Пурпурна есен – I част



страница43/78
Дата06.11.2017
Размер16.42 Mb.
#33988
1   ...   39   40   41   42   43   44   45   46   ...   78

* * *

Мирис на стари книги, сияние на магически кристали, тишина върху масите за четене, търпеливи тайни между рафтовете. Има някаква стаена прелест в подземната библиотека и дори скърцането на дървояда в крака на масата носи някакво тайственствено щурчово послание.

Тихо е.

Ръцете на невръстния и самотен посетител разгръщат страници, изписани много преди да започне неговия кратък, момчешки живот. Очите му проследяват редове, съхранили спомена за събития, започнали страховито отдавна и обещаващи да продължат векове след неговото мимолетно съществуване.

Тихо е.

А от страниците на книгата се носи грохота на мрачни събития и безнадежни добри постъпки. Приижда към детското му сърце река от зли успехи и доблестни примери... изборът е негов.

Тихо е!

Но нещо се е променило и това вече е безмълвието, родено от нечий котешки, безшумни стъпки. Това е тишина, изпълнена от нечие приближаващо присъствие.

Неволно Ивън вдигна очи от книгата, която четеше и срещна бащинския поглед на Онегавон Менедем. Някаква неизказана мъка, радост, гордост и горест имаше в този поглед, нещо, което караше Ивън да иска да остане по – дълго в присъствието на могъщия си наставник и в същото време да избяга надалеч, подтикнат от тайно, прикрито от останалите предупреждение... Замръзна, докато ръката на възрастния човек приглаждаше немирния му, момчешки перчем:

– Какво четеш, Ивън?

– За нашия основател. Майстор Яркен.Бил е удивителен човек

– Да! – възрастният мъж се усмихна тъжно и нежно– чети, дете, чети.

Самия той обаче продължи да гледа някак отнесено, с горчива усмивка в погледа.... Ивън никога не го беше виждал такъв.

– Какво има багатур Онег.

– Сина ми приличаше на теб. Момчето кимна, разбирайки какво означава използването на минало време. Не искаше да казва нищо, желаеше само възрастният човек да смекчи силата на погледа си, да не го гледа така.... но един въпрос не му даваше мира и той го зададе, въртейки се на място от неудобство:

– Защо не сте го спрели от.... от обучението.

– Мъдър въпрос. Отговорът обаче е очевиден.... някога виждал ли си сина ми?

– Не – отвърна объркан Ивън.

– Когато навършат определена възраст – четири години за момчетата и пет за момичетата – децата на ферундалите се дават в други Убежища. Прави се нарочно, защото един баща или майка не може да прецени безпристрастно възможностите на чедото си. Аз например щях да спра от обучение и него, и сестра му – заради онова помещение, което е две нива под нас в момента... Гробището!

Тихо е.


Но това безмълвие е родено от тупкането на момчешко сърце, избликнало е от паузата в разговор, създадено е от нахлуването на страховит образ в съзнанието на малкия човек. Хлапето отново кима, най – накрая осъзнало причината, заради която възрастният води този разговор:

– Не ме е страх от гробището. Не заради него искам да се откажа от батагурството... Просто.... просто не разбирам какво се иска от мен.... не мога да издържа.... например онзи ден, когато Учителят Леман поиска да дебна мига, в който ръба на сянката от черчевето на прозореца застава точно през върха на ножа, закрепен с острието нагоре.... това е мъчение... и не искам повече – момчето сви юмруци и устните му се свиха в свирепа гримаса на обида и гняв. Онегавон Менедем търпеливо го изчака да се успокои преди да му отговори:

– Повярвай ми, млади Ивън, най – лесната част от обучението ти е да те направим бърз и силен. Помагачите притежават велики лечителски тайни и ще ги приложат върху теб всичките. После учителите ще те принудят да развиеш тази директна мощ. Ще станеш с мълниеносни крайници, светкавично придвижване, със ум, толкова бърз, че падащите дъжвовни капки ще ти се струват като бавно спускащи се по своите нишки паячета... Тази част от нещата я приемаш, нали?

– Да – кимна Ивън – това да.

– Чудесно – усмихна се тъжно багатурът – но е само едната половина от нещата. Другата част е свързана с най–великото пътуване на душата ти към знание, което не може да се предаде наготово дори от най великия учител – Онегавон млъкна за момент, наблюдавайки как любопитството се разгаря в слушателя му – Става въпрос за умението да бъдеш въобще отвъд бързината, да намериш ПОКОЯ В СЪРЦЕТО НА БИТКАТА... Толкова е красиво, Ивън – реката от щастие, която минава през теб и те изпълва с блаженство. Хармонията, която те оставя пред лицето на противника без никакви мисли, намерения, готови решения – лицето на Онегавон излъчваше чисто, съвършенно, простичко щастие и Ивън реагира като всеки човек на неговата възраст – с любопитство, събуден възторг и мъничко завист:

– И аз мога да изпитвам същото, ако продължа?

– То не е тайна, момче. Но е истинската сила в нас. Всеобхатността на Съзнанието е по– велика от бързината на ума.... Постигнеш ли това вече няма да виждаш дъждовните капки дори като бавно, много бавно спускащи се по своите нишки паячета.

– А как?

– Въобще няма да ги виждаш като капки... защото ти и те ще бъдете едно цяло... ще бъдеш едно цяло дори със своя противник и неговия меч.... и онова, което ще правиш, няма да е дори реагиране, защото ти и той ще бъдете едно цяло във всяко ваше дихание или движение! ... Просто ми повярвай, дори и още да не ме разбираш, момче!

– Вярвам ви, Багатур Онегавон, вярвам ви– очите на хлапето се впиха в тези на наставника му. Той се усмихна отново:

– Тогава да вървим в Оръжейната, момче!

* * *

Над портата на Оръжейната, под нереалната светлина на магическите кристали, пред очите на постетителя се изпречва следния надпис.



Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение.

Древният майстор е вградил думите с огън и чук в гранитното чело на арката, опираща теме в скалата над главите на събралите се. А те мълчат – защото уважението те кара да мълчиш... Знанието също....

Тук е мястото, където всички са равни пред двамата сериозни часовои, стиснали в ръцете си оръжието, дало името на целия орден – ферундалният меч. Дори и напълно неподвижни, те излъчват непреодолима мощ, спокойствие и сигурност, което би примамило най – малките момичета и момчета да се сгушат в нозете им – стига да не беше остротата на погледите им, присвиването на клепките срещу всеки, доближаващ кованата с метал и магия двойнокрила врата зад тях.

А отварянето на тези крила е ритуал, съизмерим по съкровение с тайнствата на халидовата църква.

Учителят Леман застана пред двамата посветени бойци и се пресегна към умовете им. Нямаше насилие, властване или измама в това докосване, защото съзнанието на ферундалите отхвърля тези сили и не им служи. Само дружески допир, равноспоставено сливане на умовете, припомняне на общи битки и незабравими клетви. Това беше едно незримо движение от него – надарения с магическа дарба – към равностойните му по дух часовои, към хора, родени без вигорска дарба, но стигнали до там, да могат да носят ферундални мечове. Тя му бяха равни по сила на волята и той изрази своето уважение и другарство с цялото си сърце, с цялата си памет, с абсолютната простота и откритост, която може да съществува само в пространството на взаимния умствен допир.

