Уточнение към биографията на Любен Каравелов

Съобщението предлага нови данни, почерпени от руските архиви в Санкт Петербург, които водят до доуточняване на някои детайли, свързани с желанието на Л. Каравелов да се завърне в България и с източника на средствата, получени или предвидени за тази цел. Коригират се неточности в наличната историографска база, която касае този епизод от пребиваването на видния българин в Русия.

62. Дейността на Стефан Стамболов по време на режима на пълномощията. // Епохи, 1994, № 1, с. 23–32.

След интересен поглед върху поведението, качествата и ценностите на Стамболов, които го превръщат в несъмнено една от най-спорните фигури в бъл­гарската нова история, авторът се фокусира върху кратък, но важен период от живота му, обхващащ около две години и половина. През Режима на пълно­мощията Стефан Стамболов се изявява като ключова политическа фигура в борбата за възстановяване на Търновската конституция. Същата тази конститу­ция, която като депутат и заместник-председател на Второто Обикновено народно събрание нарушава и пренебрегва спокойно, когато е в интерес на партията му. Въпреки, че се дистанцира от либералните кръгове на Петко Каравелов, Петко Славейков и на Драган Цанков, решителната намеса на Стамболов в основните епизоди от борбата на либералите срещу режима го налага окончателно в политическия живот на страната, в резултат на което през пролетта на 1884 г. той е избран за председател на Четвъртото Обикновено народно събрание.
63. За ролята и мястото на южноруските българи при появата на русофобството. // Българите в Северното Причерноморие : Изследвания и материали. Т. 3. – В. Търново, 1994, с. 169–177.

Също и в: Страници от историята на българите в Северното При­черноморие. В. Търново, 1996, с. 146–154.

Статията обръща внимание само на един аспект, влияещ върху появата на русофобството, а именно положението на преселниците в южноруските земи и отражението му върху българския обществено-политически живот като мотив за поява на антируски настроения. Почти целият спектър от идейни течения в българското общество (без Добродетелната дружина и органа Ј в. „Отечество”) се обявява решително срещу незачитането на българските преселници в Русия и срещу домогванията на панславизма към християнските народи в пределите на Турция и Австро-Унгария. Открито изказват недоволството си от бруталността на Русия, а това не може да не доведе до антируски настроения, до засилване на страха от панславизма и до катализиране на русофобски чувства сред мислещата част от българите.

Позицията на автора е, че вината за появата на русофобството не трябва да се прехвърля единствено върху Русия. Тя може да се търси и в поведението на отделни българи и на някои политически групировки, в съзнателната политика на Турция и западните Велики сили, в поведението на Сърбия, Гърция, Румъния, Черна гора. Целият този комплекс от проблеми трябва да се свърже с политиката на Русия по отношение на славянството, със завета на Петър І, с програмите на Ека­терина ІІ и Николай І, с начертанията на ранното и късното славянофилство, за да се получи един задоволителен отговор за корените и същността на русо­фобството.

Цитирани са документи и реакции на Раковски и в. „Дунавски лебед”, вестниците „Турция”, „Македония”, „България”, „Век”, „Свобода”, „Знаме”, „Народ­ност”, „Дунавска зора”, „България”.
64. Стопанско развитие на българските земи през Възражда­нето. // Проблеми на новата и най-новата стопанска история. – С., 1994, с. 22–43.

Разработени са проблемите, свързани със стопанското развитие на бъл­гарските земи през Възраждането до Кримската война и с промените, които настъп­ват в това развитие след 1856 г. Акцентира се върху процесите на обуржоазяване на българското общество в икономически план.

В доклад, представен и публикуван в материалите на Седмия между­народен конгрес за изследвания на Югоизточна Европа, проведен в Солун, авто­рът разкрива идеята на ТЦБК за създаване на дуалистична турско-българска държава като път за разрешаване на Българския въпрос. Прави се съпоставка с възникнала през същата 1867 г. дуалистична монархия Австро-Унгария.

66. Горна Оряховица в националноосвободителното движение. // Възрожденска Оряховица. – Габрово, 1995, с. 27–45.

Акцентира се върху основните моменти от участието на населението на Горна Оряховица в националноосвободителното движение през Възраждането и върху мястото на града в това движение. За написването на статията са използ­вани непубликувани документи, съхранявани в държавните архивохранилища, публикувани документи, спомени и изследвания, засягащи в една или друга степен темата.

Авторът отчита липсата на цялостно изследване на ролята и мястото на Горна Оряховица в националноосвободителните борби на българския народ до този момент.

През периода на Българското възраждане градът заема достойно място в борбите на българския народ за национална независимост. Намиращ се в центъра на България, недалеч от Търново, той дава своя принос във всички по-значителни рево­люционни прояви, организирани и осъществени в Търновския край през ХІХ в. Особено място Горна Оряховица заема в подготовката на Априлското въста­ние. Градът е избран за център на Първи Търновски революционен окръг, но наред с окръжния комитет тук действа и местният революционен комитет под ръководството на Иван Панов Семерджиев. Горнооряховчани вземат актив­но участие в непосредствените приготовления за въстанието – набавят оръжие, шият знамена и въстанически дрехи, приготвят храна за въстаниците и т.н., но в решителния момент поради настъпил провал не успяват да вземат участие във вътрешните стълкновения с турците.

По време на Руско-турската война в редовете на българското опълчение участ­ват много младежи от Горна Оряховица, които дават своята дан в оконча­телното извоюване на българската свобода. Заедно с руските войски от Предния отряд на Генерал Гурко те влизат в родния град на 26 юни 1877 г.

Изследват се буржоазно-либералните идеи в българското възрожденско общество, като във фокуса на вниманието попадат държавнотворческите виж­дания на ТЦБК.

