„Путъ из варяг в греки. Географски и исторически параметри
Изтегляне 0.52 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Славянски и старонорвежки наименования на рифовете по река Днепър, придружени с превод на български и гръцки според „За управление на империята” на Константин Порфирогенет
- Старославянски Старонорвежки Гръцки
| „Путъ из варяг в греки“. Географски и исторически параметри
Пътуванията на източните викинги на юг към Византия представляват историческо отражение на митологемата за архетипа на пътя в скандинавската митология. Походите на варяжките вождове и крале към Византия - привлекателно средновековно културно-политическо пространство, и нейната снага - периферни зони, които днес съставляват славянски страни: България, Русия, Сърбия1, са имали предимно търговско-военна цел2. Те са се извършвали в реалното историческо време. В действителното историческо битие конунгите несъзнателно и съзнателно повтарят архетипа на пътя, който в митичното време - illo tempore, е бил очертан от подвизите на основните скандинавски богове Один и Тор в митическите предания на скандинавските народи. За да се анализират реалистичните измерения на повторението на пътя, изграден от митологически фигури, но повтарян или имитиран от действителни личности, е необходимо да се вземат в предвид две перспективи: географска, историческа.
Пътят на източните викинги на юг може да се разглежда в два компонента: първи маршрут - от Швеция в Киев и втори такъв - от Киев към Византия, тъй като центърът на древната Руска държава е бил значимо политическо и търговско средище, служещо за база на рус (както са били наричани варягите във Византия и Западна Европа, както предстои да се убедим), които се придвижвали към Византия3. Най-общо казано, пътят на варягите към гърците или на руски „путь из Варягъ въ Грѣкы” представлява воден път, който осъществява връзка между Скандинавия, Киевска Русия и Византийската империя4. Този път позволявал на варягите да установяват директни търговски връзки с Византия и довел до заселването на някои от тях в териториите на днешните Беларус, Русия и Украйна5. Путь из Варягъ въ Грѣкы представлявал воден път, който включвал Балтийско море, някои реки, вливащи се в същото това море, както и реките, принадлежащи към Днепърската речна система заедно с техните вододели6.
Пътят на източните викинги на юг започвал в Скандинавия. Отправната точка са скандинавските търговски средища като Бирка (Birka)7, Хедбю (Hedeby) и Готланд (Gotland)8. Пътят минавал и през Балтийско море, наричано в скандинавските митически представи и Източното море (Östersjön на шведски)9. Пътят включва и Финския залив между днешните Финландия, Естония и Русия; река Нева и Ладожкото езеро (на руски Ла́дожское о́зеро, на старофински Nevajärvi, на модерен фински Laatokka, на шведски Ladogainsjön)10. Оттам той следва река Волков, върви нагоре по течението и минава през градовете Старая Ладога (на руски Ста́рая Ла́дога; фински Vanha Laatokka, а на старонорвежки Aldeigjuborg) и Велики Новгород (на руски Великий Новгород; а на староскандинавски Holmgard)11. По-нататък пресича и езерото Илмен (на руски И́льмень; на фински Ilmajärvi), чието название се превежда като „малко езеро”, разположено в Новгородска област12. После продължава нагоре по река Ловат, извираща от днешен Беларус и по река Куня (Ку́нья) в Псковска област в Европейска Русия; както и вероятно и по река Серьожка13. Приток води до Торопска река, която се влива в Западна Двина, наречена още и Даугава, тече през днешни Русия, Беларус и Латвия и се слива с Балтийско море при град Рига14. От Западна Двина, варяжките ладии се насочват нагоре по течението нейния ляв приток - река Каспля, и по Катюнска река се влива в Днепър15. През река Днепър, водната артерия, изпълнена с множество опасни бързеи и рифове, но заедно с това съставляваща основата на варяжкия път, се пристига в Киевска Русия, както и в Константинопол, както ще видим по-нататък16. Сведения за потеглянето на варягите от своите земи в Скандинавия, включително и конкретни топоси можем да намерим и в „Повести временнъiх лет”, още наречена на руски „Первоначальная летопись” или Несторова летопись17. Топосите, отразяващи местата, през които варягите минават, потегляйки от Скандинавия към Европейска Русия през Балтийско море, са споменати18. Според летописа скандинавците тръгват от старите търговски средища: Сигтуна, Бирка и Висбю и минавали през балтийските центрове Волина (Йомсбург), Старигард, откъдето стигали за Киев19.