Едва след миг, продължил вечности, проговори:

– Часовои, отворете вратата на Оръжейната.

– Да бъде волята ти, учителю! – отвърна единият, а другият довърши вековната словесна формула –Прехвърляме отговорността върху теб, учителю. С тези думи те извадиха мечовете си от ножниците и долепиха остриетата им към нарочни улей, вдълбани по лицето на масивната, кована от метал и магия порта зад тях. Чу се въздишка, стон, въздушен трепет – на границата на звука. Чу се деликатен,неизразим шум, много нежно шумолене на титанични, сложно устроени панти и ключалки – и пред очите на събралите се се откри първото помещение от оръжейната.

Беше съвършенно в своята простота – представляваше стая с наредени по стените стойки за мечове. Самите оръжия бяха обикновенни – те служеха само за да може събралите се да бъдат въоръжени, когато първия сред тях вземе от следващото помещение своя истински ферундален меч.

Онегавон взе своето обикновенно оръжие и без бързане огледа останалите от събралите се – освен него и Леман присъстваха няколко посветени боеца, багатурите Дамяна и по – слабия от нея Стожин, който работеше в охраната на посветения боец сър Хорден – свръхбогат търговец за пред света.

Тук бяха разбира се Симон и Нила.

Нещо в държанието им един към друг привлече и без това изостреното му внимание и той се взря дълбоко, дълбоко под прикриващите им аури. За магическия му взор Нила и останалите жени бяха нежнобели силуети, преливащи по краищата в перлено – седефено сияние. Сияние, което в сърцевината си ставаше първо бледо, нежно розово , а в самия център – едно тъмно и чувствено, виненочервено привличане.... Обаче при госпожица Мирин тази тъмна, сладка дълбина – сияние беше толкова силна, че той неволно прехвърли поглед към Симон. Несъзнателно заочаква да види един изтощен войн – просто човек, прекарал дълга и разкошна любовна вечер...

В такъв случай би приличал на обикновените мъже, които слабо "светеха" с цвят на прозрачно синкав лед . Напълно чисто , безцветно , студено и ярко излъчване , с примес на синкавост – намекващо за енергия и движение . Симон обаче изглеждаше за магическия му взор като всеки друг аскет – имаше изцяло синя , чак виолетова жизнена аура . Трептящите нишки на живота се преплитаха с неистовите аметистови танцуващи жички на пренасочения мъжки пламък . И докато за нормалните им съполници посоката на този едновременно мощен и студен огън беше навън , към околния свят, то при вигорите – мечоносци беше навътре и нагоре , прогаряше същината им и излизаше над главата във вид на почти веолетова каскада студени , неистови в своята енергия пламъци.

Онегавон се подсмихна добродушно, давайки си сметка, че Нила Мирин е толкова доволна, само защото доста преди нея багатур Дамяна е обучила отлично момъка на древната еротична техника на вигор Ош Тант. Очевидно го беше научила превъзходно как да събуди жизнения пламък на жената до себе си, без да губи своя собствен.

Наистина, оставаше въпроса, че истинското удоволетворение е само за нежната половинка от двойката... но Онег, като всеки ферундал, смяташе, че това е в реда на нещата.

– Нила, от багатурите ти си първа, после е Симон, след него Стожин, Дамяна и Онег. Като най старши съм последен – разнесе се внезепно леко дрезгавия глас на Леман. Всички закимаха в знак на съгласие и пристъпиха в следващото помещение, наподобяващо напълно предишното. Имаше само една разлика и тя беше в настръхналото внимание, с което всички наблюдаваха онзи от тях, който посягаше според реда си към стойките и взимаше своя истински меч. Първо бяха най – младите посветени бойци, после по – опитните , а накрая дойде ред и на багатурите. Онегавон впи очи в лицето на Нила, когато малката й, бяла ръка обхвана ръкохватката на нейното оръжие. За миг на лицето й се изписа леко снизходителна, малко презрителна усмивка – сякаш бе получила неприлично предложение от недостатъчно чаровен и симпатичен мъж и го пропуска покрай ушите си.

После Симон взе своя и се вторачи в него с очудването на добър човек пред лицето на безпричинната злоба – дори поклати глава в знак на спокойно, ведро отрицание.

Стожин потрепери, когато взе своя и за миг всичко живо изтръпна и се хвана за оръжието... но всичко се размина, а стрария Леман промърмори нещо за недостатъчно медитаций и тренировки...

Дамяна понесе ствоя товар от мощ и мрак със затворени очи и дълбоко обръщане навътре в себе си – почти потъвайки в транс....

Дойде ред и на самия Онегавон. Приближи се бавно до оръжието, което си беше избрал – или то го беше избрало преди години – и за хиляден път го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. На външен вид беше пълен близнак на това, което държеше в ръката си. Острието представляваше права метална лента, широка два пръста и половина и дълга от върха на ухото му до средата на дланта, когато ръката му е пусната плътно по бедрото. Имаше скосен връх и заоблен заден ръб, позволяващ подпиране.

Дръжката също не беше нещо особено – дълга една педя, завършваща с масивна топка, позволяваща използването на селенийски хват. Предпазителите оформяха много тъп триъгълник, насочен с върха към дръжката.

С една дума – класически силоски прав меч – каквито бяха преобладаващия брой в Оръжейната, с изключение на използваните от повечето жени и стари мъже. Техните бяха почти същите, но двустранно остри, по – леки и доста по – гъвкави. Самият основател Яркен беше създал и иползвал първия такъв на стари години....

– Онег, ще тренираш ли днес?– изтръгна го от унеса му гласа на по – старшия от него.

– Да, учителю Леман – за да потвърди думите си започна да протяга ръка към чакащото го оръжие. Знаеше, че закаленото с магия острие може да устои непокътнато на яростно съприкосновение с каменна колона, да разсече щит или обикновен меч със страховита лекота, да погълне в себе си запратено срещу носителя му заклинание.... знаеше, че вградената в него душа на насилствено умрял войн ще подсили собстената му бойна техника... усети изкусителната покана да придобие още мощ, още смъртоносност.... да.... а дори още не го беше взел в ръка:

– Животът е мига, преди промяната да се превърне в разрушение – рече той и сграбчи ръкохватката на оръжието...

Ураганен рев мина през него, Титанични вълни от жаджа за насилие го заляха, Порив за безгранично разрушение, изкрещян от най – могъщата буря, нераждала се още под истинско Небе, раздра душата му.

Пое дъх.

Ледени светкавици поразиха сърцето му, умъртвиха туптенето в гърдите, смразиха човечността му. Гръмовни тръби разтърсиха съзнанието му, Слова, огромни колкото бездната между мрака и светлината изригнаха в неговия ум... Велика, непреодолима заповед – да убива, да убива, да убива, да убива, да убива.

Пое дъх.

Издиша своя дъх.

Пропусна Гласа на душата в меча през и отвъд себе си.

... И отново виждаше човешки лица прокрай себе си, отново чу кроткия танц на пулсиращото в гръдите му сърце, отново беше страдащо, обичащо, прощаващо, усмихващо се или способно на тъга създание...

Обърна се – вече като ферундал във върховно състояние – и погледна в очите учителя Леман. А той – без да откъсва поглед от негвоия – с плавно и решително движение взе наведнъж и двата си любими меча.

