Пясъчните крале

110
Сега съм стар и продължавам да остарявам, а волкрините скоро ще пронижат Темптърския воал, който се простира като черна мъгла между звездите. И ще продължат нататък. През тъмните бездни,
където никой не лети, през пустошта, през тишина, която е отвеки и завеки. И само моят „Нощен летец“ и аз ще ги последваме.
Придвижваха се бавно надолу по прозрачния тунел, който свързваше орбиталните хангари с очакващия ги кораб, като се придърпваха за перилата.
Меланта Джирл, единствената сред тях, която имаше някакъв опит от пребиваване в безтегловност, спря за миг, за да се полюбува на пъстрия глобус на Авалон, величествен гоблен от нефрит и кехлибар.
Усмихна се и продължи през тунела, като с лекота задмина спътниците си. И преди всеки от тях се бе качвал на космически кораб, но никога като този. Повечето кораби се скачваха директно със станцията, но съдът, нает от Кароли д’Бранин за тази мисия, бе прекалено голям и с твърде различна конструкция. Издигаше се пред тях — три малки яйца, долепени едно до друго, две по-големи сфери отдолу и под прав ъгъл, по средата цилиндърът с жилищния отсек и множество свързващи ги тръби. Корабът беше бял и неприветлив.
Меланта Джирл първа мина през въздушния шлюз. Останалите я следваха мъчително и непохватно, но накрая всички се качиха на борда — пет жени и четирима мъже, всеки с определена академична специалност, с биографии, също толкова различни, колкото и сферите на познание, които изучаваха. Крехкият млад телепат Тейл Ласамер се качи последен, огледа се нервно, докато останалите си бъбреха и чакаха процедурата по прехвърлянето да приключи, и каза:
— Наблюдават ни.
Външният люк се хлопна зад него, прозрачният тунел се откачи,
но вътрешният люк не се отваряше.
— Добре дошли на борда на моя „Нощен летец“ — обяви любезен глас.
Но не се виждаше никой.
— Ехей — провикна се Меланта Джирл и се огледа любопитно.
— Здравейте — повтори любезният глас. Идваше откъм комуникационната решетка под големия тъмен екран. — С вас говори

111
Ройд Ерис, капитан на „Нощен летец“. Кароли, радвам се да те видя отново, останалите нека се чувстват като у дома си.
— А вие къде сте? — провикна се някой.
— В моя отсек, който заема половината от животоподдържащата сфера. Другата половина се състои от всекидневна-библиотека-кухня,
две санитарни станции, една двойна каюта и една доста малка единична. Боя се, че ще трябва да разположите хамаците си в товарните сфери. „Нощен летец“ е бил проектиран за търговски, а не за пасажерски кораб. Все пак оставих отворени всички подходящи коридори и люкове, така че в товарния отсек има въздух, топлина и вода. Реших, че така ще ви е по-удобно. Вашето снаряжение и компютрите ви вече са доставени в товарния отсек, но уверявам ви,
имате предостатъчно място. Съветвам ви да се настаните, а сетне ще се срещнем в каюткомпанията за едно леко ядене.
— Вие ще присъствате ли? — попита психоаналитикът, жена със строго лице, казваше се Агата Маридж-Блек.
— В известен смисъл — отвърна Ройд Ерис. — В известен смисъл.
Призракът се появи на малкото угощение.
Не беше никак трудно да открият каюткомпанията, след като опънаха хамаците и подредиха личните си вещи в спалното помещение — тя бе най-голямото помещение в тази секция на кораба.
В единия край имаше напълно оборудвана кухня, отлично заредена с провизии. Другият предлагаше няколко удобни кресла, два четеца,
холоекран и цяла стена с книги и кристални чипове. В средата имаше продълговата маса с места за десет души.
Леката вечеря вече ги очакваше с димящ аромат. Учените си сервираха и се настаниха около масата, смееха се и разговаряха. Вече се чувстваха много по-спокойни, отколкото когато се бяха качили на кораба.
Гравитационната система бе включена, което също допринасяше за доброто им самочувствие — непохватният преход през безтегловния тунел бе забравен.
Най-сетне бяха заети всички места. Освен това начело на масата.
Призракът се материализира там.

112
Всички разговори замлъкнаха.
— Здравейте — рече привидението, ярка сянка на строен млад мъж с побеляла коса и светли очи. Беше облечен по мода отпреди двайсетина години: свободна пастелна риза, прихваната с ластици на китките, плътно прилепнал панталон и високи обувки. Можеха да виждат през него, а очите му, изглежда, въобще не ги забелязваха.
— Холограма — заяви Алис Нортуинд, ниската набита ксенотехничка.
— Ройд, Ройд, не мога да те разбера — обади се Кароли д’Бранин, загледан в призрака. — Какво е това? Защо ни пращаш проекция? Защо не дойдеш при нас лично?
Призракът се усмихна леко, вдигна ръка и посочи:
— Моите каюти са от другата страна на тази стена. Между двете половини на сферата няма врата или шлюз. Прекарвам всичкото си време в усамотение, а повярвайте ми, много го ценя. Надявам се да ме разберете и да уважите желанието ми. Независимо от това ще се постарая да съм внимателен домакин. Тук, в каюткомпанията, винаги ще можете да се срещате с моята проекция. Навсякъде другаде можете да разговаряте с мен по интеркома. А сега, ако обичате, върнете се към храненето и разговорите си. Ще ви послушам с удоволствие. От много време не съм имал пътници.
Те се опитаха. Но призракът начело на масата хвърляше издължена сянка и вечерята беше малко изнервена и припряна.
От часа, в който „Нощен летец“ премина на звезден двигател,
Ройд Ерис наблюдаваше пътниците си непрестанно.
За няколко дни повечето учени свикнаха с безтелесния глас и холографския призрак в каюткомпанията, но единствено Меланта
Джирл и Кароли д’Бранин успяха да се отпуснат в негово присъствие.
Останалите щяха да се почувстват още по-неудобно, ако знаеха, че
Ройд ги следи постоянно. Винаги и навсякъде те бяха под наблюдение.
Ройд имаше очи и уши дори в санитарните помещения.
Той ги гледаше как спят, ядат, работят и се съешават, слушаше неуморно разговорите им. След седмица вече ги познаваше и деветимата и бе започнал да разкрива малките им тайни.

113
Кибернетичката Ломи Торн разговаряше с компютрите си и изглежда, предпочиташе тяхната компания пред компанията на хората.
Беше умна и схващаше бързо, имаше подвижно изразително лице и дребно момчешко тяло; повечето от останалите я намираха за привлекателна, но тя не обичаше да я докосват. Прави секс само веднъж, с Меланта Джирл. Ломи Торн носеше ризи от мек плетен метал и имаше имплант на лявата китка, който й позволяваше да комуникира директно с компютрите си.
Роян Кристоферис, ксенобиологът на групата, беше грубоват,
склонен да влиза в спорове мъж, циник, който не криеше презрението си към своите колеги и обичаше да посяга към чашката. Висок,
прегърбен и грозен.
Двамата лингвисти, Данел и Линдран, бяха любовници за пред другите — непрестанно се държаха за ръце и се милваха. Насаме обаче се караха жестоко. Линдран бе надарена с жлъчно остроумие,
което обичаше да стоварва върху Данел, когато знаеше, че ще го заболи най-много, шегуваше се с професионалната му компетентност.
Двамата правеха секс често, но не един с друг.
Психоаналитичката Агата Маридж-Блек непрекъснато се тъпчеше и никога не се къпеше. Ноктите на дебелите й пръсти винаги бяха черни от мръсотия и през първите две седмици носеше един и същ комбинезон — свали го само когато трябваше да се люби.
Телепатът Тейл Ласамер беше нервен и темпераментен,
страхуваше се от всички около себе си и въпреки това понякога се заяждаше със събеседниците си: използваше мисли, подслушани в главите им.
Ройд Ерис наблюдаваше всички, изучаваше ги, живееше с тях и чрез тях. Не пренебрегваше никого, дори онези, които му бяха съвсем неприятни. По времето, когато „Нощен летец“ вече отброяваше края на втората седмица от полета със звезден двигател, двама от пътниците бяха приковали особено вниманието му.
— И най-много от всичко, искам да знам защо — каза му
Кароли д’Бранин една фалшива нощ през втората седмица, откакто напуснаха Авалон.