Поради значимостта на Киев като търговско-политическо средище, той може да се определи като пресечна точка, разделяща на две пътя на източните викинги наюг20. Няколко са историческите източници, от които черпим сведения за географското описание на маршрута на варягите, тръгнали на юг, към Константинопол от Киев. Но на първо място намираме изчерпателна информация основно в съчинението на византийския император Константин VII Порфирогенет (913-959), известен и с прозвището Багренородни – „За управление на империята” или на старогръцки Κωνσταντίνος Ζ' ο Πορφυρογέννητος или на латински De Administrando Imperio21. Най-общо казано, византийският император посочва, че русите са се придвижвали от своята Киевска държава до византийските земи с лек тип плавателни съдове, наречени „моноксила” или „ладии” на руски22. На първо място е упоменато, че този тип плавателни съдове се наричали моноксила (от гръцки „моноксилон” (μονόξυλον), „моно” – един и „ксилон” – дърво”)23. Те представлявали малки компактни товарни лодки (ладии)24. С тях източните викинги-варяги слизали от руските земи и се придвижвали към Константинопол25. По-точно, те тръгвали от Новгород, където княз Светослав (945-972), син и пряк наследник на руския княз Игор Стари (Ингвар) (912-945), е имал свое седалище. Моноксили потегляли и от други региони, сред които и следните: областта Смоленск около едноименния град, която е била разположена на източноевропейската равнина, в горната част на река Днепър, на средоточието на западното крайбрежие на река Двина и басейна на река Волга; град Телиоца, понастоящем известен и като Любеч, разположен в Черниговската област в северна Украйна; град Чернигов в същата област; и Вишеград в Киевска област26. С други думи четирите града или точни средища, от които моноксилите тръгвали за Константинопол, били Новгород, Любеч (Τελιουτζα), Чернигов (Τζερνιγωγα), Смоленск (Μιλινισκα) с Вишеград27. Сред тях най-насевер се намирал град Новгород (Νεμογαρδα), наричан и Холмгард, който е бил разположен на езерото Илмен, до течението на река Волков28. Останалите три средища се намирали близо на крайбрежието на долното течение на река Днепър, с изключение на Чернигов, който е бил на брега на реката Десна, приток на Днепър29. Всички моноксили са идвали надолу (на юг) по река Днепър и били събирани заедно пред град Киев, по-конкретно до укрепление, наричано Киоава или Самбатас30 от Константин Порфирогенет31. Три арабски географски хроники от десети век придават названието Самбатас (Занбат) и на Киев, главния град на русите – Ибн Рустех, Гардези и Худуд-ал-Улум32. Товарните ладии с гръцкото название „моноксила” били доставяни и от някои подчинени славянски племена, сред които са кривичите33 и лензанените34. Тези славянски племена построявали моноксилата в своите планински области в протежение на зимата35. Щом ги подготвяли и натоварвали в началото на пролетта, докато ледовете и снегът се топели, те плавали с тях по съседните езера, втичащи се в река Днепър, където те продължавали пътя си надолу по течението и по посока Киев. Императорът хронист споменава и, че всяка година тези славянски племена продавали своите такива товарни лодки на русите в Киев36. В Киев русите купували тези съдове и ги снабдявали с гребла и други приспособления, които взимали от собствените си моноксили, които разглобявали37. В месец юни русите предприемали пътуване надолу по течението на река Днепър отново и се спускали във Витичев (на украински Витачiв), крепост на дясната страна на реката. След като бивали събирани заедно една до друга в продължение на три дни, ладиите отново бивали спускани по долното течение на Днепър, където няколко рифове – подводни скали, забавяли пътя38. Първият риф се наричал Есупи, което означавало на старославянски и на староруски „Не заспивай”; тази преграда била много тясна и по средата се виждали високи скали, които изпъквали и изглеждали като острови. Водата се блъскала о тях, избликвала и се разбивала на противоположната крайбрежна страна в мощен грохот39. Следователно русите не се осмелявали да минават покрай тези скали, а се доближавали до сушата, където разтоварвали робите, които превозвали за продан, а останалия товар оставяли на борда на моноксилата, която пренасяли или на рамо или влачейки40. Демонтирвали греблата от ладиите, за да ги влачат по-леко. Някои заставали на носа на ладията, други – в средата на съда, докато трети стоели на кърмата. Така те преминавали първия риф, като заобикаляли острите скали и се движели покрай речния бряг. Щом преминавали него, русите отново се качвали на борда на моноксилата робите и отплавали. Натъквали се и на втори риф, наречен на руски „улворси”, а на славянски – „острову нипрач”, което означава „Острова на подводните скали”41. Вторият риф също е бил опасен като първия и по него не можело да се мине. Отново повтаряли действието по време на преминаването на първата преграда. Разтоварвали робите и прекарвали моноксилата. По този начин преминавали и трети риф, наречен „Геландри”, което означавало на старославянски „грохот на бързея”. Следвало и четвърти риф, по-голям от предишните и назован на руски „Ейфор”, а на старославянски „Неасит”, тъй като пеликани гнездели в скалите42. Преди да преодолеят четвъртото препятствие от подводни скали на част от екипажа на моноксилата им бивало заръчвано да бъдат бдителни за печенеги43, докато другите подреждали и взимали търговските стоки, които откарвали на борда на лодката, отвеждали робите по сушата, вързани с вериги, докато не преминат преградата. Самия плавателен съд теглели или пренасяли на рамената си, докато стигнат до края на рифа от подводни скали44. Накрая отново полагали ладията в реката и я натоварвали с всички стоки, които били взели още при вдигане на котва. Отново отплавали. Предстояло още едно, пето препятствие по течението на Днепър – също риф от подводни скали. Той се наричал на руски „Варуфорос”, а на старославянски „вълнипрах”, тъй като тази преграда образувала голямо езеро. Те отново прекарвали моноксилата по речното крайбрежие, както сторвали при първите два рифа45. Преминавали и през шести риф, наричан „Леанди”, а на старославянски „Веручи”, която означавало „Кипене на водата”. И това препятствие преодолявали по гореспоменатия начин. Стигат и до седми риф, наречен на руски „Струкон”, а на старославянски – „напрези”, което значи „малък риф”. След това минавали през място, наречено „брод Врар” (Крарийска пресечка), където варягите често бивали нападани от печенегите46. След като преминат този брод, варягите достигали остров Свети Григорий, където имало един огромен дъб, до който извършвали жертвоприношения; принасяли живи петли в жертва47. На жертвеника забивали и стрели в кръг. Слагали и парчета хляб, месо, каквото имали на разположение, както повелявал техният обичай. Също така на остров Свети Григогий те хвърляли жребии дали да заколят и изядат петлите или да ги оставят живи. Именно от този остров, докато не стигнат до река Селина, русите не изпитват страх от набези на печенегите. В продължение на четири дни се спускали по река Селина, докато не стигнат до езерото, в което реката се влива и където се намира остров Свети Етериос (на руски Еферий), наречен и Березан. Щом пристигнат на този остров, русите почивали два или три дни и оборудвали товарните си лодки с необходимата екипировка като платна, мачти и рулове, които отнасяли със себе си. Понеже това езеро е устие на тази река и води надолу към морето, а островът Свети Етериос е разположен в морето, те пристигали оттам в река Днестър. При благоприятни атмосферни условия потегляли и се прехвърляли и в реката, наречена Аспрос48. След това продължавали своя път и достигали устието на река Дунав, река Селинас, където печенегите често ги нападали49. Но веднъж преминат ли Селинас, варягите не се страхували от нападения на печенегите, тъй като се чувствали сигурно. В последствие, обаче, предстояло навлизане в територията на България и пристигане до устието на река Дунав, където били излагани на потенциална опасност от други чужди народности. От Дунавското устие те продължавали към Конопас, а оттам, следвайки черноморското крайбрежие, стигали до крепостта Констанция, а оттам по река Варна се придвижвали към река Дичина, като и двете реки принадлежат към българските земи. От последната река те достигали областта Месембрия (Несебър), където започва да се забелязва краят на тяхното изпълнено с премеждия пътуване50. Император Константин Порфирогенет също така споменава и за тяхната склонност да се справят с препятствия, както и техния суров начин на живот, която суровост особено ярко се проявявала и през зимния сезон51. В началото на ноември техните вождове сбирали всички руси и всички заедно напускали Киев наведнъж и се отправяли на „полюдия”, което означава „обиколки” към областите, населявани от вервиани52 и друговичи (драговити или древляни)53, както и кривичи54 и севери55, както и от останалите подчинени славянски племена56. Прекарвали там до края на зимата, по-конкретно до началото на месец април. Точно тогава, когато започнат да се топят ледовете на река Днепър, русите се връщали в Киев, където приготвяли своите моноксили и се спускали към Румъния и Черноморието, както бе подробно упоменато57. Славянски и старонорвежки наименования на рифовете по река Днепър, придружени с превод на български и гръцки според „За управление на империята” на Константин Порфирогенет58
Досега разгледахме географското описание на пътя на варягите към Византия, които дават данни за географското описание на пътя на варягите към Византия наюг. Но, за да възприемем техните пътувания към византийските земи като историческа проекция на скандинавския митическия архетип, би било необходимо да проследим и историческите аспекти на този път.