Единият с острие на класически силоски прав меч и другия с двуостър, по гъвкъв ефес, тип Яркен:

– Онегавон Лизипс Менедем, ти знаеш защо поемам двоен товар, нали?

– Да, учителю Леман – защото ви предизвиках на двубой.



* * *

За Крис Бенън утрото дойде с предчувствие за нещо необикновенно. С напредването на деня усещането се засили и се превърна във вътрешна сигурност по време на тренировката. Достатъчно беше за миг да спре и да огледа самотните или събрани на групички помагачи, посветени бойци или багатури, за да усети върху себе си постепенно натрупващото се напрежение, идещо дори от най – спокойните. Някакво тревожно очакване прозираше в движенията и израженията им, в дишането и погледите на обикновенно невъзмутимите възрастни.

Накрая някаква тайна, но неизбежна сила прекрати упражненията и възцари странна, непривична за Тренировъчната Зала тишина.

Тишина, в която Леман – стария учител – вдигна ръка над главата си със свит юмрук, при което хората веднага се оживиха, чу се шепот тук там и всички се събраха в кръг около него.

После притихнаха.

Гласът на Лемна са понесе в изпълненото с тишина и внимание помещение и Крис разбра, че каквото има да става, е започнало да се случва:

– Всички знаят как преди век и половина е бил основан ордена на Ферундалите от Сков Яркен. Той е служел на тогавашния данайски крал с такова усърдие и способности, че е получил колосално доверие – правото да основе нашето братство и да го развива необезпокоявано под пелената на тайната. Позволено му е било да се ползва от помощтта и прикриващата сянка на короната дотогва, докато тази Корона не призове него или следовниците му. Единственото изключение е било предвидено, ако за страната възникне огромна опасност и няма време да искаме разрешение, за да се разкрием пред света в пълната си мощ.

Ето такива са правилата, по които градим своята сила, работим над слабостите си и чакаме великия ден, в който кралският род ще ни призове, за да защитим Даная. Някой от нас обаче бързат. Те смятат, че е дошло времето да действаме самостоятелно или да се явим пред своя суверен без да ни е викал. Тези хора станаха твърде много, за да бъдат подтискани от гласа на мнозинството – те имат право за защитят своята кауза.

Поради това снощи приех поканата на багатур Онегавон Лизипс Менедем за диспут и в краен случай за приятелски двубой с истински оръжия.

Думите му предизвикаха тишина, по – силна от предишната. В нея се чуха тихите, котешки стъпки на Онегавон, приближаващ се към говорилия преди миг:

– Само едно нещо искам да попитам! Ако ферундалите от Арсис бяха разположени не в покрайнините, а в централната цитадела..... нямаше ли да спасят и други освен самите себе си? Защото мен ме е срам, че при тази касапница няма нито един загинал брат – в първите минути на нападението сме се изтеглили съвсем извън очертанията на града... Това е грях, братко Леман.

– Това е начин да запазим тайната. В този момент само Кралица Анара може да реши дали сме готови да се покажем пред света, дали сме се развили достатъчно....

– Тогава да попитаме! – по – младият човек застана точно пред опонента си – да я попитаме... да я помолим да ни даде право да действаме! Защото аз не бих могъл да понеса на съвестта си втори грях като безучастието ни в Арсис.

– Не е било възможно да защитим града!

– Не мисля така – поклати глава Онегавон – там продължаваме да имаме три багатура, единайсет посветени боеца и двайсет и три помагача! Това е сериозна сила и ако тя е била в Цитаделата на Арсис, то градското съкровище е можело да бъде недостижимо за опустошителите... Можело е дори да решат, че не си заслужава да нападат...

– Твърде си самоуверен, Онег, надценяваш ни...

– Не мисля – въпросът не е дали шепа наши събратя могат да спрат цял боен отряд, а че ние сме предвидени да бъдем възпираща сила. За тази цел възможните врагове трябва да знаят за нас, да знаят какво може да ги очаква, ако посегнат на данайски град.

– Казах вече – Не ние решаваме.... просто ти си млад и бързаш!

– Нима, ти не искаш бездействието ни да свърши?

– Искам, а и усещам, че ще е скоро.... може би дори преди да успея да предам старшинството над ордена на човека, който от толкова време подготвям за такава отговорност.... човека, който днес е застанал срещу личния си учител с меч в ръка...

– Въпросът е принципен.... чичо Леман.

– Знам! – с разпреване на ръцете настрани и надолу старецът изтръска ножниците от остриетата на мечовете си – готов ли си, хлапе?

– За мен е върховна чест – отвърна Онег и насочи напред оголения връх на своето оръжие.

Мечовете им се кръстосаха и приплъзнаха, телата се разминаха с ефирна лекота. Боят потече като спокойна река, завърщаща се към буйните си и диви извори. Ускориха темпото, заградиха се взаимно с удари, натискания с рамене и колене, посягания, мушкания и обратни разсичания към привидно открити зони в защитата на противника.

Все по – бързо и по бързо, в пристрастяващ ритъм, във възхитителна скорост на преливащите една през друга атаки и защити. С усмивка и порив към победа и боен екстаз.

Все по – бързо и по – бързо в подлудяващо темпо, в движения, превръщащи се в размазано сияние на слабата светлина, в неясно проблясване на остриетата, чезнещи от очите на по – неопитните наблюдатели.

... И още по бързо – отвъд възможното, отвъд непоносимото, отвъд допустимото за човешките тела – там където мълниеносността напуска реалността и се превръща в достигнат порив за неистовост. Там, където те води сърцето, а не ума, където си само съзнание, само единство със другата половинка от двубоя, където любов и смърт се превръщат в едно.

Там, където другия и ти сте една цялост, крепяща се на равновесието между танцуващите ви мечове.

Там където всичко е красота и бързина отвъд движението.

За седналия с подвити нозе Крис двамата багатури просто изчезнаха от зрението му. Поглед настрани към втренчените, немигащи очи на Симон и Стожин го подтикна да премине на още неукрепналото си магическо зрение... И видя танцуващи пламъци, видя песен, въплътена в докосваща се стомана в стомана и слети умове, видя преплитащи се сини каскади от огнени езици, гонещи се и настигащи се, минаващи един през друг, един над и под друг, видя ги свързани с невидимите нишки на слетите им съзнания.

... Усети частица от техното състояние и изпадна в екстаз...

... Почувства частица от тяхната безметежност, избухваща като хризантема от светлина с лъчи от проблясваща стомана и разбра, че се е докоснал до върховната красота, до съвършенната хармония.

... И тогава всичко започна да се случва толкова мълниеносно, че престана да различава двамата като отделни създания със отделни движения... остана само чувството...

Достигнаха мига, в който обикновената бързина на ума можеше да крепи участието в боя – и го отминаха. Навлязоха в онова състояние, където вече не разчиташ на похвати, финтове, заучени движения, обмислена преценка на ситуацията. Навлязоха в състоянието на контролирано безумие, където теб те няма, където си само Покоя в Сърцето на Битката, където си Онова, което е Зад Теб, където си собстевената си Сянка.

Времето спря стремителния си бяг, стремежа за победа изчезна, Онегавон и Леман изгубиха имената си, Пресегнаха се навътре в себе си и откриха Празнотата, която съдържа Всичко... а в нейния център – всеки за себе си – откри черната струна на вградената в меча му душа на загинал в битка войн. Пуснаха тази последна резерва в себе си, сляха се с нея, пресякоха чертата, която отделя Хаоса на свръхбързите движения от най – бавния танц, в който имаш контрол над всяка фаланга от пръстите си, където усещаш в пълен покой всяко потрепване на мускулите на бедрата си...

