Проблемът за произхода на философското знание. Философия и митология
Изтегляне 68 Kb.
|
| 3. Митология и философия
Митовете не само предлагат родословието и „живота” на боговете; заедно с това и въз основа на това те представляват описание на света. Генеалогията на боговете е и една космогонична представа за света. Митологичната представа за небето, земята и хадеса е първоначалното космологично гледище за трите етажа на космическата сграда. Митологията на т.нар. Омирово общество, представена главно от двете уникални творби на световната литература „Илиада" и „Одисея", съдържа представи, които маркират съществени страни на прехода от мита към лотоса. В нея природните сили се изобразяват във фантастични образи. Природата е осъзната във фантастичните образи на митотворчеството. Боговете са персонификация на отделни страни от света — на морето, небето и т.н. Съществена страна на тази митология е представата за всеобщността. Отделните митологични образи олицетворяват определени страни на света, но така, че, взети заедно, го „рисуват" като едно завършено цяло. Централна нейна представа е представата за началото. Не напразно творчеството на Омир се разглежда още от времето на Херодот като първо стъпало в космогоничните представи и определения, които древните елини предлагат за първичните природни стихии. Доколкото е налице, космогонията на Омировата митология издига за начало на всичко съществуващо Океан — бащата на боговете. Освен това в митологията на Омировото общество се установява по свой начин и със собствени средства структурният план на мирозданието. Космологичната представа, изобразена върху щита на Ахил, поставя в центъра Земята, а след това небето, морето, Слънцето, Луната и другите небесни тела. Последният, пети концентричен кръг, изобразява реката Океан, „опасваща" света. А Земята е представена като плаващо върху водата тяло. Широко място в тази митология има и представата за душата. Тя има, общо взето, дуалистичен характер, отразен ясно в „Илиада". Така душата на Патрокъл „напуска" тялото му и се „спуска" в Ада, където нейното съществуване придобива друг смисъл и друго предназначение. А в противоречие с това гледище на редица места в поемите на Омир душата се определя като телесна природа, някакво „копие" на тялото. Представите на Омировата митология за единното начало и устройството на света, за душата, както и най-обикновените поверия от рода на това, че човекът е сътворен „от вода и земя", намират осезателно отражение в първите учения на древногръцката натурфилософия. Значима стъпка по пътя на възникването на по - реалистични и същевременно по-абстрактни определения за света представлява творчеството на Хезиод от Аскра (Беотия). Рапсод и родоначалник на дидактичната поезия, моралист и мъдрец-систематизатор на митове, Хезиод има изключително голямо значение за осъществяването на прехода от мита към логоса. Особено значение за разбиране генезиса на философските идеи имат космогоничните му представи, отразени в поемата „Теогония". Систематизирайки митовете, авторът предлага свое гледище за родословието на боговете („произхода на боговете"), което е една по-зряла форма на митологията на древните елини. То се отнася директно до въпроса за началото, което най-напред „се е зародило" и от което всичко води своя произход. Централно място в митологията на Хезиод заема представата за т.нар. хаос, оценката на която има важно значение за правилното разбиране предисторията на философската мисъл. Защото от Овидий терминът „хаос" придобива неточно тълкуване — като смес на различни части, синоним на безредие, на неорганизирана вътрешна маса, между елементите на която липсва дълбока вътрешна връзка. В действителност хаосът в теогонията на Хезиод се схваща като някаква „велика бездна", зееща пустота, необятна, необозрима пропаст и по думите на Секст като първично (космическо) празно пространство, в което се създава или възниква нашият свят и протича световноисторическият процес. При това хаосът е „нещо" възникващо, след което в него се появяват последователно Гея в качеството си на „общ и безопасен приют", Еросът, Нощта и Денят, Небето, персонифицираните сили на природата — титаните, циклопите, гигантите, боговете Кронос, Зевс и т.н. Но хаосът не е просто пространството между земята и небето — той обхваща в себе си и едното, и другото, доколкото те възникват в него. В по - широк план той е синоним на необозримост, представлява сетивният образ на бедните още определения за неограниченост и пространство. Представата за хаоса като „общо и реално условие" за всичко неизбежно налага мисълта за конкретната причина на възникване на отделните неща и явления от него. Представата за Ероса е една от първите разновидности на идеята за причинността. Както ще посочи Аристотел, Хезиод пръв търси движещата причина в света. Определението на хаоса обединява не само митологичното и първобитното вярване и разбиране за света. В него се откроява и определен рационалистически смисъл, който надхвърля рамките на митологията и логически и исторически е свързан с по-общи и абстрактни схващания за света. Защото хаосът не е някакво персонифицирано начало, а особено природно състояние и космическо място, което става арена, върху която протичат природните процеси. Почти в духа на деперсонализма хаосът представлява безлична природа. Поради това в генеалогията, предложена от Хезиод, митологичните същества са следващото стъпало в „общата верига". Боговете се появяват на даден етап от космическия процес. Изтегляне 68 Kb. Сподели с приятели:
|