За да определи действителното значение на ТЦБК в исторически план, авторът констатира, че до този момент нито една политическа организация не съумява да представи в толкова задълбочен и изчистен вид разбиранията си за бъде­щето на България. Членовете на Тайния комитет постигат това равнище на поли­тическа зрелост, като заимстват много идеи от вече утвърдили се европейски либерални модели на държавни механизми, и същевременно отчитат нацио­налните специфики и традиции.

Статията представя анализ на положенията в най-известните документи на организацията – брошурата „България пред Европа”, „Основно законополо­жение на народните тайни комитети” и „Мемоар до султан Абдул Азис”. От тяхното съдържание става ясно, че през целия период на своето съществуване тази организация отстоява неотклонно позициите на буржоазния либерализъм, прие­мани от ТЦБК като най-добрия вариант за бъдещото развитие на свободна България.

Авторът разглежда идейно-политическите позиции на ТЦБК в контекста на освободителното движение на българите през 60-те години на ХІХ в. Той изяснява буржоазнолибералните идеи на тази организация, които са сред най-модерните идеи на европейския ХІХ в.

69. Александър Александрович Наришкин и Пьотър Владими­ро­вич Алабин за съдбата на църквата “Св. 40 мъченици”. // Епохи, 1996, № 4, с. 130–132.

Авторът установява, че въпросът за църквата „Св. 40 мъченици” стои във фокуса на вниманието на представителите на Славянските благотворителни общества в България още по време на бойните действия през 1877–1878 г. Съобщението помества два документа от двамата главни агенти (заемали този пост последователно) на руските Славянски благотворителни общества в Бъл­гария. Без да се ангажира с обстойна интерпретация на съдържанието им, нито с проверка на истинността или достоверността на посочените в тях факти, авторът цели да покаже как тези дипломати, изпълняващи изключително отговорна мисия, детайлно запознати с православните канони, виждат бъдещето на бъл­гарската светиня. Оказва се, че личности като Наришкин и Алабин още тогава са разбирали не по-зле от нас значението на историческото минало и въздейст­вието на историческите паметници.
70. Дейността на Евлогий Георгиев по доставяне на оръжието за Българското опълчение. // Делото на братя Евлогий и Христо Геор­гиеви : Науч. докл. и съобщения от юбил. сесия в памет на братята дарители. – Карлово, 1996, с. 46–51.

Краткото съобщение разкрива, въз основа на новооткрити материали от архи­вохранилищата в Санкт Петербург, дейността на Евлогий Георгиев по транс­портирането на оръжието за българските доброволци в армията на ген. М. Г. Чер­няев, оръжие, с което по-късно е снабдено Българското опълчение. Осветля­ва­нето на този епизод от живота и дейността на родолюбивия българин показва по безспорен начин, че организацията на „Старите” по принцип не е против въоръ­жената борба като средство за постигането на политическата самостоятел­ност, когато е адекватна на ситуацията и когато зад тях стои като гарант руската дипломация. Това проличава особено ярко в навечерието на Освободителната война и по време на военната офанзива на руската армия през 1877–1878 г.

Членовете на БЧН правят всичко възможно за подпомагане на всяка инициатива, произлизаща от Петербург и засягаща Източния въпрос. Ръководител на нововъзникналата организация на „Старите” е митрополит Панарет Рашев, но личността, която на практика определя поведението на БЧН, безспорно е Евлогий Георгиев.

1997

71. Буржоазнолибералните организации през Възраждането ­ идеи и практика : (Държавнотворческите възгледи на Тайния централен български комитет). // История, 1997, № 3–4, с. 64–71.

В центъра на изследването е обстойното проучване и анализиране на бур­жоазно-либералните идеи, битуващи в българското възрожденско общество. Постановките за изграждането на бъдещата свободна българска държава, издигнати от ТЦБК, са определени като най-значимият опит за систематизиране на държавнотворческите виждания на българското общество през 60-те години на ХІХ в. До този момент нито една политическа организация не съумява да представи в толкова задълбочен и изчистен вид разбиранията си за бъдещето на Бъл­гария. Въпреки че членовете на Тайния комитет заимстват много идеи от вече утвърдили се либерални модели за изграждането и функционирането на държавни механизми, те поднасят изненадващо вярна програма, която в многото си положения се реализира през 1879 г. Освен заемки, в идеите на ТЦБК има и немалко моменти, изкристализирали от самите условия, в които живее българ­ският народ.

Категоричното разделяне на властите и изричното указване на тяхната роля, място и взаимоотношения доказват, че ТЦБК е привърженик на буржоаз­ната демокрация, в която либералната доктрина е доминираща. За да подкрепи тезата си, авторът се опира на положенията в най-известните документи на орга­низацията – брошурата „България пред Европа”, „Основно законоположе­ние на народните тайни комитети” и „Мемоар до султан Абдул Азис”. През целия период на своето съществуване тази организация отстоява неотклонно позициите на буржоазния либерализъм, приемани от ТЦБК като най-добрия вариант за бъдещото развитие на свободна България.

Изложението набелязва някои от основните черти на приетата в Търново конституция, щрихира социалните й функции, а също така разглежда първите дей­ствия, свързани с нейното незачитане и официално нарушаване.

Изброените в изложението конкретни примери за нарушаване на Консти­туцията подсказват, че още с встъпването си на власт и консерватори, и либерали се отнасят с еднакво незачитане към някои съществени положения в основния закон на Княжеството, което се оказва действително опасен прецедент с последици за бъдещето. Основания за подобни действия се намират и в самата конституция, която дава прекалено големи права на монарха, фиксирани в почти 2/3 от общо 169-те Ј члена, и в същото време съдържа, макар и много по-малко на брой, изклю­чително демократични постановки. Тези крайности дават основание и на двете водещи политически сили, когато са на власт, да се стремят да пригодят основния закон според своите виждания, а това несъмнено води и до неговото нарушаване.
73. По въпроса за изгарянето и възстановяването на конака в Търново. // Епохи, 1997, № 3–4, с. 139–144.