.. и в този миг – във време спряло напълно за Леман и Онегавон – превърнали се в невидими трептения от бързина и мощ – в този миг, двамата се озоваха зад защитата на другия... и стареца разбра че се колебае. Не иска да победи, защото не се чувства абсолютно убеден в каузата си.

... и в този миг – в който неговата защита беше пробита – в абсолютна едновременност – меча на младия Ферунад зависна над ключицата на възрасния му противник... но той не се поколеба и нанесе страховит удар, в последния миг завъртайки китка и докосвайки невидимата в своята бързина плът на другия с плоското на острието.

Крис видя как учителя Леман се появява там, където преди миг е имало само неясен облак от трептения и бягащи отблясъци... Видя как Онегавон се появвява над другия и вече бавно се превърта в салто, приземявайки се меко до безшумие...



* * *

В плетеницата от тунели и шахти на Бодар, в подземията на града, расъл върху собствените си строежи век след век, в дълбините, където се преплитат вечни сенки и тежки миазми, вървяха двама мъже със сурови и честни лица. В тези най – долни и мрачни нива те се придвижваха почти невидими и неосезаеми, а там, където биваха забелязвани, мрачни и жестоки субекти се отдръпваха от пътя им със явен респект. Нещо в стойките и движенията им, в погледите, в спокойния начин, по който пристъпваха, караше останалите да избягват дори поглеждането към тях, да не задават въпроси, да не искат да разбират кои са тези мъже, откъде са и за къде са

се запътили.

Имаше само един човек, проявяваш неблагоразумието да ги следва – Сивият Дракон. Той беше нисък, топчещ човек с привидно безобидна физиономия, като в същото време репутацията му на наемен маг можеше да се измери само с невероятния брой на хората, чиийто тайни, а често и живот, беше ограбил.

Правеше го за много пари, а в случия златото беше достатъчно, за да обикаля трети ден около глупавия приют на Милосърдните и да дебне влизащите и излизащите от него на всички нива – от улиците до покритите с тиня тунели, шахти и забравени подземия. В началото беше решил, че клиентът му не е с всичкия си.... съвсем скоро обаче започна да разбира, че е взел твърде малка плата, за да човърка в толкова странно място...

След пресечка и половина Сивия Дракон се убеди, че двамата май го усещат и прати напред Кървавата Котка. Вървеше три или четири завоя зад тях, следвайки усещането за присъствие от ума на неговата помощничка. Търпението му беше възнаградено, когато половин час по късно наблюдаваните излязоха на повърхността на града и се запътиха към един от централните райони на града. Ако предположението му беше правилно, щяха да потънат в къщата на тип, ужасно богат дори по мащабите на страна като Даная... изпревари ги и ги причака при ъгъла между луксозната страноприемницата " Морски Лъв " и златарското ателие на Дийнс и синове. Усета му за време и място се оказа точен и за миг, докато те пресичаха улицата, успя да мине плътно зад тях и да усети мощна и почти съвършенна прикриваща аура от страна на единия.

Веднага насочи усилията си към другия, който очевидно не беше магьосник и разбра, че по някаква причина вигорът прикрива и спътника си.... С изключително внимание фокусира магическия си взор дълбоко във втория мъж и видя излъчването на аскет. По принцип в такова състояние можеше да се види само изключително усърден във вярата си свещенник на Халид – но пък светът беше голям и в него имаше всякакви хора. По загадъчно беше онова, което видя в обикновенния човек, когато Надзърна в ума му.

Съзря самата улица – с крачещите, говорещи, вършещи работата си хора, с табелите по занаятчийските работилници и страноприемниците, с всички онези малки детайли, които всъщност забелязват само децата... или войните. Истинските войни, които във всеки миг и дихание присъстват изцяло в настоящето.

Воден от любопитсво Сивия Дракон проникна по – дълбоко и се опита да достигне до спомените на жертвата. Мигновенно се озова на някаква поляна, люлян от мъж и жена, застанали от двете.... споменът беше... негов. Негов собствен, от собствено му минало! Дракона почти изхълца от изумление.. никога не беше попадал на толкова гъвкаво съзнание, принадлежащо на не–вигор. За миг дори забави крачка, разколебан дали си заслужава да рискува с толкова странни птици като Милосърдните... или каквото там всъщност бяха.

Накрая обаче любопитсвото му надви страха, прогонил преди това разколебаната алчност. Спусна се толкова дълбоко, колкото обикновенно стигаше, за да установиш контрол над жертвата. Но там, където трябваше да е центъра на личността – там намери само Празнота. Мигновенно го изпълни бяло, прекрасно чувство на хармония и щастие, на ведро приемане на света, такъв, какъвто е. Беше чудесно, възвишено чувство и Сивия Дракон светавично прекъсна умствения допир...

Прекъсна следенето, защото една мисъл или по – скоро догадка започна бавно да зрее в ума му и той побърза да се прибере в своя дом и да я провери. Сега беше негов ред да криволичи из улички и запустяла канализация, да се прикрива и да се оглежда привидно небрежно. Все пак успя сравнително бързо да го стори и малко по – късно – обут в чехли, с халат и мокра коса – седна пред бюрото си и захапа лулата. Четеше напосоки нещата, нахвърляни от Кървавата котка: – сметки от бакалина, писма от някакъв недоволен клиент... а през това време някаква частичка от него обръщаше догадката от всички страни. Когато реши, че е готов извика Кутрето.

То допълзя и с тромави движения се настани на стола срещу него, избърсвайки прахта и мръсотията от ръцете си където му падне. Скара му се:

– Колко пъти съм ти казал да не цапаш навсякъде, използвай си лигавника.

– До господарю – отвърна създанието срещу него, което имаше детско – старческо изражение и лице, огромна глава и малко, изродено тяло. Лявата му ръка беше достатъчно развита, за да може да пише и да отгръща страниците на книгите, ако са държани от стойка – другата ръка обаче беше с неподвижни пръсти, а краката му бяха като коренчета. Като цяло предизвваше едновременно жалост и отвращение. Сивия Дракон го държеше защото беше брат на Кървавата Котка и защото болестта му беше много странна. Тя засягаше и ума на бедното създание, и то беше едновременно сравнително глупаво и снабдено с практически безгранична памет.

– Искаш ли мляко с кафе и мед?

– Да, господарю?

– А колко религиозни групи в света поддържат доктрината за аскетизма? – попита той и търпеливо излуша изброяването на Кутрето.

– И колко от тях обучават войни? – уточни въпроса и този път списъкът беше далеч по кратък.

– От втория списък има ли такива, които в същото време да се занимават с милосърдие?

– Не съм срещал нищо напасано за такива?

– Значи отговорът ти е не?

– Не знам, господарю, сигурно е не! Притеснението му накара Сивия отегчено да поклати глава. Разговорите с Кутрето доста често завършваха по този начин. Налагаше се да се върне обратно на улицата и отново да....

Нахално думкане по външната врата го извади от унеса на размислите му. Някакъв досаден просяк беше решил с мухлясалия си от евтин алхокол мозък, че обитателят на тази къща може да му пусне някой медник.