Кои точни викинги са поели по „путъ из варяг в греки”? Коя точно група или подразделение на тази скандинавска обширна етническа общност е посещавала или се е заселвала във Византия? Би било уместно да отличим русите (варягите) от останалите викингски племена. Изясняване на точната същност на типа викингска общност, поела към Византия, е компонент от историческото естество на пътя наюг. С други думи, добре е да сме наясно, че варягите и русите, наричани най-общо източни викинги, не са били тъждествени с норманите на запад или норвежките викинги, посетили и заселили други области59. В историческата наука съществуват три становища относно същността на народността „рус”. От една страна според едни учени понятието се свързва със шведско-фински произход и обозначава северноевропейска или скандинавска културно-етническа принадлежност; това е т. нар. норманистка теза60. За тази теория се застъпват изследователи като датския лингвист и историк Вилхелм Томсен61, британските историци Джонатан Шефард и Саймон Франклин62, както и немския историк и етнолог Герхард Мюлер, който подчертавал скандинавско (особено шведско) превъзходство над славянския „примитивизъм” и следователно приемал, че русите - основатели на руската държавност, произхождали от Швеция63. От друга страна обаче голяма част руски историци поддържат позицията, че „рус” нямат връзка със скандинавските етнически групи, а са славянски племена, населявали земите на европейска Русия и положили основите на Руската държавност. Сред тези учени са именити руски археолози и историци като Е. Мелъникова64, В. Петрухин65, Е. Н. Носов66, Борис Рибаков67 сред много други, както и Михаил Ломоносов, който смятал, че варягите (източните викинги, наричани рус) били западни славяни, населявали балтийското крайбрежие68 и следователно нищо общо със северно-германската скандинавска етническа принадлежност. Третата тенденция съчетава хипотезите от предходните две тенденции. Тя е подкрепяна от учени като Михаил Артамонов69, които смятат, че Киевската държава обединявала два типа руски племена - южните руси, които се причислявали към славянските племена, и северни руси, които идвали от север и били германски народи (скандинавци); с други думи „русите” могат да се приемат като смес от славянски и скандинавски етнос. Още в Началната руска летопис - „Повесть временных лет”, е направен опит за разграничение между варягите и останалите викингски племена70. На първо място може да се възприеме географския характер на това разграничение – варягите били онези викинги, които през 856 година покорили славянските племена, сред които словини и кривичи, населявали земите на изток от Скандинавия71. Тези славянски племена, понеже не можели да управляват своите земи, призовали варяжките руси да ги управляват в замяна на данъци72. Още анонимният хронист, освен това, споменава, че русите били „конкретни варяги”, тоест конкретна група от източните викинги, идващи от Швеция73. Като допълнение, летописецът споменава, че има други викингски групи като например шведите, норманите, англите, готландци74... Така, русите били група викинги, които мигрирали на изток първоначално, отвъд Балтийско море, към земите, намиращи се на изток от югоизточните балтийски крайбрежни райони. С други думи, хронистът е възприемал понятието „рус” като наименование на група скандинавци, преселваща се от Скандинавия в Източна Европа, където основали Киевска държава75. В друг източник русите също били разглеждани като отделна група скандинавци, отличаваща се от множеството викингски общности. Според „Бертинските летописи” (Annales Bertiniani) – наративен източник за историята на Франкската империя и Германия през периода между осми и девети век, назован на името на манастира „Свети Бертин” в днешна Франция, католическият светец и епископ Пруденций Труаски (на френски Prudentius de Troyes) (843 – 861), се натъкнал на хора с названието „рус”, които пък били идентифицирани от франкските власти като „шведи”76. Рус са представени в същите анали и като пратеници на Византийската империя пред франкския император Лудвиг Благочестиви (813 – 840), който посрещнал ескорта им близо до град Майнц (в Ингелхайм)77. Според аналите те били разпитани от Лудвиг Благочестиви, който не бил чувал за такова название78. Според този разпит русите се идентифицирали като шведи-свеи, които били едно от племената (заедно с даните), които монах на име Ансгар трябвало да покръсти. Тези шведи наричали себе си „рус”79. Разпознаването на „рус” като свеи от Швеция се съдържало и в сведенията на по-късни извори, които отъждествявали тези хора с нормани, както викингите били наричани на запад - на латински „normanotum gentes”80. Това название възниква например в хрониката на историка дякон Йоан (умрял 1009 г.) - Хроникон Венетум (Chronicon Venetum), който споменал, че русите нападнали Константинопол 860 година от север81. Това не оставя никакво съмнение, че не се касае за славянски племена82. Племената „рус”, които живеели на север от Черно море и Византия заедно с редица други фински и славянски племена, вероятно установили господство над тях, но със сигурност са сътрудничели с други, като си запазили своята скандинавска идентичност83. Арабски източници също идентифицират русите като скандинавска народност, която коренно се отличава от славяните84. Тези извори представлявали летописи на арабски географи и пътешественици. Те внимателно правели разлика между двете племена - славяни и руси като коренно различаващи се един от друг типове народи85. Фундаментални ислямските източници, приемащи, че русите не са славянска народност, са Ибн Хаукал – арабски географ и пътешественик пътуващ от Багдад в десети век; Мохамед Ал-Идриси – арабски географ и египтолог, живял и творил единадесети и дванадесети век; както и Ахмед ибн Фадлан – арабски писател и дипломат във Волжка България, живял през първата половина на