Турският конак, построен от майстор Никола Фичев (Кольо Фичето) в Търново през 1872–1875 г., предизвиква оправдан интерес като исторически паметник и символ на българския парламентаризъм. Затова авторът се фокусира върху един неизследван дотогава проблем – обстоятелствата около пожара от 18 декември 1906 г., който унищожава цялата сграда, и процедурите по възста­новяването на този архитектурен паметник от епохата на Българското възраждане.

Авторът търси историческата истина в Протоколните книги на Търнов­ския градски общински съвет, съхранени от същия този 18 декември 1906 насетне. В тях се съдържат изключително ценни сведения както за самото събитие, така и за последвалите действия, довели до възстановяването на изгорялата сграда. След сверяване на фактите се достига до опровергаване на лансираната дотогава теория, че стамболовисти са подпалили „Полицията” (както е била популярна тогава сградата и в която се съхранявала цялата административна документация), за да прикрият следите на финансовите си злоупотреби.

1998

74. Великотърновският университет на 35 години. // Велико­тър­новски университет “Св. св. Кирил и Методий”. В. Търново, 1998, с. 5–12.

В проспекта на ВТУ, който представя развитието на висшето училище, встъпителната част принадлежи на Иван Стоянов, Ректор на Университета, и в нея той проследява основните моменти от появата на университета до 1998 г., като се акцентира на превръщането на висшето училище от ВПИ в първия извън­столичен университет. Очертани са и международните успехи, както и структурното му разрастване.

1999

75. Послеслов : Неизвестен ръкопис на Захари Стоянов. // Геор­гиев, Лъчезар и др. Захари Стоянов – редактор и издател. – В. Търново, 1999, с. 171–174.

Материалът предлага първата публикация на ръкописен документ, който се съхранява във фонд 34 (арх. С. О. Бурачка), а.е. 359, л. 1-4 на Ръкописния отдел на Института за руска литература (Пушкински дом) – Санкт Петербург. Материа­лът е на руски език (преведен на български от Иван Стоянов) и не е датиран, но съдържанието му насочва към пролетта или лятото на 1887 г. Текстът е статия на Захари Стоянов, предназначена за публикуване в руския печат, и касае ролята на руските параходи по р. Дунав за допълнителното обтягане на взаимоотно­ше­нията между освободители и освободени. Запознат отлично с положението в България и следящ отблизо развоя на руско-българския конфликт, авторът пред­ставя действителността такава, каквато е, за да предизвика реакция от страна на заинтересованите руски читатели. Поради съществуващите условия в Русия обаче, а и поради рязко отрицателното отношение на официален Петербург към политическите процеси в Княжество България, ръкописът така и не вижда бял свят.
76. Общото в Мемоара на Тайния централен български коми­тет до султан Абдул Азис от 1867 г. и в Търновската конституция. // Епохи, 1999, № 1–2, с. 25–59.

Студията се фокусира върху един от най-интересните документи на Бъл­гарското възраждане, който се оценява като изключително постижение на бур­жоазно-либералното направление в българското освободително движение. За да докаже тезата си, че Мемоарът може да се приеме за първи проект на консти­туция на българите, авторът разглежда подробно четирите тематични ядра, които задължително се засягат във всяка конституция като основополагащ текст на държавата. Сред тях липсва само въпросът за собствеността и обществено-иконо­ми­ческото устройство, изградено върху съответните форми на собственост.

Направената в студията идейна и съдържателна съпоставка между Мемоара до султан Абдул Азис от февруари – март 1867 г. и Търновската консти­туция от 1879 г. не оставя никакво съмнение в лансираната идея, че цели 11 години преди възстановяването на държавата си, българите са способни сами да конституират основите на държавността си. Този факт е знаменателен за зрелостта на българското общество през 60-те години на ХІХ в. в готовността му за самостоятелен политически живот. Съставен без каквато и да е чужда намеса, Мемоарът в основните си две части (озаглавени „За политическата самостоятел­ност” и „За българската черкова”) съдържа почти всички основни моменти, включени от Учредителното народно събрание в Търновската конституция. Това прави израбо­теното от П. Кисимов и ТЦБК изключително постижение на българската поли­тико-правна мисъл през втората половина на ХІХ век, което хвърля моста на приемствеността в обществено-политическите тенденции и практики след Осво­бождението.

2000

77. За разликата между проектомемоара и Мемоара до султан Абдул Азис от февруари 1867 г. // Год. Варненски свободен унив., 6, 2000, с. 365–384.

Материалът прави сравнителен анализ на съдържанието на проектоме­моара (с автор Пандели Кисимов) и Мемоара до султан Абдул Азис. Проследява се създаването, разпространението и целите на тези документи. Като прилага текстови паралели между тях, авторът показва различията както в структури­рането на изложението, така и в лансирането на важни идейни виждания. Наглед не­значителни детайли, тези различия дават възможност да се разкрият личните въз­гледи на автора (П. Кисимов), както и идейната еволюция на организацията, чийто член е той. Успоредяването дава възможност и за още едно интересно наблюдение – да се видят различията между освободената от дипломатическа ети­кеция мисъл на една личност, пряко свързана с освободителните борби на българския народ, и задължителните за действията и идеите на една политическа органи­зация, последовател на европейската модерна публичност, диплома­тически такт, рационализъм и прагматизъм.
78. Уставните документи на Тайния централен български коми­тет – начало на нов етап в националноосвободителното движение. // Изв. държ. архиви, № 79, 2000, с. 50–92.

