Принципът 80/20
Изтегляне 0.79 Mb.
|
Себичният генКрик и Уотсън доказали, че гените дори и отвътре са дигитални. В рамките на един ген всичко е дигитален код, също като в компютърен език – чиста информация в дигитална форма. Те също така доказали, че преносът на информация е необратим: генът предава своята информация, а информацията не може да бъде допълнена от нищо, което се случва на тялото, в което се намира този ген. Макар че той може да бъде увреден, ако това се случи на носителя му (например е токсини или радиация), така придобитите характеристики, подобно на тена, придобит от излагане на слънце, не се предават на потомството. Размислите върху тези факти накарали оксфордския биолог професор Ричард Докинс да публикува „Себичният ген“ през 1976 г.16 Вместо да опише естествения отбор от гледна точка на индивида, Докинс го разглежда през погледа на гена. Той казва: Основната единица на отбора, а следователно и на себичността, не е видът, нито групата или дори, строго казано, индивидът. Това е генът, единицата на наследствеността. Ето какво гласи евангелието на Докинс: в началото били молекулите. След това един ден случайно се появила забележителна молекула: репликаторът. Той можел да си създава копия. Когато се правят копия, се допускат грешки: копията невинаги са съвършени. Поради това първичният бульон започнал да се изпълва с няколко разновидности на възпроизвеждащи се молекули, произлезли от един и същ репликатор. Но първичният бульон не бил достатъчно много, за да изхранва всички нови репликатори, така че се наложило те да се конкурират помежду си: „Между разновидностите на репликаторите започнала борба за оцеляване“. На изобретателните репликатори, онези, които оцелели, им хрумнала идеята да построят машини за оцеляване, в които да живеят. Машините за оцеляване, създадени от репликаторите, ставали все по-големи, по-разнообразни и по-сложни. Сега репликаторите „се роят в огромни колонии, невредими в гигантските тромави роботи“; тоест в растенията и животните. Тези репликатори, вече наричани гени, „се намират във вас и в мен; те са ни създали, физически и духовно; и тяхното съхранение е основната причина за нашето съществуване“. Естественият отбор предполага диференциално оцеляване на организмите. Всеки ген иска да оцелее, да живее дълго, а навярно дори да стане безсмъртен. Генът оцелява, като създаде идентично копие на самия себе си. Ако успее да приюти копия в дълга поредица от различни машини за оцеляване (при животните това означава тела), може да оцелее много дълго време. Потенциално генът е почти безсмъртен, макар че ще оцелее само ако си сътрудничи е други гени в машините за оцеляване. И все пак тъй като не всички могат да оцелеят, те се конкурират помежду си. Генът е „себичен“, защото е избран само за да застъпи собствената си кауза: да оцелее в играта на естествения отбор, където губещите винаги са повече от победителите. Гените егоистично се борят за оцеляване с техните алели. Оцеляват най-годните за средата, която (според умел и важен обрат в аргумента на Докинс) включва и други гени. Според темата, на която ще се върнем в глава 5, сътрудничеството се оказва най-висшата форма на себичност, както за гените, така и за техните най-развити носители, хората. Изтегляне 0.79 Mb. Сподели с приятели:
|