Пурпурна есен – I част

– И му прости това своеволие?! – почти извика Брет.

Принцът понечи да скръсти ръце пред гърдите си, но предупредително изпращяване на ръкавите на ризата го спря, и той отново ги пъхна в джобовете на тъмносивия панталон.

– Признавам, че бях готов да го убия. И него и свещеника. Но при тези обстоятелства... Едва ли щеше да станеш Първи министър, поемайки Съвета? – многозначително и някак въпросително каза той.

– Ти’сейн... – обърна се към него приятелят му, – това не е работа за един Воин на Светлината.

– Точно каквото казах на Велиан. Но той упорито държи да ти предложи поста. – ухили се Принцът и пак понечи да скръсти ръце.

– Моля? –невярващо рече Брет. – Ти’сейн, сигурен ли си, че си наясно с какъв човек си имаш работа?

“Повече от наясно”, помисли си Принцът, но все пак и този път не разкри на Воина миналото на Велиан, което бе проучил сравнително отдавна...

– Напълно. – самоуверено отвърна той. – Но явно той не е наясно. Някой ден ще разбере. Дано само не е предсмъртно прозрение... – очите му просветнаха в сребристо в спускащия се здрач, все още не загубил битката с изгряващата звезда.

– И все пак не разбирам. – върна се на темата Воинът. – Та той е свещеник на Халид!

– Брет, – изведнъж гласът на Ти’сейн се превърна в несъзнателен шепот. – след последната ми разходка в Неа... Вече наистина съм близо. В момента най–малко желая вниманието на Джоррам.

– Защо въобще си мислиш, че този Картов Мискини ще пренебрегне опасността за църквата и ще тръгне срещу Първосвещеника?

Воинът задаваше логични въпроси, трезво разсъждаващ както винаги. Но Принцът обичаше да рискува.

– Както чувам, борбата за власт в църквата е доста голяма в последно време. – презрително каза той. – Предполагам, че за повечето свещеници заплахата в лицето на Тиен’хара е доста относителна. А и не мисля, че дори Джоррам може да ги убеди в нещо, след като не знае какво точно ще направя...

– Едва ли някой може да се досети за подобно безумие. – изсумтя приятелят му.

Смехът на Ти’сейн се разнесе в стаята.

– Все пак има една загадка, която все още стои на пътя ми. Надявам се това да е последното препятствие. Твърде неспокоен стана светът напоследък. Опасявам се, че скоро камъните ще започнат да се редят по местата си, а тогава... – Принцът се обърна към прозореца, през който вече влизаше меката светлина на звездата, сливаща се със сребристото сияние на очите му. – Тогава всичко може да се окаже напразно.

– Оковите се разхлабиха! – бяха първите думи на сфинкса, с които Танх посрещна Принца.

Ти’сейн несъзнателно потърси Светлината сред мислите си и се приготви за нежелани изненади от страна на Пазителя. “Не сега!”, уморено си помисли той. “Не мога да се занимавам и със загадката на сфинкса, а още по–малко го искам на свобода, преди да съм научил тайните му....”

– Как? – невъзмутимо попита той, въпреки че се страхуваше да чуе отговора. Въпреки оковите и пасивността й, силата на магьосниците плашеше Принца. Ако еманациите, които се разнасяха в подземията, приемеха облика на заклинания...

– Око на Луната бе върнато в Храма. – безплътният хлад в гласа на Алаир го заля с тревогата, надигаща се отвъд сребристите очи. Обгърна го плътно и Ти’сейн загуби самоконтрол.

Започваше се. Камъните се връщаха по местата си, за да обединят силите си, да възвърнат изгубеното могъщество на забравени измамници. Ти’сейн несъзнателно бръкна в кесията на колана си и потърси спокойствието на ефирния допир на кристалната сфера. “Око срещу Око... Луна срещу Вятър.” Замисли се дали по далечните й, неземни възвишения се надбягват лунни ветрове. Стихии, които бавно я рушат, превръщайки я в ситен прашец, разпилян сред звездите. “Дори да има, аз нямам хилядолетия за тази битка.”

Пое дълбоко от влажния застоял въздух на пещерата и през Окото го усети как се разнася из тялото му, сливайки се постепенно със Светлината. Отвори очи и вдигна глава, отново надянал маската на непоклатимост. Танх замислено бе отправил огнения си взор към него.