Изследването си поставя три основни задачи:

(1) Да изясни времето на изготвяне на трите уставни документи на ТЦБК и кому принадлежи тяхното авторство;

(2) Да разкрие основните идеи, заложени в тях;

(3) Да установи откъде създателите на указаните документи са заимствали моделите на организационна структура.

Опирайки се на направеното до настоящия момент по поставените проблеми и работейки с оригинални документи, авторът на пространната студия предлага гледни точки и изводи, които съществено се различават от битуващите до този момент в науката. Трите уставни документи на ТЦБК се явяват колективно дело на комитетските дейци.

„Актът за свещена коалиция между румъни и българи”, „Уставът” на ТЦБК и „Основното законоположение на народните тайни комитети” се явяват тези документи, които полагат началото на нов етап в българското националноосвободително движение. Ясната крайна цел, ролята и задачите на Централния комитет, точното посочване на взаимното обвързване, зависимост и подчиненост на различните категории комитети и други организационни струк­тури, обосновката на материалната страна на подготвяното въстание, създава­нето на система за набиране на средства, изясняването на въпроса за дипломати­ческата подготовка на делото, конспиративността на всяко действие на организа­цията, предвижданите строги наказания за провинилите се, въвеждането на тай­нопис и т.н., се явяват онези факти, които аргументирано подкрепят това твър­дение.

В своите действия дейците на ТЦБК заимстват модела на карбонарското дви­жение в Италия и румънските радикални либерали. Високообразовани хора, позна­ващи историята и процесите, протичащи на Стария континент, и съще­временно освободени от историческия романтизъм на епохата, членовете на орга­низацията отчитат и историческите реалности на Балканите и се съобразяват с тях. В последното изследователят открива и тяхното най-голямо достойнство.

79. Общото и различното в програмите за дуализъм с Турция на Тайния централен български комитет и “старите” около Доброде­телната дружина. // В търсене на истината : Юбилейно издание по случай 70 години от рождението на проф. Николай Генчев. – С., 2002, с. 156–174.

Статията разкрива общите и различните моменти в издигнатите от ТЦБК и организацията на „старите” програми за дуализъм с Турция. Макар да пре­следват една крайна цел, двете крила на българската буржоазия подхождат по твърде различен начин към нейното осъществяване в няколко направления:

(1) Различни са адресатите, към които е отправено искането и от които се очаква удовлетворяването му.

(2) Подателите на двете искания се различават в организационно отно­шение. Докато едното е дело на политическа организация, другото е персонално искане на 51 (54) български първенци.

(3) Различен е и начинът на представяне на вътрешната същност на иска­ната пълна автономия. Изясняването на тези различия, а и на общите идейни виж­да­ния и оценяването по достойнство на политическите възгледи на двете „партии” в това направление е и в основата на изследователските усилия.

Като проследява в детайли всеки от изброените аспекти, авторът открива смай­ващи несъобразности и прояви на лошо политическо възпитание в текста на „Старите” и прави своите заключения в полза на ТЦБК. Доказателство за прозорливостта на комитета е и ходът на историята, който позволява близо десе­тилетие по-късно политическата програма на ТЦБК да се реализира почти изцяло (но върху ограничена част от българското землище).
80. Тайният комитет в Свищов през 1866–1867 г. // Свищов – страници от възрожденското му минало и освобождението на България. – Свищов, 2002, с. 113–121.

Разработката няма претенции да въвежда допълнителен доказателствен материал, а да покаже как заложените принципни положения в уставните доку­менти на ТЦБК се реализират на практика в действията на проектираната орга­низа­ция, и в частност в действията на един местен комитет, намиращ се в българ­ските земи на юг от река Дунав. Внимателното анализиране на вече известната документация налага и някои доуточнения, които дават по-реална картина за „Свищовското съзаклятие” – за действията на комитета филиал, и направеното от него.

Появата и функционирането на Свищовския „сокурсален” комитет са в съответствие с програмните документи на ТЦБК. Авторът оборва твърдението, че Свищовският комитет изпълнявал ролята на централен за вътрешността на българските земи – всъщност с тази функция е натоварен Търновският.

Изложението проследява проявите и дейността на комитета и оценява тази дейност в контекста на четническото движение през 1867 г. и Свищовското съзаклятие от 1866–1867 г.

Съдейки по действията на комитетските представители, авторът прави извод, че Свищовският комитет продължава да се подчинява и ръководи от заложените уставни положения на „Акта за свещена коалиция между румъни и българи” и в първия устав на ТЦБК. И двата документа предвиждат изпра­щането на емисари в българските земи, които да агитират в полза на едно въстание или да известяват за решенията на центъра. И още – според заложената идея в тези документи местните организации във вътрешността на страната трябвало да подпомагат изпратените чети с хора, оръжие, и други потребни материали. Така на практика, въпреки неутралитета на ТЦБК, Свищовският комитет продължава да се ръководи от принципните положения в документацията на Тайния комитет.

2003

81. Идеи за държавността в предшествениците на Васил Лев­ски. // [Сто двадесет и пет] 125 г. от освобождението на гр. Свищов. – Свищов, 2003, с. 216–221.

Статията разглежда някои аспекти, свързани с държавнополитическите виждания на организации и личности до появата на Апостола.
82. Кой е “Генерала наш” в песента “Шуми Марица”. // История, общество, религия. – Шумен, 2003, с. 186–200.

В публикувания материал авторът разкрива кой е споменатият генерал в песента, която става български химн за цели седем десетилетия. Същевременно търси обяснение на логиката на колективната ни памет, отредила централно място в държавния символ на противоречива историческа личност, която демонстративно подценявала качествата на българските бойци и не криела негативното си отношение към тях.

Прави се обзор на основните моменти в прехода на българите от Средновековието към Новото време в съпоставителен паралел с прехода на европейските народи към модерната епоха.