– Котко, разкарай го този, че ми пречи да мисля? В отговор тя къвожадно изхъмка и изчезна с бясна скорост. Само след миг се чуха два бързо заглълхани писъка и шум от топуркащи нозе... а Сивия си спомни, че онзи ден Кървавата си беше подковала носовете на ботушите... какво да се прави, живътът е такъв...

Понечи да налее още мляко с кафе и мед в чашата на Кутрето и беше прекъснат от учтиво похъмкване иззад гърба си.

Реагира незабавно – обърна се и запрати огнена сфера срещу мястото, от където беше чул гласа. Резултатът беше нулев – пръшълецът се стрелна с такава скорост, че просто изчезна от зрението на домакина си. Четвърт секунда по късно Сивия осъзна, че смутителят е зад гърба му и е сложил ръката си върху рамото му:

– Приятно ми е да се запознаем господин Сиви Драконе. Изключително ми е приятно! Моето име е Онегавон Менедем.... Нещо против, че съм ви дошъл на гости?

– Ще ме убиете ли?

– Би трябвало точно това да направя! Но за добро или зло първо ще поговорим... но седнете, седнете – това все пак е собствения ви стол, вашия кабинет, намираме се в къщата ви! Ръката на непознатия го натисна надолу с невъзможна сила и на него не му оставаше друго освен да се подчини. Гостът му също седна – на ръба на писалището, надвесен над Сивия:

– Кой ви плати, за да ни следите?

– Защо трябва да отговарям, ако накрая ще ме убиете?

– Нека първо поговорим... – повтори Онегавон и неволно докосна меча си, крещяш и зовящ го да убива, да убива, да руши... Само абсолютната необходимост при отнемането на нечий живот го пазеше от подддаване пред душата на меча в мига на самото убиване....

Но събеседникът му не трябваше да знае това...

– Знаете, че не мога ви кажа – настоя Сивия, приел мълчанието на другия за заплаха.

– А ако ви причиня болка? – попита надвесеният над него непознат, но Сивия мигновенно разпозна неувереността:

– Досега трябваше да сте ме ударили няколко пъти в лицето!

– Сигурно – отвърна Онегавон, внезапно осъзнавайки, че е в безизходица. Заради способността си да става едно с противника, щеше да усети тези юмруци като нанесени върху собственото си лице... всъщност дори по лошо – неговата плът и душа бяха достатъчно свикнали на удари, за да реагират пренебрежимо слабо на разкървавен нос или подуто око.... обаче онова, което щеше да почувства , ако пребие домакина си, щеше да е чисто споделяне:

– Чувал ли си за Светата Болка, господин Сив Дракон?

– Не!

– Как да ви я обясня . може би с това, че ми е по – лесно да ви съсека, отколкото да ви измъчвам.... Сивия не каза нищо, осъзнавайки, че догадката му се превръща в нещо остро, почти като предчувствие... Не издържа на слабоста си и в присъствието на непознатия погледна Кутрето. Онегавон , подслушал разговора преди малко, много добре знаеше какъв би могъл да бъде отговора на нещастното създание, ако господарят му не се сдържи и го попита коя личност за пръв път е изрекла това понятие – Светата Болка. Намеси се:



– Симон, нали ще придружиш нашия домакин до едно място... което той явно старателно се опитва да разгледа отвън и отвътре, но го спира вродената му скромност и деликатност. Повиканият мъж се появи и Сивия мигновенно разпозна първия от двамата наблюдавани преди час. Прокле се на ум, че е позволил да му направят с такава лекота обратно проследяване:

– Мога ли да взема и Кутрето с мен... моля ви – мисълта, че просто така ще го отвлекът го накара да се почувтва страшно безпомощен... Кутрето беше единствената наистина ценна вещ и искаше поне нея да задържи. Посетителите му явно почувстваха неговата нужда, защото въпреки очевидното си колебание единодушно пу позволиха да вземе кутрето със себе си. Високият, атлетичен мъж на име Симон дори попита:

– А как ще дойде с нас?

– Ще го нося на ръце – отвърна Сивия.

– Ваша воля, отвърна Онегавон и се обърна към спътника си – Симон, придружи го до вкъщи. Аз ще отида при Голямата Къща.

– Да, учителю! – кимна далеч по високия и внушително изглеждащ мъж.

– Какво каза? – попита изумен Онегавон.

– След приятелския ви двубой с учи...

– Замълчи, Симон! Повече да не съм чул такива неща – нито от теб, приятелю, нито от останалите... Сега върви, побратиме.

След три пресечки Кутрето започна да натежава страшно в ръцете на Сивия и той помоли вървящия зад него човек за почивка. Това беше критичен момент, но едрият вигор–мечоносец дори не го разбра. Той просто настани Кутрето въху свивката на лявата си ръка и продължи да крачи зад пленника си, който дори не беше вързан. Всъщност Сивия си даваше сметка, че не е и нужно – беше видял на каква бързина са способни тези хора.... а можеше да се окаже, че притежават и още по голяма...

– Мога ли да се гушна – попита болното момче и носещия го добродушно изхъмка... само след миг се чу изненадан, весел смях. Сивия нямаше нужда да се обръща, за да разбре какво става. Кутрето туко що беше лизнало възрастният човек по единия клепач... всъщност от тази му особенсост идваше и смешния му прякор.

Продължиха така още две пресечки, после още две и още една. От време на време се чуваше добродушното изъмкване на едрия тип докато мъничкото Кутре се гушкаше в него и от време на време го лизваше по очите или лявото ухо.... Но накрая стана това, което Сивия знаеше, че ще стане още от мига, когато взе момченцето заедно със себеси...

Стъпките зад него спряха...

Обърна се и видя другия да се олюлява, затворил измъчено очи. Цялата горна част на лицето му беше подпухнала ужасно.... докато го гледаше езичето на Кутрето още веднъж се плъзна по слепоочитието на война. При тази гледка една жестока, тънка усимвка изкриви дребничкото, кръгло лице на Сивия Дракон. Младежът пред него свали на земята живия си товар, но вече беше късно, прекалено късно. Сивия се приближи крачка по крачка към похитителя си, внезапно превърнал се в жертва:

– Боли, нали? Моята кожа, кръв и слюнка, както и тази на Кутрето са силно отровни. Веществото действа безотказно и мълниеносно, направо гибелно бързо.... Боли ли? – ухили се тихичко Сивия и ритна другия между краката.

Коленете на Симон се подкосиха, но войнските навици, развивани цял живот, го заставиха въпреки болката да задържи тялото си изправено. Това обърка плановете на Сивия, който призова къс жезъл от твърд огън и понечи да разсече другия от горе до долу. Вместо да успее, видя как клекналия, седнал върху петите си непознат, се пресегна нагоре и хвана оръжието му. Очакваше то да изпепели чуждата длан, но вместо това жертвата му с една ръка и без никакво усилие изтръгна огнения жезъл от неговия двоен хват и го запрати настрани.

Чу се тъп звук и призованото оръжие, лишено от допира до създателя си, угасна, изчезвайки почти безшумно. В същия миг другата ръка на Симон сграби ризата на Сивия и го притегли:

– Защо?