– Не знам още колко камъка трябва да намерят своите гнезда, за да можем да разкъсаме стегите, създадени от Ерис. Но... Виждам, че това обърква заплануваното, нали Принце?

– Кой е открил пътя, след като дори Джоррам не го знаеше? – запита се гласно той.

Огненото лице се намръщи, ледено сияние припламна предупредително, но въпреки това Танх заговори:

– Пазителите. – сребристите очи на Ти’сейн се разшириха от изненада, но преди да е проговорил, магьосникът обясни: – С безсмъртието идва и познанието. Но както първото се предава само след смъртта на Пазителя, така се случва и с второто. Двата “дара” са обвързани. Знаехме, че търсиш Храма, но не можехме да ти помогнем. Затова и мълчахме.

– Принце... – виновно заговори Алаир, но мъжът се усмихна, запазвайки отнесеното си изражение и я прекъсна:

– Вече няма значение. Има и други пътища... Пътища обвити в тайни. Но кажете ми, – смени темата той, – как разбрахте за Окото?

– Видяхме я. Младата Пазителка на Луната... Тъмата на косите й, на скалите, на самата Земя се предаде пред силата на Луна. Ярка светлина, познала студа на безвремието покри лицето й, оставяйки само двете черни зеници, зареяли замечтан поглед във вечността. А после всичко свърши. Остана само неясният дъх на череши...

– Колко поетично. – намеси се Танх. – Останах с усещането, че девойката е врънала Окото от безсилие. Но заздравяването на една от петте рани пропука магическите ни окови.

Ти’сейн спусна леко лепачи и си припомни лика на младата жена, заклела се във вярност на Анара Бодар. Същата девойка, която за малко неподозиращо да го убие, когато я бе наблюдавал веднъж през огледалото. Дали бе възможно? Може би единственото нещо, което не му принадлежеше и той вярваше в него, бяха случайностите.

Започна да навива ръкавите на ризата си и се обърна към сфинкса:

– Имам нужда от помощ. Една... позната ми остави нещо за спомен, но част от него е доста неудобна. – посочи той дръжките на усуканите около ръцете му кинжали.

Алаир изглеждаше развеселена, но замълча.

Усети нежна топлина, разливаща се по ръцете му. Събра се около лактите и запулсира с кръвта му. Леденият лик на Пазителя се усмихна и дръжките на кинжалите се заскрежиха. Кожата, дървото и металът под тях запукаха и след малко тя каза:

– Можеш да ги отчупиш.

Ти’сейн, все още чувстващ само топлината, създадена вероятно от Танх, скърши дръжките на двете оръжия и ги захвърли на земята. Благодари на сфинкса и се запъти към изхода на пещерата. Алаир го изпрати с думите:

– С интересни жени се забъркваш, Принце.

Изкачваше стълбите на Централната кула и се чудеше на уюта, който бе изпитал в затвора на Пазителя. Този път сякаш си имаха повече доверие. И се държаха като стари познати. И все пак... Ерис сигурно имаше интересни неща за разказване.

Стигна покривната площадка и погледна Звездата, разпръскваща ярката си светлина. Седна с кръстосани крака под нея и се остави на усещането за баланс и сила... Сребърни нишки наобиколиха думите, които бе прочел в подземията на библиотеката в Марашна...

* * *

Пишеше писма цяла сутрин.

Първото бе за Сайхе. Остави го на Анара в случай, че магьосницата се върнеше в Бодар.

Второто полетя с гълъб на запад, към Варгас. Уведомяваше Търговските капитани за намеренията си. Надяваше се, че не бе поискал твърде много. Дълго се бе задържал извън Варгас и властта на острова изцяло бе преминала в ръцете им. Каквото и да приказваха, Озмънд не се съмняваше, че поне с управлението на това парче земя могат да се справят.

От друга страна желанието им да разширят безмитно пазарите си из озикските пристанища, да имат собствена корабостроителница на Лунните острови подхранваше и тяхната честност в политическите им отношения с него. Освен това Херцогът неколкократно бе станал свидетел на доверието и коректността на стария капитан, управляващ редом с него.