Разглежда се проблемът за появата и утвърждаването на българското нацио­нално знаме – най-важният символ на възстановената след Руско-турската война от 1877–1878 г. българска държава. Като признава обстойното и задъл­бочено изследване на темата от Иван Стойчев, авторът внася нови моменти в тълкуването на проблемите за началото на българския трибагреник, за това къде трябва да се търси българският зародиш на идеята за трицветното знаме и кои са най-съществените външни влияния при изграждането на българския трикольор.

Текстът разглежда историята на първия български химн, появил се в бъл­гарското публично пространство в почти задължителния исторически контекст на върхови постижения на народа в борбата за независимост и в стремежа към национално обединение. „Шуми Марица” възпява подвизите на българите под ръководството на руския генерал Михаил Григориевич Черняев по време на Сръбско-черногорско-турската война от 1876 г.

Тъй като въпросът за авторството изглежда безспорен за историческата наука, изследването се съсредоточава върху други значими моменти, свързани с времето, в което се появява песента, с личността на ген. Михаил Черняев и с мелодията, към която се адаптира текстът, чието изясняване би разкрило инте­ресни щрихи и от историческото ни минало, и от българската народна психика. Би разкрило как една, макар и обяснима, историческа заблуда може да доведе до там, че ген. Черняев, който се отнася с пълно пренебрежение към българите и изповядва открито своята неприязън към тях, по стечение на обстоятелствата, става прототип на митичен народен герой в борбата за свобода.
86. Славейкови щрихи за политически събития и личности. // Петко Славейков : Нови изследвания. – В. Търново, 2003, с. 216–222.

Без да има претенцията за пълно проучване на мненията и вижданията на Петко Р. Славейков за политическото му съвремие, статията е насочена към някои по-значими събития и личности, свързани с първите стъпки на възкресе­ната след Руско-турската война българска държава, сполучливо представени и оценени от самия Славейков. През призмата на Славейковия поглед, нелишен от субективни и емоционални увлечения, в текста са цитирани коментари за Бер­линския договор, Великите сили, руската имперска политика, Учредителното събрание и споровете около въпроса за Държавен съвет или Сенат, преврата от 27 април 1881 г. и суспендирането на Търновската конституция, Режима на пълномощията, Съединението, политическата криза от 1886–1887 г. Интересни и безкомпромисни са и портретите, които той прави на водещи политически фигури от своето време: Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Васил Радославов.

87. Вестник “Народност” за Прошението на “старите” до Париж­ката конференция. // Дойно Дойнов : 75 години наука, мъдрост и достойн­ст­во, събрани в един живот. – С., 2004, с. 119–140.

Проследява се в детайли отношението на в. „Народност” към акцията на „Старите” от края на 1868 г., като се вземат предвид приликите между Прошението, отправено до конференцията на Великите сили в Париж, и искането в Мемоара на ТЦБК от февруари – март 1867 г. Пълната автономия на българите е основната характеристика и на Мемоара от 1867 г., и на Прошението от 1868 г. И въпреки това поддръжниците на идеята за дуализъм от пролетта на 1867 г. приблизително две години по-късно реагират на Прошението по еднозначно негативен начин. Изяс­­няването на това кои са причините за подобна реакция и как „Народност” аргументира този остър сблъсък, довел до окончателното обособяване на двете крила (”млади” и „стари”) в българската емиграция, е и главната задача в из­следването.

Вниманието се концентрира върху два водещи въпроса – кой и как е въвел в научно обращение неточния превод на Прошението и каква е ролята на Иван Касабов и издавания от него вестник за разделянето на българската емиграция в отвъддунавските княжества през 1869 г. На базата на използваните източници и достъпните изследвания по проблема се доказва, че „заслугата” за въвеждането в научните среди на тендециозния коментар на документа, направен от редактора на в. “Народност”, като съдържателна същност на петицията при­надлежи на Михаил Димитров. Иван Касабов и издаваният от него вестник изиграват реша­ваща роля за появилото се разцепление в българската емиграция в Княжествата през 1869 г. Възстановен е конкретният развой на събитията, довел до тази ситуация сред българите в опит да се прояснят основанията за катего­ричното разграничение на емиграцията на „млади” и „стари”.

88. За появата и утвърждаването на българското национално знаме. // Черно море между Изтока и Запада : Митове, идеология, история. – С., 2005, с. 120–130.

В проучването се дава ново тълкуване за историческите обстоятелства около появата на българското национално знаме, като аргументирано се оспорва разпространеното мнение, че Раковски е автор на първия български трицвет.

2006

89. Българите пред Европа през 1868–1869 г., представени от френския евреин Арман Леви. // Bulg. histor. rev., 2006, № 1–2, с. 512–534.

Студията отвежда към решаващи за българската съдба исторически събития в края на 60-те години на ХІХ век. Обект на изследването е известният на науката документ – прошение, адресиран от името на Добродетелната дружина до делегатите на Парижката конференция по Критския въпрос. Анализът на използ­ваните архивни документи по категоричен начин доказва редица прене­брегвани или превратно тълкувани от историческата ни наука въпроси: за автор­ството на Прошението и на съпътстващите го брошури (“Българската нация пред конференцията в Париж” и “Турците в България”), излезли единствено на френски език в Букурещ и изпратени на висшите европейски дипломатически представители на конференцията; за мотивите при създаването им; за неяснотите относно реакцията на главните политически международни фактори като Русия и Франция. Освен това разработката, основана на богат фактологичен материал, разрешава редица противоречия в досегашните научни възстановки на поведе­нието на политическия кръг около „старите” във фиксирания период (от края на 1868 – началото на 1869 г.), като намира отговор и на почти мистериозния казус за разминаванията в имената на подписалите се върху двата екземпляра на Прошението.

