Първият философ атинянин, съвременник на Демокрит. Сократ е интересен не само с учението си, но и с живота си, защото той е въплащение на учението му

Източници. Сведенията ни за Сократ са оскъдни и не съвсем надеждни. Самият Сократ обичал да събеседва и за това няма лично творчество. В Платоновия диалог «Федър» Сократ се изказва против египтянина Тота или Тевт, който бил смятан за изобретател на писмеността. Сократ се изказжа против писменността - за него тя прави знанието повърхностно, пречи на дълбокото вътрешно усвояване, писанията са мъртви, колкото и да ги разпитваш те твърдят едно и също, освен това писмеността прави знанието достъпно за всеки. Сократ предпочитал интригуващия и жив диалог. Точно затова всичко, което знаем за Сократ е достигнало до нас благодарение на учениците му – историка Ксенофонт и философа Платон. Ксенофонт посветил на Сократ и неговото учение своите произведения «Апология на Сократ» и «Спомени за Сократ», където го определя като човек зареден с положително знание, което преподавал и по-скоро занимаващ се в областта на етиката, отколкото в областта на метафизиката. Платон пък смята, че учителят му е мислител с мощна метафизическа нагласа, който поставя основи на трансцедентална философия с немислими мащаби, той приписва почти цялото си учение на Сократ, така че дори е трудно да се каже къде свършва Сократ и къде почва Платон (особенно в ранните му диалози).

Сократ не написал нито един истрочески, философски труд. В тези времена, когато книгата била ръкописна рядкост, на всички било очевидно преимуществото на речта пред писмото, нейната изразителност и възможността да се реагира на аудиторията. До нас е достигнала информация за 35 философски труда на Платона ( за които авторството на 11 се счита съмнително). Повечето от тях били изложени във формата на диалози. Диалогът дава на автора възможност да се приближи максимално до живата реч. Стилът на Сократ се основава на работа със събеседници, така че било много трудно да се представи в писмен вид. Той считал, че знанието, получено наготово, не е ценно за него и затова не трае толкова дълго, колкото ако е продукт на собственното мислене. И задачата на учителя е да помогне на своита слушатели самостоятелно да произведат знания, които да останат в главите им. Този начин на обучение Сократ наричал \"майевтика\". По своята същност сократическият метод представлява последователно и систематично задаване на въпроси, имащи за цел да поставят събеседника в противоречие със самиат себе си, към признание в собственото му невежество и невъзможност да се стигне до непротиворечив отговор като се следва пътя на зададените от Сократ въпроси. В центъра на беседите е темата за човека, проблема за живота и смъртта, доброто и злото, добродетелите и пороците, правата и задълженията, свободата и отговорността, обществото. Отсъствието на пряка информация от Сократ довежда до там, че в продължение на десетилетия изследователите на античната философия не могат да разбертат дали Сократ е историческа личност или литературен персонаж. За Сократ говорят много антични автори, включително и Аристо¬фан, който в комедията «Облаци» го окарикатурява като софист.

Животът на Сократ. Сократ е първият атински (по рождение) философ. Той про¬изхожда от дема Алопека, намиращ се ввходившего в Атинския полис и разпо¬ложен на половин час ход от столицата на Атика. Бящата на Сократ - Софрониск бил скулптор, а майка му - Финарета била акушерка. По време на войната между Атина и Спарта ,Сократ доблестно изпълнил своят военен дълг. Той уча¬ствал три пъти в сраженията, а последният път в битката при Амфипод през 422 г. Пр.Х., когато спартанците разбили атиняните (с тази битка приключил първият период от войната). През втория период на тази злочестна за Атиняните война Сократ вече не участвал. Но тя го засегнала с трагично събитие. През 406 г.пр.Х. атиняните след редица загуби удържали победа в морската битка при Аргинуските острови, но стратезите не могли да съберат мъртвите заради разразилата се буря. Съвета на петдесетте съдил победителите, а Сократ бидейки част от булето се противопоставил на осъждането на всичките стратези. Не го послушали и и осемте стратега били наказани. Поражението на Атина в Пелопонеската война и следващата я тирания на тридесетте не минала без Сократ. Веднъж, повикан отново, Сократ отказал да участва в разправата на тираните с един честен атинянин.