Щяха да го чакат в Арсис. С всички кораби и наемници, които можеха да отделят от стандартните си курсове. Заедно с “Червеният гларус” и Елитната му гвардия. Бе време да действа. Новините от Херцогството пристигаха по–бързо в Бодар, което го задържа известно време в данайския град. А и Лийра Юранска...

Потопи тежкия си златен пръстен–печат в разтопения восък и червената мечка, герб на рода Озикс, обагри сгънатия лист хартия. Трудно му бе да изпрати това писмо, но след като обсъди решението си още веднъж с кралицата, остана напълно убеден в нуждата да го стори. Щеше да признае Тиен’хара за законно владение и Ти’сейн за нейн крал.

Дойде ред на малката бележчица, изписана със ситен почерк. Отдавна не бе писал с лявата ръка, но това съвсем променяше вида на изписаното. Сложи я в малката костена тръбичка и заслиза към гълъбарника на двореца. Това съобщение трябваше да изпрати лично.

Уведомяваше Озвира, водачката на ханджиите, че завръщането му в столицата наближава. Имаше нужда от съдействието й. Част от Магистратите, изпратени на север да съблюдават възстановяването на опустошените земи и да държат под око недоволните фермери и търговци, щяха да изчезнат безследно в хановете, в които отсядат. Някои за кратко, други завинаги.

Според думите на Озвира, Водачът на Гилдията на войната му бе все още верен, макар да се подчиняваше на Озгар. Въпреки това Херцогът не можеше да разчита, че цялата войска в столицата ще мине на негова страна. Съзнаваше, че най–вероятно ще започне гражданска война. Война, която той искаше да потуши възможно най–бързо. Затова даваше заповед на Озвира да организира верните му Водачи, които да съберат частните си гвардии. Поне тези, които разполагаха с такива.

Вестите от Лунните острови бяха благоприятни. Населението бе посрещнало с радост знамето на Херцога, а заплатите, които Търговските капитани изплащаха на работниците в корабостроителниците, поддържаха техните симпатии. Озикс остави качулката на плаща си спусната и студените капчици на слабия дъжд, сипещ се от намръщеното сиво небе, потекоха по закръглените му бузи, подминавайки ъгълчетата на устните му, разтеглени в доволна усмивка.

Свещите припламваха срамежливо в малката трапезария, където двамата вечеряха с Херцогиня Юранска. Въпреки засилилият се дъжд, стените на двореца все още пазеха лятната топлина и камината в единия ъгъл на стаята стоеше празна и студена.

Тъмносивите й очи изучаваха лицето му, като от време на време се закачаха с неговите. Озмънд отпи от виното си и след като остави чашата си обратно, плъзна ръка по бежовата покривка и хвана ръката на стройната жена, седяща срещу него.

– Лийра, – заговори той, – утре заминавам за Арсис с попълнията, които кралицата изпраща за възобновяващия се гарнизон.

– За Арсис? – учудено попита тя.

– Да, връщам се в Херцогството. – Лийра го наблюдаваше с открит интерес. – В последно време се опознахме и... – направи кратка пауза той. – Искам да дойдеш с мен.

Бледата лунна светлина се изливаше през широко отворените прозорци в покоите на Илай Юрански. Самият той се беше излегнал на канапето до прозореца, а погледът му замислено блуждаеше към обсипаното със звезди небе. От време на време той внимателно плъзваше пръст по ръба на меко проблясващото в ръцете му острие на кинжал.

„Явно и тази нощ чакането е напразно”, помисли си недоволно Илай, изправи се бавно от мястото си, изпи на един дъх останалото в чашата му вино и се отправи към леглото си.

– Не е добра идея да обръщаш гръб на прозореца в такава нощ, Илай! – разнесе се леко присмехулен мъжки глас откъм вяло полюляващите се завеси. Юрански бавно се извърна.

– Крайно време беше да се появиш – рязко каза той, връщайки се отново към канапето.

Непознатият се отдръпна от перваза и се разположи в креслото срещу Илай. Лунните лъчи галеха тъмните небрежно разрошени коси, които обграждаха бледото му лице, чиято бледност и хубост криеха възрастта му. На пръв поглед изглеждаше млад, но блясъкът в тъмните му зеници издаваше, че край него са се търкулнали повече години, отколкото предполагаше свежото бледо лице и стройната стегната фигура.

