреждащи и правят невъзможно откриването на по-плодотворна и удовлетворяваща жизнена стратегия.

Многобройни наблюдения подсказват, че доминирани­ят от една от отрицателните перинатални матрици човек подхожда към живота по начин, който не само не успява да донесе удовлетворение, но в дългосрочен план може да е деструктивен и себеразрушителен. Ако психиката е под вли­янието на БПМ II, но не е достатъчно силна, за да доведе до проявена психопатология, пациентът ще демонстрира об­ща пасивна, резигнирана и подчиняваща се нагласа към живота При подобни обстоятелства БПМ III ще генерира това, което може да се нарече „работохоличен”, „моното­нен” или „безскрупулно конкурентен” тип съществуване.

Динамиката на БПМ III налага на живота принуди­телна линейна траектория и създава нестихващ импулс към преследване на бъдещи цели. Тъй като психиката на човека в тази ситуация е доминирана от спомена за болезненото затваряне в родилния канал, той никога не преживява нас­тоящия момент и настоящите обстоятелства като напълно удовлетворяващи. Светът и собственият живот винаги се разглеждат от перспективата на дефицита. Това включва селективен фокус върху нещата, които липсват, които са не­удовлетворяващи или погрешни, и в същото време носи нес­пособност или ограничена способност човекът да се нас­лаждава и да оценява съществуващото и да го използва в пълна степен. Важно е да се подчертае, че това е модел, който действа независимо от външните обстоятелства и не може да се елиминира или коригира чрез постиженията, колкото и големи да са. Този човек се чувства неудовлетво­рен от външния си вид, от способностите и таланта си, от постиженията, притежанията, славата или властта си, без значение каква е действителната ситуация - често в силно противоречие с мнението на другите хора. Подобно на пло­да, който е болезнено ограничен в хватката на родилния канал и се опитва да избяга в някаква по-удобна ситуация, пациентът, който е под психологическата магия на БПМ ІІІ, винаги ще се стреми към нещо различно от предлагано­то от настоящата ситуация. Той ще очаква решението и удов­летворението от някакво постижение в бъдеще.

В тази ситуация специфичните цели, които човешката фантазия предлага като сигурни източници на бъдещо щас­тие, лесно могат да се идентифицират като сурогати на психологическото завършване на биологичното раждане и на пос­тнаталното или пренаталното удовлетворение и сигурност. Тъй като тези цели всъщност не са автентични, а са просто психологически заместители, постигането им няма и не мо­же да доведе до удовлетворение. Следователно основаната на динамиката на БПМ III стратегия е винаги губеща, неза­висимо дали целите се постигат или не, защото е основана на погрешни предпоставки и не носи очакваните резултати.

Неуспехът да се постигне определена цел, от която се е очаквало удовлетворение, увековечава илюзорното убежде­ние, че щастието зависи от външни фактори. В този случаи човекът обикновено приема, че успехът ще има значение. Когато е постигната обаче, целта обикновено не носи очак­вания психологически резултат. Същевременно това в ти­пичния случай не се интерпретира като указание, че страте­гията, свързваща щастието с успеха, се е провалила, а се приписва на факта, че целта не е била достатъчно амбици­озна или че е била избрана погрешна цел. Възникващата в резултат фрустрация тогава ще генерира нови планове или още по-амбициозни планове със същата природа. Най-важ­ната характеристика на тази себе разгромяваща стратегия е, че тя пренебрегва реалното настояще и се фокусира върху въображаеми проекции в бъдещето.

В тази мисловна рамка другите хора се разглеждат ка­то конкуренти, а природата - като нещо враждебно, което трябва да се завладее и контролира. В исторически план първото експлицитно формулиране на тази нагласа може да се проследи до Франсис Бейкън, който определя основ­ните стратегии на новия емпиричен метод на западната наука. Говорейки за природата, той използва такива тер­мини като: природата трябва безмилостно да се преследва навсякъде, да бъде изнасилена, подложена на мъчения и принудена да разкрие тайните си на учените, отграничена, поробена и контролирана (Bacon 1870). Нужни са били ня­колко века, за да се осъзнае, че предложението на Бейкън е опасно и крайно деструктивно и себеразрушително. С раз­витието на съвременната технология се оказва, че това е надеждна рецепта за планетарно самоубийство.