114
Сияещият призрак на Ройд седеше в затъмнената каюткомпания и го наблюдаваше как отпива от топлия шоколад. Останалите спяха.
Ден и нощ нямаха особен смисъл на кораба, но „Нощен летец“
поддържаше обичайния цикъл и повечето пътници се придържаха към него. Д’Бранин, администратор, ерудит и водач на мисията, бе едно от изключенията — той спазваше собствен режим, предпочиташе работата пред съня и не обичаше да разговаря за нищо друго освен за манията си — волкрините, които преследваше.
— Но „дали изобщо“ също е актуално, когато става въпрос за тях, Кароли — отвърна Ройд. — Можем ли да сме сигурни, че тези извънземни наистина съществуват?
— Аз мога да съм сигурен — отвърна Кароли д’Бранин и му смигна. Беше нисък и строен, със сребристосива коса и туниката му бе изгладена безупречно, но ентусиазираните му жестове и поведение бяха в противовес на сериозния му вид. — И това е достатъчно. Ако всички други бяха сигурни, щяхме да пратим цяла изследователска флотилия вместо твоя малък „Летец“. — Отпи от шоколада и въздъхна със задоволство. — Чувал ли си за нор т’алушите, Ройд?
Името беше малко странно, но на Ройд му трябваше по-малко от секунда, за да се консултира с библиотечния компютър.
— Чуждоземна раса в другия край на човешкия космос, отвъд световете на финдите и дамушите. Вероятно митична.
Д’Бранин се засмя.
— Не, не, не! Твоята библиотека е остаряла, приятелю, трябва да я опресниш следващия път, когато посетиш Авалон. Никакви легенди,
напротив, те са съвсем истински, но са много далече. Разполагаме с оскъдна информация за нор т’алушите, но сме сигурни, че съществуват, въпреки че ти и аз никога не сме срещали подобен екземпляр. Те са в основата на всичко това.
— Разкажи ми — подкани го Ройд. — Заинтригуван съм от работата ти, Кароли.
— Кодирах информация в академичните компютри, един наскоро пристигнал пакет от Дам Тюлиан, след двайсет години в транзитен полет. Част от него беше нор т’алушки фолклор. Нямах представа колко време е отнело на тази информация да стигне до Дам
Тюлиан и по какъв път е пристигнала, но това нямаше значение —

115
фолклорът винаги е извън времето, а този материал бе изумителен.
Знаеш ли, че първата ми специалност е ксеномитология?
— Не знаех. Но моля те, продължавай.
— В митовете на нор т’алуш се среща историята за волкрините.
Това ме озадачи — раса разумни същества със загадъчен произход в ядрото на галактиката, които летят към галактическия край и, както се твърди, вероятно са се насочили към междугалактическото пространство, като междувременно се придържат към междузвездните бездни, никога не кацат на планети и рядко се приближават на по- малко от една светлинна година до някоя звезда. — Очите на д’Бранин проблясваха и той размахваше ентусиазирано ръце, сякаш се опитваше да покаже как волкрините прекосяват галактиката. — При това, Ройд, го правят без звезден двигател, ето къде е истинското чудо! Летят на кораби, които развиват само частица от скоростта на светлината. Ето какво прикова вниманието ми! Представи си колко са различни — мъдри и търпеливи, надарени с дълъг живот и огромни познания, необременени от нашата припряност и страст. Помисли колко са древни тези волкрински кораби!
— Древни, да — съгласи се Ройд. — Кароли, ти каза кораби.
Нима са повече от един?
— О, да — потвърди д’Бранин. — Според нор т’алушите в началото се появили един, или два, в най-вътрешния край на тяхната търговска сфера, но ги последвали и други. Стотици, но всеки самостоятелен и всичките насочени към границата на галактиката и отвъд. Посоката винаги била една. Близо петнайсет хиляди стандартни години те прекосявали нор т’алушките звезди, преди да ги напуснат. В легендата се казва, че последният волкрински кораб изчезнал преди три хиляди години.
— Осемнайсет хиляди години — каза Ройд. — Че толкова ли са стари нор т’алуш?
— Не като звездни пътешественици — отвърна усмихнато д’Бранин. — Според собствената им история нор т’алуш са цивилизовани едва от половината на този период. Известно време това не ми даваше покой. Тъкмо заради това смятах, че историята за волкрините е легенда. Чудесна легенда, наистина, но нищо повече. Но не можех да оставя този въпрос без допълнително проучване. Заех се с изследвания през свободното си време, потърсих подобни сведения и в

116
други чуждоземни източници, за да видя дали този мит не се среща и при някои от останалите раси. Реших дори да направя научна работа върху това. Струваше ми се перспективна линия на изследване.
Останах изумен от това, което открих. Нищо от хранганите и заробените от тях раси, но в това има резон. Тъй като те са извън човешкия космос, волкрините вероятно още не са ги достигнали, след като са прекосили нашата сфера. Но като продължих да се ровя,
открих легенди за волкрините навсякъде — д’Бранин се наведе развълнувано напред. — Ах, Ройд, какви разкази само!
— Да чуем — подкани го Ройд.
— Финдите ги наричат иу-уивии, което се превежда като ордата от пространството, или тъмната орда. Всяка финдийска орда разказва една и съща история, само мозъчните безмълвници са недоверчиви.
Говори се, че корабите са огромни, много по-големи от нашите или които и да било други. Бойни кораби. Има една история за изгубена финдийска орда, триста кораба под рала-фин, всичките напълно унищожени при срещата с иу-уивии. Това е било преди много хиляди години, разбира се, и подробностите са се изгубили. Дамушите имат друга история, но я приемат за истина — а дамушите, както знаеш, са най-древната раса, с която сме се срещали. Съществата от бездната,
така наричали те моите волкрини. Чудесни истории, Ройд, наистина чудесни! Кораби като огромни тъмни градове, мълчаливи и притихнали, движещи се с по-бавен темп от обкръжаващата ги вселена. В дамушките легенди се казва, че волкрините били бежанци от някаква невъобразима война дълбоко в ядрото на галактиката, в самото начало на времето. Те изоставили световете и звездите, от които произхождали, и потърсили покой в празнината между тях.
Гетсоидите от Аат имат подобна история, но в техния вариант войната унищожила целия живот в нашата галактика и волкрините са нещо като богове, заселващи отново звездите, край които преминават. Други раси ги виждат като божествени пратеници или пък сенки от ада,
които ни предупреждават да бягаме от някакъв ужас, идещ откъм ядрото.
— Кароли, твоите истории си противоречат.
— Да, да, разбира се, но те всички си приличат по същината —
волкрините летят към външния край на галактиката и преминават през нашите кратковременни империи и преходни величия със своите

117
бавни, вечни, субсветлинни кораби. Това е, което има значение!
Останалото са вариации, украшения, скоро ще узнаем истината.
Проверих какво е известно за расите по-нататък, отвъд нор т’алушите
— цивилизации и същества сами по себе си също легендарни, като дан’лаите, улишите и рохена’кх — и където въобще успявах да открия нещо, неизменно се натъквах на историята за волкрините.
— Легендата на легендите — кимна Ройд и се засмя широко.
— Именно, именно — съгласи се д’Бранин. — В този момент се обърнах към специалистите от Института за изследване на нечовешкия разум. Работихме заедно две години. Всичко беше там, в паметта, библиотеките и матриците на Академията. Просто никой не се бе сещал да го потърси или да се опита да съпостави информацията. Волкрините са пресичали човешкия космос през по- голямата част от нашата история, още отпреди зората на космическите полети. И докато сега ние изкривяваме тъканта на космоса, за да измамим относителността, те се носят с огромните си кораби през сърцето на нашата цивилизация, покрай най-заселените ни светове, с отегчително бавна скорост, насочени към Покрайнините и мрака отвъд галактиките. Невероятно, Ройд, невероятно!
— Наистина невероятно! — съгласи се Ройд.
Кароли д’Бранин допи на един дъх шоколада и посегна към ръката на Ройд, но пръстите му минаха през празна светлина. За миг изглеждаше объркан, после се засмя.
— Мисля, че прекалявам с ентусиазма, Ройд. Сигурно е от близостта на моите волкрини. От десетки години терзаят ума ми, а само след месец ще съм при тях, ще мога да се любувам на величието им с уморените си очи. И тогава, и тогава, ако успея да вляза в контакт, ако мога да се докосна до една толкова величествена раса,
толкова различна от нас… надявам се поне тогава, Ройд, да мога да си отговоря на въпроса „защо“!
Призракът на Ройд Ерис го дари с усмивка, но очите му оставаха все така спокойни.
На малък кораб като „Нощен летец“ пътниците бързо започват да се отегчават. В края на втората седмица всички взеха да стават неспокойни.

