Решение за покупка или продажба на акции трябва да е предшествано от оценка на потенциалните печалби и загуби
Изтегляне 33.26 Kb.
|
| II.ИЗЛОЖЕНИЕ
Най-общо ценните книжа се делят на дялови и дългови инструменти. -- Акциите на публични дружества и акциите/дяловете от колективни инвестиционни схеми са дялови инструменти, защото дават право върху съответен дял от капитала на дружеството или колективната инвестиционна схема, респективно и на дял от печалбата. Ценните книжа са документ за извършена инвестиция. Те отразяват правата на притежателя им спрямо техния издател (емитент). Основните видове ценни книжа са акциите и облигациите. Най-общо можем да определим разликата между тях така – акциите изразяват отношения на собственост, облигациите - отношения на дълг, т.е. между заемодател и заемополучател. Акциите са ценни книжа емитирани от акционерни дружества, с които се удостоверява, че техния притежател участва в капитала на дружеството - емитент. Акциите дават на притежателя следните права: право на глас в общото събрание на акционерите; право на дивидент; право на ликвидационен дял; право да запише и закупи нови акции от акционерното дружество. Цените на акциите са много волатилни, поради което инвестициите в акции могат да бъдат както много печеливши, така и много губещи. Всяко решение за покупка или продажба на акции трябва да е предшествано от оценка на потенциалните печалби и загуби. Правата върху акции са ценни книжа, които се емитират при увеличение на капитала на акционерно дружество и дават право на акционерите да закупят полагащите им се нови акции на определена цена. Правата се емитират за определен период от време, през който период обикновено могат да се търгуват, като цената им се определя от условията на емисията и от пазарната цена на акциите. Рисковете, свързани с инвестицията в права са същите като при инвестицията в акции, но трябва да се има предвид и посочените особености на този финансов инструмент. Облигациите са дългови инструменти, защото те представляват задължение (дълг) на издателя им към притежателя им. Съществуват и други финансови инструменти, като например деривативни финансови инструменти, които също могат да бъдат деривативни инструменти върху дялови инструменти, върху дългови инструменти или върху други активи. - -Инвестицията във финансови инструменти е свързана с определени рискове за инвеститора, които обикновено са толкова по-големи, колкото по-голяма е очакваната доходност от инвестицията. Облигацииите са вид дългови ценни книжа, които носят на своите притежатели паричен доход под формата на фиксирана или плаваща лихва (купон), съобразно проспекта на емитента. Облигациите имат падеж и фиксирани плащания в рамките на срока за който са емитирани. В зависимост от емитента, облигациите могат да бъдат: държавни облигации - издадени от правителството на съответната държава; общински облигации - издадени от местните органи на властта; корпоративни облигации - издадени от търговски дружества; ипотечни облигации - издадени от банки въз основа на портфейлите им от ипотечни кредити. Облигациите са считани за по-ниско рискови активи в сравнение с акциите. В повечето случаи облигациите са обезпечени с активи - имущество, ценни книжа, вземания др. Цените на облигациите по принцип варират в много по-тесни граници, отколкото цените на акциите. Конвертируемите облигации са хибридни финансови инструменти, които дават право на техния притежател да ги замени срещу обикновени акции в определена пропорция. Падежа и датата (срока) за обмяна, в т.ч. и пропорцията са посочени в съответния проспект за издаването им. Те имат две характеристики: свидетелство за дълг на емитента към притежателя на конвертируемата облигация и опция за придобиване на обикновени акции на дружеството в определената пропорция. Поради това, че включват опция за придобиване на акции те са с по нисък купонен процент от този на обикновените облигации със същата степен на риск. При обмяната на конвертируемите облигации в акции, облигационера е изложен на същите рискове, на които е изложен при инвестиция в акции. Инструментите на паричния пазар са дългови финансови инструменти емитирани за срок по-малък от една година. Такъв тип финансови инструменти са краткосрочните държавни ценни книжа (съкровищните бонове), депозитните сертификати, търговските ценни книжа и други. Тези инструменти се търгуват на местните парични пазари (организирани от Централната Банка) или на международни пазари. Притежателите на тези финансови инструменти са изложени на основните рискове, характерни за дълговите ценни книжа. Инструменти на паричния пазар са и Репо сделките - сделки при които инвеститора продава (или купува) финансови инструменти с уговорката за обратното им изкупуване (респ. продажба) на датата на падежа на репото по предварително определена цена. Специфичен за този тип сделки е кредитният риск, който се изразява във възможността една от страните да не изпълни своите задължения по обратното изкупуване на ценните книжа, а другата ангажимента си по прехвърлянето на ценните книжа. Основните рискове при инвестиране и търговия с финансови инструменти са следните: • Пазарен риск – той се състои в опасността пазарната цена на финансовия инструмент да спадне поради определени пазарни фактори, което да доведе до загуба на част от инвестицията; • Риск на емитента – той се състои в опасността издателят (емитентът) на финансовия инструмент да не реализира печалба или да реализира загуба от дейността си, както и да изпадне във финансови затруднения, неплатежоспособност или несъстоятелност; • Ликвиден риск – той се състои в опасността притежателят на финансови инструменти, който е решил да ги продаде да не може да намери купувачи, желаещи да ги купят на предлаганата цена или