В колективен и глобален мащаб тази умствена нагласа генерира философия и жизнена стратегия, които подчертават силата, конкуренцията и едностранния контрол. Те въз­величават линейния прогрес и неограничения растеж. В то­зи контекст материалните печалби и увеличаването на брут­ния вътрешен продукт се разглеждат като основни крите­рии за благосъстоянието и като мерки за жизнен стандарт. Гази идеология и икономическите и политическите страте­гии, възникващи в резултат от нея, изправят хората пред сериозен конфликт с тяхната природа като живи системи и с основните универсални закони.

Тъй като всички биологични организми и системи в решаваща степен зависят от оптималните стойности, мак­симизирането на целите е неестествена и опасна траекто­рия. Във Вселената, чиято природа е циклична, тази страте­гия защитава необратимо линейна тенденция и неограни­чен растеж. Разгледано от по-широка перспектива, това в дългосрочен план означава изчерпване на невъзстановими­те природни ресурси и особено на нефта и натрупване на токсични отпадъци, които замърсяват въздуха, водата и поч­вата - всички жизненоважни фактори за продължаването на живота. Освен това подобен подход към съществуване­то величае конкуренцията и Дарвиновото „оцеляване на най-пригодените” като естествени и здравословни принципи на съществуването и е неспособен да признае спешната нужда от синергии⁹¹ и сътрудничество.

Когато човекът е способен да се отдалечи от доминира­нето на отрицателните перинатални матрици и да се свър­же емпирично със спомените за положителната симбиотич­на размяна с майчиния организъм в утробата или по време на кърменето, ситуацията радикално се променя. Опитът с майката по време на утробното и ранното постнатално съществуване е еквивалентен на зрялото ниво на взаимоот­ношенията на човека с цялото човечество и с целия свят. Пър­вото представлява прототипен модел и преживелищна мат­рица за второто. Следователно типът и качеството на пери­наталната матрица, която влияе върху психиката на човека, оказват фундаментално влияние не само върху неговия вът­решен субективен опит, но и върху нагласите и подхода му към другите хора, природата и съществуването като цяло.

Когато по време на дълбинно себеизследване пациен­тът преживее основно изместване от отрицателните към положителните перинатални матрици, способността да се наслаждава на живота и жарта му значително се увелича­ват Първоначалното преживяване на необезпокоявано пре­натално съществуване и обгрижване, свързани с тези мат­рици, включва чувство на удовлетворение и безвремие на настоящия момент. Когато тези елементи лежат в основа­та на преживяванията от всекидневието, става възможно да се извлича интензивно удовлетворение от всеки насто­ящ момент и от много тривиални ситуации и функции, на­пример хранене, обикновен човешки контакт, трудова дей­ност, секс, изкуство, музика, игра или разходки в природа­та. Това значително намалява ирационалния импулс да се , преследват сложни схеми с фалшивата надежда да се постигне удовлетворение. В това състояние става ясно, че край­ната мярка за жизнения стандарт е качеството на собстве­ните житейски преживявания, а не това на постиженията или материалните притежания.

Споменатите по-горе промени се придружават от спон­танна поява на дълбоко екологично съзнание. Бейкънова­та нагласа към природата („Майката природа”), описана по-рано, се моделира по рискованите и антагонистични пре­живявания на плода с майчиния организъм в процеса на биологичното раждане. Новите ценности и нагласи отразя­ват симбиотичното преживяване на плода с майката в пре­наталното съществуване и по време на кърменето. Синер­гистичните, взаимно подхранващи и взаимодопълващи се аспекти на тази ситуация обикновено автоматично заемат мястото на ударението на старата ценностна система вър­ху конкуренцията и експлоатацията. Концепцията за човеш­кото съществуване като борба на живот и смърт за оцеля­ване в свят, ръководен от закона на джунглата, отстъпва пред новата представа за живота като проява на космичес­ки танц или божествена игра.