– Защото така, милосърдни глупако! – ритна го още веднъж в слабините и мъжът, както беше клекнал върху петите си, с клокочещ вой направо скочи назад и по гръб. Сивия не посмя да губи време за дори най простото заклинание – извади любимия си нож с харпунно острие и мятайки напред и надолу своето топчесто, пълно тяло, заби късото острие в сърцето на безпомощния си противник.

Почувства, че не може да измъкне обратно харпунния кинжал и отскочи тромаво назад, като го остави забит до дръжката в гърдите на така бързо и коварно победения си враг. За негово изумление онзи се изправи до седнало положение и дори – за пълен ужас на Сивия Дракон – успя да извади наполовина острието на меча си.

Умря именно в този миг – и в същата секунда се чу двоен или троен много силен пукот, при който полуизваденият меч без видима причина се превърна в няколко отделни парчета...

Тази гледка накара Сивия внезапно да премине от остра догадка към съвсем сигурно усещане, че е загазил много, много сериозно. Ако историческите трактати бяха верни, само един човек беше успял да направи меч, който е можел да се чупи при насилствената смърт на носителя си. Лошото беше, че от онзи човек беше минал век и половина и по негово време оръжието било едина единствена бройка.... но явно вече не беше така...

– Какво ще правим господарю? – попита с тихо гласче Кутрето.

– Ето какво – прибираме се в къщи, опаковаме си багажа и се изнасяме от Бодар до час.



* * *

Тренираше заедно с учителя Леман, когато изведнъж почувства ослепяващо парене в очите, прониза я два пъти болка в слабините и още една в сърцето. Олюля се и в този миг чу Симоновия глас сякаш от другия край на вселената да прошепва името й:

– Нила. Оби.... Ни... л... а.... – мрак и тишина прекъснаха далечното послание. В първия миг тя остана неподвижна, облегната върху рамото на светкавично сгушилия я старец. Дихание по късно потрепери и извика, разтърсена от тревога и мъка.

– Момиче, какво става ?

– Симон е мъртъв – изплака тя и избухна в сълзи.

– Глупости, хлапе – старческите ръце я раздрусаха с такава сила, че й изтрахака зъбите – да не съм чул повече подобни глупости.

– Учителю, почувствах го със сърцето си. Той....

– Стига казах! Симон наистина може да умре, но от срам – като разбере как си циврила! Стегни се. Дишай бавно и дълбоко... по – дълбоко, Нила Мирин, с долната част на корема... Така! Сега седни.

С властен глас стареца се разпореди да донесат вода и напръска с нея лицето й. Разпита я подробно какво е усетила и когато тя му каза, неговото сърце също се сви. За разлика от най – младата си ученичка обаче, остана съвършенно спокоен... Беше приел факта, че хората умират, губят битки, че самия той неизбежно ще изчезне почти без следа от този свят... но можеше само да се надява, че десетгодишното обучение ще надделее над нейната чувствена, силна в щастие и мъка женска природа.

– Той ще се върне, Нила. Пратих го заедно с Онегавон да свършат нещо... взеха си и мечовете.... нищо не може да им се случи...

Нила кимна и за момент прие думите на Леман за истина. Може би защото искаше да повярва в тях. Остана на тясната пейка, ограждаща стените на Тренировъчната Зала и безучастно наблюдаваше как другите продължават да се упражняват. Остана в това състояние на полутревога, полунадежда до мига, в който Онегавон Лизипс Менедем се прибра самичък, до момента, в който видя неговата очудена физиономия от липсата на Симон и пленника.

От там нататък всичко й беше като сън. Разговора между двамата старши на Убежището, пращането на помагачи и посветени бойци, за да обходят възможните пътища между Приюта и дома на някакъв Сив Дракон....

Не можа да се отърси от вцепенението, дори когато заедно с останалите багатури се озова в

малката и мръсна уличка, където нейния великолепен Симон лежеше по гръб, със стърчаща дръжка от кинжал в гърдите му. Нейните посестрими и побратими оглеждаха тялото му, докосваха с мокри четчици лицето му, безсърдечно го опипваха за допълнителни рани или удари...

Постепенно усилията на помагачите и спомените на Онеагов от срещата със Сивия помогнаха да се пресъздаде картината на това, което беше станало... как въобще се е стигнало до странното, необяснимо поражение на техен събрат без битка и съпротива.

Леман промърмори:

– Видял е как мечът се чупи в мига на симоновата смърт... и ти, Онег, каза, че старателно ни е наблюдавал.... трябва да го хванем.

– Това не е проблем – отвърна багатур Менедем – този тип е хищник и разсъждава като такъв дори когато е тръгнал да бяга. Обикновенните хора бягат, за да се спасят – без посока и цел. Създания като Сивия бягат, за да застанат там, където жертвата накрая сама ще дойде... щу продължи да разсъждава така дори когато става въпрос за неговата собсвена кожа – значи просто трябва да преценим накъде е тръгнал и да го причакаме.

Стожин, който тъкмо се беше завърнал от дома на Сивия и беше намерил явни следи от паническо напускане, се обади:

– Не вярвам аз. Само се е престорил, че напуска града, но продължава да бъде наоколо – така бих постъпил аз.

– Казах хищник, Стожине, не войн. При това алчен хищник – взел е багаж, помъкнал е със себе си и онова малко, нещастно нещо – Кутрето... Това означава, че или е взел каляска и е тръгнал по един от четирите големи пътя, излизащи от Бодар, или се е качил на кораб от речното пристанище.

– И кое е най – вероятното? – попита с глух глас Нила Мирин

– Източния път... – отвърна Онег – напоследък много улична измет се изнася на изток, към някакъв голям, строящ се в момента град в северен Озикс... Търсят възможности за престъпления и се надяват, че властта там още не е укрепнала.... дано тамошния префект им попари недостойните надежди....

. Ще го преследвате без мен, нали? – попита още по – глухо Нила Мирин.

– Да – кимна Леман – не може да ти позволим да участваш – ако застанеш пред него може гнева и мъстта да те овладеят.... тогава фурундалният ти меч ще те обсеби... Симон не би искал такава съдба за теб, Нила.

– Симон е мъртъв, а аз искам да убия онзи човек, защото смятам така за правилно. Мръсникът с нищо не е опрадвал привилегията да се роди в този свят – гласът й беше напълно безстрастен и студен. Много мъдрост и хладна логика се излъчваха от нея, но Леман, Онегавон и останалите багатури почти единодушно поклатиха глава. Менедем каза:

– Гробищата са пълни с хора, които не заслужавт да бъдат в тях – може ли да върнеш поне един, Нила?.... Не! Тогава не бързай да пращаш някого там!

– Добре, багатур Онегавон Менедем, да бъде волята ви.... тя се завъртя на пета и демонстративно тръгна към Приюта. При гледката на отдалечаващия й се гръб неясно предчувствие жегна Леман:

– Къде отиваш, Нила?

– В къщи. Не искам да запомня моя Симон там в калта, така грозно и подло убит, с отровени очи, затворени миг преди смъртта заради болката от гнусния удар в слабините му.... Не мога повече, прибирам се!

– Ще пратя багатур Дамяна заедно с теб!

– Добре... стига да не е израз на недоверие, учителю. Пращате я за да е с мен, или за да не кривна от правия път! Отговорете ми честно, учителю Леман?

