Псевдо дионисий ареопагит1 мистическото богословие глава първа
Изтегляне 27.47 Kb.
|
| Глава втора КАК ТРЯБВА ДА СЕ СЪЕДИНЯВАМЕ С ПРЕВЪЗХОЖДАЩАТА ВСИЧКО ВСЕОБЩА ПРИЧИНА, И КАК ДА Я ВЪЗПЯВАМЕ Затова се молим да се озовем в пресветлата тъма и в слепота и незнание да съзрем и познаем онова, което е над съзерцанието и знанието, и което нито се вижда, нито се знае; защото това е наистина да виждаш и знаеш. И да възпеем по свръхсъщностен начин свръхсъщностното, като отмахнем от него всичко съществуващо, както ваятелите на самородна статуя, отмахвайки всичко излишно и пречещо за чистото съзерцание на съкровеното, със самото това отнемане разкриват скритата ѝ прелест. И – да възпеем – мисля, отнеманията обратно на твърденията; защото когато утвърждаваме, започваме от най-първите същности и се спускаме през средните към последните: а пък сега, възхождайки от последните към най-изначалните, отнемаме всичко, за да узнаем – нескрито – онова незнание, укрито под всичко узнаваемо, във всички съществуващи неща, и да съзрем оная свръхсъщностна тъма, скрита от всяческата светлина в съществуващите неща. Глава трета КАКВО Е КАТАФАТИЧЕСКО И КАКВО – АПОФАТИЧЕСКО БОГОСЛОВИЕ В „Основоположения на богословието“ възпяхме най-важното в катафатическото богословие: защо божествената и блага природа е назована единна и защо – троична; какво в нея се нарича отцовство и синовство; какво иска да проясни богословието на Духа, как от невещественото и лишено от части благо сърдечната утроба на благостта поражда светлини, които и в него, и в самите себе си, и една в друга остават неотделими от съвечното на раждането им убежище; как свръхсъщностният Исус се е въплътил съобразно с людските истини. А и други открити в „Писанието“ неща са възпяти в „Основоположения на богословието.“ В „За божиите имена“ се изяснява защо Бог е именуван благ, защо – съществуващ, защо - живот, мъдрост, сила и защо така, както го назовава умозрителното богоименуване. А пък в „Символическо богословие" са разгледани някои иносказателни названия на божественото, заимствувани от сетивното: какво представляват божествените форми, какво – божествените образи, части и органи, какво – божествените места и наредби, какво – яростта, скръбта и гневът, какво – опияненията и пиянствата, какво – клетвите и какво – проклятията, какво – сънищата и какво – пробужданията, и какво представляват останалите свещенозданни форми на символическото богоуподобяване. Забелязал си – мисля – че всяко следващо съчинение е по-многословно от предишните; защото естествено е „Основоположенията на богословието“ и „За божиите имена“ да са по-кратки от „Символическото богословие“. Наистина, колкото по-високо се издигаме, толкова повече се съкращават – вследствие вглеждането ни в умозримото и словата ни. Така че сега, встсъпвайки в превишаващия ума мрак, ние намираме не краткословието, а съвършената безсловесност и неразбиране. Оттам, отгоре към крайното се спуска словото, и колкото повече изхожда, толкова по-пространно става. А сега възхожда от низшето към висшето и съразмерно с възхождането си се съкращава; пък като стигне целта си, ще стане напълно безмълвно и цялото ще се възсъедини с неизречимото. Ала защо – ще попиташ – начеваме божествените утвърждения от най първото, а божествените отнемания – от последното?Защото когато утвърждаваме стоящото над всичко, трябва да започваме хипотетическото утвърждение от по-сродното нему, а когато отнемаме от онова, което е над всяка отнетост, трябва да започваме отнемането от по-отдалеченото от него. Та нима Бог не е по-скоро живот и благост, отколкото въздух или камък? И не е ли той в по-голяма степен неопиянен и негневлив, отколкото неизразим и немислим? Изтегляне 27.47 Kb. Сподели с приятели:
|