Нивото на агресията съществено намалява и чувство­то за свързаност и фундаментално единство със света води до сексуална, политическа, национална, културна и расова толерантност. В новия контекст различията вече не са за­плашителни. Те се разглеждат като интересни и желателни вариации на една-единствена неразчленена космическа мре­жа. Тази нова представа за света често води до „добровол­на простота” по думите на Дуейн Елгин (Elgin 1981), която сега се разглежда като израз на дълбока мъдрост. Освен това става очевидно, че единствената надежда за полити­ческо, социално и икономическо решение на настоящата гло­бална криза може да дойде от трансперсонална перспекти­ва, която трансцендира безнадеждната психология на „ние срещу тях”, в най-добрия случай водеща до спорадични и подобни на махало измествания, в които главните действа­щи лица си разменят ролите на потисници и потискани.

Важно е да се подчертае, че развитието на описаните по-горе промени не означава задължително загуба на инте­рес към творческите дейности. В повечето случаи е вярно обратното. След като човекът има на разположение повече енергия, работата може да е много продуктивна, да се из­вършва без усилия и да тече свободно, ако той я смята за съвместима с новата му житейска философия. От време на време се наблюдава тенденцията индивидът да се отказва от някои дейности, които изглеждат неподходящи или в ми­налото са били преследвани заради това, което днес изг­лежда като погрешна мотивация.

Ключът към всички тези промени е радикалното изме­стване от емоционално и психосоматично настройване към динамиката на отрицателните перинатални матрици към преживелищна връзка с положителните елементи на БПМ IV и БПМ I. Същите промени не се появяват или са силно компрометирани у онези хора, чиято ранна история не включва достатъчно подхранващи емоционални и биоло­гични преживявания и е предимно травмираща („лошата утроба” и „лошата гърда”). За тях движението в описаната посока е бавно и отнема много време. То изисква - наред с другите елементи - пряко анаклитично удовлетворяване по време на регресивна терапевтична работа, която осигурява корективни преживявания за емоционалната депривация и отхвърляне в ранното детство.

Дотук обсъждах потенциала на психеделичната и холот­ропната терапия да коригират отрицателните психологи­чески последствия от травмата от раждането. Наблюдения­та от емпиричната работа обаче освен това предлагат някои важни насоки за тяхното предотвратяване. Те осигуря­ват силна подкрепа за опитите напоследък да се измести ударението на акушерските грижи от дехуманизираното тex-нологично майсторство и те да се превърнат в дисциплина, която признава фундаменталното значение на биологични­те, психологическите и духовните измерения на бременност­та и раждането като критични фактори, оформящи бъде­щето на индивида и на обществото

Психологическата и физическата хигиена на бремен­ността, добрата емоционална и соматична подготовка за раждането, раждането по метода на Фредерик Лебойер без насилие (Leboyer 1975), раждането във вода по Игор Тяр­ковски (Sidenbladh 1983), осигуряването на адекватно вре­ме за симбиотичен контакт между майката и детето, въз­можността за създаване на връзка и кърменето, изглежда, са фактори с решаващо значение не само за бъдещето на индивида, но вероятно и на планетата. От отрицателната страна фактът, че бебетата могат да се зачеват и отглеждат в лабораторни епруветки, замразени ембриони - да се имп­лантират в матката, а спонтанно абортираните бебета - да се поддържат живи с изкуствени средства, не означава, че включените условия отговарят на минималните критерии, изисквани за здравото психично развитие. Много повече изследвания трябва да се проведат, преди тези техники да се използват в широк мащаб.

В предходната дискусия се фокусирах върху промените в основната ценностна йерархия и в екзистенциалната стра­тегия, които се появяват във връзка с перинаталните пос­ледователности. Тези промени стават по-изявени, продъл­жителни и усъвършенствани, когато човекът се свърже пре­живелищно с трансперсоналната област. Макар че последо­вателността на умиране и прераждане инициира процеса на духовно отваряне, трансперсоналните преживявания раз­криват и потвърждават по много и различни начини това, че по-дълбоката динамика на човешката психика вдъхва благоговение и че духовността представлява критично из­мерение на универсалния план на нещата. Значението на духовното и философското търсене в човешкия живот ще е фокусът на следващия параграф.