Като оборва убедително теорията за участието на Марко Балабанов в съчиняването на трите документа, изследователят отделя значително място на фигурата на истинския автор на Прошението и брошурите към него – Арман Леви, чиято роля в посочените български дипломатически инициативи досега е останала непроучена. Участието му в тази самостоятелна дипломатическа инициа­тива с доказани положителни последици за самочувствието и еманципа­цията на политическата култура на българите през Възраждането е изключително рядък пример за това как представител на Франция – една от най-ревностните крепителки на целостта на Османската империя – организира мащабна акция в полза на българската кауза и противоположна на политиката на собствената му държава.

В студията са разгледани най-общо три основни проблематични момента от биографията на Каравелов:

1. Откриват се допуснати от изследователя Михаил Димитров фактоло­гични и интерпретативни неточности в животоописанието на Каравелов. При­помня се казусът около искането на Каравелов от 1863 г. и получаването на мате­­риална помощ от Комитета на Обществото на нуждаещите се литератори и учени, както и от Министерството на външните работи.

2. Обстоятелствата и мотивите за напускане на Русия след близо 10-годишен престой. Правят се предположения за истинското значение на исканото от Каравелов „определение” в контекста на възможни ангажименти спрямо рус­ката балканска политика.

3. Направените наблюдения относно истинската причина за публи­цистич­ната дейност на Каравелов като балкански кореспондент на руски издания, включително и върху текстове, които досега не са били в научно обращение, навеж­­дат автора към извода, че са налице поети и стриктно изпълнявани от Кара­велов ангажименти най-вероятно към Азиатския департамент на Министер­ството на външните работи или към Военното министерство, а може би и към двете институции, с ръководствата на които ведомства той търси и осъществява връзка още през 1862 г.
91. Предговор. // Райков, Р. Епилогът на Хвърковатата чета (послед­ните дни на Георги Бенковски). – Ловеч, 2006, с. 5-6.

Въвежда в тематиката на документалния разказ, осветлява мотивите на автора за създаването на този текст и оценява обществената значимост на исто­рическото съчинение като „повест за българското дръзновение и страдание”.

През третата четвърт на ХІХ век, наред с обединителния стремеж към държавно обособяване, българското общество се характеризира и със страти­фикационни социални процеси, предопределени от същността на оформящото се буржоазно общество. През 60-те години на ХІХ век ярко откроилите се групи сред българската възрожденска буржоазия – едра, средна, дребна – макар и уст­ремени към общност, наречена собствена държавност, имат различно поло­жение в обществото, различна визия за протичащите процеси, различна прог­рама за действие и различен подход към набелязаната обща цел – имат различен подход към основния въпрос, стоящ пред българите за разрешаване.

Според автора причините за настъпилия разкол сред българската буржоа­зия са комплексни и не бива да се свеждат само до такива със социален характер, а са в значителна степен и личностни. В случая личността на Ив. Касабов и в. „Народност” се разглеждат като катализатор на необратимия процес на разцеп­ление, протекъл от януари 1869 г. до юли същата година, като се отчита и важност­та на историческия контекст и паралелните промени в лявото пространство на българското националноосвободително движение.

Учудващо късно българската наука обръща внимание на това натрапчиво тематизиране във възрожденския печат на проблема за възникването на “поли­тическите поколения” през Възраждането. Тъй като проблемът за разцеплението на българите на север от Дунав интригува самите съвременници на процеса и бива проследяван в момента на неговото случване, изследването се опира на емпи­ричен материал, извлечен от документи на участниците и от съвременния на изследваните процеси периодичен печат.

Като припомня някои от идейно-философските основи на Европейското Просвещение, както и причините за забавянето на нашето Възраждане, авторът изтъква ролята на образованието за „излизането на българския народ от собственото му непълнолетие” (по Им. Кант).

94. Борбата на либералите в Габрово и Габровския край срещу режи­ма на пълномощията 1881–1883 г. // Историкии : Научни изслед­вания в чест на доц. д-р Стоян Танев по случай неговата 70-годишнина. Т. 2. – Шумен, 2007, с. 272–278.

След като на 11 май 1881 г. княз Александър оповестява исканията си за извънредни пълномощия за срок от седем години, либералите в провинцията започват борба срещу установения режим. Особено активни са те в Габрово и Габровско, където местното бюро на Либералната партия се проявява като едно от най-организираните в Княжеството. Основна роля за активизирането на либе­ралите в този край има въдворяването на Петко Славейков в Трявна през юли 1881 г. През февруари 1882 г. в Габрово започва да излиза ръкописният в. „Свобода”, насочен изцяло срещу консерваторите и Режима на пълномощията. Борбата на либералите в Габрово се направлява от Софийския либерален кръг. Този кръг ратува за възстановяване на конституцията, но в същото време сред неговите членове се забелязва склонност към политически компромис, изразен ясно в Програмата на Либералната партия, приета на 20 януари 1882 г.

В крайна сметка, със своята активна дейност в периода 1881–1883 г. местното либерално бюро се изявява като едно от най-организираните и дееспо­собни звена на Либералната партия в Княжество България.

Създателите на ТЦБК заимстват редица идеи и основни положения в своята дейност от опита на европейското революционно движение и най-вече от партньорите си в преговорите по създаването на организацията и при дефи­нирането на нейния статут – членовете на Румънския таен комитет.

Ясната крайна цел, ролята и задачите на Тайния комитет, точното указване на взаимната обвързаност, зависимост и подчиненост на различните категории комитети и други организационни структури, обосноваването на материалната страна на подготвяното въстание, изграждането на системата по набирането на сред­ствата, изясняването на въпроса за дипломатическата подготовка на делото, кон­спиративността във всички действия на организацията, предвидените строги нака­зания за провинилите се, въвеждането на тайнопис – шифри, пароли, псевдоними и т.н. са все факти, които подкрепят идеята за оправданото налагане на демократическия централизъм и за настъпването на нов етап в национал­но­освободителния процес. Заетите модели от страна на карбонарското движение и изградената комитетска мрежа от радикалните либерали в Румъния са положи­телен атестат за дейците на Тайния комитет. Като високообразовани хора, позна­ва­щи политическите процеси в Стария континент, членовете на организацията отчитат историческите реалности и се съобразяват с тях.
96. Руски и други чужди проекти за възстановяване на българ­ската държавност в навечерието на Освобождението. // Българите във войните за национално освобождение и обединение 1876–1919 : Доклади и съобщения от националната научна конференция (Плевен, 20–21 септ. 2007 г.). – Плевен, [2007], с. 49–67.

През третата четвърт на ХІХ в. бавно и мъчително „Българският въпрос” започва да се налага като реалност на страниците на европейската преса, в съзнанието на образованата част от западноевропейската общественост и в крайна сметка в практическите действия на политиците – ръководителите на големите европейски държави. Твърде изненадващо подобно отношение към съдбата на българите се заражда също толкова късно и в традиционния противник на Османската империя – Русия.

Дългото отсъствие на българите от плановете на Русия авторът обяснява с две основни причини: „затвореното” географско положение и непригодността му за стратегическите замисли на руската политика; закъснялото Българско възраж­дане и недостатъчната политическа активност на формиращата се българ­ска нация до средата на ХІХ в. В статията последователно са разгледани принци­пите и съдържанието на няколко дипломатически документа, в които пряко се засяга статутът на българските земи и съдбата на българския народ:

– френският проект „Нота върху Хатитумаюна от 1856” от 1867 г. на маркиз дьо Мустие

– проект за автономия на българите на княз А. М. Горчаков

– идея на руските дипломатически представители в Берлин за автономия на България (май 1876 г.)

– Райхщатско съглашение (Чехия) от 1876 г. между Русия и Австро-Унгария

– проект на Игнатиев, предложен в Ливадия през септември 1876 г.

– два проекта на руските представители на Цариградската конференция за бъдещето на България (на Скайлер-Церетелев и на Игнатиев)

– руски и английски проекти за реформи в Турция от ноември 1876 г.

– общ проект от Цариградската конференция.
97. Търновският революционен комитет. // Жив във времето : Юби­леен вестник, посветен на 170 години от рождението на Васил Левски. – С., 2007, с. 15–16.

Авторът се спира на въпроса за времето на създаване на Търновския комитет и за уточняването на имената на основателите и най-вече осветлява причините за поддържането на неистинни версии по проблема.

98. Васил Левски и неговото гениално творение. Вътрешната революционна организация. // Безсмъртието на В. Левски : Сборник с доклади от Междунар. науч. конф., проведена на 12 юни 2007 г. в ТДУ по случай 170 г. от рождението на Апостола. – Кишинев, 2008, с. 7–16.

В статията се акцентира върху ролята на Васил Левски в изграждането на Вътрешната революционна организация и значението на нейните идейни виждания за разрешаването на Българския въпрос и при възстановянето на българската държавност.
99. Велико Търново и възкресяването на българската държав­ност. // Огнища, будители и будителство : Сдружение на бълг. възрож­денски градове, 1 ноем. 2008, с. 7.

В материала, посветен на Деня на будителите, авторът разглежда мястото на Велико Търново в освободителните борби на българския народ през ХV–ХІХ в. Проследява се основната линия на идейната приемственост на Търново като столица на средновековната българска държава и силното му влияние като символ на държавността и пазител на културната памет след Освобождението.

Бойните действия на руско-турската война от 1877–1878 г. приключват на 19 януари 1878 г. Подписването на примирието в Сан Стефано насочва вниманието на руската дипломация към мирния договор и се посреща с удовлетворение от цялата руска общественост. Особено възторжено приветстват това събитие славянофилите от кръга на Ив. С. Аксаков, който произнася специална реч по този повод на 5 март 1878 г. пред заседание на Московското славянско общество. В тази реч Аксаков поздравява слушателите си с възраж­дането за нов живот на „цели племена и народи”. Статията проследява основните акценти в тази реч, както и в друго слово, произнесено от него на ново заседание на Обществото на 22 юни 1878 г. В публичните си изяви Аксаков обосновава правото на българския народ на самостоятелен политически живот в естествените му граници, начертани в чл. 10 на Фермана за независима българска църква от 28 февруари 1870 г. и потвърдени от Цариградската посланическа конференция през декември 1876 г. Основната цел на тази реч се заключава в стремежа да се запази вярата на южните и западните славяни, въобще на славянския свят в Русия, въпреки провалите на руската дипломация. Авторът дава и отговор на въпроса мнението на кои обществени среди изразява Аксаков и кои кръгове от руското общество откликват на неговата реч.

В уводната част на сборника авторът засяга редица проблеми на Българ­ското възраждане, които все още очакват цялостното си разрешаване, набелязва нови такива и обръща особено внимание на задачите, които стоят пред музейните работници, посветили се на този важен период от българската история.

В изследването се разглеждат проектите на Русия и другите западноевро­пейски страни за разрешаване на Българския въпрос след Априлското въстание. Авторът обръща специално внимание на това, че в проекта минимум, разработен от Игнатиев, за пръв път се издига идеята за разделянето на българските земи на две автономни административни области с центрове – София и Русе.

В статията се разглеждат благотворителната дейност на руските славянски об­щества в българските земи по време на бойните действия и непосредствено след тях. Изтъкват се големите заслуги на известни дейци със славянофилска идейна принадлежност за възстановяването на българските училища и църкви и за изграждането на редица приюти за сираци и бездомни. В същото време се под­чертава, че цялостната дейност на тези общества има за цел да укрепи вярата на българите в освободителната мисия на Русия и в ръководната Ј роля сред славянския свят.

104. Действително ли Високата порта е настоявала пред румън­ските власти да й бъде предаден Каравелов, или за митарствата на българина от 25 ноември до 23 февруари 1873 г. // Алманах за историята на Русе. Т. 9. – Русе, 2009, с. 10–31.

Студията разглежда и интерпретира важните за съдбата на нацио­налноосвободителното ни движение събития от 1872–1873 г., в които централна фигура е Любен Каравелов. След обстойна ревизия на наличната историографска литература по темата, авторът привежда богат изворов материал, чрез който интерпретира по нов начин поведението на Каравелов след обира в Арабаконак, като го поставя в контекста на политиката на Османската империя и на европей­ските дипломатически среди.

След като анализира четири документа, а именно:

– доклад на А. Н. Мошнин до Н. П. Игнатиев в Цариград от 30 ноември (13 декември) 1872 г.;

– доклад на Зиновиев до Игнатиев с дата 1/13 декември 1872 г.;

– инструкция на Игнатиев до Зиновиев от 7/19 декември 1872 г.;

– поверителен доклад на Зиновиев до Игнатиев от 7/19 ноември 1873 г.,

авторът лансира тезата си, че в нито един дипломатически документ не се съоб­щава за нота на турското правителство до румънското с искане Каравелов да бъде предаден на турското правосъдие. Така закономерно се достига до извода, че османските официални власти не са правили постъпки с искане за предаването на българина. Стремежът на Високата порта към локализиран, провинциален процес и към придаване на второстепенна важност на събитията в България се раз­ми­нава коренно с приписваните Ј от съвременници и изследователи „усилия” за задържането на Каравелов. Версията за искането на Портата до Букурещ се обяснява с дезинформация от страна на турските разузнавателни служби, които използват случая да изпитат лоялността на васалното румънско княжество, както и да провокират руската дипломация да разкрие истинското си отношение спрямо българското революционно движение.

Като се доверява на сведения на руските тайни служби, Ив. Стоянов прави закономерното предположение, че след получаването на новия си сръбски паспорт и визата за Австро-Унгария на 29 ноември 1872 г. Каравелов легално преминава на територията на двуединната монархия, откъдето с помощта на руското дипломатическо представителство заминава за Париж. Основната цел на това пътуване е възможно най-голямо отдалечаване от центъра на събитията, в които е въвлечен. Там ръководителят на революционния комитет остава до средата на декември 1872 г.

Изводите сочат, че в светлината на проучените събития Каравелов за­твърж­дава образа и качествата си на политик, деец на славянската кауза и радетел за освобождението на всички славяни – качества, признати не само от неговите приятели и врагове сред българите, но и от международните политически кръгове.
105. Иван Аксаков и Московското славянско общество за подпи­саните договори в Сан Стефано и Берлин. // [Сто и тридесет] 130 години от Руско-турската война (1877–1878 г.) и Освобождението на Бълга­рия. – В. Търново, 2009, с. 28–39.

Славянските комитети, възникнали през 1858 г., заемат особено място във възрожденските процеси, протичащи в България през втората половина на ХІХ в. Независимо от панславистките идеи на техните ръководители и идеолози, тези организации правят много в подкрепа на българите за изграждане на новобългарска просвета, за извоюване на църковна независимост и в борбите за национална самостоятелност.

Подписването на Санстефанския мирен договор се посреща с удовлетво­рение от цялата руска общественост, а Берлинският мирен договор се определя като катастрофа за руската политика в югоизтока на Европа. За тази катастрофа са обвинени руските дипломатически среди. Отправената остра критика срещу накадърността на царската дипломация довежда до закриване на Московското славянско общество и заточването на Иван Аксаков.

В изложението на темата изследователят синтезира полифонията от оценки за случващото се с България и за възможните последствия от него за руските интереси. За целта са използвани сатиричната поема на М. А. Хитрово „Санстефаниада”, речите на Ив. Аксаков, писма на същия до Е. А Свербова, до редактор-издателя на в. „Новое время”, до Н. Палаузов и др.

Значението, което имат Славянските благотворителни общества за българското освободително движение, намира признание както от българския обществен елит, така и (понякога неохотно) от официалните руски власти и рус­ката интелигенция.
106. Кой си ти, Апостоле? : Есе. // Апостолът : Юбилеен лист по случай 140-годишнината от създаването на Карловския революционен комитет. – (Карлово), май 2009, с. 11.

Също и в: Дума, ХІХ, № 161 (5371), 18 юли 2009, с. 12.

Оригинална и актуална интерпретация на символиката на образа на Левски, която проектира посланията на българското минало през призмата на съвременните проблеми за безродието, користолюбието, властолюбието и инертността.
107. Любен Каравелов – модерният български политик на ХІХ век. // Бълг. дипломат. прегл., 2009, № 3–4, с. 163.
108. Пътят към войната. // [Сто и тридесет] 130 години от Руско-турската война (1877–1878 г.) и Освобождението на България. – В. Търново, 2009, с. 5–7.

Текстът въвежда в тематиката на научната конференция „Руско-турска война – 130 години. Освобождението на България и възстановяване на българ­ската държавност”, проведена на 16 и 17 април 2008 г. във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Като научен ръководител на форума Ив. Стоянов прави кратък фак­тологичен обзор на Източната криза и Освободителната война.

Научната конференция е посветена на 45 г. от създаването на ВТУ «Св. св. Кирил и Методий» и е част от Програмата на Националния комитет за чест­ване на 130-ата годишнина от Освобождението на България и възстановяването на българската държавност под патронажа на Президента на Република България Георги Първанов.
109. Руски инициативи за активизиране на търговските отношения с България в първите години след Освобождението. // Modern History : Историческая болгаристика в Республика Башкортостан, вып. ХІІІ. Уфа, 2009, с. 45–65.