да не може да открие такива купувачи бързо. Колкото е по-развит един пазар, респективно с големи обеми на търговия и голяма пазарна капитализация, толкова по-малък е ликвидният риск и обратно. Ликвидният риск на БФБ например е относително висок, докато този на пазарите в Ню Йорк, Франкфурт и Лондон е относително най-нисък. • Риск, свързан с насрещната страна по сделката, и риск, свързан със сетълмента – те се състоят в опасността сетълментът на сделката да се забави или да не се изпълни поради вина на насрещната страна по сделката, поради грешка на някой от инвестиционните посредници участващи в сделката или поради технически причини. • Валутен риск – той съществува само когато закупените от даден инвеститор финансови инструменти са деноминирани във валута, различна от валутата, в която той получава основните си доходи и/или в която са основните му разходи. За българските инвеститори няма валутен риск при финансови инструменти деноминирани в лева, а рискът при деноминираните в евро финансови инструменти е минимален предвид съществуващия в България валутен съвет и фиксирания обменен курс. • Риск при използването на ливъридж: последици от ливъриджа и рискът да се изгуби цялата направена инвестиция – този риск се състои в опасността инвеститорът да претърпи толкова по-големи загуби, колкото повече заемен ресурс използва за инвестицията си. При използването на голям ливъридж (голямо съотношение заем/собствени средства) е възможно инвеститорът да загуби пълния размер на инвестицията. • Под ливъридж – термин с няколко значения – в инвестиционната терминология основно се разбират методи и начини за търсене на увеличаване на потенциалната възвращаемост при инвестиране чрез заемен капитал, например чрез маржин, т.е. кредит даден от инвестиционния посредник при спазване на определени нормативни изисквания. Използването на ливъридж води до т.нар. „ефект на лоста” (откъдето произлиза и названието му), т.е. при един и същи собствен капитал използването на ливъридж увеличава доходността в съотношение равно на съотношението между заемния капитал и собствения капитал. Например, инвестира се в 100 акции, които – примерно след 1 година – носят доходност от 15 %. Разбира се, мислимо е да се вземат пари на заем при лихва 5 % за инвестиране в още 100 акции; тогава – но само при благоприятното развитие в примера, доходността за инвеститора би била още 10 % върху допълнителните 100 акции (15 % след приспадане на лихвения разход). Основният риск при използването на ливъридж е, че „ефектът на лоста” увеличава както евентуалната печалба, така и евентуалната загуба, т.е. в случай на отрицателна доходност на инвестицията, инвеститор който ползва 50% ливъридж ще загуби поне 2 пъти повече от инвеститор, ползващ само собствен капитал. По този начин ливъриджът допълнително увеличава волатилността на инвестицията. Нещо повече: инвеститорът, ползващ само собствен капитал, теоретично може да загуби изцяло този капитал, но не и повече. При ползването на ливъридж обаче: 1.рискът от загуба на цялата инвестиция е много по-голям; 2.възможно е инвеститорът да загуби цялата си инвестиция; 3.в някои случаи даже е възможно инвеститорът да загуби повече от стойността на собствения си капитал. Върху равнището и структурата (състава) на цените непосредствено влияние оказват т.нар. „икономически регулатори” или това са финансово-кредитните инструменти. Някои от тях имат косвено въздействие посредством промените, които предизвикват върху размерите и структурата на търсенето и предлагането, а оттам и върху равнището и динамиката на цените. Други регулатори влияят пряко в качеството им на елементи на пазарните цени, т.е. като цени в цената. Основните икономически регулатори са: данъците, лихвите и валутните курсове. Това са финансово-кредитните инструменти, които имат най-голямо отношение към цените. Основният дял при формирането на цените е този на данъците. Те представляват задължително (т.е. определено със закон) безвъзмездно плащане, възникнало с появата на държавата и нуждата от нейната издръжка. Данъците имат няколко основни функции: фискална - те осигуряват необходимите на държавата финансови средства. Чрез тях се набират приходите в държавния бюджет; разпределителна - чрез държавните разходи част от доходите на физическите и юридическите лица се преразпределят с оглед решаването на социални и икономически проблеми; икономическа - решават чисто икономически проблеми, свързани най-вече с провеждането на структурни промени в икономиката, със стимулиране или забавяне на икономическия растеж както в отделни отрасли, така и в цялото национално стопанство. контролни - свързани с контрола, упражняван с цел спазване законовата регламентация за определяне на приходите и отчитане на облагаемия доход. регулативни - чрез данъците се цели въздействие върху производството и потреблението, респективно върху предлагането и търсенето. Съществува разлика между законовия и икономическия обхват на данъка. Законовият обхват идентифицира данъкоплатеца и дава отговор на въпроса кой по закон е задължен да внася данък. Икономическият обхват обаче разкрива кой е истинският платец на данъка, т.е. кой понася данъчната тежест. Отклоненията на законовия и икономическия обхват се дължат на прехвърлянето на данъците. Трансферът на данъчното бреме от данъчно задължение по закон към реалните платци се извършва чрез промяна в цените на стоките и услугите. Данъците биват преки и косвени. Преките данъци се изчисляват на базата на чистия доход (разлика между приходи и разходи) и по този начин го регулират непосредствено. Косвените данъци (наричани още данъци върху консумацията) от своя страна са елементи на цените, поради което влияят върху техните равнища и съотношения. Изтегляне 33.26 Kb. Сподели с приятели:
|