Така Сократ изпълнявал своите обществени задължения, които в условията на античната демокрация изпълнявали всички свободни атиня¬ни. Сократ не се стремил кум активен обществен живот. Той водил философски живот: живеел непретенциозно, но имал доходи. Бил лош като глава на семейството, не се грижел нито за жена си, нито за трите си сина. Цялото свободно време Сократ посвещявал на философски беседи и спорове. Имал множество ученици, но за разлика от софистите Сократ не взимал пари за обучението.

Смъртта на Сократ. След краят на тиранията на тридесетте и възстановяването на атинскаата демокрация Сократ бил обвинен в безбо¬жие. Обвинението направил писателят на трагедии Мелет, богатия Анит и оратора Ликон. В диалога «Менон» Платон съобщава, че Анит, демократ, изгонен от Атина от тридесетте тирани и участник в тяхното изгонване, изказва крайната си не¬приязан към софистите, казвайки, че софистите - това е очевидна гибел за тези, които се движат с тях. Когато Сок¬рат, привеждайки за пример задоволените деца на виден атинянин, изказва увереност, че те не бива да се обучават в добродетелност, Анит грубо го обругава. Сократ с горчивина отбелязва заблуждението на Анит, че и той като софистите погубва хората. В диалога «Евтитрон» Сократ говори за случайната си среща с Евтитрон и че някой си Мелет, човек, на вид млад и не¬значителен, написал за него донос, където го обвинява в развращаване на юношеството, утвърждаване на нови богове и отричане на старите. Евтитрон успокоява Сократ. През есента на 399 г.пр.Х. философът е изправен пред Хелиеята. Обвинител станал Мелет, който под клетва заявил, че обвинява Сократ в това, че не почита боговете, почитани от града, а въвежда нови. Също така го обвинява в развращаване на младежта и единственото наказание за това е смъртта. За ус¬пеха на своето обвинение Мелет бил длъжен да набави пет от гласовете на тези, които заседавали в Хелиеята. В отговор на обвинението Сократ произнесъл защититна реч, в която опровергавал вдигнатите против него обвинения. В крайна сметка бил признат за виновен чрез мнозинство в гласовете. След това Сократ трябвало сам да определи своето наказание. Той пред¬ложил да му присъдят доживотен безплатен обяд в Пританея заедно с олимпийските шампиони, а в краен случай – глоба. След като казал това ,Сократ бил осъден с още повече гласове. Тогава Сократ произнася третата си реч, в която казва, че той вече е стар (тогава бил на 70 години) и не се бои от смъртта, която е или преход в небитието, или живот в Аида, където той ще се срещне с много видни хора. В паметта на поколенията Сократ обаче остава като мъдрец. И трите речи на Сократ могат да се намерят в «Апология на Сократ».