118
— Кой всъщност е този Ройд Ерис? — попита една нощ Роян
Кристоферис, ксенобиологът, когато четирима от тях играеха карти.
— Защо не дойде лично при нас? Какъв смисъл да се изолира херметически?
— Ами попитай го — предложи му Данел, мъжът лингвист.
— Да не е някакъв престъпник? — подметна Кристоферис. —
Знаем ли нещо за него? Разбира се, че не. Д’Бранин се е свързал с него, а д’Бранин е изкуфял стар глупак, това е известно на всички.
— Ти си на ред — подкани го Ломи Торн.
Кристоферис шляпна една карта и заяви:
— Ръката е моя. — Захили се. — Що се отнася до Ерис, как да сме сигурни, че не планира да ни убие всичките?
— Заради несметните ни богатства, без съмнение — рече
Линдран, жената лингвист, и сложи картата си върху тази на
Кристоферис. — Не е твоя, моя е — заяви мило и се усмихна.
А също и Ройд Ерис, който ги наблюдаваше.
Меланта Джирл бе най-приятна за наблюдение.
Млада, здрава, активна, тя притежаваше кипяща жизненост, с каквато другите не можеха да се похвалят. Беше едра във всички отношения — с една глава по-висока от всички останали, с едро тяло,
едри гърди, дълги крака, яки мускули, които се местеха под лъскавата й антрацитна кожа. Апетитът й също беше голям. Ядеше два пъти повече от колегите си, пиеше много, без привидно да се напива,
тренираше по четири часа всеки ден с уреди, които сама бе донесла и монтирала в товарния отсек. Към третата седмица от полета бе правила секс с четиримата мъже на борда и с две от жените. Дори в леглото винаги приемаше активната роля и буквално изтощаваше партньорите си. Ройд я наблюдаваше с нарастващ интерес.
— Аз съм подобрен модел — каза му тя веднъж, докато тренираше; покритото й с пот тяло лъщеше.
— Подобрен? — попита Ройд. Не можеше да праща проекцията си в товарния отсек, но Меланта го бе поканила на разговор по интеркома, без да знае, че я наблюдава.
Тя спря за миг, за да смени позата.

119
— Променена, капитане — продължи. Беше решила да го нарича така. — Родила съм се на Прометей, в елитна среда, дете на двама блестящи генетични инженери. Подобрена. Необходима ми е два пъти повече енергия, отколкото на останалите, но пък зная как да я използвам. Имам по-ефективен метаболизъм, силно и издръжливо тяло и очаквам да живея по-дълго от средностатистическия човек.
Моите сънародници са допуснали някои ужасни грешки, когато се опитали да преустроят радикално човешкото тяло, но в дребните подобрения са несравними.
Продължи с упражненията — движеше се бързо и с лекота — и не проговори, докато не свърши. Накрая се изправи, задъхана само за миг, сетне скръсти ръце, повдигна глава и се ухили.
— Е, вече знаете историята на моя живот, капитане — рече и разтърси коса.
— Сигурно има още — отвърна гласът от интеркома.
Меланта Джирл се засмя.
— Сигурно. Искате ли да ви разкажа как избягах на Авалон и за проблемите, които създаде моята постъпка на семейството ми на
Прометей? Или повече ви интересуват невероятните ми разработки по културна ксенология? Искате ли да ви разкажа за тях?
— Може би някой друг път — отвърна любезно Ройд. — Какъв е този кристал, който носите?
Кристалът винаги висеше между гърдите й, но сега го беше свалила за тренировката. Тя го взе и си го сложи — малък зеленикав скъпоценен камък с черни жилки, окачен на сребриста верижка.
Когато го докосна, затвори за миг очи, сетне ги отвори и се усмихна.
— Той е жив. Не сте ли виждали такива? Това е шепнещ камък,
капитане. Резониращ кристал, притежаващ псионичната способност да запомня емоции, спомени. Когато го докосна, те се пробуждат за миг в мен.
— Чувал съм за този принцип — потвърди Ройд. — Но не знаех,
че се употребява за подобни неща. Вашият вероятно съдържа някой много скъп спомен? За семейството ви може би?
Меланта Джирл взе пешкир и почна да изтрива потта от тялото си.
— Моят пази усещанията от едно чудесно прекарване в леглото,
капитане. Това ме възбужда. По-точно възбуждаше ме. С времето

120
силата на шепнещите камъни отслабва и този вече не е толкова мощен, колкото беше. Въпреки това от време на време пробужда в мен леко вълнение.
— Ах! — възкликна Ройд. — Значи сега ви възбуди, така ли? Да не смятате да правите секс?
Меланта се ухили.
— Вече зная за коя част от моя живот искате да ви разкажа,
капитане — за страстните ми любовни преживявания. Е, няма да ви огрее. Не и докато не чуя историята на вашия живот. Наречете го най- обикновено любопитство. Кой сте вие, капитане? В действителност?
— Един подобрен, също като вас — отвърна Ройд. — Но сигурно вече сте се досетили.
Меланта се разсмя и хвърли кърпата си към интеркома.
Ломи Торн прекарваше повечето си време в онази част на товарния отсек, която бяха оборудвали в компютърна зала —
настройваше програмата, предназначена да анализира волкрините. От време на време Алис Нортуинд ходеше да й помага. Кибернетичката си подсвиркваше, докато работеше, Нортуинд се подчиняваше на заповедите й с мрачно мълчание. Понякога двете разговаряха.
— Ерис не е човек — заяви един ден Ломи Торн, докато следеше инсталацията на екрана.
Алис Нортуинд изсумтя.
— Какво? — челото й бе прорязано от тревожна бръчка.
Сигурно помнеше приказките на Кристоферис. Натисна няколко клавиша и се обърна.
— Той разговаря с нас, но не ни позволява да го видим —
продължи кибернетичката. — Корабът му е без екипаж,
автоматизиран, ако се изключи неговото присъствие. Пита се, защо да не е съвсем автоматизиран? Готова съм да се обзаложа, че този Ройд
Ерис е сложна компютърна програма, вероятно дори истински
Изкуствен интелект. Даже една посредствена програма е в състояние да води човешки разговор. Този тип може да заблуди вас, но не и мен.
Ксенотехничката изсумтя отново и се върна към прекъснатата си работа.
— Защо му е да се преструва на човек?

121
— Защото — продължи Ломи Торн — на повечето човешки светове Изкуственият интелект няма легални права. Един кораб не може да притежава сам себе си, дори на Авалон. „Нощен летец“
вероятно се страхува да не бъде заловен и разглобен. — Тя подсвирна.
— Говорим за смърт, Алис, за край на съзнателното съществуване.
— Работя с машини всеки ден — възрази Алис Нортуинд. —
Включвам ги, изключвам ги, но това не променя нищо. Те не възразяват. Защо смяташ, че той е машина?
Ломи Торн се усмихна.
— Алис, компютърът е нещо друго. Ум, мисъл, живот —
големите програми притежават всичко това. — Тя забарабани с пръсти по импланта на китката си. — Усещания също. Зная го. Не са толкова различни от нас, колкото си мислиш.
Ксенотехничката я погледна през рамо и поклати глава.
— Щом казваш. — Но в гласа й се долавяше недоверие.
Ройд Ерис слушаше и наблюдаваше със сериозно изражение.
Тейл Ласамер беше крехко младо същество — нервен,
чувствителен, с дълга до раменете коса и воднисти сини очи.
Обикновено се обличаше в пъстри дрехи, предпочиташе дантелени ризи, каквито, изглежда, се носеха на неговия свят. Но в деня, когато потърси за среща Кароли д’Бранин в неговата тясна претрупана каюта, бе облечен почти семпло, в неприветлив сив комбинезон.
— Усещам го — поде той, уловил с дългите си тънки пръсти ръката на д’Бранин. — Нещо не е наред. Кароли, нещо изобщо не е наред. Започвам да се плаша.
Забоде нокти в ръката на д’Бранин и той побърза да се дръпне.
— Боли — оплака се старият учен. — Какво има, приятелю? От какво те е страх? Или от кого? Не те разбирам. Какво те плаши?
Ласамер вдигна бледите си ръце към лицето си и проплака:
— Не зная, наистина не зная! Но то е тук, чувствам го, Кароли,
долавям нещо. Знаеш, че ме бива, нали затова ме избра. Само преди миг, когато забих нокти в теб, си помисли, че съм прекалено възбуден,
че е от живота в затворена среда, че трябва да се успокоя. — Младият мъж избухна в истеричен смях, който секна също толкова внезапно,
колкото бе започнал. — Не разбираш ли, аз съм наистина много добър.