– Опитвам се да те извикам от няколко дни, Заал. Къде се губиш?

– Очевидно властта е накарала Ваше Височество да забрави, че аз си имам и други интереси, освен да припкам насам–натам съобразно височайшите ви капризи!

Илай изсумтя.

– Имахме договорка.

– Така е – меко отбеляза селенитът и небрежно си взе една ябълка от масичката до него. – За съжаление лейди Мориан, с която бе сключено въпросното споразумение, ни напусна, оставяйки всинца ни тънещи в дълбока скръб – той въздъхна и отпусна за миг глава надолу. Миг по– късно отново вирна нос и звучно отхапа голямо парче от ябълката.

– Както и да е, Вие все пак получихте желаното и без нейната подкрепа. Ето ви тук – в сърцето на Даная, любящ и обичан съпруг на Нейно Величество Анара Бодар. Кой казва, че мечтите не се сбъдват? – засмя се самодоволно Заал.

– Престани да се правиш на шут! Не ми казвай, че си повярвал на този маскарад! Анара ме измами и за това си виновен ти! Ако беше дошъл навреме…

– Но не дойдох. – невъзмутимо го прекъсна селенитът.

– И все пак тази нощ се отзова, Заал.

Другият метна огризката от ябълката навън, облегна се удобно назад в креслото си и притвори доволно очи.

– Уви, Луна ни прави капризни и непостоянни като жени! Нима вече не си свикнал? – той се изправи и започна любопитно да оглежда покоите на Илай. – Ето ме тук, готов да ти помагам.

– А какво ще искаш в замяна?

Заал рязко се извърна към Илай, отворил широко удивени очи.

– Да искам нещо? Илай, правя го изцяло от добро сърце.

– Чие сърце? – бързо попита Илай.

– Моето, разбира се – възкликна селенитът.

– Ти нямаш сърце .– усмихна се студено Юрански.

– Имам – отвърна незабавно Заал. – И в момента то кърви от болка заради твоето съмнение. Но пък е готово незабавно да докаже себе си. Какво ще желаете, Ваше Височество.

– Анара.

Палава младежка усмивка плъзна по лицето на Заал.

– Правилно ли чух? Искате от мен нещо, което вече имате.

Иронията, звъннала в нощната тишина, не докосна Илай. Той стоеше спокойно отпуснат в канапето си, а ръцете му бавно въртяха кинжала. Острието улавяше лъчите, танцуващи из стаята и ги отразяваха към лицето на селенита.

– Зная, че можете да влияете на хората. – отбеляза Илай. – Каквото и да правите, искам да се случи с Анара. И с Кейдж.

Лицето на Заал стана сериозно.

– Опасявам се, че сам не си наясно какво точно искаш..

– Да не би услужливото ти сърце да се задави, Заал?

– Издъхна току–що – отбеляза Заал и се облегна на перваза. Погледът му замислено се зарея към звездното небе. Нямаше много време. Силите се бяха задействали и скоро хватката им щеше да се затегне. Обърна се рязко към Илай.

– Странно е, че спомена за това, Илай. Не се ли боиш, че съдбата, която поиска за Анара Бодар, може да сполети и теб.

– Не ме заплашвай. Родът ми винаги...

– Неееее, принце – прекъсна го със смях Заал. – Твърде много внимание отдаваш на легендите и забравяш, че тълкуванието, което ти изнася, не е задължително правилното.

Гостът на Илай се завъртя отново край масичката до прозореца и внимателно подуши една кана. „Прекрасно”, промърмори одобрително той и напълни две чаши с вино.

– Не си доразбрал, Илай. – каза той, оставяйки едната чаша пред принц Юрански. – Опасявам се, че си в плен на заблудата, че аз мога да сложа каишка на твоята любима съпруга и да ти подам свободния край. Всъщност, това ще направи Анара моя, а не твоя. Наистина ли ме молиш за това.

– Нима се помолих? – повдигна вежди Илай.

– А и това... – продължи замислено Заал, без да показва, че е чул думите на Илай – това дава някои нови възможности наистина.