Трябвало да накажат веднага Сократ, но в крайна сметка от Атина отишъл в Делос на кораб с ежегодната религиозна мисия. До завръщането на кораба наказанието се забавяло, както е по обичай. В очакване на наказанието Сократ изкарал тридесед дена, затворен в трюма. Последният ден, още рано сутринта при него дошъл приятелят му Критон, след като подкупил стражите и му казал, че може да избяга. Сократ се отказал, защото вярвал в справедливостта на закона, иначе той щял отдавна да емигрира от Атина. Така въпреки, че го осъдили несправедливо, зачел закона. За тази случка разказва платоновия диалог «Критон». А в диалога «Федон» Платон разказва за последниа ден на Сократ. Този ден Сократ прекарал с учениците си. Той им казал, че не се бои от смъртта, защото се подготвял за нея с цялата си философия и през целия си живот. Защото според него философстването е това, което подготвя освобождаването на смъртната душа от смъртната й телесна обвивка. Вечерта при него се събрали жена му Ксантипа, роднините му и трите му сина. Той се сбогувал с тях, а след това в присъствието на своите ученици изпил чаша с растителна отрова. Според Платон издъхнал тихо. С последите си думи помолил да принесат прахта му в жертва на Асклепии. Така искал да покаже, че смъртта на тялото е оздравяването на душата, защото древните принасяли жертва на считания за бог-лечител Асклепии, след като оздравеели. Не е трудно да се забележи, че федоновият Сократ, който е по-късен по време на написването, си представя по-различно смъртта, отколкото този от «Апология», който е по-близък до историческата личност. Това не е учудващо, защото във «Федон» Платон приписва на Сократ свои, по идеалистични възгледи и прави така, че четрите му доказателства за безсмъртието на душата да излизат от устата на Сократ. Такава е външната страна на живота и смъртта на Сократ. Вътрешният живот на Сократ се характеризира с любовта му към дълбокомислената съзерцателност. Нерядко той толкова се вглъбявал в себе си, че оставал неподвижен и сякаш се отделял от света. В пла¬тоновия диалог «Пир» Алкивиад разказва, че веднъж по време на обсадата на Потидея Сократ престоял замислен и без да се помръдне цяло денонощие. Сократ преживял духовна еволюция. Но на него никога не му хрумнало, че е мъдър. На въпрос на един от неговите почитатели, има ли по-мъдър от Сократ, делфийският оракул отговорил, че няма. Това доста озадачило Сократ. Той искал да опровер¬гае питията и започнал да общува с тези, които считал за по-умни от себе си, но с удивление видял, че те изобщо не са мъдри. Но и тогава Сократ не се възгордял и решил, че питията искала да каже, че Сократ е по-мъдър от другите не защото действително е мъдър, а защото знае, че неговата мъд¬рост не значи нищо пред мъдростта на бог. А другите не са мъдри, защото мислят, че знаят нещо. Сократ формуира превъзходството си над другите хора по следния начин: «Аз зная само, че нищо не зная».

Призванието на Сократ. Заедно с това Сократ бил убеден, че е избран от боговете, предоставен от тах на атинския народ, както повода на коня, за да не позволява на цъгражданите си да изпадат в духовен сън и да не се занимават с делата си повече, отколкото със амите себе си. Под «дела» Сократ разбирал стремежа към забогатяване, военна кариера, домашни дела, речи в народното събрание, за¬говори, участие в управлението на държавата и т.н., а под «грижа за самият себе си» - нравственото и интелектуалното самоусъвършенстване. Заради своето призвание Сократ се отказал от работата си. Него самият бог назначил, за да се занимава през целият живот с философия. Затова Сократ гордо казва: «Докато дишам и имам сили, няма да престана да философствам ».

«Демонът» на Сократ. Според самият Сократ това е вътрешният му глас, чрез който бог го насърчава към философията, винаги когато нещо я подтиска. Този глас Сократ чувал от детството си, гласът го накарал да не извърши някои постъпки. Образът на «Демона», приемал образ, които имал отношение към практическата дейност на Сократ, а не към философстването.

Предметът на сократовската философия. В центъра на вниманието на Сократ, както и на някои софисти е човека. Но той е разглеждан от Сократ единствено като нравствено същество. Затова философията на Сократ може да се нарече етически антропологизъм. В интересите на Сократ не влизали нито митологията, нито физиката. Той смятал, че тълко¬вателите на митология се трудят неефективно. Со¬крат не се интересувл и от природата и казвал: «Местностите и дърветата няма да ме научат на нищо, за разлика от хората в града ». По ирония на съдбата на Сократ се наложило да плати заради физиката на Анаксагор. Именно заради неговите прозрения в Атина бил приет закон, обявяващ «за държавни престъпници тези, които не почитат боговете по установения обичай или обясняват с научни средства небесните явления». Обвинили Сократ за това, че учил, че Слънцто е камък, а Луната земя. И когато Сократ доказвал, че това не е негова учение, а на Анаксагор, не го послушали. Дори седейки и философствайки, веднъж Сократ с досада възразил: «Аз все още изобщо не мога, съ¬гласно делфийския надпис, да позная себе си». Призива, които седял над входа на храма в Делфи «Познай се¬бе си!» се превърнал за Сократ в утвърждението: «Аз зная само, че нищо не зная». Това определило и съдбата на философията му.