След въпроса й се възцари тишина, която се превърна в плашещо дълго мълчание. Накрая Леман кимна:

– Прости ми, багатур Нила... ти си избери дали искаш Дамяна за компания. В отговор Нила вдигна безучастно рамене и се остави на по – възрастната жена, която я прегърна, избърса сълзите й и я поведе към Убежището.

Тя покорно следваше Дамяна в някакво състояние на покруса и безнадежност... докато застанаха пред лицето на Приюта. В този миг си представи как оставя меча си в Оръжейната и послушно се качва в стаята, където сутринта – след безкрайната и вълшебна нощ – със Симон се бяха обличали един друг преди да слязат по стълбите, хванати за ръце. Обърна се към спътничката си:

– Не мога, Дамяна. Не мога да се кача, не мога да отида и да легна в онова легло... разбери ме сестрице.

– Знам – отвърна кратко другата жена. Нила продължи:

– Ти си му била първата, нали? Ти си го научила на всичко, което правеше с мен, на задържането на Драконовия Дъх, на всичко.... не си ли го обичала в този момент?'

– Тогава той беше още почти хлапе, Нила. Схватлив, умен и добър по сърце младеж...

– Сега в сърцето му има нож... – младата жена отново избухна в сълзи и по – възрастнта нежно я прегърна. Полюля я между ръцете си. После много тихо прошепа в ухото, малко като мидичка:

– Върви, Дете. Върви!

– ... Но... Учителя .... Менедем... те...

– Те са мъже. Насилието в тях е силно и те всеки ден са го подтискали с цялата си воля и дух.... забравили са, че освен жажда за убиване има и още едно нещо, наречено справедливост. Тя не е мъст, дете – справедливостта е именно това, което ти им каза – когато някой не е оправдал привилегията, че се е родил на този свят.

– Но.... това не е редно, Дамяна – каза Нила, внезапно събудила се от бездната на покрусата.

– Може би.. и със сигурност е смъртно опасно за самата теб. Но кой е казал, че справедливостта е безопасна?

* * *

Сивия разбра, че е настигнат тъкмо преди залез слънце.... изведнъж усещенето за дебнещото присъствие на Котката изчезна. Някъде там зад него нещо беше убило помощничката му толкова бързо, че тя дори не беше разбрала какво става около нея.

Той обаче нямаше намерение да се даде лесно. Отби каляската от пътя, спря я и заповяда на Кутето да стои вътре при багажа и да не мърда. Самият той се върна малко назад и се приготви за бой – призова няколко големи и силни, насекомоподобни създания с грозни и страховити израстъци, а после изъска заклинание, заради което шепите му се напълниха с пламтящи кълба огън, готови за бъдат запратени по възможния противник.

... Който се оказа съвсем млада жена – на стотина метра от него тя сякаш изчезна посред бял ден – и очите му проследяха само неясна плетеница от облясъци около неговите призовани същества...които изведнъж се разпаднаха на парчета преди да изчезнат, а девойката сякаш от нищото да се появи, забавяйки ход.

– Умри! – метна по нея кълбетата и тя надменно остана неподвижна, пресрещайки ги с меча си. Видя как те потъват в хладната му синкава повърхност, съзря пренебрежението в погледа й – това му даде внезапен прилив на сили и той вдигна ръце към небето, призовавйки огнена колона, която да се стовари върху нея. Това беше най – могъщата му магия, а тя я пресече с просто вдигане на проклетия меч над главата си – острието внезапно запулсира в бледа светлина и издаде едновременно дълбок и вибриращ звук, все едно беше късче от гигантска струна – от тези, които сигурно бог поставя на арфата си:

– Това ли е всичко, което можеш?

– Още нищо не си видяла – синкави пламъци се появиха по върховете на пръстите му и се стрелнаха като лъчи към нея, а тя само лениво размаха меча пред себе си и самото пространство се нагъна, отвеждайки повечето лъчи настрани. Три обаче бяха право в нея и те някак бяха извити и пренасочени право към ефеса на оръжието – намериха го, докоснаха го и се пречупиха, връщайки се обратно към него.

Сивия дори не разбра, че е загубил лявото си рамо. Просто се озова на земята, обвит в ужасяващата миризма на изгорена плът. Видя я бявно да приближава и страхът от смъртта го пречупи окончателно:

– Шпионирах ви за някой си Удж Авариз – от нощните сватове. Той криеше кой е, но аз го знам... моляте, всичко ще ти кажа..... господи, как боли...

– Не знам за бог, но аз усещам болката ти като своя собствена. Усещам Светата Болка заради теб, слабо и подло създание... Но това ей сега това ще свърши!

– Моля те, не ме убивай!

– Ти никога не си живял, за да се налага да те убивам, Сив. Ако те оставя просто ще продължиш по същия гнусен начин. Така ли е?

– Може да бъда пратен в затвор!

– До сега не съм чула за сигурен затвор за магове. Някой ден ще избягаш или поне ще опиташ да го сториш, избивайки половината пазачи.... смятам, че трябва да свърша с теб. Сега!

– Милост....

– Днес не съм милостива. Но мисля, че може да проявя малко справедливост....– острието на меча и проблясна и отне последния дъх на този дребен и шишкав, ранен, но винаги смъртоносен и коварен човек.

Нила пое дъх, невярвайки, че все още е на себе си, че не е обсебена от оръжието си. Беше се постарала да отстрани от ума си всяка мисъл за мъст, за наслада от убиването. Беше го сторила водена от мисълта, че постъпва правилно, в абсолютна необходимост:

– Благодаря ти за разбирането и доверието, Дамяна – рече тя по скоро на самата себе си, отколкото на пустото пространство около нея и мъртвия.

После си тръгна, но не беше изминала и двайсет крачки, когато чу плач. Плач. Обърна се и видя онова нещастно създание да стои надвесено – до колкото това беше възможно при нищожния му ръст – над трупа на Сивия и да го оплаква. Тази гледка разтърси младата жена до петите. Разбра, че не може просто да продължи пътя си. Върна се назад:

– Какво правиш, той не заслужава ничий сълзи.

– Той ми даваше да пия мляко с кафе и мед.

– И аз ще ти давам същото – искаш ли да дойдеш с мен. Ще те заведа на едно по – хубаво място.

– Той ме обичаше... и ме чешеше зад ушите, и ме гушкаше.. . Приспиваше ме и ми четеше приказки.

– Глупости, той беше гадно копеле.

– Лъжеш, господарке, той беше добър.... о, любими господорю, кой те уби, кой те уби, кой те уби.

– Аз го съсякох – отговори му Нила и му показа меча си, в момента кротко спящ в ножницата си. Малкото създание се вторачи в оръжието, виждайки го чак сега:

– Защо?

– Защото беше много, много лош човек.

– Не е вярно – Кутрето лизна с мъничкия си, детски език мъртвото лице на своя господар и сълзите му покакапа върху бързо посиняващите бузи на ниления противник. Тя започна да усеща как гнева се надига в нея – истинския, дълбок, опустошителен гняв.

– Казх да не го оплакавш – тя се пресегна, сграбчи го за ризката и го дръпна. Кутрето се разплака и се опита да я умилостиви, като я лизна по китката. Жената веднага го пусна и клекна, избръсвайки ръката си в сухата трева. То използа този момент, за да се върне и да прегърне главата на мъртвия си господар. Нила пое дъх, но не можа да се сдържи – протегна ръка, сви пръсти като нокти на граблива птица и изведнъж кутрето се озова мятащо се във въздуха. Увисна като торба насред нищото, крепено само от нейната мощ. Ритна няколко пъти с немощтните си крайници, докато тя, опитваки се да овладее емоциите си му извика:

– Твоя господар уби по най подлия начин моя любим... но дори не заради това го убих – той си го заслужаваше.

– А ти уби моя господар. съсякла си го, а той беше единствения човек, който ме е обичал... ти си зла, ти си гадна. Мразя те! – изпищя Кутрето, докато се мяташе насред въздуха, стегнат от магическата й хватка. Нила ивика:

– И аз те мразя!

Мечът изведнъж излетя, разсече Кутрето и се върна в ръката й. В първия миг тя остана неподвижна. После изведнъж избухна в буен смях. Внезапно беше престанала да чувсвта болка, вина, покруса, колебание... захвърли ножницата, защото разбра колко безмислено нещо е тя. Посегна зад тила си и разпусна масивния си силоски кок – и тежкия водопад на гъстите й, дълги, тъмни като нощта коси се разпиля по гърба си, погали бедрата й.

Буен смях разстърси красивите й гърди и малкия гръден кош, особена тръпка, огън, какъвто не беше събуждал дори Симон с ласките си, лумна в корема й.

Завъртя се на пета, описа шеметни осморки с меча около тялото си, впусна се по пътя към Бодар танцувайки, пеейки, носейки целувки на срещнатите хора, носейки им страстните ласки на острието си , прегръдките на силата й, яростта на нозете си.

Алени рози избуявяха върху устните на докоснатите от нея, смешно очудване се изписваше на лицата им – защото беше толкова бърза, че не я виждаха, прелестна слабост обземаше всички, покрай които бе минала с танцуваща стъпка....

... А на последния мост преди града я чакаше Онегавон Лизипс Менедем...

Тя се засмя и се стрелна без колебание срещу него, а той я остави да се приближи на една стъпка. Остави я да замахне към него и тогава – там, в сърцето на безвремието – се раздвижни. Пристъпи напред и подложи острието си от вътрешната страна на нейния замах.... Бавно, като на сън Нила видя как ръката й докосва неговото острие и нейния меч отлита зад гърба му заедно с дланта й....

... После времето придоби нормален ход и тя разбра само, че залита към земята и всичко се покрива с непроницаем мрак.



* * *

Ранна сутрин е и небето бледнее в обещание за слънцето. Ранна утрин е и сенки от юг нахлуват през източния прозорец на стаята, заиграват се с наметалата от тъмнина, хвърляни от догарящите свещи над леглото, в което тя спи.

Ранна утрин е и нежна, още детска ръка деликатно погалва възглавницата до нея.

Там няма никого.

Неясна тревога изпълва лицето на младата жена и тя отваря огромните си очи, в които телесната и душевна зрялост още не са изместили напълно детското очудване от съществуването на света.

Момичето постепенно се пробужда и спомените й постепенно я изпълват.

Цялата!

Тя изумено повдига дясната си ръка и я поставя между лицето си и прииждащата светлина на деня. Огледжа късите, изящтни остриета на женские си нокти. Вглежда се в топлата розовина, която избива през тънките, бели като сняг пръсти заради светлината, която минава през тях. Завърта дланта си, огъвайки меко и плавно изящтната си китка.... в този момент забелязва тънката, сияеща в златисто ивица, минаваща точно там, където преди това е минал меча на наставника й.

Приличаше на красива златна гривна, даже на много тънка верижка , огъваща се при всяко движение и въпреки това оставаща на едно и също място.

Онегавон, който тъжно наблюдаваше събуждащата се девойка проговори:

– Помагачите се постараха да те излекуват напълно. Още днес това златисто нещо може да бъде махнато от ръката ти. Вместо отговор тя го погледна – седнал в стол до вратата, тъжен, загубил вечното свирепо свиване на южняшките си устни до тънка цепка. Попита:

– Защо не ме уби?

– Защото не беше абсолютно необходимо. Тя кимна съсипано. Вгледа се отново с невярващ поглед в ръката си и изведнъж поклати глава по начин, който накара сърцето на Онегавон да се свие от мъка:

– Аз се провалих като багатур, нали?

– Провалът не е само твой. Неговата тежест е върху учителя Леман и отчасти върху мен, защото участвах в последните етапи от обучението ти. Дори Дамяна носи някаква частица вина, че те е пуснала.

– А колко хора ... съм.... сещаш се....

– Боя се, че не е нужно аз да ти казвам. Ти сама може да си спомниш. Обърни се навътре в себе си и виж какво стори.

– Добре, наставнико Менедем – тя покорно, послушно затвори очи, пое дъх и потъна в себе си. Манаха няколко секунди, половин минута... и изведнъж стон процепи стаята, а младата девойка се олюля и падна по гръб в леглото си. След миг стонът стана протяжен, превърна се в сърцераздиретелен вик. После още един вик, и още един... и още един... Картините минаваха една през друга, напластяваха се, образите на жертвите й се наслагваха еднин през друг... докато накрая видя малкото, грозно, сбръчкано лицице на Кутрето... после отново се развиха като конец и тя видя две момиченца, баща, майка... озовали се на пътя й... и още и още и още... В страховит порив на непоносимост се изправи и посегна с пръсти към лявата страна на шията си. Онегавон се озова мълниеносно бързо до нея и хвана ръката й:

– Това ли би искал Симон. Как би се почувствал, ако можеше да види как неговата любов се

самоубива... трябва да живееш заради него, Нила, заради всички които уби. Само животът може да изкупи всичия ти дълг... нямаш право да бягаш... Той пусна ръката й и се дръпна назад:

– Мислех именно теб да пратим в свитата на Кралица Анара. Мислех, че изборът ми е идеален. Ти си пълноправен Багатур въпреки невероятно крехката си възраст, красавица си, чудесна танцьорка, поетеса и певица.... разбираш от етикет...

– Но е било лудост, да мислиш така, нали? – рече Нила, полагайки всички усилия да овладее сълзите си преди да са потекли отново.

– Да било е лудост.... а сега ще направя още една лудост – той отиде до стола, на който беше седял, взе нещо и го постави върху тънкото, лятно одеало, с което я бяха завили. Беше ферундалния й меч.

При тази гледка Нила пое дълбоко дъх и поклати отрацателно глава:

– Никога няма да го докосна повече. Никога.

– Думата Никога нищо не значи в нашия объркан свят, момиче. Разбира се, че един ден отново ще държиш това оръжие... но ти сама ще избереш момента, в който да сториш това.

– Но аз убих хора, много хора. Би трябвало да бъда съдена.

– Първо, не може да те предадем заради пустата тайна. Второ – когато беше на пет години и започна твоето обучение ти не знаеше с какво се захващаш – отговорността за убитите от теб невинни не е твоя, тя тежи върху Леман и мен, отчасти върху Дамяна.

– Има ли трето? – попита с горчива усмивка на прекрасните си устни Нила

– Да. Има! – рече Онегавон – Ти вече познаваш не само Светата Болка, Ниле, ти позна и Сянката на Слънцето.

Средният на ръст, трийсетгодишен мъж излезе от стаята и я остави сама.

Беше тихо и слънчево.



* * * * *




Сподели с приятели:
1   ...   39   40   41   42   43   44   45   46   ...   78




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница