Проблемът за произхода на философското знание. Философия и митология
Изтегляне 68 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- 1. Етапи при развитие на античната философия
|
ВАРНЕНСКИ СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ „ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР” ФАКУЛТЕТ „МЕЖДУНАРОДНА ИКОНОМИКА И АДМИНИСТРАЦИЯ” КАТЕДРА „АДМИНИСТРАЦИЯ И УПРАВЛЕНИЕ” Реферат ПО ДИСЦИПЛИНА: „Философия” На тема: Проблемът за произхода на философското знание. Философия и митология. Увод Дълго преди възникването на първите философски учения митологията е тази духовна област, която владее съзнанието на хората и представлява конструктивен принцип на тяхното светоусещане и универсална норма на житейската им практика. Тя има изключително важно значение и за възникването на философската мисъл. Възникването на философията обаче не е само смяна на формата на митологията. То е сложен процес на постепенно преодоляване на основното ядро на митологията, на трансформиране на отделни митологични представи в теоретически идеи, на развитие на някои рационални моменти на митотворчеството, на осъществяване на коренни изменения в структурата, обективния смисъл и формата на светоусещането на индивида, на поставяне и обосноваване на принципно нови проблеми, на изграждане на завършена теоретическа система на научното познание. Цел на настоящата курсова работа е да анализира основните предпоставки и представи, свързани с развитието на философията и философската мисъл в Древността. Предвид малкия обем на разработката, основните анализирани направления ще бъдат свързани най- вече с философията на елините, като се посочат и основните етапи на развитие на философската наука в античността. 1. Етапи при развитие на античната философия Философията на Древна Елада се ражда преди 2500 години и живее столетия. Тя притежава свое собствено битие и свои закони, благодарение на философията човешкият дух напуска селенията на свръхестественото, преодолява хегемонизма на митологията и култивира знанието в живота, който нататък ще следва логоса на Космоса. Развитието на античната философска мисъл се осъществява в обществено -икономическите условия и духовния климат на робовладелското общество в Древна Гърция и Рим в продължение на повече от десет столетия. В дългото „историческо движение" на античната философия се очертават сравнително ясно четири главни периода, както следва: Първият период обхваща времето на VI и първата половина на V в. пр.н.е., когато се формира робовладелското общество в Древна Гърция. Обособяват се два центъра на философската мисъл: на Изток, в Йония (Мала Азия), и на Запад, в т.нар. Велика Гърция (Южна Италия и Сицилия). На Изток полисите Милет и Ефес имат историческото предимство да бъдат люлката на европейската философска мисъл. В Милет работят основоположникът на античната философия Талес и неговите последователи Анаксимандър и Анаксимен, а в Ефес — прочутият Хераклит. Техните възгледи често се обозначават с общото определение „Йонийска философия". Т.нар. Велика Гърция е съсредоточие на две философски школи: Питагорейската (Питагор и др.) и Елейската (Ксенофан, Парменид, Зенон). Техните схващания представят т.нар. Италийска философия. Вторият период обхваща втората половина на V и IV в.пр.н.е., когато след Гръко- персийските войни (500 - 449 г.пр.н.е.) настъпва сравнително мирен период в живота на гръцките полиси, измежду които на първо място изпъква Атина. В продължение на столетие и половина се утвърждава разцветът на робовладелското общество и се формира класическата философия, представена от няколко основни тенденции. Натурфилософията продължава позитивните елементи на първите натурфилософски учения и издига на нова, по-висша степен философския материализъм. Към нея принадлежат ученията на Емпедокъл, Анаксагор, Левкип и Демокрит. Като едно от основните течения на философската мисъл се налага антропологическото направление, което поставя в центъра на заниманията на философите проблемите на етиката, гносеологията, диалектиката, реториката и политическата философия. На трето място това е платонизмът, който обединява натурфилософската и антропологическата тенденция на философската мисъл и предлага първата система на обективния идеализъм. Аристотелизмът синтезира научния опит на древния свят и се налага като най-универсалната философска система на античността. Третият период от историята на античната философска мисъл е елинистическият период (III- I в. пр. н. е.), свързан с хегемонията на Македония, обособяването на елинистическите държави върху територията на бившата държава на Александър Македонски, отслабването на Гърция и нейното завладяване от Рим, създаването на нови форми на икономическия живот, основаването на нови градове, засилването на интереса към естественонаучното знание. Диференциацията в съдържанието на философията довежда до обособяването на три нейни основни области — физика, логика и етика. Възникват школи, които са свързани с предишните философски системи или такива, които дават нова насока на философската мисъл: Академията продължава обективно- идеалистическата линия на платонизма чрез по-пълното отчитане идеите на някои други учения; Ликеят утвърждава философията на Аристотел и разработва редица проблеми на научното познание; Епикурейството развива по-нататък атомистическото учение за света, познанието и морала; Стоицизмът е нова философска система, която оттук нататък ще упражнява изключително силно влияние в духовния живот на античното общество; Скептицизмът се застъпва за нова теоретическа ориентация на философската мисъл и поставя някои нови принципи в нея. В края на елинистическия период се наблюдава отслабване на теоретическия интерес, философската мисъл се насочва към компромисни решения на старите мета-физически проблеми, намерило израз в широко разпространения еклектизъм. Четвъртият период е периодът на философската мисъл в Рим и през късната античност. Променя се стратегическата насоченост на философската мисъл. На преден план се налагат проблемите на етиката и политическата философия, а също така отчасти и тези на диалектиката и реториката. Изключително важен фактор за определяне на магистралния път на философията представлява християнството. Проникват идеи и представи на Изтока, засилващи духа на синкретизма, идеализма и мистицизма. Философската мисъл се проявява в следните си по-основни направления: Епикурейството защищава атомистическия вариант на философския материализъм; Стоицизмът се налага като господстващо светоусещане в римското общество в продължение на няколко столетия; Скептицизмът обогатява аргументацията на своя принцип за съмнението; Перипатетизмът упражнява влияние при третирането на традиционните проблеми на философията; Неоплатонизмът в отделните си разновидности защищава теоретическите принципи и духа на класическата философия на древните елини и оказва силно влияние в следващите периоди; Широко разпространение има религиозно-философската мисъл, която в различните си варианти (гностицизъм, апологетика, александризъм) съчетава стари философски идеи с догмите на новата религия на християните. След V в. пр. н. е. философската мисъл навлиза в нова историческа епоха — епохата на Средновековието. Изтегляне 68 Kb. Сподели с приятели:
|