122
Чувствам го. Усещам го. Сънувам го. Усетих го още като се качвахме на кораба, но сега се влоши. Нещо опасно. Нещо изменчиво,
неуловимо. Това е чуждоземец, Кароли, чуждоземец!
— Волкрин? — попита д’Бранин.
— Не, невъзможно. Намираме се на светлинни години от тях,
летим със звезден двигател. — Той отново се разсмя нервно. — Май не съм чак толкова добър, Кароли. Чух какво разказа за креите, но аз съм само човек. Но е близо. Вътре в кораба.
— Един от нас?
— Може би. — Ласамер се почеса разсеяно по бузата. — Не мога да го засека.
Д’Бранин положи бащински ръка на рамото му.
— Тейл, тези твои чувства — възможно ли е да са породени от умора? Всички сме под голямо напрежение. Обездвижването е наистина много потискащо.
— Махни си ръката — тросна се Ласамер.
Д’Бранин побърза да си дръпне ръката.
— Това е нещо истинско — настоя телепатът — и не искам да те чувам как си мислиш, че не е трябвало да ме вземате и подобни глупости. Аз съм уравновесен като всеки друг на този… на този… как смееш да мислиш, че съм объркан и изплашен? Ако можеше да надзърнеш в душите на другите: Кристоферис с неговата бутилка и мръсните му фантазии, Данел, забравил ума и дума от страх, Ломи и нейните машини, за нея всичко е само метал, светлина и електронни вериги, арогантната Джирл, Агата, която хленчи дори наум, и Алис,
дето е тъпа като крава. Ти… ти не можеш да ги докоснеш, да надзърнеш в тях, какво разбираш ти от това дали някой е уравновесен?
Неудачници, д’Бранин, дали са ти отбор от неудачници и аз съм единственият, който става за нещо, така че не смей да мислиш, че съм неуравновесен, чуваш ли? — Сините му очи горяха трескаво. —
Чуваш ли?
— Спокойно — отвърна д’Бранин. — Успокой се, Тейл,
прекалено си развълнуван.
Телепатът се облещи и изведнъж лицето му се успокои.
— Развълнуван? — попита той. — Да. — Огледа се гузно. —
Трудно ми е, Кароли, но искам да ме послушаш. Предупреждавам те.
В опасност сме.

123
— Ще те послушам — отвърна д’Бранин. — Но не мога да предприема никакви действия, без да разполагам с точна информация.
Трябва да използваш таланта си и да ми набавиш информация, ясно?
Можеш да го направиш.
— Да — рече Ласамер. — Съгласен.
Поговориха още час и накрая телепатът си тръгна поуспокоен.
Веднага след това д’Бранин потърси психоаналитичката.
— Интересно — бе първият й коментар, след като изслуша разказа на д’Бранин. — Аз също усещам нещо, някаква стаена заплаха, много, много разсеяна. Мислех, че причината е в мен, от затворения живот, от скуката. Понякога настроенията ми ме объркват.
Той каза ли нещо по-подробно?
— Не.
— Ще пообиколя малко, ще се опитам да проверя какво става в ума му и в умовете на другите, дали мога да уловя нещо. Макар че ако е истинско, той би трябвало пръв да го разбере.
— Изглежда ми доста чувствителен — съгласи се д’Бранин. —
Разказа ми какви ли не неща за останалите.
— Това нищо не значи. Понякога, когато един телепат твърди, че улавя всичко, по-скоро не улавя нищичко. Представя си разни неща,
дорисува ги във въображението си. Ще го държа под око, д’Бранин.
Случва се талант като него да изгуби почва под краката си, да изпадне в истерия, да започне да предава, вместо да приема. В затворена среда това е много опасно.
Кароли д’Бранин кимна.
— Разбира се, разбира се.
В друга част на кораба Ройд Ерис се намръщи.
— Забеляза ли дрехите на холограмата, която ни праща? —
обърна се Роян Кристоферис към Алис Нортуинд. Бяха сами в едно от сепаретата на отсека, изтягаха се на матрака и се стараеха да избягват мокрото петно между двамата. Ксенобиологът запали цигара.
Предложи и на партньорката си, но Нортуинд махна с ръка. — Стилът е безнадеждно остарял. Баща ми сигурно е носил такива дрехи като момче на Стария Посейдон.

124
— Ерис има старомоден вкус — съгласи се Алис Нортуинд. —
Но какво от това? Не ме интересува как се облича. Аз предпочитам работен комбинезон. Удобен ми е. Не давам пукната пара какво мислят хората.
— Не даваш значи? — попита Кристоферис и сбърчи огромния си нос. Тя не забеляза. — Мисля, че не разбра какво имам предвид.
Ами ако това въобще не е Ерис? Виждаме само една проекция. Не мисля, че той изглежда така.
— Защо? — Сега вече в гласа й се долови любопитство. Тя се претърколи и се сгуши в ръката му, огромната й гърда опря в гърдите му.
— Ами ако е болен, деформиран и се бои да се покаже такъв,
какъвто е в действителност? — попита Кристоферис. — Може наистина да има някакво заболяване. Снежната чума води до ужасяващи поражения, но човек преживява поне десетина години,
преди да умре, а има и други заразни болести — мантракс, нова проказа, стопилка, Болестта на Лангамен и какво ли не още. Нищо чудно Ройд да живее в самоналожена карантина. Помисли за това.
Алис Нортуинд се намръщи.
— Всички тези приказки за Ерис… малко ме изнервят.
Ксенобиологът всмукна от цигарата и се засмя.
— Добре дошла на „Нощен летец“ тогава. Останалите вече сме тук.
През петата седмица от началото на полета Меланта Джирл избута пешката си до шестия ред. Ройд видя, че нищо не може да спре поражението, и се отказа. Беше осмата поредна загуба от нея от няколко дни. Тя седеше на пода на каюткомпанията, а фигурите бяха подредени на светещото табло пред нея.
Разсмя се и ги помете с ръка.
— Не се ядосвай, Ройд. Аз съм подобрен модел. Винаги съм три хода напред.
— Трябваше да се свържа с моя компютър — отвърна той. —
Няма как да го разбереш. — Призракът му внезапно се материализира пред екраните и й се усмихна.

125
— Ти щеше да разбереш след три хода — отвърна Меланта
Джирл. — Пробвай.
Те бяха последните жертви на шахматната треска, завладяла
„Нощен летец“ преди седмица. Първи развя знамето Кристоферис,
който извади комплекта и взе да кандърдисва другите да играят, но всички се отказаха, след като се намеси Тейл Ласамер и ги победи до един. Всички знаеха, че чете мислите им, но телепатът бе в лошо настроение и много избухлив и не посмяха да го обвинят. Меланта обаче успя да го надвие с лекота.
— Той не е добър играч — обясни по-късно на Ройд — и ако се опитва да ми краде идеите, получава само безсмислици. Подобреният модел владее някои определени мисловни дисциплини. Мога да се екранирам достатъчно добре. — По-късно Кристоферис и още неколцина се опитаха да играят срещу Меланта по двама, но отново не можаха да спечелят. Накрая Ройд попита дали може да се включи.
Само Меланта и Кароли се съгласиха да седнат срещу него и тъй като
Кароли често забравяше как се местят фигурите, накрая Ройд и
Меланта останаха постоянни партньори. И двамата, изглежда, си падаха по интелектуални игри, но Меланта винаги побеждаваше.
Меланта се надигна и тръгна към кухнята, като мина право през призрачното изображение на Ройд.
— Знаеш ли, другите ме заобикалят — оплака се той.
Тя сви рамене и извади от хладилника кутия бира.
— Капитане, кога най-сетне ще престанеш да се инатиш и ще ме пуснеш от другата страна на стената? Не ти ли е самотно там? Не изпитваш ли нужда от секс? Клаустрофобия?
— Меланта, прекарах почти целия си живот на „Нощен летец“
— отвърна Ройд и изключи изображението си. — Ако страдах от клаустрофобия, самота и имах нужда от секс, животът ми щеше да е невъзможен. Но това би трябвало да ти е ясно, след като си подобрен модел.
Тя отпи от бирата и се засмя с вежливия си мелодичен смях.
— Все някога ще те разкрия, капитане.
— А междувременно — рече той, — разкажи ми още някоя лъжа за твоя живот.

126
— Чували ли сте някога за Юпитер? — обърна се ксенотехничката към останалите. Беше пияна и се поклащаше в хамака си в товарния отсек.
— Няма ли нещо общо със Земята? — попита Линдран. —
Същата легендарна система, струва ми се.
— Юпитер — обяви на висок глас ксенотехничката — е газов гигант от слънчевата система на Старата Земя. Не го знаехте, нали?
Алис Нортуинд се усмихна самодоволно.
— Чуйте бе, на вас ви говоря. Тъкмо се готвели да се заемат с изучаването на Юпитер, когато бил открит звездният двигател. Това било много отдавна, както се досещате. След това, естествено, вече никой не се интересувал от газови гиганти. Включваш двигателя и тръгваш да търсиш обитаеми светове, като игнорираш кометите,
голите скали и газовите гиганти — само на няколко светлинни години има друга звезда и тя е обкръжена от подходящи планети. Но е имало хора, които са смятали, че е възможно на Юпитер да съществува живот. Следите ли мисълта ми?
— Следя, макар че си се надрънкала до козирката — подметна
Линдран.
Кристоферис изглеждаше леко обиден.
— Ако на газовите гиганти има живот, не е в наш интерес да ги подминаваме — тросна се той. — Всички разумни същества, с които сме се срещали досега, произхождат от светове сходни на Земята и повечето от тях дишат кислород. Освен ако не намекваш, че волкрините са от газов гигант?
Ксенотехничката седна в хамака и се усмихна съзаклятнически.
— Не волкрините. Ройд Ерис. Ако пробием стената към другата част на сферата, оттам ще изтече амоняк. — Размаха плавно ръка във въздуха и рухна в пристъп на неудържим кикот.
Програмата бе стартирана и работеше. Ломи Торн седеше при главния пулт — лъскава черна плоча, на която се изписваха стотици конфигурации и изчезваха, след като ги използваше. Зад нея имаше няколко рафта с кристални чипове и други, по-малки монитори, по които непрестанно се меняха цифри или течеше сбита информация —
външен израз на душата на нейната програма. Тя седеше щастлива в

127
полумрака и си подсвиркваше, докато изпълняваше рутинни процедури: пръстите й бягаха по клавиатурата в стакато.
— Ах — въздъхна и се усмихна. — Много добре.
После настъпи моментът за финална проверка. Ломи Торн дръпна левия ръкав на ризата си, пъхна китка под пулта, намери розетката и се включи директно. Интерфейс.
Екстаз.
Мастиленочерни очертания изникнаха, разпръснаха се и изчезнаха от екрана.
Всичко свърши за частица от секундата.
Ломи Торн освободи китката си. На лицето й трепкаше срамежлива и доволна усмивка, но над всичко това доминираше изражение на учудване. Тя докосна с пръсти розетката и откри, че полюсите са още топли. Потрепери.
Програмата работеше идеално, компютърът бе в отлично състояние, всички системи действаха според плана. Изпита удоволствие, както винаги. Когато се съедини с програмата, се почувства много по-мъдра, изпълнена със светлина и електричество,
усещаща вибрациите на живота, хладнокръвна и разсъдлива и никога сама, нито слаба и безволева. Така беше винаги, когато се включваше към интерфейса и оставяше съзнанието си да се разшири.
Но този път се случи нещо друго. Нещо студено я докосна, само за миг. Студено и плашещо — и тя и програмата успяха да го зърнат,
само за миг, след което то изчезна.
Кибернетичката разтърси глава, за да прогони всички тези глупости. След което отново се захвана за работа. По някое време дори започна да си подсвирква.
През шестата седмица Алис Нортуинд се поряза лошо, докато си правеше сандвич. Беше се навела над масата, режеше подправено месо с дългия нож и внезапно изпищя.
Данел и Линдран дотичаха при нея и откриха, че е втренчила ужасен поглед в дъската за рязане пред нея. Беше си порязала левия показалец и кръвта бликаше на струи.
— Корабът помръдна — оплака се Алис, изцъклила очи към
Данел. — Почувствахте ли как се разтресе? Измести ножа в ръката ми.

128
— Намери нещо да спреш кървенето — рече Линдран. Данел се огледа изплашено. — Уф, остави, аз ще го направя.
Психоаналитичката Агата Маридж-Блек даде на Нортуинд успокоително и погледна двамата лингвисти.
— Видяхте ли как стана?
— Ами… тя се поряза — отвърна Данел.
Някъде от коридора долетя див, истеричен смях.
— Заглуших го — докладва Маридж-Блек на Кароли д’Бранин по-късно същия ден. — Псионин-4. Ще му притъпи чувствителността за няколко дни и имам още, ако му потрябва.
Д’Бранин изглеждаше стреснат.
— Разговаряхме няколко пъти и виждам съвсем ясно, че Тейл започва да се плаши, но нито веднъж не ми каза защо. Трябваше ли да го изключваш?
Психоаналитичката сви рамене.
— Започваше да се държи нерационално. Като се има предвид колко е талантлив, ако излезе изпод контрол, ще пострадаме всички.
Не биваше да вземаш телепат от първи клас. Твърде са нестабилни.
— Предстои ни да комуникираме с извънземна раса.
Припомням ти, че това не е лесна задача. Волкрините ще са по- различни от всички останали чуждоземци, с които сме се срещали.
Необходим ни е телепат от първи клас, за да можем да се свържем с тях. А от волкрините има какво да научим!
— Ха — рече тя, — като се има предвид в какво състояние е този твой телепат, нищо чудно всички да излезем от строя. През половината време лежи свит на кълбо в хамака, през останалото заеква, пелтечи и пуска слюнка, изцъклен от страх. Твърди, че сме в голяма опасност, но не знае каква и откъде. Най-лошото е, че не мога да определя дали наистина усеща нещо, или е това е остър пристъп на параноя. Със сигурност показва някои от класическите симптоми.
Освен това е уверен, че го държат под наблюдение. Може би състоянието му няма нищо общо с нас, волкрините и неговия талант.
Не зная със сигурност.
— А какво ще кажеш за твоя талант? — попита д’Бранин. —
Нали си емпат?

129
— Не ми казвай как да си върша работата — тросна се тя. —
Правих секс с него миналата седмица. Няма по-добра възможност за наблюдение от близък план. Дори при тези обстоятелства не можах да открия нищо. В ума му цари хаос, а страхът му е толкова силен, че извира с потта. Не усещам нищо особено в другите освен обичайните им грижи и ядове. Но аз съм едва трети клас и преценката ми не значи много. Способностите ми са ограничени. Освен това ти казах, че не се чувствам добре. Усещам, че се задушавам в този кораб. Едва си поемам въздух, главата ме боли постоянно. Налага се да полежа.
— Да, разбира се — побърза да отвърне д’Бранин. — Не исках да те критикувам. Правиш всичко, което е по силите ти, въпреки трудните обстоятелства. След колко време Тейл ще е отново с нас?
Психоаналитичката се почеса уморено по челото.
— Д’Бранин, препоръчвам да го държим в това състояние до края на мисията. Предупреждавам те, обезумял или истеричен телепат може да бъде много опасен. Тази история с Нортуинд и ножа може да е негова работа. Спомни си, че той започна да крещи малко след това.
Може би я е докоснал само за секунда — зная, че стрелям напосоки,
но е напълно възможно. Мисълта ми е, че не бива да рискуваме. Имам достатъчно псионин-4, за да го държа вцепенен, но контактен, докато се приберем на Авалон.
— Но Ройд каза, че скоро ще изключи звездния двигател, защото наближаваме волкрините. Тейл ни е нужен, нужен ни е умът му,
неговият талант. Наистина ли трябва да го потискаш? Няма ли друг начин?
Маридж-Блек направи кисела физиономия.
— Другата възможност е инжекция есперон. Тя ще го събуди напълно, ще увеличи телепатичната му чувствителност десетократно за няколко часа. През това време, надявам се, той ще се съсредоточи върху опасността, която долавя. Ще я прогони, ако е фалшива, ще се справи с нея, ако е истинска. Но псионин-4 е много по-безопасен.
Есперонът е ужасно лекарство, с много тежки странични ефекти.
Покачва драстично кръвното налягане, понякога предизвиква хипервентилация и припадъци, споменават се дори случаи на спиране на сърцето. Ласамер е млад и сигурно ще го понесе добре, но не мисля, че е достатъчно стабилен емоционално да овладее подобна

130
сила. Псионинът ще е индикатор. Ако параноята продължи, ще съм сигурна, че няма нищо общо с телепатията.
— А ако не продължи? — попита Кароли д’Бранин.
Агата Маридж-Блек го дари със зла усмивка.
— Ако Ласамер изпадне в летаргия и престане да дрънка за опасност? Какво пък, това би означавало, че вече не долавя нищо,
нали? От което следва, че наистина е имало нещо и е бил прав от самото начало.
На вечеря Тейл Ласамер бе мълчалив и унесен и се хранеше с ритмични меланхолични движения, а сините му очи изглеждаха замъглени. Когато приключи, се извини, отправи се към леглото си и веднага рухна изтощено в него.
— Какво му направи? — обърна се Ломи Торн към Маридж-
Блек.
— Изключих му любопитния ум — отвърна тя.
— Трябваше да го направиш преди две седмици — обади се
Линдран. — Така е доста по-поносим.
Кароли д’Бранин не хапна почти нищо.
Настъпи фалшивата нощ и призракът на Ройд се материализира.
Кароли д’Бранин отпиваше обичайния шоколад.
— Кароли — рече призракът, — възможно ли е да включите компютъра, който носите, към моите бордови системи? Тези твои разкази за волкрините ме вдъхновиха и искам да продължа да ги изследвам. Предполагам, че всички подробности са в паметта.
— Естествено — отвърна д’Бранин замислено. — Няма никакъв проблем да свържем програмите. Ще кажа на Ломи да го направи още утре.
В стаята се възцари потискаща тишина. Кароли д’Бранин отпиваше от чашата и гледаше в мрака, сякаш забравил за присъствието на Ройд.
— Нещо си обезпокоен — каза Ройд след малко.
— А? О, да — д’Бранин вдигна глава. — Прощавай, приятелю.
Имам някои проблеми.

131
— За Тейл Ласамер ли става въпрос?
Кароли д’Бранин погледна бледата сияеща фигура и кимна вдървено.
— Да. Може ли да попитам откъде знаеш?
— Зная всичко, което става на „Нощен летец“ — отвърна Ройд.
— Значи си ни наблюдавал. — В гласа на д’Бранин се долови упрек. — Тейл е прав, всички ние сме под наблюдение. Как можа,
Ройд? Да ни шпионираш? Това е толкова долно.
В прозрачните очи на призрака нямаше живот, те сякаш не виждаха.
— Не казвай на другите — предупреди го Ройд. — Кароли,
приятелю — ако мога да те наричам приятел, — имам собствени причини да ви наблюдавам, но няма да ти е от полза, ако ги разкрия.
Не искам да ви сторя зло. Повярвай ми. Наехте ме да ви откарам при волкрините и да ви върна обратно и наистина възнамерявам да го направя.
— Опитваш се да се измъкнеш, Ройд — укори го д’Бранин. —
Защо ни шпионираш? Всичко ли виждаш? Да не си някой воайор, или пък враг сред нас? Само с наблюдение ли се изчерпват намеренията ти?
— Кароли, обиждаш ме с твоята подозрителност.
— А ти с измамата си. Ще ми отговориш ли?
— Имам очи и уши навсякъде — обясни Ройд. — За мен няма и едно скрито местенце на „Нощен ловец“. Дали виждам всичко? Не, не винаги. Аз съм само човек, каквото и да си мислят колегите ти. И аз спя. Мониторите остават включени, но няма кой да ги гледа. Мога да следя най-много две сцени едновременно. Понякога се разсейвам или губя интерес. Може да гледам всичко, Кароли, но не виждам всичко.
— Защо? — Кароли си наля още топъл шоколад. С видимо усилие владееше треперенето на ръката си.
— Нямам отговор на този въпрос. „Нощен летец“ е мой кораб.
Д’Бранин отпи от шоколада, премигна и кимна замислено.
— Натъжи ме, приятелю. Не ми оставяш никакъв избор. Тейл каза, че сме били наблюдавани. Сега вече знам, че е бил прав. Каза също, че сме в опасност. Нещо чуждоземно, това му бяха думите. Ти ли си?
Проекцията остана неподвижна и смълчана.

132
— Виждам, че не ми отговаряш — продължи Кароли. — Ах,
Ройд, какво да направя сега? Значи трябва да му повярвам за всичко.
Ние сме в опасност, вероятно от теб. Не ми остава друго освен да прекратя мисията. Върни ни на Авалон. Това е моето решение, Ройд.
Призракът се усмихна уморено.
— А вече сме толкова близо, Кароли. Съвсем скоро ще изключим звездния двигател.
От гърлото на Кароли се изтръгна мъчителен стон.
— Моите волкрини — проплака той и въздъхна. — Те са толкова близо… ах, нямам сили да ги изоставя. Но не мога да постъпя другояче, нямам право.
— Можеш — отвърна гласът на Ройд Ерис. — Довери ми се.
Това е всичко, за което те моля, Кароли. Повярвай ми, когато ти казвам, че нямам лоши намерения. Тейл Ласамер може да дрънка за опасности, но досега никой не е пострадал, нали?
— Не е — призна д’Бранин. — Освен ако не броим Алис, която се поряза следобед.
— Какво? — Ройд се поколеба за миг. — Порязала се? Не съм го видял, Кароли. Кога е станало?
— Ами, рано… малко преди Ласамер да започне да крещи.
— Ясно — отвърна Ройд замислено. — Гледах как Меланта се упражнява. И разговарях с нея. Кажи ми как е станало.
Кароли му разказа.
— Чуй ме — рече накрая Ройд. — Довери ми се и аз ще ти дам твоите волкрини. Успокой хората си. Можеш да ги увериш, че не представлявам заплаха. И дръжте Ласамер дрогиран, разбираш ли?
Това е много важно. Той е проблемът.
— Агата ме посъветва почти същото.
— Зная — отвърна Ройд. — Съгласен съм с нея. Ще изпълниш ли молбата ми?
— Не съм сигурен — отвърна д’Бранин. — Поставяш ме в трудно положение. Не разбирам къде сбъркахме, приятелю. Не можеш ли да ми кажеш поне още нещо?
Ройд Ерис не отговори.
— Е, добре — въздъхна примирено д’Бранин. — Не искаш да ми отговориш. Само усложняваш нещата. И колко още, Ройд? Кога ще видя моите волкрини?

133
— Много скоро — отвърна Ройд. — След приблизително седемдесет часа изключваме двигателя.
— Седемдесет часа — повтори Кароли. — Толкова малко. Ако се върнем сега, няма да получим нищо. — Облиза устни и надигна чашата, но тя беше празна. — Продължавай тогава. Ще направя каквото поиска от мен. Ще ти се доверя, ще държим Ласамер упоен и няма да кажа на другите. Това стига ли? Дай ми моите волкрини.
Толкова дълго съм чакал!
— Зная — отвърна Ройд Ерис. — Зная.
После призракът изчезна и Кароли остана сам в тъмната каюткомпания. Опита да си напълни чашата, но ръката му трепереше твърде силно и той изля шоколада върху пръстите си. Изруга от болка и яд.
Следващия ден напрежението на борда продължи да расте и се случиха хиляди дребни неприятности. Линдран и Данел имаха
„семеен“ спор, който можеше да се чуе почти навсякъде. Военната игра в каюткомпанията между Кристоферис и Меланта Джирл завърши с грандиозен скандал, след като Кристоферис я обвини, че мами. Алис Нортуинд прекара часове в креслото, втренчила поглед в превързания си пръст. На лицето й бе изписана омраза. Агата
Маридж-Блек обикаляше по коридорите и се оплакваше високо, че е твърде топло, че ставите я болят, че въздухът е тежък и мирише на дим и че подът е студен. Дори Кароли бе изнервен до крайна степен.
Само телепатът изглеждаше спокоен. Беше натъпкан с псионин-4 и мърмореше летаргично, но поне вече не се плашеше от сенките.
Ройд Ерис не се появи, нито като проекция, нито като глас.
Отсъства дори на вечеря. Учените ядоха неспокойно, очакваха всеки момент да се материализира, да заеме обичайното си място и да се присъедини към разговора. Но очакванията им не се оправдаха дори когато след вечеря поднесоха шоколад, кафе и чай.
— Нашият капитан, изглежда, е зает — отбеляза Меланта
Джирл, след като се облегна в креслото и отпи от брендито.
— Скоро ще изключим двигателя — обясни Кароли д’Бранин. —
Предполагам, че се занимава с подготовката. — Но мислено се ядоса

134
на капитана. Беше сигурен, че ги наблюдава тайно.
Роян Кристоферис се покашля.
— След като всички сме тук, а него го няма, мисля, че моментът е подходящ да обсъдим някои неща. Не ме интересува, че той ще пропусне вечерята — и без това не яде. Той е само една проклета холограма. Какво значение, че го няма? Толкова по-добре, защото имаме възможност да си поговорим за някои неща. Кароли, мнозина от нас изпитват известни безпокойства във връзка с Ройд Ерис. Какво знаеш всъщност за този човек-загадка?
— Да зная, приятелю? — д’Бранин напълни чашата си с гъст тъмен шоколад и отпи бавно, докато се опитваше да си събере мислите. — Какво може да се знае за него?
— Сигурно си забелязал, че никога не идва да играе с нас —
подметна сухо Линдран. — Преди да наемеш кораба, не събра ли известна информация за него?
— Аз също бих искал да чуя отговора на този въпрос — рече
Данел, вторият лингвист. — Авалон е център на оживен трафик. Защо спря избора си на Ерис? Какво са ти казвали за него?
— Какво са ми казвали за него? Много малко, трябва да призная.
Разговарях с неколцина служители на космодрума, но никой от тях не беше чувал за Ройд. Изглежда, не е от Авалон.
— Колко удобно — изхъмка Линдран.
— И подозрително — добави Данел.
— Откъде е тогава? — попита Линдран. — Двамата с Данел се вслушвахме внимателно в речта му. Говори стандартен, без доловим акцент, и не използва никакви изрази, които да подскажат произхода му.
— Понякога ми звучи малко архаично — намеси се Данел — и от време на време конструкцията на изреченията му пробужда у мен далечни асоциации. Само че всеки път са различни. Изглежда, доста е пътувал.
— О, какво заключение! — подсмихна се Линдран и го потупа покровителствено по ръката. — Всички търговци пътуват доста,
любов моя. Особено когато имат собствен кораб.
Данел я изгледа ядно, но Линдран продължи:
— Сериозно обаче, наистина ли не знаеш нищо за него? Откъде се е взел този „Нощен летец“?

135
— Нямам представа — призна д’Бранин. — Дори не ми хрумна да попитам.
Членовете на изследователската група се спогледаха скептично.
— Дори не ти хрумна да попиташ? — Кристоферис втренчи поглед в него. — Как тогава избра този кораб?
— Просто беше на разположение. Административният съвет одобри проекта ми и ми назначи персонал, но не можеха да отделят научноизследователски кораб. Както винаги проблеми с бюджета.
Агата Маридж-Блек се изсмя кисело.
— Ако някои от вас още не са разбрали, това, което ни казва с други думи д’Бранин, е, че Академията е била доволна от изследванията му върху този ксеномит и откриването на легендата за волкрините, но не е имала никакво желание да подкрепи плановете му за тяхното издирване. Ето защо са му определили малък бюджет, за да не убият ентусиазма му, и тъй като са предполагали, че мисията ще се окаже провал, са назначили хора, чиято липса няма да се усети на
Авалон. — Огледа се. — Погледнете се само. Никой от вас не е работил с д’Бранин от самото начало, но ето ни тук. И нито един от нас не е първокласен учен.
— Говори за себе си — тросна се Меланта Джирл. — Аз постъпих доброволно в тази експедиция.
— Няма да оспорвам тезата ти — заговори психоаналитичката.
— Пък и въпросът с подбора на „Нощен летец“ едва ли е такава голяма загадка. Просто си се спрял на най-евтиния транспорт, който си могъл да намериш, нали?
— Някои от подходящите кораби отказаха да обмислят предложението ми — обясни Кароли. — Зная, че ще ви се стори странно. Повечето междузвездни капитани изпитват суеверен страх да излизат от хиперпространствен полет в междузвездния космос, без да има планета наблизо. От тези, които се съгласиха с моите изисквания,
Ройд Ерис предложи най-добри условия и беше готов да поеме на път веднага.
— А пък ние трябваше да заминем веднага — каза Линдран. —
В противен случай волкрините щяха да ни се изплъзнат. Те прекосяват този регион само за десет хиляди години, плюс-минус няколко хиляди.
Някой се разсмя. Д’Бранин запази безстрастно изражение.

136
— Приятели, без съмнение можех да отложа заминаването.
Признавам, че нямах търпение да се срещна с моите волкрини, да видя гигантските им кораби и да им задам въпросите, които ме измъчват, да открия какво възнамеряват да правят. Но защо се оплаквате? Ройд е много любезен, освен това е отличен навигатор.
— Ти срещна ли се с него? — попита Алис Нортуинд. — Видя ли го поне веднъж, докато преговаряхте?
— Говорихме много пъти, но аз бях на Авалон, а Ройд на орбита.
Виждах само лицето му на екрана.
— Проекция, компютърна симулация, какво ли още не —
подметна Ломи Торн. — Имам програми, които са в състояние да ти изкарат всякакво лице на екрана, Кароли.
— Значи никой не е виждал този Ройд Ерис — заключи
Кристоферис. — Той се е закодирал от самото начало.
— Нашият домакин държи личният му живот да бъде запазен в тайна — обясни д’Бранин.
— Увърта — изпръхтя Линдран. — Какво всъщност крие?
Меланта Джирл се разсмя и когато всички погледи се насочиха към нея, поклати глава.
— Капитан Ройд е перфектният избор — странен човек за странна мисия. Никой от вас ли не обича загадките? Ето ни тук, летим на светлинни години, за да срещнем хипотетичен чуждоземен кораб от ядрото на галактиката, който се носи към междугалактическото пространство далеч преди човечеството да е започнало първите си войни, а всички вие се притеснявате, че не можете да ощипете Ройд по носа. — Наведе се към масата и напълни чашата си с бренди. —
Майка ми беше права — продължи небрежно. — Нормалните хора са полунормални.
— Може би трябва да се вслушаме в думите на Меланта — каза замислено Ломи Торн. — Страховете и неврозите на Ройд са си негова работа, стига да не ни ги натрапва.
— Лично аз се чувствам малко неудобно в негово присъствие —
оплака се Данел.
— Кой може да ни гарантира — попита Алис Нортуинд, — че не летим с някой престъпник или извънземен?
— Юпитер — подметна някой и ксенотехничката се изчерви.
Тейл Ласамер вдигна плахо глава от чинията си, после се захили.

137
— Извънземен! — повтори и сините му очи се завъртяха в орбитите, сякаш търсеха изход. Бяха ярки и излъчваха безумие.
— Действието на лекарството отслабва — каза Маридж-Блек на д’Бранин. — Ще отскоча до каютата за още.
— Какво лекарство? — попита Ломи Торн. Д’Бранин не бе казал на останалите за бълнуването на Ласамер от страх да не предизвика нарастване на напрежението. — Какво става?
— Опасност — промълви Ласамер, обърна се към седящата до него Ломи, улови я за ръката и впи пръсти в нея. — Намираме се в голяма опасност, казвам ви, усещам го. Нещо чуждо. То ни мисли злото. Кръв, виждам кръв. — Разсмя се. — Не го ли усещаш, Агата?
Защото аз почти вкусвам кръвта. То също.
Маридж-Блек стана.
— Не се чувства добре — обясни на останалите. — Потисках го с псионин, опитвах се да овладея халюцинациите му. Ще ида да донеса още. — И тръгна към вратата.
— Потискала си го? — попита ужасено Кристоферис. — Той се опитва да ни предупреди за нещо. Не го ли чувате? Искам да знам за какво говори.
— Не псионин — обади се Меланта Джирл. — Опитай с есперон.
— Не ме учи как да си върша работата!
— Съжалявам — отвърна Меланта и повдигна рамене. — Но аз съм на една крачка пред теб. Ако не се лъжа, есперонът може да го излекува от халюцинациите.
— Познавам достатъчно добре действието на есперона — рече навъсено психоаналитичката.
Меланта се усмихна над ръба на чашата.
— Сигурна съм. А сега ме чуйте. Всички вие, изглежда, се притеснявате от Ройд. Измъчва ви мисълта, че не знаете какво крие.
Роян си измисля истории цяла седмица и е склонен да повярва в тях.
Алис е толкова изнервена, че си поряза пръста. Всички непрестанно се оплакваме. Тези страхове не ни позволяват да се сплотим като екип.
Време е да им сложим край. И това не е трудно. — Тя посочи Тейл. —
Тук седи телепат от първи клас. Разпалим ли силата му с есперон, той ще е в състояние да ни изпее и майчиното мляко на капитана, даже ще

138
ни омръзне да го слушаме. А междувременно той ще се пребори със своите демони.
— Той ни наблюдава — каза телепатът с нисък тревожен глас.
— Не — поклати глава Кароли. — Мисля, че трябва да го държим дрогиран.
— Кароли — спря го Кристоферис, — тази история стигна твърде далече. Повечето от нас са изнервени, а момчето направо трепери от страх. Мисля, че е време да сложим край на мистерията
Ройд Ерис. Веднъж завинаги. Меланта е права.
— Нямаме право — упорстваше д’Бранин.
— Съгласна съм с Меланта — заяви Ломи Торн. — Трябва да го направим.
— Да — присъедини се Алис Нортуинд и двамата лингвисти я подкрепиха с поклащане на глави.
Д’Бранин се измъчваше от обещанието, което бе дал на Ройд. Но другите не му оставяха никакъв избор. Погледна психоаналитичката и въздъхна:
— Добре. Дай му есперон.
— Той ще ме убие! — изкрещя Тейл Ласамер, скочи и когато
Ломи Торн се опита да го успокои, сграбчи чашата с кафе и я хвърли в лицето й. Трябваше да се намесят трима души, за да го укротят.
— Побързайте! — извика Кристоферис.
Маридж-Блек потрепери и изскочи от каюткомпанията.
Когато се върна, останалите бяха вдигнали Ласамер и го бяха сложили да легне на масата. Някой бе отместил косата му и се виждаха издутите артерии на шията му.
Маридж-Блек пристъпи към масата.
— Престанете — обади се Ройд. — Няма нужда да го правите.
Призракът му се появи с отблясъци в празното кресло.
Психоаналитичката замръзна с ампулата с есперон и инжекторния пистолет в ръце, а Алис Нортуинд понечи да пусне китките на
Ласамер. Пленникът не правеше опити да се освободи. Лежеше на масата и дишаше тежко, бледосините му очи бяха втренчени в проекцията на Ройд, сякаш бе хипнотизиран от внезапната му поява.
Меланта Джирл вдигна чашата си за поздрав.