десети век86. Най-вярно и убедително е описанието на Ибн Фадлан, според когото хората „рус” (руси-ях), които пътували като търговци за хазарската столица Итил, не били славяни87. Той внушава, че русите се отличавали коренно от последните, като описва тяхната външност - телосложението (високи и руси), дрехите и оръжията, както и женското облекло (железен нагръдник).88 Освен това персийският пътешественик от десети век Ибн Руста (Ахмед ебн Росте Есфахани), пътувал в Новгород, свидетелства, че народността „рус” живеела на остров, покрит с гъсти гори, и опустошавали и подчинявали славянските племена, като с кораби достигали до техните земи89. Нещо интересно е, че според него представителите на тази група носели чисти дрехи със златни накити90. Освен това той описал с подробности как русите покорили и експлоатирали славяните, които били отвеждани на кораби като роби и продавани за арабския свят91. Като допълнение на тезата за нормандския произход на русите, можем да споменем и византийските извори. Самите византийци не поставят знак за равенство между руси (рос) и някое от славянските племена, населявали северните и западните периферии на тяхната империя. Например според византийския светец, държавник и църковен писател-хронист Симеон Метафраст или Симеон Логотет и неговия Синаксарион – сборник със жития на светци, русите, които потеглили на поход срещу Византия и са я обсадили 860 година, са били отделна народност, наричана рос (Ῥώς) и се е отличавала от християнизираните славяните в покрайнините на Византийската империя92. Освен това, той ги нарича и „дромити” –Δρομῖται, която се родее с гръцката дума за „преминаване”93.Това загатва за придвижваща се общност през вододели, нещо, което е било характерен епитет за варягите и викингите като цяло, а не за установилите се славяни. С други думи, за разлика от заседналите славяни, русите били народност, която се придвижвала често и то преминавайки през вододели и плавателни канали, с плавателни съдове, както ще видим по-нататък. Логично, тази особеност сближавала русите с останалите скандинавските народи. Това съждение бива потвърдено и в разгледаната в детайли глава девета на трактата на Константин VII Порфирогенет „За управление на империята”, където се споменава, че печенегите били съседни племена на варягите94. От печенегите „рос” купували рогат добитък, коне и овце, тъй като нито едно от тия животни не се намирали в северните райони на Скандинавия и Русия (Росия)95, но пък скотовъдството на такива животни било поминък на заседналите славяни в териториите на европейска Русия например96. Още една отклика внушава Константин Порфирогенет в своя трактат – за разлика от славяните, „рос” съставлявали северна войнолюбива народност97. Накрая, убеждаваме се, че „рус” не са били славяни и от друга една гледна точка. Хипотезата на датския лингвист Вилхелм Томсен, че етимологията на думата „рос” няма нищо общо със славянските езици, а е свързана със северна Европа98. По-точно, понятието „рос” има произход, отнасящ се до езиково семейство, различно от индоевропейските езици – подсемейството угрофински езици към уралското езиково семейство. И днес на фински „Руотси” (Ruotsi) означава „Швеция”. Освен това датският езиковед акцентира, че тази дума съществува и в останалите западно-фински езици, макар и леко трансформирана – например на естонски – „Роос” (Roos), вожки и карелски – „Ротси” (Rotsi)99. Така че няма никакво съмнение, че „рус” не са били славянски племена. Следователно с право се възприема, че варягите, които пътували и се установявали в източното крайбрежие на Балтийско море, Русия и земите на юг, идвали от районите на днешна Швеция100.
Освен етническата принадлежност има и още една характеристика – честото използване на един предмет от материалния бит, което отличавало съществено варягите от славяните. В най-общ план, ежедневната употреба на този предмет придавало на „рос” една специфична черта – те се придвижвали, често пътували по вода и посещавали чужди земи, населявани от съвсем различни етнически популации. Плавателният съд е фундаментален атрибут на тези скандинавски миграционни процеси към terra incognita, непознати земи. Затова корабът заема основно място в бита на викингите, включително и на техните източни разклонения101. Викингският (и варяжкият в случая) плавателен съд обзема достойно място и в средновековната археология и историографията. Както предстои да видим, викингският кораб е съществен атрибут, който отличава скандинавците и от останалите средновековни индоевропейски народи не само по изящния си дизайн, но и по своята лекота, маневреност и пригоденост към различни атмосферни условия102. Той е централен обект в скандинавската средновековна (и дори днешна) култура, тъй като плавателният съд е служил за практически и религиозни цели103. Така е и при походите към Византия. Затова и викингският кораб е основен компонент на историческия образ на пътя на викингите на юг. Както вече забелязахме, плавателните съдове, с които източните викинги, наричани руси във вече описаните и често цитирани византийски, ислямски и западноевропейски извори, извършвали своите военно-търговски походи към Византийската империя, са били наричани „моноксили”104. Самото понятие произлиза от старогръцката дума „μονόξυλον” (моноксилон), която произлиза от „моно” – един и „ксилон” – дърво, тоест буквално „едно дърво” или лодка, направена от едно дърво. За този тип плавателно средство пише византийския император и хронист Константин Порфирогенет. Моноксилите или еднодървените ладии били доставяни от славянските племена (сред които словини, кривичи), които Киевска Рус била подчинила и асимилирала. Тези лодки били кухи, издълбани отвътре и можели да поберат максимум тридесет или четиридесет човеци. След като ги откупували от славянските племена, варягите ги снабдявали с допълнителни компоненти (мачти, гребла) и ги натоварвали с разнообразни стоки, включително и с роби105. Освен това тези хем товарни, хем леки и лекоподвижни лодки били използвани и за военните походи на русите срещу византийските земи през девети и десети век106. Варягите използвали тези маневрени лодки, за да атакуват Константинопол и с цел да могат лесно да отстъпват към варяжките постове със смущаващо висока скорост и подвижност107. Моноксилите често били включвани във военни походи в съпровод с по-дълги плавателни съдове (галери), които служели за командни и контролни центрове в структурата и разположението на флота108. Моноксилите били и тесни и пригодени за плаване в реки и за справяне с вълноломи и заобикаляне на препятствия109; те можели да бъдат пренасяни и на сушата в случай, че подводни скали трябвало да бъдат избегнати или заобикаляни по суша110. Като допълнение, би трябвало обаче да се уточни, че използването на плавателни съдове от викингите до голяма степен зависело не само от атмосферните условия, но и от природогеографските особености на конкретната местност. В тази връзка е необходимо да се спомене, че докато по-познатите големи викингски кораби, митологизирани като „дракари” с драконова глава в предната част (носа)111, са били използвани предимно от норвежките викинги за техните морски експедиции на запад (Великобританските острови и Америка – Винланд)112, то в случая на източните шведски викинги се прибягвало до съвсем други плавателни съдове. Едни обстоятелства са обширните морета и площи на Атлантическия океан, но коренно различни условия предлагат тесните речни пространства и обширни блатисто-гористи територии в Източна Европа като се започне от Прибалтика113. Затова е необходимо да разгледаме различните видове викингски плавателни съдове, именно с цел да прозрем защо по-малките еднодървени лодки са били за предпочитане при изминаване на „путъ из варяг в греки”, отколкото по-добре познатите дълги кораби-дракари. Може да се каже, че по-малките лодки, ладии и моноксили, както видяхме да се наричат тези по-малко обемисти и по-маневрени плавателни съдове, представляват своего рода отделна категория сред викингските кораби, редом с другата група – големите. От по-малките съдове, използвани предимно с мирни и търговски цели може да се посочи така нареченият тип кнар (knarr), който бил предназначен за плаване по обширния Атлантически океан на запад114. Те били товарни съдове и можели да превозват 122 тона115. Кнар били използвани от норвежките викинги за транспортиране на добитък в Гренландия и можели на ден да изминават 75 мили116. Също сходен по големина бил и карве – друг тип кораб, използван предимно за превозване на хора, жива стока и други стоки. Тъй като били подходящи за плаване в плитки води, те ставали и за крайбрежна навигация117. Този тип съд се използвал за мирни цели и не е бил предназначен за военни цели. Въпреки че не е толкова голям, колкото дългите викингски кораби, се смятало, че притежателят на карве имал висок социален статус118. По отношение на дизайна на този тип плавателен съд, в „Сага за Егитл Скатлагримсон” за едноименния поет, воин и фермер се споменава, че карве са били обрисувани по външната страна и предизвиквали възхищение с красотата си119. Друг тип по-малък търговски кораб е „феринг”120. Наименованието произлиза от с старонорвежката дума „feraeringr”, която означава буквално “четири гребла”, тоест съд с четири гребла. Всъщност „феринг” представлявал лодка, типично явление в плавателните традиции на северна и западна Скандинавия121. Такива лодки съпровождали големите съдове. Затова и такива били намерени и близо до кораба от Гокстад, датиращ от девети век и открит в погребален комплекс в Сандефьорд в Норвегия122. Гореспоменатият кораб, открит в погребална могила във фермата Гокстад в селището Сандефьорд в южнонорвежката област Вестфолд и датиран дендрохронологично към 890 година, е представител на онези по-едри викингски плавателни съдове, които се използвали главно от норвежките викинги назапад123. Именно и тези по-големи викингски съдове трябва да намерят място в нашето изложение. По-едрите викингски кораби съставляват втората категория викингски плавателни съдове. За обемните викингски кораби, които предимно имали военно предназначение и се използвали в големите водни басейни (Атлантическия океан), се говори и в скандинавската литература – например в „Сага за Егитл” на исландския поет Скатла Гримсон124 и в наративната “Сага за Олав Тригвасон”125, както и в историографията за викингската епоха. Такива са се използвали в периода между девети и тринадесети век126. В запада тези кораби са били митологизирани с названието „дракари” поради наличието на елемент от драконова глава при носа127. Анализ на дъбовия материал, с който са били построени тези кораби, показва, че поне един известен кораб е имало в Дъблин128. Като цяло, групата категория на големите викингски кораби могат да се разделят на няколко типа: Карв, снекя, скейд и дрекар129. Тази класификация може да се направи на базата на няколко фактора – размер, данни за строежа и символиката на високия статус130. Най-разпространената предпоставка за класифициране на дългите викингски кораби, обаче, е броят места за гребци на палубата131. Карви е бил най-малкият сред категорията дълги (или големи) кораби132. Съгласно Гюлатинския закон (Гюлатинг) – на името на един от първите тингове или норвежки законодателни органи, Карв бил най-малкият кораб, който можел да се пригоди за военни цели, макар и най-често да бил използван за риболов и търговия133. Той разполагал с 13 места за гребци134. По принцип, кораб с брой на места за гребци между 6 и 16 може да се класифицира като Карви (karvi)135. Най-известния образец на карва бил кораб, открит в Гокстад в Норвегия, който бил 23 метра дълъг и разполагал със 16 места за гребане136. Неговата структура – продълговат, широк, лесен за пренасяне, придавала на карви многофункционален характер, който го правел годни както за търговия и проучвания, така и за военни походи. По-конкретно, ширината на викингския кораб от Гокстад е била 5.2 метра, а дължината била 23 метра137. Тъй като били доста широки, тези кораби били по-добре приспособени за ползване в обширните военни басейни на Атлантическия океан на Запада, отколкото тесните речни корита и проливи на изток. Но друга характеристика на големия кораб от Гокстад е, че бил доста дълбок – 1.8 метра поне138. Снекът (snekkja) също бил кораб, използван за военни походи. Разполагал с поне 20 места за гребци139. Един типичен съд от този тип бил приблизително 17 метра дълъг, широк 2.5 метра. Побирал екипаж от общо 41 човеци – 40 гребци и един кормчия140. Снековете били един от най-често използваните викингски кораби от скандинавските конунги. Пример за това е датският крал Кнут Велики (995 – 1035), който използвал 1200 такива кораби в Норвегия през 1028 година141. В общи линии, снековете били норвежки тип плавателни съдове, които били изработени с цел маневриране сред дълбоките фьордове и атмосферните условия в Атлантическия океан. Обаче, имало и датски снекове, които били приспособени по-скоро за ниски крайбрежни райони. Теглото на един снек не било толкова голямо; те били толкова леки за носене, че не е имало нужда от пристанища, тъй като можели да бъдат полагани, изтегляни на плажа, а дори и пренасяни по суша142. Скейд (skeid), което означава буквално – “прорязващия водите”, са били тип дълги военни кораби, които съдържали повече от 30 места за гребци143. Корабите от този тип са сред най-големите викингски плавателни съдове, някога открити144. Към този вид кораби принадлежи една група от пет кораба, наречени „Скулделев”, които ще бъдат разгледани малко по-напред. Дрекарите (drekkar) е митологизираното название на вид големи бойни викингски кораби, които имали драконово изображение (или змиевидно), изваяно на носа145. За тях се споменава в „Хролфс сага” - сагата за норвежкия викинг Роло, основал Нормандия и от когото се смята, че са произлезли дуковете на Нормандия и английските крале (Вилхелм Завоевателя 1066-1087 – първият английски владетел с норманско потекло)146. Дрекарите били изящно украсени с множество орнаменти и били използвани за плячкосване и набези. Основният дървен материал, от който били изработвани тези дълги кораби, бил дъбът147. Още един пример показва това – викингският кораб от Дъблин. Предполага се, че бил построен в 1060 година близо до Дъблин148. Големи кораби, използвани с търговска и военна цел не само в западните морски басейни, но и в Северно море, били открити в разкошни владетелски могили в Дания – в селищата Хедбю и Ладбю149. Вероятно те датирали от около 900 година. Още няколко образци на големи кораби, които датирали от единадесети век могат да се споменат. Това била група от пет викингски кораба, назовани „Скулделев”. Тe били намерени на север от град Роскилде в Дания150. Първият „скулделев” кораб бил 16 метра дълъг и 4.8 метра широк и можел да побира малък екипаж от 8 до 10 души151. Основните два материала, от които е бил построен, са били дъбът и чамът152. Вторият кораб от тази груба, обаче, бил много по-голям – побирал от 70 до 80 души екипаж, бил е 30 метра дълъг и 3.8 метра широк153. Докато първият „скулделев” кораб е бил построен в Западна Норвегия, то вторият е бил – в областта около Дъблин154. Третият съд от тази редица бил 14 метра дълъг и 3.3 метра широк и бил използван предимно за товарене155. Направен от дъб, е бил построен някъде в Дания. Той е бил добре пригоден за по-кратки плавания край датското крайбрежие, както и в Балтийско море. Екипажът му се предполага да съставлява от 5 до 6 човека156. Четвъртият екземпляр – „Скулделев 4” бил също дълъг кораб, докато петият приличал на гореспоменатия тип „снек” и е бил по-къс – 17.3 метра, както и по-тънък – само 2.5 метра широк. Екипажът му се вероятно е съставлявал 30 човека157. Бил е построен в областта около датския град Роскилде с цел използването му в Балтийско море и датските води. Последният кораб от тази група, бил още по-дребен – 11.2 метра дълъг и 2.5 метра широк и бил пригоден главно за риболов. Построен е бил в западна Норвегия и побирал екипаж от 12-14 човека158. Най-известният и изследван пример от големите викингски кораби е бил корабът Усеберг (Osebergskipet), открит добре запазен покрай погребална могила близо до селището Тонсберг в областта Вестфолд159. Всъщност Усеберг (на норвежки – “Oseberghaugen”, от старонорвежката дума “haug” – курган) представлявал некропол, в чиято структура самият кораб заемал съществено място. Могилата съдържала много археологически артифакти и два женски скелета160. Заравянето на кораба и неговото включване в погребалния ритуал, за което се предполага от редица учени, датира от 834 година161. Обаче, отделни части от кораба са с датировка от около 800 година162. Смятало се, че този кораб, основен елемент в този погребален инвентар, бил един от най-красивите находки, оцелели от Викингската епоха163. Големият 21.58 метра и широк 5.10 метра, корабът от Усеберг е бил построен почти изцяло само от дъбов материал164. Корабът разполагал с 15 чифта дъбови дупки, през които се показвали греблата; това означавало, че имало място за 30 гребци165. Въпреки големината си и годността си да издържа дълго на обширни морски пространства, корабът от Усеберг е бил относително чуплив. Следователно, се предполагало, че е бил използван първоначално за крайбрежно плаване166. От гореспоменатите данни за по-големите викингски кораби може да се направи заключението, че за тесните и изпълнени с различни препятствия речни корита на западно руските и византийските територии са били подходящи малки по обем и площ и по-компактни и маневрени съдове. Затова и варягите използвали ладии и лодки вместо кораби в правия смисъл на думата, когато пътували към Византия.
Отношенията между Византийската империя и варягите-руси, потеглили от своите политически и търговски средища в Швеция и Европейска Русия и основали една от най-големите средновековни държави – Киевска Рус, са противоречиви167. Амбивалентността в отношенията между две или повече народности е типично и повтарящо се явление в средновековните исторически. Но изключително ярко е тя изразена в контекста на Византия и източните викингски дружини, потеглили на юг с търговска и военна цел. За да бъдем по-конкретни, обаче, би било уместно да споменем, че тази двойственост се основава на присъствието от една страна на множество военни действия, но от друга страна и на група мирни договори за заселване, военно сътрудничество и установяване на търговски отношения между империята и новите заселници (понякога завоеватели). В тази връзка, мирните договори между средновековния политически колос и русите се базирали на взаимен интерес, който имал няколко аспекта. Първо, този интерес е бил търговско обоснован – варягите получавали ценности като скъпоценни вещи (монети, съкровища, скъпоценности), а византийците – роби, кехлибар, материали от ценни животни (кожи от норки, които трудно се намират в по-южните територии на Византийската империя)168; второ, той е имал военно-икономическо естество – снажните и войнствени варяги осигурявали способни воини, които служели като федерати - помощно допълнение към византийската войска (ауксилия) срещу нарастващата арабска заплаха от изток или пък членове на престижната имперска гвардия, телохранители на императора (варяжкия корпус)169; и трето – той е имал и социална функция – смятало се е за престижно да служиш във византийската армия и още повече като личен телохранител (довереник) на императора170. С други думи, варягът, постъпил на служба при императора на най-голямата средновековна формация, е получавал висок социален статус; бил е почитан и уважаван. Като допълнение, можем да упоменем и факта, че варяжките отреди, подписали договор да станат федерати или съюзнически помощни военни структури, получавали и други привилегии като например възможността за постоянно заселване, земя, роби и достъп до имперските покои в по-топлите и климатично привлекателни южни земи и в цветущата столица Константинопол (Миклагард)171. Така че военните походи на варягите, примесени с мирни договори и установяване на общ взаимен интерес с Византия, са компонент от историческата представа за пътуването на викингите на юг. В периода между девети и единадесети век или по-точно от 860 до 1043 година са настъпили общо шест войни между Византия и русите. Всяко военно събитие се свързвало с похода на варягите към византийските земи. Първият поход на варягите към Византия е експедицията по Мраморно море, наричано от византийците Пропонтис (Προποντίς) през 30-те години на девети век172. С тази експедиция, която е настъпила със сигурност преди 842 година или в периода на иконоборството173, е засвидетелстван първият контакт между русите и Византийската империя174. Тя се споменава и в житието на византийския епископ Свети Георги Амадстрийски (починал 802 или 807), както и в Житието на Дякон Игнатий (790-845), които описвали русите като народност, известна със своята жестокост и варварство175. По-конкретно, според текста на житието, източните викинги неведнъж нападали крайбрежието на Мраморно море, вероятно като се опитвали да стигнат и в Константинопол, преди да се обърнат на изток и да се устремят да плячкосват областта Пафлагония в северната част на Мала Азия, включително и западночерноморския град Амасра176. Този труд е един от първите сведения за пристигането на русите в югоизточна Европа177. Това събитие се споменава и в едно друго житие, написано на славянски в 15-и век – това за Свети Стефан Сугдейски, който споменава, че някой си Бравлин вероятно опустошил целия Крим, включително и град Судак в южната част на полуострова през 790 година178. За да спре конфликта византийският император Теофил (813-842) им предложил престижна дипломатическа служба, земи и безопасен път на варягите през франкските земи, за да стигнат до Константинопол, като в замяна на това ги използвал за имперски пратеници, изпратени във Франкската империя с цел укрепване на отношенията с Лудвиг Благочестиви (778-840), за което се споменава във вече цитираните Бертински летописи или Анали на Сан Бертин179. Втори опит за военен контакт между Византия и варягите е русо-византийската война от 860 година180. Причината за този конфликт била построяването на крепостта Серкел от византийците, която ограничавала търговските дейности на русите по река Дон в полза на хазарите181. Едновременно с това поради нарастващата заплаха от изток – Абасидския халифат, Византия била принудена да се сражава на два фронта. Поради това набезите на русите по черноморското крайбрежие се оказвали успешни. Освен това, за да бъдем и по-специфични, арабите настъпвали успешно и завладявали ключови византийски територии в Мала Азия като например крепостта Лулон, наближавайки Константинопол182. Според Несторовата хроника двамата варяги Асколд и Дир повели флота от 200 съда по бреговете на Босфора и започнали да плячкосват покрайнините на Константинопол183, а според Брюкселската хроника това станало на 18 юни 860 година184. Освен това, варягите нахлули и в Принцовите острови, близо до устието на Босфора към Мраморно море, където патриарх Игнатий Константинополски (847-858) бил заточен, и съсекли с брадвите си някои от неговите свещеници на корабите си185. Освен заетостта в битка срещу арабите на изток, византийската армада, градският защитен гарнизон и войска били ангажирани и в Егейско и Средиземно море, където норманите съставлявали заплаха186. Така че Босфорът, Черноморието и Мраморно море били уязвими пунктове и Византия отново била принудена да сключва договор, за да омилостиви нашествениците, както ще видим по-нататък. Третият военен конфликт между Византия и русите избухнал в 941 година и бил подбуден от казарите, които търсели възмездие, понеже император Роман Лакапин (920-948) предприел преследвания срещу евреите, а казарите били приели Юдейзма като официална религия187. Според казарската кореспонденция между отговорника за външните отношения в Арабския халифат Хасдай ибн Шапрут и казарския владетел Йосиф руският княз Игор първи (912-945) се съюзил с печенегите и акостирал на северното крайбрежие на Мала Азия, където превзел областта Битиния188. Според византийския дипломат и епископ Лиутпранд Кремонски (920-972) византийската флота използвала погубващата смес гръцки огън срещу варяжката флота, която обградила имперските съдове; за да се спасяват от огъня, варягите скачали във водата, а заловените оцелели руси били обезглавени189. Обаче, това не спряло езичниците да продължат да плячкосват покрайнините на Константинопол. След намесата на византийските генерали Йоан Куркус и Бардас Фокас, киевските руси се подготвили за операции в тракийските земи190. Византийското нападение с гръцки огън подгонила доста варяжки ладии, които се завърнали в своите бази в Крим191. След като било подписано примирие, следващият военен поход на русите срещу Византийската империя последвал през периода между 968 и 971 година192. Синът на Игор Киевски, който организирал предходното нападение срещу византийските области, и неговата жена Олга – Светослав първи (наричан и Свентослав) (942-972) предприел поход срещу земите на юг от река Дунав, където се намирала България. Византийците уговорили Светослав да нападне България, която е била разделена между цар Самуил (едноличен цар от 997-1014) и дамата му братя Борис Втори и Роман193. След като Светослав превзел голяма част от българската територия, император Никифор Втори Фока (963-969) се обърнал срещу русите и ги победил в източна България, която преминала в ръцете на Византия. Войнолюбивият император Никифор Втори Фока (963-969) отново отстъпил българските земи на Светослав поради безпокойството си от арабите194. Князът на русите завладял и други български земи и се сформирал българо-руски съюз срещу Византия. Обаче следващият византийски император Йоан Цимисхи (969-976) повел войската си в северна България и превзел Преслав, след което Светослав напуснал България и сключил примирие195. Петият конфликт с Византия е през 1024 година, когато 800 руси с 20 кораба навлезли в Босфора и победили местната гръцка крайбрежна стража. Обаче, щом пристигнали в остров Лемнис в Егейско море, варягите били разбити от силна византийска флота196. Тази морска битка не е била документирана в киевски източници. Последното сражение на русите срещу Византия настъпило през 1043 година, когато киевският княз Ярослав Първи Мърди (978-1054) безуспешно направил опит да плячкоса Константинопол с корабите си197. Очевидецът на битката – византийският монах, писател и летописец Михаил Псел подробно обяснил как русите били победени край остров Лемнос; посочва, че византийците са използвали гръцки огън198. Византийците пратили и 14 кораба да преследват разпръснатите „моноксили” на русите, които обаче успели да спасят княз Владимир. По време на битката силен киевски контингент от 6000 бойци, предвождани от Вишата и неучаствал във морското сражение, бил пленен от византийците и отведен в Константинопол199. Към този военен конфликт, обаче, историци свързвали и Кримския поход от една година по-късно след морското поражение. През 1044 русите завзели и крепостта Корсун (Херсонес, Χερσόνησος)200. Полският историк Масией Стриковски (1547-1593) споменава, че Ярослав изпратил сина си Владимир да превземе кримското търговско средище на Византийската империя.201 Освен това се предполага, че по това време (1045) е била основана в Новгород катедралата „Света София” по времето на именно този Владимир Велики (980-1015). Византийците решили да сключат примирие, тъй като византийците били ангажирани в други военни действия202.
Освен горепосочените военни действия, отношенията на Виантийската империя с русите били основани и на договори, които, както казахме, имали взаимен интерес. Византия е подписала пет пъти договор с варягите: 907 година; 911 година, 945 година, 971 и 1045 година. Според Несторовата хроника първият договор между Византия и русите е бил сключен в 907 година в резултат на набезите на Олег срещу Константинопол203. Текстът на договора е запазен в Киевската хроника, като в него са споменати имената на петимата руси, които положили подписа си върху него – Карл, Фарулф, Вермунд, Хролаф и Стейнвит204. Според документа Киевска Рус е бил конгломерат от няколко градски средища: Киев, Чернигов, Переяслав, Полоцк, Ростов и Любеч205. Освен това, договорът се отнася и за статута на колонията на варяжки търговци в Константинопол206. Варягите били упълномощени да влизат в Константинопол през специална порта и без оръжия, както и придружавани от представители на имперската гвардия, не повече от петдесет човека по едно и също време207. След като пресичали прага, русите търговци били записвани от имперските власти с цел да им бъде давана храна и месечна издръжка в продължение на половин година208. В края на текста е представена кратка церемония, в която византийците целували кръста, докато варягите се заклевали в своите оръжия и призовавали боговете Перун и Велес, които също били споменати и в Несторовата хроника209. Макар и някои историци210 да приемат второто споразумение от 911 година като приложение или компонент на гореспоменатия първи договор, по-логично би било да го поставим като отделен такъв. Документът от 911 година е определян като най-всестранния и подробен договор, подписван между Византийската империя и русите в десети век, тъй като той регулира търговските отношения от една страна, както и възможността за участие във византийските помощни войски в качеството на федерати или членове на имперската гвардия от друга страна211. Освен това текстът засяга и разпоредби относно възможността на варягите да получат постоянна земя и разрешение за пребиваване212. Русите получавали възможността да заемат и престижната социална позиция на имперски пратеник; изброени са няколко варяги, които стават пратеници – Фарулф, Ингялд, Карл, Гунар, Ками, Хроар, Ангантюр и други213. Допълнително, договорът съдържал и клаузи, които уреждали откупи на пленници, обмяна на престъпници214. За разлика от предишния договор, този е бил лично подписан от тогавашния византийски император Лъв Шести Философ (886-912)215. Според някои историци в десети век не е бил подписван друг многостранен и комплексен по структура договор в Европа216. Докато в договора от 911 година варягите придобили доста привилегии, то третият такъв, подписан от вече споменатия император Константин Седми Порфирогенет, се оказал по-неуспешен. Договорът е бил подписан 944 или 945 с варяжкия княз Игор като резултат от военна експедицията от началото на 940 година срещу Константинопол, завършила с погром за русите217. Според текста на Несторовата хроника една част от варяжките пратеници вече не се молели на Перун и Велес, тъй като били приели Християнството218. С други думи голяма част от руския елит била покръстена. Някои клаузи от предходния договор били повторени, но освен това русите обещали да не нападат крепостта Херсонес, византийския анклав в Крим. Устието на река Днепър (Белобережие) трябвало да се управлява и контролира не само от русите, а и от византийските власти219. Но на варягите им било забранено да зимуват там, както и да нападат местни селища220. Някои постановления на морското право били наложени с този договор – с цел да се отличат мирните търговци от нашественици, всеки руски плавателен съд е бил длъжен да носи удостоверение (или грамота) от киевския княз. Този документ трябвало да съдържа информация относно броя души и кораби, плаващи към Константинопол. В противен случай корабите на русите щели да бъдат задържани от имперските власти221. Четвъртият договор от 970 година е най-тясно свързан с историята и по-точно с едни от последните години преди падане на Първото българско царство. Византийците подтикнали княз Светослав да нападне България и да завземе голяма част от българската територия, особено от източната й част222. След като византийците се обърнали срещу русите и ги победили, примирие били постигнато отново, но източна България била отстъпена на Византия223. Основната цел на засилващата се Византийска империя, която се сдобила и с много териториални придобивки във военни действия срещу арабите, с този мир била да си изгради мрежа от съюзници около България. Освен това Византия използвала Светослав като средство за оказване на дипломатическо влияние върху България. Последният, пети договор поставя край на военния конфликт от 1043 година, който се оказва неуспешен за флотата на русите, ръководена от най-стария син на Ярослав Първи – Владимир Ярославич (1020-1052), както и за руската войска от 6000 воини, предвождана от варяжкия военачалник Вишата224. След като осемстотин руски пленници били ослепени, договорът бил подписан. На Вишата му било разрешено да се завърне в Киев225. Според условията един от синовете на Ярослав – Всеволод Първи трябвало да се ожени за Анастасия, дъщеря на император Константин Девети Мономах (1042-1055). Синът на Всеволод трябвало да приеме името „Мономах” и станал известен като Владимир Мономах (1113-1125), тоест да приеме византийско родово име, което потвърждавало своего рода индикация за върховенство на византийците.226. Изтегляне 0.52 Mb. Сподели с приятели:
|