Илай спокойно наблюдаваше как самонадеяното изражение на селенита се сменя със сериозност, каквато рядко бе забелязвал на лицето му. Заал беше застинал на мястото си, опрял крака в ръба на масичката, с чаша вино в ръка.

– Как вървят нещата в Греймон? – обади се Илай, прекъсвайки унеса на своя гост. Заал разроши небрежно коси и се засмя.

– Хората на Кейдж и Брионел вече са се разположили. С радостен трепет чакаме пристигането на младото семейство. Аз самият нямам търпение да се запозная с твоята единствена слабост.

Пръстите на Илай се свиха здраво около сребърното столче на чашата.

– Искам да я наглеждаш, Заал.

– За мен ще бъде удоволствие, Илай. И като стана дума за деца, как е малкият принц Аркип? Успя ли вече да преброиш дните му?

Тъмните очи на Илай проблеснаха иронично.

– Какво говориш, Заал! Той вече ми е като син!

Заал се засмя тихо и скочи с лекота на перваза.

– Трябва да тръгвам вече. Но аз ще помисля върху твоята молба – той натърти последната дума. – Мисля, че това може да се окаже изключително забавно, Илай…

Лунните лъчи го прегърнаха и то изчезна.

* * * * *

Глава на Tais

– Готов ли е конят ми? – върховният жрец Гидер се обърна към уредника на крепостта, в която бе отседнал. Нямаше смисъл да се застоява повече на това студено и откъснато от цивилизацията място.

Сутринта бе обходил храма на Майката с надежда да открие обитател, но най–вече това, което наистина търсеше. Не откри нищо. Очевидно бяха предупредени навреме, в което не се и съмняваше. Бе стоял дълго, обгърнал с мрачен поглед величествената постройка, когато жрец Моори го доближи и изсъскал с презрение.

– Да го изгорим?

Бе обърнал озадачен поглед към дребния плешив мъж.

– Откъде ви хрумна, брат Моори? Нима не виждате от какво е изграден храма? Нещо калено в огън, не можеш с огън да разрушиш... Само ще изглеждаме безпомощни и смешни. – замълча, обмисляйки думите си – Искам да се наблюдава. Дискретно. Искам да узная незабавно, когато обитателите му се върнат... Вече знаем къде е и да се надяваме, че следващия път ще имаме шанс за изненада...

Дребничкия с кисела усмивка кимна и побърза да се отдалечи.

Усетил, че уредника пристъпва смутено от крак на крак, вместо да се заеме с подготовката по заминаването му, вдигна въпросителен поглед към него.

– А момичето, Върховни?

Погледът му плъзна към пълната кесия от еленова кожа, красиво инкрустирана със сърма. Висока цена бе готов да плати бащата за едно полумъртво чедо. Устните му се свиха в гримаса. Бе очаквал повече от една умбрийска жрица. Пленницата изпадаше в безсъзнание още при първите... по–убедителни въпроси и правеше разпита обезсърчително досаден в опити да бъде свестявана за отговорите.

– Жива ли е?

Уредника повдигна рамене.

– Не е мъртва.

– Е, вече не ни е нужна, намерихме и сами това, което ни трябваше... Предайте я на баща й. Свещениците на Халид не сме палачи, все пак. – мазно добави Гидер и се закиска. Смехът му секна внезапно, както се бе появил. – Но за всеки случай, отрежете езика й, за да не клевети несправедливо служителите на Халид.

Капитан Летос почти затича по стълбите. Воеводата щеше да бъде доволен. Още първият ден, когато разбра кой е неочакваният му гост, проявил интерес към пленницата, се стараеше стриктно да следва съветите му. Мургавият свещеник рано или късно щеше да си отиде – никой от тях не се застояваше дълго на това забравено от Халид място. „Е, почти забравено”, напомни си Летос, по–здравословно бе да помни. Не бе лесно да дава тайно отварата с разтворените в нея прахчета преди всеки разпит. Не бе лесно и да налага раните с билки, за да заздравяват и не остават белези. Но най–сетне му се виждаше края. Подсмихна се. „Да й отреже езика... Как ли пък не! А после как ще спася главата си?” Бе ставал свидетел на гнева на Бараан и можеше да си представи какво го очакваше, ако не се подчини, а което бе по–страшно – възможно бе и очакванията му да бледнееха пред действителността.

* * *

Наведе се да оправи свличащия се чорап и изгледа с периферното си зрение Юла. Младата послушница бе седнала прилежно на ъгъла на леглото си и старателно закърпваше вълнената роба на Черис. Времето бързо напомняше, че лятото си бе заминало. Усети погледа на Юла и се намръщи. Послушницата побърза да се концентрира над шева и сякаш удвои усилията. Черис въздъхна. Време беше да отмени наказанието й. Траурът заради смъртта на Сивена й бе дал чудесен повод да помолят за известно уединение, но истинската причина бе друга. Когато най–сетне младата жрица се бе престрашила да признае на Черис за открития том и нелепата му загуба в ръцете на силоската, вече бяха изминали два дни от напускането й на крепостта. Гневът на жрицата бързо бе сгъстил облаците над града и Ерисея два дена се „радва” на пороен дъжд и мощни гръмотевици. Юла бе заслужила наказанието си и с необяснимото си мълчание, заради което пропуснаха възможността да проследят силоската. Бе изпратила веднага вест на Киара и дни наред не смееше да си представи какъв отговор ще последва. Сивена бленуваше да разбули загадката на Звездата над Тиен’хара, но тя също бе дошла тук с мисия. Съветът я бе изпратил да открие „Балансът. Завръщането” на Цион! Разбираше, че Юла не би могла да знае, че е провалила личната й задача, но само при мисълта за безплодно прекараните й дни с едничката цел и надежда, че усилията й не са напразни, че рано или късно ще открие заветния том, се вбесяваше дори сега, почти две седмици след като научи за нелепата му загуба. И все пак... Предният ден бе получила вест от Киара – отговор, на който не смееше да се надява. Бе се подразнила дори, че не я бяха информирали по–рано, че Умбра вече притежава ръкописа. Ядът мина бързо – Съветът не се отчиташе пред посланиците си, но усещането за безполезност и безцелност не я напускаше.

Стана и приближи Юла.

– Добре се справяш – кимна одобрително към шева. Девойчето само леко се усмихна и измънка някаква благодарност. Да, време бе да отмени наказанието й. Тази липса на общуване и дни в подчинение вече влияеха зле на духа й.

– Възникна нещо, за което е нужна помощта ти – започна Черис. Забеляза вълнението, което послушницата опита да скрие и това й напомни собствените й години в Храма на Огъня в Табес. – Ще вечеряме в компанията на принца и приближените му. Странно, но от смъртта на съветника, не е минал ден без да получаваме покана за това... – изкоментира по–скоро на себе си, отколкото за нея – Или изпитва угризения за загубата ни, или е намислил нещо. – тръсна глава – Както и да е... Склонна съм да приема по–скоро последното. – замълча за момент, давайки възможност на жената пред нея да осмисли чутото. – За съжаление, Ти’сейн не проявява интерес към теб, а учудващо – и към мен – изкиска се на собственото си остроумие Черис, а с крайчеца на окото си забеляза, че успя да развесели и Юла. Чертите на младата жена омекнаха, очите заблестяха, а на устните й се появи закачлива усмивка. Така вече бе по–добре. Задържа поглед върху нея и продължи. – Забелязах обаче как те гледа на закуска един от новопристигналите магове. – Леко извитите крайчета на устните от страна на Юла й даде да разбере, че не бе единствената забелязала го. – Предполагам вече се досещаш каква ще е задачата ти.

Юла се кимна доволна. Явно отшелничеството й бе дошло в повече. Черис се усмихна.

– Всяка информация ще е добре дошла. И без това твърде малко знаем за тези... магове на Светлината.

Докато го произнасяше мисълта за нещо познато, за нещо което бе срещнала съвсем скоро, просветна и изчезна преди да успее да я задържи.

– Ще се постарая.

Думите на младата жена едва достигнаха до нея. Черис кимна разсеяно и затърси из взетите от библиотеката на Тиен’хара книги. „Светлина... Звезда...” Къде го бе срещала? Вероятно имаше някаква връзка... Само трябваше да я намери. Да, това бе книгата. Огледа внимателно корицата, но не откри заглавието. Бе сигурна, че бе тази. Заотваря страниците и затърси цитата, който бе привлякъл тогава вниманието й. Няколко пасажа задържаха погледа й. Препрочете ги и най–сетне видя смисъла. Не, не се бе лъгала. Сивена все пак е знаела какво да търси. „Уви, вероятно то я бе намерило преди да е достатъчно готова за това...” Черис потръпна. Сивена не случайно бе станала съветник. Бе доказвала силата си през годините и имаше нужния опит, и въпреки това се бе провалила. На какво можеше да разчита тя тогава, за да успее? „Търпение...”, отговори си сама. Сивена бе твърде самонадеяна и заплати с живота си за това. Ако държеше да оцелее и предупреди Умбра, трябваше да бъде предпазлива, много предпазлива. Вдигна поглед и срещна съсредоточените очи на Юла.

– Ти още ли си тук? – опита се да бъде строга – Оставяй тази роба и свърши малко истинска работа.

* * *

Нощта бе тиха и спокойна. Вървяха бавно по тесния, потънал в мрак коридор, но тежкият въздух, напоен със сладникавите аромати на скъпи благовония, нахлулата влага на отминалата буря и нуждата да бъде особено предпазлива, я караха да се задъхва. Параванът се отдръпна с лекотата на често използвана вещ и механизмът нито запъна, нито издаде звук. Майката трудно менеше навиците си – нетипично за присъщата й параноя. Шумът от свличаща се дреха стресна не само нея. Реагира светкавично на надигналото се голо мъжко тяло и миг по–късно то тупна тежко в хоризонтално положение. Скочи като котка върху жената до него, притисна ръка на устата й и се наведе над ухото.

– Аз съм, Майко! Висерия.

Ръката на Майката се стрелна встрани и парче плътен плат падна беззвучно на земята, а меката разсеяна светлина на кристала под него озари в бледо пурпурно лицата на присъстващите.

– Ти?? – Майката задържа изумен поглед на Вречената, после погледна напоената вече с кръв завивка и стегнатото тяло върху нея. – Каква загуба! Харесвах го този...

Висерия едва отдели поглед от елфическия кристал, все още трескаво премисляща как Майката се е сдобила с него, и проследи втренчения й студен поглед някъде зад нея.

– Коя е тази?

– Сарая. Жената, на която дължа живота си. Дойде с мен в града заедно с мъжете си, за да ме запазят жива.

Сарая сведе грациозен поглед към пода и тихо промълви с напевния си глас.

– Прекланяме се пред Майката, Пазителката на живота, Съхранителката на линията, отвъд Залеза.

– Западните земи... Не вярвах, че това още се помни. – възрастната жена задържа замислен поглед на непознатата и без да откъсва от нея очи се обърна към Висерия.

– Чух, че си мъртва.

– Почти. Тези, които са ти го казали, точно това пожелаха за мен.

– Какво искаш да кажеш? – Майката остро я изгледа.

– Беше капан. Заложен от нашите. – замълча с неприсъстващ поглед. Сиянието на кристала трепна. Сепна се и погледна в очите жената пред себе си – Майко, боя се за живота ви. Опитаха се да ме отстранят, за да не съм пречка, защото аз живея за вас. Предимството ни е, че не знаят, че са се провалили.

– Те? За кого говориш?

– Не могат да изговорят устата ми така близкото до сърцето име, Майко. Сърцето ми кърви за болката от предателството, но съм го предала във вашите ръце в мига, в който ми се доверихте да ме направите своя Вречена.

Шум на приближаващи се стъпки я накараха да мине с един скок разстоянието до паравана.

– Не се доверявайте никому, Майко – успя да прошепне Вречената – Ще намеря начин да ви предпазя. Вече съм тук.

Вървяха мълчаливо през целия път. Сарая хвърляше коси погледи на мрачната жена до нея. Щом затвориха вратата зад себе си, не издържа.

– Добър спектакъл. Много добър даже. Това, което не разбирам е защо вложи толкова от себе си? С такава жар...

Силоската я погледна с мъртъв поглед.

– Заменила ме е на мига. Дори не ме е потърсила, не се е постарала да разбере какво се е случило с мен. Ще си плати – Вречената говореше повече на себе си, но отровата в гласа бе така силна, че Сарая потръпна.

* * * * *