Самопознанието имало за Сократ определен смисъл. Да познаваш себе си означава да се познаваш като обществено, нравствено същество, като лич¬ност и като човек въобще. Аристотел пише в съчинението си «Метафизика» следното за Сократ: «Сократ се занимавал с нрав¬ствените въпроси, а не е изследвал природата като цяло»

Методът на Сократ. Философски най - важен метод на Сократ, използуван при изследване на етични въпроси, като ця¬ло може да се нарече метод на субективната диалектика. Въпреки, че бил любител на самосъзерцателите, Сократ обичал да общува с хората. Той бил майстор на диалога и устното събесе¬дване. Не случайно обвинителите на Сократ се бояли, че той ще съумее да предубеди съда. Той избягвал външни изяви, преди всичко го интересувало съдържанието, а не формата. В съда Сократ казал, че ще говори просто, без да подбира думите, но ще говори истината така, както е научен от детството и както той след това говорил по площадите. Алкивиад отбелязва, че речите на Со¬крат на първи поглед изглеждат смешни, сякаш той говори едно исъщо с едни и същи думи и сякащ се отнася за някакви магарета, ковачи и обущари. Но ако се вникне в речите на Сократ, то те се оказват съдържателни. Сократ бил изкусен събеседник, майстор на диалога, с което е свързана и неговата субективна диалектика като метод на познанието.

Ирония. Сократ бил събеседник със себе си на ум. Той бил ироничен и лукав. Преструвал се на прост и невеж, той скромно питал събеседника си да му обясни това, което този събеседник трябвало да знае много добре. Не подо¬зирайки с кой си има работа този започвал да поучава Сократ. А той задавал няколко наглед простички въпроса и събеседника се хващал в капан. Сократ продължавал спокойно и методично да задава въпроси, с които го иронизирал. Накрая един от тези събеседници, Менон, с печал заявил: «Аз, Сократе, до срещата си с тебе се лъгах, ти така правиш, че и сам се объркваш, но и хората също. И сега, ти така ме очарова и обърка, че в главата ми е пълна каша... Досега съм говорил хиляди пъти за добродетелта на всякакви хора и то доста умело, струва ми се, а сега дори не мога да кажа какво точно е тя ». Така събеседникът на Сократ изгубва самоувереността си и вече е подготвен да търси нова истина.

Антисофистичността на Сократ. Сократовата ирония не е иронията на скептика и не е иронията на софиста. Скептикът би казал, че няма истина. Софистът би добавил, че истина наистина няма, защото всеки счи¬та за истина това, което му е изгодно. Сократ е враг на софистите, защото считал, че всеки човек може да има свое мнение, но истината е длъжна да бъде една за всички, на убеждението за съществуването на такава истина възниква и най-положителната част от метода на Сократ.

Майевтика. Почвата била подготвена, но Сократ не искал да я засява, защото той подчертавал, че нищо не знае. Но той беседва с успокоения «познавач», пита го, получава отговори,обмисля ги и задава нови въпроси. «Питам тебе - казвал Сократ на събеседника си - защото аз изследвам този предмет тъкмо, защото сам не го познавам». Считайки, че самият той не притежава истината, Сократ помагал тя да се роди в душата на събеседника. Своят метод той уподобявал на акушерското изкуство - професията на майка му. Както тя помагала да се роди дете, така и Сократ помагал да се роди истината. Точно за това Сократ наричал своят метод майевтика - акушерско изкуство.

Какво означава да знаеш? Да знаеш - това означиава да знаеш, какво точно е даденото нещо. Менон, красноречиво говорил за добродетелта, но не могъл да й даде определение и излиза, че той не знае какво е това добродетел. Затова целта на майевтиката е да се обсъди някакъв предмет - определение, понятие. Пръв Сократ се досетил, че всичко зависи от знанието за понятието. Ако и преди него другите философи да ползвали понятията, то го правели случайно. Единственно Сократ обърнал внимание на това, че ако няма понятие, то няма и знание.

Индукция. Сократ се стремял да достигне до знанието за понятието. А това може да стане посредством индукция, възход от частното към общото, в процеса на събеседването. Например, в диалога «Лахес» Сократ попитал двама атински военачалника какво е мъжество, като се установява някакво предварително определение. На този въпрос един от пълководците, Лахес, отговорил без да се замисля: «Това, кълна се в Зевс, не е трудно [казал]. Който е решил да остане на мястото си в строя, да отблъсне неприятеля и да не избяга, този е мъжест¬вен».Сократ забелязал, че в това определение на се съдържа целия предмет, а само негов аспект. След това дал противоречащ пример: Нима както скитите във война, така и спартанците в битката при Платея не проявили мъжество? Защото скитите по време на война се хвърлят в престорено бягство, за да разбият строя на преследвачите, а след това спирали и громели враговете. Аналогично постъпили и спартанците. После Сократ доуточнявал смисъла на въпроса. «Имах в предвид – казвал той – да питам за мъжеството не само в пехотата, но и в конницата, и въобще във всякакъв род войска, и не само за воините, а и за тези, които мъжествено се подлагат на опасностите на морето, мъжеството срещу болката, бедността». Или Сократ задавал въпросът: какво е мъжество, ка¬кво трябва да разбираме под понятието мъжество, как да можем да различаваме съществените признаци във всевъзможните случаи на мъжеството? Това трябвало да бъде предмет на диалектическо разсъждение. Гносеологическият патос на философията на Сократ е в това да може да се намери понятие. Точно защото никой до тогава не проумявал това, затова именно Сократ се оказал по-мъдър от всички. Но тъй като самият Сократ не стигнал още до това понятие, за да го знае, то той казвал, че нищо не знае.

Да познаваш самият себе си - това значи да намериш и понятие на нравствен¬ите качества, общи за всички хора. По-късно Аристотел в «Метафи¬зика» че каже, че «две неща могат по справедливост да се припис¬ват на Сократ – доказателството чрез индукция и общите определения». Би било наистина наивно да се искат такива опре¬деления в диалзите на Платон. В ранните сократически диалози на Платон няма още определение, тъй като диалозите променят посоката си в най-интересното място. Главното за Сократ е процесът, който никога не завършва.

Антиаморализмът на Сократ. Убеждението в съществъването на обек¬тивна истина означава за Сократ, че има обективни морал¬ни норми, че различието между доброто и злото не е относително, а абсолютно. Сократ не отъждествявал щастието с изгодата както някои софисти. Той отъждествявал щастието с добродетелността. Но за да правиш добро е нужно най-малкото да знаеш какво е то. Мъжествен е само този човек, който знае какво е мъжество. Знанието какво е мъ¬жество, прави човека мъжествен. И знанието за това, какво е добро и какво е зло, прави хората добродетелни. Ако знае кое е хубаво и кое лошо, никой не може да постъпи лошо. Злото е резултатът от непознаването на доброто. Нравствеността, според Сократ, е следствие от знанието. Моралната теория на Сократ не е много реалистична. Аристотел по-късно възразява на Сократ: да имаш знанието за добро и зло и да умееш да ползваш това знание не е едно и също. Порочните хора, макар имайки това знание, го игнорират. Невъздържаните хора го правят неволно. Въпреки това е необходимо умение знанието да се прилага в конкретни ситуации. Етическите добродетели се постигат по пътя на възпитанието, това е система от привички. Трябва да се свикне с храбростта.

Идеализмът и Сократ. Въпросът за идеализмът на Сократ не е никак прост. Стремежът към знанието на понятиата, към мисленето на понятията все още не е идеализъм. Въпреки това в метода на Сократ била заложена възможността за идеализма. Ако «няма променящо се знание», а предметите на понятието са някакви вечни и неизменни неща, съществуващи извън света, «ако има знание и разбиране за него, то освен възприятията на сетивата трябва да съществуват други, постоянно присъстващи същности». (Аристотел. Метафизика XIII, 4).