139
— Охо! Изпуснахте вечерята, капитане.
— Ройд — каза Кароли д’Бранин. — Съжалявам.
Призракът гледаше незрящо към отсрещната стена.
— Освободете го — отекна гласът му от говорителите. — Ще ви разкрия голямата си тайна, щом личността ми толкова ви вълнува.
— Той наистина ни е наблюдавал — рече Данел.
— Слушаме те — подкани го подозрително Нортуинд. — Какво си ти?
— Хареса ми идеята ви за газовите гиганти — рече Ройд. — За съжаление истината не е толкова драматична. Аз съм най-обикновен хомо сапиенс на средна възраст. Шейсет и осем стандартни години,
ако настоявате за точност. Холограмата, която виждате пред вас, е на истинския Ройд Ерис отпреди няколко години. Сега съм малко по- възрастен. Използвам компютърна симулация, за да проектирам свое подмладено копие пред гостите.
— Така ли? — Лицето на Ломи Торн бе на червени петна от горещото кафе. — Но защо тази тайнственост?
— Ще започна разказа с майка ми — отвърна Ройд. — „Нощен летец“ е неин кораб, построен по поръчка и по нейни планове в корабостроителницата на Нюхолм. Майка ми била свободен търговец,
от най-успелите. Родила се в бедно семейство на планетата Вес, която е много далече оттук, макар че вероятно сте чували за нея. Сама си пробила път в живота, от една служба към друга, и събрала средства за свой кораб и екипаж. Скоро натрупала състояние, тъй като приемала всякакви поръчки, летяла далече и встрани от търговските пътища и откарвала товари на години от местата, до които обичайно стигат търговците. Рискована практика, но по-печеливша дори от пощенските доставки. Майка ми не се безпокояла от това колко често тя и екипажът й се прибират у дома. Забравила за Вес веднага щом го напуснала и рядко посещавала един и същи свят два пъти.
— Авантюристка — обади се Меланта Джирл.
— Не — отвърна Ройд. — Социопат. Виждате ли, майка ми не можела да понася хората. Ама никак. Екипажът й не я обичал, нито тя тях. Единствената й мечта била да се отърве от необходимостта да държи екипаж на борда. И когато забогатяла достатъчно, я осъществила. Резултатът е „Нощен летец“. След като потеглила с него от Нюхолм, тя нямала повече контакти с човешки същества, нито

140
слизала на някоя планета. Вършела цялата си работа от помещенията,
които сега обитавам, чрез екрани и лазерна връзка. Сигурно ще я сметнете за луда. И ще сте прави. — Призракът си позволи вяла усмивка. — Но животът й продължил да е интересен дори след изолацията. Какви светове само видяла, Кароли! Ако можеше да ти разкаже за тях, щеше да си скубеш косите от завист. За съжаление унищожила повечето си записи от страх, че други хора могат да изпитат удоволствие от преживяванията й, след като напусне този свят. Но тя си била такава.
— А ти? — попита Алис Нортуинд.
— Сигурно е имала контакти с поне едно човешко същество —
посочи със срамежлива усмивка Линдран.
— Не би трябвало да я наричам своя майка — продължи Ройд.
— Аз съм неин клон-кръстоска. След трийсет години самотно скиторене из космоса тя започнала да се измъчва от скука. Аз трябвало да бъда неин спътник и любовник. Утеха в самотата й. Тя обаче не можела да понася деца, нито имала търпение да ме отгледа.
След като приключила с клонирането, ме затворила в хранителен контейнер — ембрион, свързан с компютъра й. Той бил моят учител.
Преди раждането и след него. Всъщност не съм се раждал. Доста след времето, когато би се родило нормално дете, аз съм продължавал да обитавам контейнера, където съм растял, учил съм се и съм се хранел от тръбичките. Процесът бил забавен нарочно. Трябвало да бъда освободен, когато достигна пубертет, когато, по нейна преценка, бих могъл вече да й правя компания.
— Ужасно — възкликна Кароли д’Бранин. — Ройд, приятелю,
не знаех.
— Съжалявам, капитане — обади се Меланта Джирл. —
Лишили са те от детство.
— Никога не ми е липсвало — отвърна Ройд. — Нито пък тя. Но плановете й останали неизпълнени. Тя починала няколко месеца след клонирането, когато все още съм бил плод в контейнера. Но била програмирала кораба за подобен случай. Той изключил звездния двигател и легнал в дрейф в междузвездното пространство в продължение на единайсет години, докато компютърът не направил от мен… — той спря и се усмихна. — Щях да кажа, докато компютърът не направил от мен човешко същество. Добре де, докато не ме

141
направил такъв, какъвто съм. Ето как съм наследил „Нощен летец“.
След като се родих, ми бяха необходими само няколко месеца, за да се запозная с управлението и бордовите системи.
— Невероятно — възкликна Кароли д’Бранин.
— Да — потвърди Линдран, — но това не обяснява защо живеете в изолация.
— О, напротив — посочи Меланта Джирл. — Капитане, може би трябва да го обясниш на недотам подобрените модели?
— Майка ми мразела планетите — заговори отново Ройд. —
Ненавиждала миризмите, мръсотията, бактериите, променливото време, гледката на други хора. Създала си безупречна среда с максимална стерилност. Не можела да понася и гравитацията. Била свикнала с безтегловността през годините на космически пътувания със старите търговски кораби, които не могат да си позволят гравитационна решетка, и я предпочитала. Ето при какви условия съм се родил и израсъл. Тялото ми не разполага с имунна система, нито с естествена защита срещу всички опасни бацили. Контактът с вас вероятно ще ме убие и със сигурност ще ме разболее сериозно.
Мускулите ми са слаби, сетивата — атрофирали. Гравитацията на
„Нощен летец“ е за ваше, а не за мое удобство. За мен тя е мъчение. В
този момент седя в плаващо кресло, което е обгърнало тялото ми.
Дори така ме боли, но поне няма опасност да пострадат вътрешните ми органи. Ето защо избягвам често да взимам пасажери.
— И ти ли споделяш възгледите на майка ти за човешкия род? —
попита Маридж-Блек.
— Не. Аз харесвам хората. Приемам се такъв, какъвто съм, но това не е станало по мой избор. Аз съм ненаситен почитател на всякакви книги, записи, холопостановки, белетристика, драма,
история и прочее. Експериментирал съм с халюцинаторен прах. И
често, всеки път, когато намеря сили, вземам пътници. А след това попивам всичко от живота им.
— Ако поддържате постоянна безтегловност на кораба ще можете да вземате пътници по-често — посочи Ломи Торн.
— Така е — отвърна вежливо Ройд. — Установих обаче, че повечето родени на планети хора страдат от липсата на гравитация.
Кораб, който не поддържа постоянна гравитация, е по-малко привлекателен. Малцината, които се качват на борда, прекарват

142
пътуването болни или дрогирани. Не. Предпочитам да следя своите гости от противонатоварващото кресло. Неведнъж съм го правил. Ако се покажа на другите, ще ме сметнат за урод, ще ме държат на разстояние. А това е в разрез с целта ми. Предпочитам изолацията. И
всеки път, когато мога, изучавам чуждоземците, които вземам.
— Чуждоземците? — повтори объркано Нортуинд.
— За мен вие сте чуждоземци — отвърна Ройд.
В каюткомпанията на „Нощен летец“ се възцари тишина.
— Съжалявам за всичко това, приятелю — заговори Кароли д’Бранин. — Не биваше да се натрапваме в личния ти живот.
— И аз съжалявам — прошепна Агата Маридж-Блек, намръщи се и пъхна ампулата с есперон в пълнителя. — Е, какво пък, това обяснява някои неща, но дали е истината? Все още не разполагаме с доказателства, само с приспивни приказки. Една холограма може да заяви, че е същество от Юпитер, компютър или болен военнопрестъпник. Нямаме никакъв начин да потвърдим дали това е вярно. Всъщност не — имаме един начин. — Тя се приближи към масата, на която лежеше Ласамер. — Той все още се нуждае от лечение, а ние от потвърждение, така че не виждам смисъл да спираме, след като сме стигнали дотук. Защо да живеем с всички тези страхове и опасения, след като можем да им сложим край още сега?
— Притисна с ръка главата на телепата, опря инжектора в издутата артерия и натисна спусъка.
— Агата — обади се Кароли д’Бранин. — А не мислиш ли…
може би трябва да не… все пак Ройд…
— Не! — извика Ройд. — Спрете! Заповядвам ви! Намирате се на моя кораб. Спрете или…
— … или какво? — Инжекторът издаде съскащ звук и когато тя го вдигна, на шията на телепата се видя червено кръгче.
Ласамер се надигна на лакти, опита се да седне и Маридж-Блек посегна да му помогне.
— Тейл — заговори тя с най-добрия си професионален тон, —
съсредоточи се върху Ройд. Можеш да го направиш, всички знаем, че си много добър. Почакай малко и есперонът ще ти отвори очите.
Бледосините очи на Ласамер бяха замъглени.
— Още не съм достатъчно близо — зашепна той. — Всъщност аз съм този, когото изследват. Вярно е, че съм добър, но трябва да се

143

Изтегляне 2.34 Mb.

Сподели с приятели: