Румен Спасов култура или война университетска критика и есеистика

Учредяването на Клуба като възможност да бъдат координирани усилията на максимален брой организации от университетското културно пространство, ще бъде в съгласие с европейската университетска традиция, но и ще спомогне за максимална децентрализация, съобразена със здравата рационалност и интереса на всички катедри, факултети, звена, които биха я възприели.

С риск да се повторим, си струва още веднъж да се напомни, че активността в тази посока не отменя, а напротив - изисква редовно, а и приоритетно насочване на държавни средства към променящата се университетска институция. Защото университетът не е просто "едно от училищата", които тежат на бюджета. Не е надстройка на някаква абстрактна база, а е уникален културно-исторически, антропологичен и етичен феномен. Той е сред приоритетните държавни институции на всяка уважаваща се страна. Нейното достойно зачитане е влог и за оздравяване и рационализиране на другите държавни институции, чието достойнство е невъзможно без университетски образовани човеци.

Съществен белег и израз на университетската криза е и противопоставянето на един факултет срещу друг, на хуманитаристите срещу математиците, на науката срещу образованието, на студентите срещу преподавателите, на възпитаниците, които се потапят в живота, срещу оставащите в институцията. Необходимо е да се отбележи, че от подобни изкуствени противопоставяния вредата за университета и за обществото е сигурна. Рационалната креативност, общата грижа за бъдещето, която придобива плътност само когато миналото е адекватно осмислено, могат да се противопоставят на инерциите. Но колцина от държавниците ни, от университетските възпитаници, от преподавателите и студентите (да не говорим за "служителите") са решени търпеливо да посветят години от живота си на такива оживотворяващи училището и обществото ни усилия? Вярата и идеите, твърдят мъдри философи, без резултатни дела са нищо. Но ще има ли възможност делата да бъдат извършени по неписания кодекс на университетското достойнство?

5. СТУДЕНТСКИЯТ ДОМ В УНИВЕРСИТЕТСКОТО ПРОСТРАНСТВО

Необходимо е да се вгледаме в миналото на Студентския дом, преди да осмислим сегашното посткомсомолско състояние и възможностите на Дома в обозримо бъдеще да изпълнява ролята на съвременно организирано средище за доброжелателно насърчаване на студентската научна, художествена и практична активност. Впрочем във връзка с употребата на думи като кръжоци, комсомолщина, централизъм - добре е да отчитаме, че нито едно от изразяваните с тях явления не са надживяни в обществото ни. Само че днес, освен за червени, се говори също за сини, за монархически и всякакви други младежи, търсещи себе си. Както и за новозаформени безпринципно-политически приятелски кръгове. А обществото ни като цяло остава нихилистично, негражданско, централистично вярващо, че политиците са най-важните и че те ще поемат нашите собствени професионални, граждански, етични отговорности.

Но нека да погледнем по-старите книги, макар че публицистиката днес е голямо изкушение. Запазени са достатъчно материали, които говорят красноречиво - Студентският дом е замечтан в съгласие с възрожденската ни образователна традиция още в първите години на българския университет. Постъпки за строеж са предприети от наследници на братята Евлоги и Христо Георгиеви с подкрепата на академичния съвет на Софийския университет и на Министерството на просвещението. Приет е Указ 29 от 15 май 1915 година, с който се одобрява сумата от 245 520 лева, получена от отчуждени за нуждите на университета имоти, собственост на Ив. Ев. Гешов, която трябвало да послужи за образуване към Ефорията "Евлоги и Христо Георгиеви" на нов фонд с наименование "Дом на Иван и Мария Гешови". С него да се построи сграда, в която да живеят безплатно студенти, деца на ветерани от войните. В издание от 1925 година, десетилетие преди построяването на централната ректоратска сграда, Велко Йорданов, тогавашен член на Учебния комитет при Министерството на просвещението, посочва: "...тоя дом, една от големите и хубави постройки в София, е вече въздигнат непосредствено до Дома на изкуството (Славейков площад) и вероятно още тая година ще се употреби за целта."

Какви са по-късните напрежения между личните интереси на семейството-домакин и студентските среди, днес може само да се гадае. Сигурно е това, че сградата и всички университетски фондове след 1944 г. са национализирани, каквито реално са и днес. Но вероятно по-интересно е да се изследва поучителният опит от историята на автономния университет с конкретни лични собственици. Начинание като споменатото е пример как може да се съчетава личният интерес и авторитет на имотната фамилия с университетския и с обществения интерес. Във Виена например подобна взаимност действа столетия наред в посока на поддържане и установяване на едно от най-красивите и функционални градски пространства на Европа. Така е и в Мелк, така е и в Залцбург.

С характерната си изчерпателност Михаил Арнаудов сочи подробности за това, че академичният съвет години наред е имал "особна грижа за студентството". На 12 декември 1923 университетският управителен орган подкрепя решението на Гражданския комитет за изграждане на нов Студентски дом. Предоставени били приходи от университетски балове, средствата се набирали от "увеличаване на студентските вноски за Клуба при постъпване в университета на 10 лева. Отделят се по 5 процента от дохода на университетските издания, такси от 100 лева за наем на университетски зали с цел "събрания, сказки, четения от страна на външни лица". През 1927 и 1928 година капиталът достига 1 183 543 лева и комитетът решава, че "може да се започне строеж на дома върху отстъпеното от Софийската община още в 1904 година място".

В респектиращо съседство със сградите на БАН, Народното събрание, университета, храмовете Св. София и Александър Невски, се е предвиждало да бъдат разположени студентските научни дружества, където паралелно и със съгласие с модата на европейските салони се съсредоточава и художествена активност, която в много случаи през отминаващия век отстъпва и се обезличава от политическо партизанство и военщина. С известна горчивина историкът на университета отбелязва наблюдението на д-р Паулсен в студия от 1902 година, валидно и през 1939, когато се отбелязва 50-годишнината на българската Алма Матер и днес около 110 години след началото на висшето образование в страната ни. Днес дори студентите се митологизират, както никога по-рано... И така, доктор Паулсен, един от учителите на първите ни университетски дейци споделя: "Необходимо е да се признае, че щом студентът играе активна роля в обществения живот, това е симптом за болезнено състояние на страната; то показва, че държавата и нейните ръководни дейци не отговарят в своите външни и вътрешни функции на инстинктивните изисквания на народния дух..."

Има ли ги днес, ще успеят ли да вземат връх държавниците, които са способни да долавят "инстинктивните искания на народния дух"? Които, без да флиртуват със студентството (подход, винаги съчетаван с пренебрежение и подценяване на действителните необходимости), не ще поставят абстрактни обществени задачи, а просто ще предоставят възможности за изява? Които ще приемат очевидното - Студентският дом може да бъде автономен само като неразделна част от един съвременен национален университет, с окръглена академична цялост, с възстановени факултети и имоти, неправомерно откъснати от живия му организъм, със зачитане на автономността във всяко от звената му. В такова постижимо и необходимо бъдеще Студентският дом в по-голяма степен ще бъде и университетски дом. В него ще идват най-уважаваните преподаватели, випускниците на висшите училища и академиите сред политическия, но и сред стопанския и художествен елит. С помощта на които ще се удържа високото равнище на академичен стандарт, който е необходим на Студентския дом, на центъра на София и на страната ни.

6. ИМА ЛИ НА БАЛКАНИТЕ УНИВЕРСИТЕТИ?

От възникването си през Средновековието университетите трудно утвърждават и отстояват мястото си сред останалите обществени институции. И до ден днешен (и това е особено валидно в нашия, в балканския регион) възможностите им се подценяват от собствените им правителства. За сметка на неестествено завишени очаквания към действията на политиците. Загърбва се културноисторическото значение на университетите и не се доотчита ролята им на официални и представителни, но и на неформални средища. Не само у нас университетската култура e в недостатъчна степен държавотворческа, не се осмисля и оживотворява като част от една по-разумна държавност. Тези факти са сред причините отминаващият век да бъде трагичен за балканските народи. Липсата на интелигентна взаимност между духовния елит в региона неминуемо ще предпостави и следващи трагедии. Ако продължава недоверяването на интелигентната действеност, на критичната рационалност, на отговорната предприемчивост, която открай време се култивира в университетските институции, не можем да очакваме нищо добро.

Днес има няколко равнища на сътрудничество между балканските страни. Най-голяма степен на представителност безспорно имат контактите между държавните институции. На Балканите обаче те са доказали най-голяма степен и на неефективност. На второ място са поставяни икономическите съвместностности, които за жалост все още са прекалено обвързани с политическата конюнктура и с централизираната структура на еднонационалните държави. На трето място по роля и по обществена оценка идват т.нар. "културни връзки", незначителна част от които са и университетските взаимности. Това е един нерационален модел, който следва да се променя постепенно. Естествено е действеният и неравнодушният университетски човек да започне да променя това, което пряко зависи от него. И е естествено университетските хора да започнат с по-висока оценка и отговорност на собствените си усилия за взаимност. При това официалните контакти между университетите, между ректоратите, са само начало, при това недоположено. Парадоксално е например да има договори с австралийски и латиноамерикански университети, както и техни представителства в София, да няма никакъв с Букурещкия и с Белградския университет, а в навечерието на 110 годишнината на висшето образование в страната ни договорът между Софийския и Атинския университет все още да се подготвя...

Следва да се разработят и връзките на всеки конкретен университет с випускниците му от съседните страни. Випускници, които дължат на своята Алма Матер сравнително високия си ценз в обществото. Другаде това отдавна се прави и е незаменим фактор за стабилност. В университета на областта Саар, университета в Саарбрюкен, създаден след втората световна война и разположен в бивши хитлеристки казарми, 30 процента от студентите са французи, които всеки ден преминават границата, за да слушат лекциите си при германски преподаватели, сред които личи ученикът на Карл Ясперс, почетният доктор на Софийския университет Герт Хумел. Има и много млади германци, които предпочитат френски университети. Интересно е да се отбележи, че тази разменност започва да се развива непосредствено след края на Втората световна война, когато "германец" за французите е звучало приблизително така, както "турчин" за патилия грък или българин.

Нашият Софийски университет (и това, струва ми се, е валидно за който и да е университет на Балканите) все още няма стратегия за привличане на бъдещи випускници от съседните страни. При това всяко висше училище все още не дава такава подготовка, че след завръщането си по родните места като бъдещи участници в обществения живот, някогашните студенти и активни участници в университетския диалогизъм и полилогизъм да останат приятели. На университета, на града, на страната, допринесла за образоването им. Съществуващите днес землячески организации за сега не показват съпричастие към такава стратегия. Проявите им нерядко имат само представителен или полусиндикален характер, а понякога просто изолират студентите-чужденци от университетската общност. Крачка напред към действен диалогизъм правят сдружения като Дружеството на неоелинистите "Костис Паламас", създадено в Софийския университет. Но къде са и има ли кой да създаде дружество на випускниците, говорещи румънски или дружество "Братя Миладинови" на випускниците от Македония, или дружеството на тюрколозите?... И не просто да бъдат създадени, но и да се поддържа контакт с всеки конкретен човек и след излизането му от Университета...

Що за риторика, та ние все още и с българите-випускници не го правим и въпреки защитеният във Философски факултета проект на тема "Университетски клуб" настоящият ректоратски екип се сеща за випускниците си само при юбилейни поводи. Надали веднага ще могат "да се пипнат" ползите, които неминуемо биха последвали от подобна взаимност. Но е крайно време да се започне с нещо. Без отлагане. И без излишна представителност, скъпи мероприятия или угодничество в каквато и да било посока. Не е задължително например непременно Ректорът да е председател на Университетския клуб. Чудесен бе изборът на г-н Тончо Жечев, да бъде светла паметта му, за председател на Асоциацията на възпитаниците на Софийския университет, но за жалост нейното учредяване остана само поредното юбилейно припламване, без постоянни и продуктивни активности между випускниците от различни поколения...

Споделяне на проблемите, диалог, доверие и взискателност между съ-мишленици и съ-действеници за един по-цивилизован регион, за недопускане на война, насилие, трагедии. За наистина по-просветено и по-достойно бъдеще, което няма да настъпи ако не започне още днес.

В заключение - съществуват и данни за наличие на университет на Балканите. Американският университет в България, със своите студенти и преподаватели от всички балкански (а и не само балкански) страни, сякаш има повече възможности да изпълнява завета на Иван Димитров Шишманов, един от начинателите на Софийския университет. В края на миналия век той пледира за "просветен национализъм", който, по думите на един днешен мислител, означава "да обичаш отечеството си, но и да уважаваш факта, че съседът ти също има отечество". Подобно съвременно мислене изисква домораслите историци, страхливи като манталитет и възможности за адекватност, да отстъпят на други, на по-днешни университетски люде - икономисти, мениджъри, естети, философи, широко скроени мислители, разбиращи, действено отстояващи факта, че бъдещето наистина е обща отговорност. Пред нашия малък балкански, а това значи и пред големия свят.

7. "БАЛКАНСКО" КАТО КОМПЛИМЕНТ
Университетското издателство отново е първо. Не в някакъв състезателно-количествен смисъл, а като адекватно отнасяне към необходимостта най-сетне да проумеем, че в Македония открай време, а и през последните десетилетия, и днес има големи поети, разказвачи, мислители. Струва си да се преодолее комплексът на българската култура, започнал от заядливата критика на Нешо Бончев към езика на друг възрожденски българин - Григор Пърличев. Комплекс, който и днес разединява естетическия хоризонт на съвременното ни цялостно съзнание.

"Зад тайната врата" е не просто една от книгите*, която ще се подреди върху сергии, ще се натрупа в складове или ще се опоска от сръчни писачи-рецензенти. Тя е акт на взаимност като в духовно-издателски, така и в прагматично-рационален смисъл. Между две съседни, две родни култури. Нейната премиера в Майските дни на българската Алма Матер говори за похвален стремеж на група писатели за "завръщане в университета". Оказа се, че и голямата зала на "Шератън" може да бъде университетско пространство, когато се одухотвори от учени, филолози, литературоведи, от съюзеното българско писателство около ИК "Орфей", от отделни несъюзени или съюзени другаде пишещи...

Който пръв се докосва до книга на Славко Яневски научава малко, но достатъчно за него. Роден е в Скопие през 1920 година. Освен с разказите си (могат да се нарекат и стихове в проза или както си пожелае необремененият от жанрова строгост съвременен читател), е известен с няколко киносценария и с едно показателно хоби - рисуването. Първият му редактор у нас е Любомир Левчев. Първата му книга на книжовен български е спонсорирана от македонския бизнесмен Никола Матлиевски. Разказвачът е носител на наградата "Мирослав Кърлежа" за най-добра проза в бивша Югославия.

У Славко Яневски, преведен старателно на книжовен български от Борис Мисирков, наистина има нещо от сдържаната мъжественост на Мирослав Кърлежа, но и от неограниченото въображение и спонтанната мъдрост на децата. Може да се сравни с нашия Чавдар Мутафов, а от днешните ни писатели - с Йордан Радичков. Но от такова сравнение нищо няма да излезе, както нищо не означават и констатациите, че някои откъслеци на тази книга напомнят Борхес, други Пришвин, трети - Далчевите миниатюри... Вероятно такива паралели са един от начините да се изрази стойността на един модерен художествен слог, който е и покана за игра, обогатяваща предания читател както с приятни минути, така и с многообразна мозайка от лабиринта зад една тайна врата: "безброй кухини, заградени от каменни стени, неизбродими пътеки, травми, изкушения, дивотии, психогенни изследвания, сънища, чудесии и магии". Читателят получава неповторимата привилегия да се усети изследовател на странности и да закривуличи сред лабиринта. Там го очаква още "калейдоскоп от звуци, които поради незнанието си хората наричат тишина", Брюсови вещици и християнски подвижници, закон, който защитава съвременния човек от "вредителните влияния на изкуството" със своите охотни изпълнители, напомнящи пожарникарите на Бредбъри, странни обичаи от Кукулино, като че току що откъснати от Фрейзъровата "Златна клонка" и доукрасени със самобитно балканско въображение.

През десетилетията и столетията нихилизъм определението "балканско" е придобило негативистична натовареност. Книгата на Славко Яневски демонстрира как същото може да звучи като белег на качества, като комплимент. Необходимо е в името на по-доброто балканско бъдеще този епитет да се осъзнава и възприема точно по тоя начин. А процесът може да започне само оттук, от Балканите.
Славко Яневски, "Зад тайната врата", УИП "Св. Климент Охридски", София 1994

8.УНИВЕРСИТЕТСКА ЛИЧНОСТ И В ПОЛИТИКАТА

Още много неща могат да се научат от книгата на неговата внучка Ана Чипева, наследила някои от най-добрите интелектуални качества на знаменития си предходник. Наред с "особената изтъкнатост на редица исторически моменти" - Освободителната война, Учредителното събрание, Съединението, Сръбско-българската война - кратката, но особено четивна и въздействаща биография прави впечатление и с белезите на семейния спомен. През 1888 г. в Цариград тридесет и пет годишният доктор по юриспруденцията е венчан лично от Екзарх Йосиф I за Христина, дъщерята на видния търговец и спомоществовател на възрожденска книжнина Христо Тъпчилещов. Семейството скоро се умножава с четирима синове и дъщеря.

Придържането към източноправославното вероизповедание по особен начин се свързва с разбирането на Константин Стоилов за Македония като за "една от най-надарените части на българската етнографическа територия", с работата му над Екзархийския устав, паралелно със създаването на първите модерни български закони, с иконата на Св. Иван Рилски в работния му кабинет. Възрожденското чувство за чест и доблест го кара да не изоставя труда си в Министерството на правосъдието, дори след като е подал оставката си като министър; да се оттегли от Парламента, понеже не е отговарял на възрастовия ценз, приет от Конституцията, да се обяви срещу искането на руското правителство за уволнението на професорите в българския университет Милюков и Бахметиев; да вложи много страст и усилия в изграждането на съвременна София - Паметника на Васил Левски, храма "Св. Александър Невски". Накрая, когато неговите "взглядове по важни въпроси не се съгласяваха с тия на княза", се оттегля от активен политически живот. Мнозина му предричат университетска кариера, но скоро смъртта прекъсва нишката на този кратък, но необикновено интензивен жизнен път.

Авторката на книгата, родена през 1922, която проникновено разказва за всичко това, е високо образована личност. Дълги години е била печатарска работничка, библиотекарка. Едва на 48 години с конкурс е приета като специалист в института по история на БАН. През 1977 загива при злополука но успява да остави след себе си тази необходима книга.

9. ЕДНА ЗАПОМНЕНА КОНФЕРЕНЦИЯ

Към Иван Кръстев - един от точните стратези на либерализма и на новия университетски академизъм в страната ни, чиито доклад визираше най-вече досегашността на българското президентство и последната ни Конституция - би ли желал да се ангажира с прогноза за обозримото им развитие?

Към проф. д-р Алексей Салмин - известно е, че някои културологично ориентирани политолози определят институциите като форми и начини за предаване на ценности. Имайки предвид десетилетията колективизъм в руската политика, съчетана с личностен произвол - понятието "личност" се свързваше едва ли не само с "култ", което си е вербализирано компрометиране едновременно на личността и на културата, сиреч на самите устои на досегашната цивилизованост - възможно ли е ново зачитане на конкретния човек, на неговите отговорности и права, които са равнопоставени на тези, които има всеки друг гражданин? Възможно ли е в президентската институция да има антропоцентрична приемственост, така че не всеки следващ "пръв човек" да изтъква действителни или мними престъпления на предходника си? Професорът успокои аудиторията, завършвайки доклада си с презумпцията, че в Русия на мода си остава силовостта. Авторитетът в Еф Ес Бе (да не се бърка с Формация Студио Балкантон, защото означава Федеральная Служба Безопасности) или в Съвета за национална сигурност си оставала извор и за публичен авторитет.

Към Георги Близнашки - с оглед функциите на българския президент, който несъмнено трябва да бъде личност с влияние и авторитет над други личности - способен ли е да си представи в действителността ни, в нашата, българска действителност понятието личност-институция? Въпреки че е представител на най-замисленото ядро в социалистическата партия, което, тъкмо поради това, май винаги се избутва към нейната периферия?

Към Стефан Попов - не е ли несъвършената сегашна Конституция на страната ни нещо, което размива и блокира възможностите президентската власт да бъде ефективна? И трябва ли фактът да бъде разглеждан само в катастрофично-драматичен план или всичко това има добрите си страни?

Към Иван Маразов - претендирайки да бъде една от личностите, която се надява на успех в бъдещите президентски избори, разчитайки на най-строго колективистичната политическа сила в обществото ни, спечелвайки изборите - ще прокарва ли колективистичната воля, или ще се противопостави на добре известния диктат на Б С П, вече не толкова монолитен, но зависещ от амбициите на по-правоверни функционери от него? Би ли имал мъжеството на настоящия президент да се противопостави на опитите за намеса от страна на политическата сила, която го издигна?

Към Петър Стоянов - в стремежа си да се консолидира, мнозинството в СДС като че пренебрегва две влиятелни политически фигури - Д-р Желю Желев и Г-жа Анастасия Мозер. Какво е неговото лично мнение за този факт и не зрее ли конфликт на кандидатпрезидентското му личностно присъствие с реалния (обединен) опозиционен колективизъм? Не извежда ли категоричната му декларация, че никого не ще предаде, към един тип войничество, който не подхожда за динамичното ни време, в което промяната е по-скоро добродетел? И в края на един век, запомнил най-много клетви (навярно затова и най-много войни) на глава от населението.

Не успях да задам никой от въпросите си, поради нестихващите доклади, изказвания, прения, които, с малки изключения, бяха не по-малко интересни. Възхитих се от точността на стария приятел от студентски години юриста и политолога Венелин Ганев, който сподели, че си е продал саксофона - необходими му били пари, но сега завършва доктората си, преподавайки в Чикагския университет.

Очарователно бе присъствието на Мариела Въргова и на участвалите дами, които за пореден път опровергаха "дистинкцията" хубаво момиче - разумно същество.

Професор докторът Иван Маразов просто не дойде, вероятно защото не можеше да бъде хем заедно за Бетина, хем с мислещи хора. Задължително ли е точно този, който интервюира трепетно като начеващ журналист руския патриарх, да ни бъде президент? По-добре да беше разговарял човешки с някой от колегите си - професори в Москва или в Петербург.

Приключи един университетски форум, започнал с академичното излъчване на професор Живко Сталев и украсен с участие (включително мълчаливо) на университетски випускници от различни поколения и от различни страни. За жалост не всички политици и кандидатпрезиденти все още си дават сметка, че тъкмо институцията Университет е тази, която ражда и прави адекватни всички останали.

10. КАПИТАЛЪТ, НАРЕЧЕН АВТОРСТВО

Новият законопроект за "закрила" на културата също поставя авторското право в подчинено, незачетено положение, каквото е на "надстройката" при една уж вече надживяна идеология. В текущата преса може да се прочете за драмата на писатели, дръзнали да се противопоставят на безпардонния си издател (по-точно печатар или посредник), поради което книгите им продължават да събират прах редом с амбулантните стоки на въпросния бизнесмен.

Творческата личност, на която по правило е неприсъщ както слугинският манталитет, така и деловата предприемчивост, продължава да бъде най-незащитената в обществото ни и това е най-отвратителното доказателство, че нещата по нашенско все още не са каквито трябва да бъдат. В други страни писателите, художниците, артистите имат свои представители, мениджъри, помощници, които по правило са сред елита на юристите и икономистите. Отстояването на авторството, на Божията искра, подражанието на Твореца, е най-печелившият бизнес и това там е в реда на нещата. А ако едно семейство произлиза от утвърден художник, писател или артист, то не само че е осигурено в житейски план, но има възможност да учредява награди, стипендии, конкурси, насърчаващи развитието на позитивното авторство и у други люде.

У нас правото да се наречеш автор е изместено все още от някакви идеалистични в лошия смисъл на думата "политически", "граждански", "конституционни" права, дето по правило зависят от благоволението или безучастието на конкретен и винаги наличен чиновник. А когато се изготвя Закон за закрила на културата, редно е като дух той да бъде Закон за закрила на творческата личност, на правото да бъдеш автор. Вместо това новият проектозакон отново се загрижва повече например за Национални центрове по изкуствата като нови юридически лица, дублиращи вече съществуващи структури. В същото време в уж елитни издателства автори, дори с академични звания и титли, стават заложници на техническия персонал. В един такъв случай авторът, ст.н.с., дава около 250 страници текст, за който не получава нито лев хонорар, но за да си върне обратно ръкописа, например за да го издаде сам, трябва да плати предпечатната подготовка. Както се казва, коментарът е излишен...

Срещу такива и подобни абсурди е насочена дейността на Дружеството за управление и защита на авторските права - Агенция "ИЗА АРТ", осъществяващо дейността си съвместно със Съюза на българските художници. Дружеството осигурява методическа и правна помощ на автори, работещи основно в областта на графичните и пластичните изкуства. Както и на наследниците на творците. Под печат е защитна тарифа за авторски възнаграждения, включваща методика за начините на отстъпване на авторски права и право Copyright. Със сигнални екземпляри ще разполага Експертният съвет към СБХ. За художниците, както и за интересуващи се фирми и сдружения ще бъде открита абонаментна подписка, от която ще зависи бройката на евентуален следващ тираж.

Случайно или не, точно в деня на общото събрание на "ИЗА АРТ" председателят на СБХ Любен Зидаров изпрати писмо до Министър председателя на Република България и до Министъра на държавната администрация по повод нарушаването на авторските права на художниците Георги Чапкънов и Кирил Гогов - автори на държавния герб. "По неизвестни причини Министерството на държавната администрация възлага на предприятие "Бояна филм" изработката на пластичен проект на приетия герб на друг скулптор, който на практика работи върху проект, който не е негов, при това без съгласието на авторите на герба", се казва в писмото. СБХ застава зад правата на двамата автори при евентуалното съдебно решаване на спора...

Зачетеното авторство е съществен компонент от самоуважението на всяко нормално общество, на каквото е крайно време и нашето да заприлича. Иначе ще продължава да ни се носи съмнителната слава, че сме втори в света след Китай по производство на нелегални компактдискове, а сенчестите ни "предприемачи" - по незаконно богатеене. Всъщност подобно замогване е съмнително и несигурно, спекулативно в лошия смисъл на думата. Защото в подобно богатеене липсва тъкмо авторството и създаденият от него необходим, автентичен, оригинален продукт или технология. Зачетената интелектуална собственост е в основата и в основанията на действителния просперитет, който ще е толкова по-далеч от обществото ни, колкото по-назачетена е конкретната авторска личност. Тя е добрият, разумният, дълбинно прагматичният бизнес, който социумът следва да зачита.

11. ЗАЩО СЪЕДИНЕНИЕТО НЕ ПРАВИ СИЛАТА

У нас през 1998, година след приемането на българския герб и по-малко от две години преди новото столетие и хилядолетие, в условията на демокрация, но без особена разлика от времето, което днешните управляващи обичат да наричат за удобство комунизъм, печели само който държи властта и този, който го слуша. Унизени и унизяващи чиновници с изкълчено съзнание виждат "творческия" си път като безкраен низ от опити се налагат над различните от тях и да създават себеподобни.

Покрай последното развитие на събитията около пластичния вариант на герба стана ясно, че разни лица и осанки от художествената и от правителствената администрация си приличат по солидарното незачитане на двамата художници, които би трябвало да са най-зачетените в страната, където съединението прави силата. За тези членове на новата политическа класа, която все повече се държи като партия, наследила най-калпавите черти на старата единствена такава, творецът трябва да бъде просто служител. Възнаедрял министър, възприел някои от най-слугинските пълномощия на някогашното УБО, съвсем по фатмашки обяви в националния радиоефир, че "законът не се тълкува". Шефът на "Бояна филм" се изкара патриот в стил "сакам на Вуте да е зле..." - нито той, нито хората му нямало да вземат ни лев за пластичните ментета. Впрочем и в недалечното минало зад подобни патриотарски изхвърляния винаги е имало някакъв гешефт... Междувременно едно от фалшивите копия на герба вече краси сградата на министерството, в което следва да имат представа от понятия като "дизайн" и "високи технологии". Въпреки че Президентът, като човек, който е наясно че законите трябва да се тълкуват и то в полза на градивността, на творчеството, отказа подобно изделие да украси сградата, в която се труди. Премиерът пък, докато е на почивка, хвърля 80 милиона от държавния бюджет за да демонстрира гранитен шик пред журналистите, на които вероятно също гледа като на свои безкритични служители, немеещи пред безалтернативното му могъщество. Но не намери време нито в рамките на един, нито за два месеца да отговори на декларацията на СБХ във връзка с нарушаването на авторските права на авторите на герба. В това показно пренебрежение към художниците настоящият премиер не се отличава особено от предишния, а позицията на отговорния му за скандала екип е административна в най-лошия, в най-левичарския смисъл на думата.

В страната, където уж съединението прави силата, както и преди, най-печелившият бизнес остава политиката, властта. Творецът е нищо и никакъв странник, който по-всеки повод може да бъде унижаван. У нас това като че продължава да бъде безнаказано както преди десет, двадесет или седемдесет години. Затова и съединението, подобно на здравия, прагматичен разум, подобно на единството между духовни и парични ценности, е далеч в някакво трудно обозримо бъдеще.

Преди два месеца попитах Кирил Гогов няма ли да учреди награда за графичен дизайн на свое име. Не, каза ми, по скоро трябва да е награда за стоицизъм. Подобна награда заслужава и всеки гражданин в страната, в която, благодарение на злопаметни и недотам образовани, но самодоволни от измамната си осигуреност чиновници, нито съединение, нито сила се задава на обозримия хоризонт.

Думите по нашенско ще започнат да означават нещо повече от реторика едва когато натегачеството се дръпне пред професионализма, когато личното достойнство на доказани творци и граждани (хора, които "дават градеж") стои по-високо от с нищо недоказващи ефективността си административни образувания. И не е толкова въпросът в международния скандал, който се задава, защото в чужбинско открай време думите българин и вулгарен са почти синоними. Много по-важно е самоуважението, което дължим сами на себе си, каквото и да правим. Самоуважение, което означава зачитане първо на творците, създаващи оригинални продукти, чрез които парите служат на хората, а не обратно.

12.ДИЗАЙНЪТ - МНОГОЗНАЧНАТА НЕОБХОДИМОСТ

Включвайки в себе си и едното, и другото, дизайнът означава също това как изглежда домът и интериора на човека, как този дом се свързва с градската среда, как тази среда отличава в себе си например книжарниците от фризьорските салони, гаражите от месарниците, как свързва вътре в себе си паметниците от миналото с днешни институциии, сакрални топоси с постмодернистични хрумвания. Как всичко това е по мярката на конкретното човешко същество и как насърчава неговата собствена охота да твори и да се усъвършенства... Дизайн в развитите страни означава също конструиране на какъв да е проект, но с мисълта за неговата необходимост и приложимост. А за проектираното се мисли и като за обозрим бюджет, чрез който ценната идея се осъществява на практика в непрекъснато сътрудничество с новите технологии, но и с изпълнителя. При това се отчита, че и двамата след това ще бъдат потребители, наравно с другите - сиреч в някакъв смисъл изпипват продукта като за себе си.

Точният дизайн прави съвременника действително значим, той все повече иска от него да бъде личност, осъзнала възможността да осъществява на практика нещо съществено и важно в прагматичния, но и в етичния смисъл на думата. Идентичността на всеки съвременнк произтича от собствената му самоценност. При това българинът все по-малко се нуждае да я свързва например с някой мустакат войвода от миналото, с бившия "голям брат" или с утрешния голям закрилник. Изобщо - комплексираното митологизиране отстъпва на действително и основателно човешко самочувствие. Съвременникът все по-малко се пита дали е достоен за един или друг от предците ни, но и затова има шанса да не изпитва неудобство от децата си - просто защото в съвременността има възможност пълноценно и пълноправно да участва в едно разумно устройство, функциониране и еволюционно усъвършенстване на общество. В него културата включва и парите, а изкуството е част от антропоцентризма на една цивилизована действителност, в която изпитанията пред човека не са на баналното равнище на оцеляването. В този смисъл дизайнът има пряко отношение към устойчивото и неутопично, предвидимо бъдеще, но и към конкретността на човешката психология днес, към цялостността на съвременната личност, към антропологията в най-благородния, приложим смисъл на думата.

След всичко казано, а може да се говори още много и с примери, трябва да е ясно, че дизайнът е сред стратегическите области, които обществото следва да обгрижва. Трябва да се отбележи, че през епохата на разделение и студена война всичко "стратегическо" се свързваше със силовостта. Дизайнът (осъзнат като стратегически, но не в антропоцентричния, ценностен смисъл на думата) се мислеше като придатък към "най-значимата сред промишленостите" - тежката промишленост, със съответния неин връх в оная скала на ценности - военното производство. Изобщо - както всичко стратегическо в оная уродлива йерархия - и дизайнът се свързваше с индустрията на противопоставянето, на самоцелната (сиреч отчуждена от конкретния човек) надпревара във въоръжаване, в тежка и лека промишленост. Бяха създадени видими чудеса на показното изкуство, които сигурно съответстват на вероятни уродливости в секретните технологии, например.

Днес дизайнът е последна грижа на обърканото българско общество. Всеки търговец си заръчва знак и витрина според собственото си виждане, а не според високия критерий на професионалистите. Два синода дизайнери се надвикват кой на кого е виновен, кой на кого е попречил, кой има по-надеждни връзки с властта. Няма държавническа стратегия за развитието на дизайна. Националният център за дизайн, обвързан през последните години, кой знае по каква логика, с бившето Министерство на търговията и туризма, не съществува. В днешното мега Министерство на икономиката очевидно няма добро отношение към "феномена на следващото хилядолетие". Всичко това е тъжно и унизително.

Дизайнът на градската среда пряко се свързва с архитектурата, нищо чудно на някой да му хрумне да го обвърже с Министерството на благоустройството, например... Но къде отива тогава дизайнът на вътрешната среда - с мебели осветление, фитодизайн? Дизайн има и в световната мрежа, и навсякъде, където има иновации, високи технологии, съвременен мениджмънт.

Мнозина свързват думата с успешен краен резултат - наглед, изразяващ съвременна форма, но и художествено-философски смисли, доловими за най обикновените човешки възприятия. Например представите за града на всеки, който иска да го посети, се създават от очакванията, формирани от пътеводители, литература, учебни карти, разкази на приятели. Конкретни хора, които посетителят среща в градовете - таксиметраджии, магазинери, келнери и дали те са учтиви, добронамерени, готови да помогнат, също определят характера на града. Качеството на удобствата и строителството - хотелски стаи, офиси, конферентни зали, музеи, ресторанти, барове и магазини, са трети фактор, но никога сами за себе си, а винаги в рамките на определен контекст. Много градски управи подценяват ролята на публичното пространство за формиране на впечатленията. В големите градове обаче дизайнът на публичното пространство може да направи от улиците, пресечките и алеите вълнуващи места. Те могат да се превърнат в цялостно, приятно, безопасно и атрактивно пространство, противостоящо на отчуждението и мръсотията.

Публичната сфера на града, особено това как изглеждат университетите, академиите, училищата, има основно влияние върху възприятията на хората, както и за готовността им да се посветят на качествена работа, на бизнес или на удоволствия. Дизайнерите и университетските хора имат отношение към градското пространство, към употребата му, към предприемчивостта на гражданите и на управленските начинания, а дизайнът играе ключова роля за качеството на урбанистиката чрез широк кръг от дисциплини. Те могат да се комбинират дори със звукови проекти, с далновидност за поддръжката, с всичко, което създава атмосфера на елегантност, модернизъм и богатство, допринасящи за имиджа на населеното място. Тяхното отсъствие или наличието на хаос може да доведе до свикване с боклуците, които са извор на дискомфорт, до песимизъм и отчуждение.

От друга страна, вълнуващи и успешно изградени градове като Барселона, например, създават убеждение, че адекватната дизайнерска стратегия е възможна и на практика. Някои от днешните сгради на този град, съчетани с наследството на Гауди, притежават философия, вписвайки новите пространствени решения в зачитане на традицията. Само такава приемственост може да вдъхнови за ново търсене. Три са основните характеристики, които определят философското и интелектуално начало на техния дизайн: още проектите са контекстуални, в хармония със средата; видимостта осигурява възможност за размисъл, както и възможност конкретният човек, приятно изненадан от зачетеността си, да се възползва; дизайнът фокусира внимание върху необходимостите на обществото, в което е локализиран. Такъв е подходът на широк кръг от талантливи творци (особено необходими са и у нас), автори на разнообразни проекти, свързани с пространственото уреждане на града.

Дизайнът все повече се свързва и с проблема за идентичността. Човек без лице и човек без памет споделят обща беда: тотална липса на идентичност. Този, който няма идентичност, еднакво е несигурен и в миналото си, и в настоящето си. Неспособен е да определи бъдещия си житейски път. Не познава възможностите си и единствено времето или късметът биха разкрили неговите качества. Затова желанието на хората в развитите общества не се свежда единствено до формалната свобода - да си стоят в къщи и да правят покупки. Стратегията на търсещите ново качество е, отдавайки голямо значение на работната среда, да подсилят усещането за идентичност и принадлежност. Търговията не е "продажба на оцеляване", както е при нас, а е обмен на качество, на ценности, каквито са свободата (известна в ежедневието и като свободно време), точността, зачетеността на конкретния човек, поощряването на творческите способности. Такъв е стремежът в развитите страни. Които са развити, тъкмо защото са постоянно развиващи се и не се смущават от този факт. Човекът в такава среда знае, че само ако е все по-ефективен, осъзнавайки уникалността на мястото, което обитава, ще може да даде всичко от себе си, докато пребивава на тоя свят.

"Не е ли малко рисковано, не е ли в страни от преките ни проблеми?" - често срещан въпрос, отнасящ се до дизайна. С него се изразява опасение дали дизайнът ще има позитивно влияние върху крайния резултат. Разбира се, отговорът е ДА, въпреки съществуващите рискове. Дизайнът е (би трябвало да е) съществен елемент от стратегията на обществото, от развитието на продуктите и комуникацията. Доколкото подобно мислене и действие е тежест за обществото, тя трябва да се поеме, защото само така може да се спестят по-големи рискове и тегоби.
1998

13. ГРАДОУСТРОЙСТВО ИЛИ НИХИЛИЗЪМ

В крайна сметка сериозен дебат не се състоя. Или се състоя на равнището на ежедневната преса, която, по израза на един уважаван съвременен културолог, е "касапница на словото", а не институция за разумно осмисляне на проблемите. Министърът на културата бе упрекнат, че толерира своята професионална гилидия, свързана с Института за паметниците на културата. Художниците отново напомниха, че не се примиряват с нововменявания си статут "след администрацията". Някои отстояват разумното мнение, че е по-добре част от картините на Националната художествена галерия да влязат в бившия Партиен дом, еволюирал днес в множество пустеещи офиси на депутати. И са прави, дори има шеговито предложение новата ни национална институция да се нарича "Офиси", по подобие на световния музей Уфици. На съответния тамошен италиански език думата означава точно това - офиси. Отделен е въпросът доколко Националната ни галерия е и би могла да бъде световен музей, според някои това е истинският проблем...

Общото в дебата, за жалост приличащ на разговор между глухи, навярно е "бацилът на разделението" - архитекти срещу художници, художници срещу университетски преподаватели, администрацията с изгледи за надмощие срещу всички (по старата трагична "традиция" да се правим на лоши германци, при които фатмакът с бирен корем е най-авторитетната фигура). Общото е и немарата към старите ни къщи, от там - произволността на идеи за преправяне, префасониране, препроектиране. Общото е и незачитането на дизайна и на конкретната творческа личност, способна да съгражда не само заради парите. Общ е нихилизмът, пренебрегването на културно-историческите паметници, способни да провокират не толкова музеен, колкото дълбинносъвременен, дълбинноевропейски дизайн и атмосфера, отвеждащи към историческата плътност и цялост от съприкосновението и осмислянето на миналото, неразделна част от характера на града и от умонастроението на растящите в него...

В същото време, по силата на незнайно какво ценообразуване, се оказва, че един ремонт на покрив или събарянето на няколко вътрешни стени, струват колкото построяването на нова сграда. Има много мераклии лесно да усвояват големи пари за нищо работа, докато цели строителни обекти са зарязани за неопределено време. Е, ако трябваше тепърва да се строи нещо като Национален дворец на културата, като резиденция "Бояна" или нещо като довършването на "Родна стряха"?... Каква ли липса на пари би се отчела, след като не се намират средства за префасонирането на няколко аудитории в галерийни пространства, за ремонтът на първата университетска сграда, покрай която кметът на София почти всеки ден минава с джип, струващ два пъти повече от необходимите средства за ремонт, или колкото е едно пътуване на ректора Иван Лалов до Корея.

Нещо се случва ли, казах, в центъра на София? Нищо не се случва. Всеки е зает със заплатата си, всеки оцелява, липсва размах и далновидност, във вестниците се пишат глупости, от които нищо градивно не може да се разбере. Изобщо - пълзящ нихилизъм, след който надали нещо ще остане, за да бъде ценност и след столетия...

Във Виена почти на всяка втора сграда, повечето жертви на бомбардировки от войната, може да се прочете характерният надпис, че е реставрирана с подкрепата на гражданството и на виенската община, плюс интервала от годините през които е извършено доброто дело. За да заприличаме поне малко на християни-европейци по този въпрос са необходими няколко разумни неща и достатъчно действени хора, които да ги проумеят и отстояват:

2. Галерията за чуждестранно изкуство да се обособи като цялостен художествен център, без "вкарване" но други институции в нея.

3. Претенциите на държавната администрация (ако не са само медийна измислица), била тя министерска или президентска, към царския дворец да стихнат.

4. Да се потърси ново място на мизерната сбирка наречена "Етнографски музей". В днешно време по света никой не се интересува от етнография, има само етнолози и антрополози. Самото наименование "Етнографски музей" вони освен на нафталин и на най-лош съвременен научен провинциализъм.

5. Да се състави "карта" на обектите в центъра на столицата ни, които спешно следва не само да се украсят с нови фасади, но и да се преустроят като съвременни обиталища, в съответствие с разумна градоустройствена стратегия, в случай че е възможно да я има и у нас.

14. ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЕДИН МАЙСТОР

Дълго време Чавдар Мутафов е идентифициран с не най-проницателната част от публицистиката си. Така дори най-доброто, създадено от този магьосник на словото, задълго е "затворено в спец-фондовете". С това българското изкуство и хуманитаристиката ни губят (за известно време) една европейска личност от първа величина, която без притиснение бихме подредили редом с Пруст, Джойс или Кафка. В най-доброто, написано от Чавдар Мутафов, личи есеизмът на "новата предметност" и повече интуитивното, отколкото съзнателно придържане към гещалт психологията. От друга страна този автор притежава специфично градски индивидуализъм, който в родната хуманитаристика винаги сме брояли за "несъстоял се"... Всъщност няма друг български писател през ХХ в., комуто така да отива Аз-формата, при това изписана точно с главна буква.

Дългогодишната липса на Чавдар Мутафов бе удобна, поради спестените въпроси, предизвикателства, същностни проблеми, които в други страни още преди постмодернистичните времена имаха адекватни решения. Този наистина многостранен и гениален творец се проваля единствено в отношението си към войната и военните. Пословичният му артистизъм и интуициите му сякаш тук точно му изневеряват. Не му помагат да разбере, че точно военщината и силовостта, към която се е отнасял с такова леко чувство за хумор в младите си години, са наистина "друго" спрямо творческата, спрямо съградителската личност. Всъщност (вече имах друг повод да отбележа) българският социум през целия отминал век безмълвно поставя силовостта пред "нормалния" си живот, най-често без да си дава сметка за това... Но за разлика от средния безсловесен българин, Чавдар Мутафов го прави с присъщия си експресионистичен, ярък, убедителен стил и категоричност, будещ и възхищение, но и желание за полемизиране. За жалост след 1944 г. закачливите приятелски разговори и игри на думи от младежките години, са заменени със свръхсериозни обвинителства и унищожително отрицание.

Наричането "дилетант" още в заглавието, смесва личността на Чавдар Мутафов с един от неговите герои. Това е ефектно и запомнящо се, но недотам справедлио. Всъщност той е не по-малко "майстор" в многопосочните неща, с които се захваща. Не по-малко от художниците Младимир Димитров - Майстора, Иван Милев, Дечко Узунов, от университетските универсалисти Асен Златаров, Атанас Илиев, Кирил Кръстев, от поетите Йордан Стубел, Сирак Скитник, Николай Лилиев, Димитър Пантелеев и Атанас Далчев, от професорите Боян Пенев и Константин Гълъбов, от композиторите Панчо Владигеров и Иван Ненов, от "литераторите" Гео Милев, Димитър Шишманов и Владимир Василев, от съучениците Димчо Дебелянов и Иван Лазаров. Всички те, по различно време и винаги с удоволствие, се наричат негови приятели. Но като че при никой от изброените литературата и живота, изкуството и критиката, патосът и науката, логиката и интуициите не са в такова продуктивно и универсално единство.

Подходяща е парадоксалната, игрова нагласа при осмисляне творчеството и делото на Чавдар Мутафов. Дендизъм и естетизъм са понятия, с които обикновено у нас е характеризиран Оскар Уайлд, но те наистина отиват и на младия Мутафов. Този най-дързък експериментатор в литературата между войните, сякаш еднакво се доверява на здравата предметна логика, но и на подсъзнанието си. Новите технологии, радиото, музиката, рекламата, киното, масовата възпроизводимост, пластичното мислене - всичко това не просто обогатява изказа му. Далеч преди всички тези цивилизационности да навлязат цялостно в българската култура и бит, Чавдар Мутафов, подпомогнат сакаш от инженерното си образование и архитектурно мислене, ги подрежда в единството на едно постоянно поставено на изпитание, постмодерно съзнание.

Мутафов създава образци на столични сгради, най-вече училища. И това не е капризът на виенчанина Витгенщайн, проектирал само собствената си къща, а основна негова професия години наред. Така мислителят на "новата предметност" е същевременно създател на "жива предметност", характеризираща по-добрата част на столичния град, която сме свикнали да наричаме "стара София". От друга страна без Чавдар Мутафов "Везни", "Кресчендо", "Злагорог", "Изток", "Архитект", изобщо българската писменост между войните, нямаше да бъде същата. Но нямаше да бъде същата и българската техническа култура, училищното градоустройство на София, музикалната, кино и арткритиката в България. Особената изтънченост и интересът към изкуствата (в множествено число) прави младия Чавдар Мутафов наистина уникален дори в средата на тогавашната интелигенция.

Литературният историк, тръгвайки да изследва само книжовните факти, по неволя е принуден да бъде културолог и изкуствовед. Така необятно и неразличимо са вплетени литературно и нелитературно, че книгата за Чавдар Мутафов, този "Щастлив принц" на българската култура между войните, този "играч на стъклени перли", който има рядката дарба да открива висш смисъл и в баналното, да утвърждава чрез претенция, да създава забавлявайки се, неусетно заприличва на една "нова Видрица". Събрала съприкосновенията и сблъсъците на един взривен и неповторимо експресивен талант. В книга като тази изследователят лесно може да се загуби. Защото по-голямата част от текста заемат писмата, критиките, поезията, прозата на Чавдар Мутафов - някои от нещата са отпечатани за пръв път отделно. Има и още доста неотпечатано, въпреки че е голям масивът от приведени текстове на Фани Попова-Мутафова, от роднини, близки и приятели. Но като цяло забележителната добросъвестност на Катя Кузмова-Зографова излиза с чест от предизвикателството. След тази книга и обучението по българска литература, както и изучаваната история на българското изкуство на 20-ти век не би следвало да останат същите. Въпреки че малко дразнят социологизираните разделения "ляво" и "дясно", които по дълбокото ми убеждение следва да останат в изследователския арсенал на ХХ в. (особено след като напоследък дори социолозите и политолозите ги избягват). Просто защото са еднакво неадекватни за разбирането и вчустването в свещената автономност, каквато е творческата личност, изобщо личността. Гео Милев не е ляв, нито Мутафов - десен. Или ако са такива, то е за известно време, в определени моменти. В други Мутафов е "по-ярко ляв" дори от непознатите през 20-те години Радевски, Вапцаров, Даскалов. А Гео Милев става жертва, но и оръдие за фашизоидна разправа по-късно... Чавдар Мутафов категорично страни от "Пламък" не поради факта, че през 24 - 25-та година е в Мюнхен или че там излизат текстове на недолюбвания Николай Райнов, а поради плакатното незачитане на автономната ценностност на индивида, на индивидуалността, на творческата личност, поради нейното съзнателно прието подчиняване на абстрактни и необозрими "задачи", "идеали", "тенденции". Всъщност и Гео Милев и Чавдар Мутафов си приличат по постоянната си неудовлетвореност, подвижност, релативност. И по това, че стават жертва на един и същ тип силовост, която е извън литературата, извън културата, извън достойното човешко мислене.

Убеден съм, че гражданите на ХХI в. (на един от тях е посветена тази наистина добросъвестна книга) ще го проумяват по-адекватно.

15. Л. В. БЕШЕ ТУК

Всичко това ми пречи да се възторгна от факта, че Любомир Вълчев, френският дизайнер, започнал професионалния си път от нашата Национална художествена академия, след 12 години градивна и успешна работа в Париж и в Южна Франция, се завръща в България. И то преди обявената акция "Българският Великден" (да бъде светла паметта на Тончо Жечев!), и то с конкретна идея как би трябвало да изглежда един съвременен български център за дизайн, който да не чака субсидия от никое министерство. И то с лекция пред студенти от същата Художествена академия, което показва, че не е забравил от къде е тръгнал. При това се връща не за да обвинява някогашните си преподаватели, за които говори с уважение (с усмивка си спомня как искали от него я да се обръсне, я да се подстриже, за да мине на изпит), а за да пледира за непрекъснатост, за приемственост и последователност в професионалната реализация.

Това, което впечатли в лекцията му са три неща. Първо, дизайнерът не бива да изненадва с артистизъм, когато това не се очаква от него. Второ, в професионалната си работа той трябва да бъде оставен години наред да бъде вътрешно разкрепостен и артистичен, да има всякакви "щури идеи", които да експериментира до предела, на който е възможна реализацията. Но тази безметежна на пръв поглед, (и достатъчно финансово обезпечена) работа следва да носи белезите на пределната самоорганизация и самодисциплинираност, а не на доброто-оцеляване-за-известно-време, под знака на което поминуват нашенци в западно и централневропейски университети. Трето, при достатъчно професионализъм и късмет резултатите непременно идват, а от тях обществото, субсидирало творческото занимание, също печели. Свежа среща бе тази с Любомир Вълчев. Особено на фона на факта, че днес държавата не припознава Националния център за дизайн и дизайна (има хора, за които дизайн и култура са почти синоними) изобщо като необходимост за страната ни.

Любомир Вълчев, преуспял професионалист във Франция, работил за "Лойдс", за "Джей Ви Си", за "ERO industries" и Пиер Карден, беше тук. И май е на път да си тръгне към Франция за още десетина години. Преди да се сблъска с абсурда да сътворява нещо градивно с максимум интелигентност и минимум (чети "без") средства. Казано иначе - в условията на валутен борд и управленска неразбирщина...

Дали след български великдени, след роженски събори и други подобни нови манифестации, при които наши сънародници от чужбина се завръщат, но само за известно време, размишленията ни трябва да бъдат по-ведри? Оптимистът ще има основание едва когато разумни хора, (без да манифестират), просто идват, за да заживеят тук, на възгорчивото и красиво място, което все още се нарича България.

16. ЗАДАВАЙТЕ ВЪПРОСИТЕ, КОЛЕГИ!

Разбира се, човек изпитва обичайното наслаждение от изискания слог на Г-н Професора Никола Георгиев по повод вербалната агресия на студента от Философски факултет Матакиев. Професорът, един от немногото в университета ни, които заслужават да ги изписваме и ще ги изписваме с главна и с най-главна буква, въпреки донейде справедливия гняв на Георги Каприев (виж бележката му по същия повод в "Литературен вестник"). Но, доколкото имаме усещане, някои от цитатите, както и (дали шеговито?) солидаризирането с Декана, изключил волния псувач, не му прилягат. Не му отиват и намеренията вразите да останат извън храма завинаги, щото и професори с малки букви, и всякаква гмеж открай време населява Яйцето и околоплодието му. Ако поне за една година вразите могат да бъдат изкарани, то има вероятност (поне за някои от тях) да се върнат неврази, оглеждайки мястото, дето са били, от подходящо раз-стояние. Но няма как... А завинаги и вовеки веков е категоричност, която отива само на свещените книги. На Словото, не на реториката.

Най-малък е проблемът на волните псувачи. Като казват на всеки срещнат "вий сте идиоти", те, от историята знаем, събуват новите ботуши на брат си, застават като за снимка на Козлодуйски бряг, а после четата става курбан, поради неудобието на обувките, което се завещава също и на идните поколения... След време винаги ще се намери някой да посочи, че точно това е Геният. Сред гузно-подсладеното мълчание на добри християни, на недобри нехристияни, както и на всякакви други люде, населяващи кръстопътието ни... Та на такива момчета съм имал случай да казвам, че от псувня Слово не става, че по-добрият вариант е първо да обичат Венета и децата, после да зачитат Учителя (който понякога, чини ни се - в по-добри времена, е съвпадал със свещеника), после учебникарстваното, историчасано Отечество, пък после силно да любят и най-накрая да мразят, при това само ако действително се наложи... От Поета знам, че ако има лошо мълчание, това е, когато не се говори за каквото трябва. Поради което ще попитам господин Професора и другите пишещи - защо не задават същинските въпроси? Ще се опитам да формулирам някои от тях, пък нека, който има и други, да ги добави:

Защо студентите да са емоционално грамотни, след като част от преподавателите, а и някои ректори, са емоционално неграмотни?

По какъв начин ще завърши в края на март то го (срок, обявен от г-н Министъра), реформата във висшето ни образование?

За какъв Правилник на университета става дума, щом преподаватели взимат заплати колкото две такси за парно?

Защо в неприказливи факултети има по триста странници "на щат" (за някои от тях се разбра, че преработват не словесен, ами същински опиум), а студентите им са трийсетина?

Защо в един уважаващ се университет се допуска да има два педагогически факултета?

Защо в същия университет има два филологически факултета?

Защо в един филологически факултет има две легални катедри по руски език? (Не ли този челен опит ползва Славянският университет, дето си има двама ректори?)

Защо от централното фоайе и от мазетата на университета изчезват дарените от художници картини? Изкуствоведът ли, който с ентусиазъм ги е набавил, е виновен?

Защо преди да посегне към галерията на СБХ ректоратът не насочи вниманието си към ремонта на първата сграда на Висшето училище, която се срутва година след година току пред джипа на кмета и пред висши заплати на преуспяли випускници, ухажвани само за празниците?

Защо при последното "25 процентно" съкращение от Ректората си отидоха няколко чистачки и един художник?

Защо университетски издателства са нищо повече от изнемогващи рекламни агенции на печатниците си?

Защо студентският град не е нито студентски, нито университетски? И вместо да бъде кампус за тях, той година след година остава място за добро поминуване на хора, за които словосъчетанието "университетски идеали" звучи като на небългарски или като на странен български?

Докато не свикнем да си отговаряме на такива въпроси, нищо в така нареченото университетско културно пространство няма да се промени. А за да се усещаш свободен ще трябва да си останеш аспирант на самостоятелна подготовка, който не бърза да се одокторява.

Ден преди проф.д-р Николай Генчев (Бог да го прости) да бъде избран за Ректор, в тогавашния "Телеграф" (имаше такъв вестник със старомодно за края на ХХ в. име), излезе мое писание, под заглавието "Ректори идват и си отиват, чиновничеството остава". Там разсъждавах, че чиновник и служител не е едно и също нещо, че чиновничеството е състояние, от което никой, дори преподавателят, не е застрахован. Не съм сигурен дали професорът успя да го прочете тогава. Така или иначе "чиновничеството" се справи (и) с онова ректорско ръководство. Бих могъл да препубликувам и сега тогавашните си наблюдения, защото по същество в Алма Матер нищо или почти нищо не се е променило. Само дето от година на година студентите намаляват, особено по определени специалности... И от година на година една добре известна и достатъчно влиятелна категория н а г л и човеци, чиито единствен принцип е собственото удобство и благополучие, са в настъпление. Струва ми се, че през втората половина на 90-те наглостта ескалира както никога през времето ми в университета (включително годините на късния социализъм). Демагогска бе прокламацията, публикувана от ректорското ръководство в навечерието на 110-годишнината... Обръщението завършваше с многопатетично заключение, че Софийският университет "Св. Климент Охридски" е "общонародна духовна ценност".

Ще призная, че доста време (може би дори прекалено дълго) такива обобщения ми влияеха, мотивираха ме да се раздавам, да правя и невъзможното за авторитета на университета си. Сега отчитам колко в някои случаи това е било наивно, да не кажа простодушно. А може би не съм се усещал достатъчно силен, може би за известно време така ми е било удобно, поради което не заострих по-рано съмненията си. Или вярвах, че о щ е нещо може и трябва да се направи... Но и сега (се) питам - кой университет е духовната ценност, която заслужава себеотдаване?

Този ли, който има факултети със стотици "хора на щат, разбирай - на сянка", които, учудващо как, десетилетия наред се крият зад гърба на двайсетина студенти?

Този ли, в който десетина ентусиасти в последните години усърдно псуват ту комунистите, ту демократите, за да не се забелязва екстензивния, бюрократизиран модел на университет, който си стои непокътнат и ги устройва?

Този ли, в който наказват, когато някой организира конференция на тема "Университетът - идея и практика"?

Този ли, в който професори по администрация (от разни факултети) раздават скоростен съд в стил "тричленка", след което ти съчувстват?

Този ли, в който те гледат накриво, ако доведеш докрай, въпреки ударите под пояса, фотоизложба за човека Вацлав Хавел?

Този ли, който отчаяно пъшка, че е забравен от политиците, но вместо да им дава ум и разум, се навежда във всички възможни политически посоки - досегашни и предполагаемо бъдещи?

Този ли, в който заплашват с дисциплинарно уволнение заради минутите в библиотеката, без да забелязват часовете и дните нищоправене при уж спазен осемчасов работен ден?

Този ли, в който обявяват мораториум за назначенията, след което (каква дебелашка демагогия в "храма на духа"!) пак "по бързата процедура" назначават и назначават угодни люде?...

Този ли, чиито асистенти са заложници на борци, търговци и странници в така наречения Студентски град?

Този ли, в който незавършили студентки по журналистика, подемат фалшиво темпериран с м е ш е н п л а ч за университета, който всъщност е плач не за ценности, а за нечие десетилетно безхаберие?

Разбрах, не това е моят университет. Доволен бях да не съм там, където се приплъзват достойни за омерзение хора и неща. И, както казваше един университетски поет, "не завиждам на онез, чиито задници, ще знаят повече от техните глави". Но що щат в университета български и докога ще продължи дебелоокото им дебелокожие?!

След това проумях, че трябва да внимавам, когато чуя за храмове и "общонародни духовни ценности". Те са омаловажавани и рушени в продължение на десетилетия и, по всичко личи, никак няма да е лесно да бъдат въздигнати наново. Във всеки случай със сигурност "общонародността" е извървяна кривулица, която (отново) допада на демагозите, но за която от изстрадан опит знаем, че е път без изход или (което е по-лошо) път с окаян изход. Затова след неизброимите и необозрими университетски маразми се насочих към нещо не така престижно, но позитивно и по картезиански обозримо.
...Към необходимото взаимодействие на съ-граждани
Позабравената възрожденска дума "настоятелство", както и незаменимата нейна същност в полза на българското училище, сякаш са на път да бъдат реабилитирани. Не само законодателно - вече е приет съответен закон на мястото на отлежалия няколко десетилетия "за лицата и семейството" - но и като конкретен израз на зрялост за българското гражданско общество. При това в най-благородното негово проявление - с поглед към обозримото бъдеще, към нашите навлизащи в живота деца.

Не бива да се омаловажава ролята на големите фондации, които се насочиха към благотворителност изключително към домове за сираци, към специални училища, към питомци с неравностойно социално положение. Но и така нареченото средно българско училище, обикновеното училище, в което учат редом и деца на именити родители, и на хора от "по-средна" ръка, и на новобогаташи, и на бедняци, на търговци, и на наемни работници, също има необходимост от постоянна грижа. И тя не може да бъде само и единствено държавна или само и единствено на общината.

Не би трябвало да има по-заинтересовани от качеството на училището, в което учат децата им, от самите родители. Не само качествено преподаване, но и качествено ежедневие в най-широкия смисъл на думата е необходимо. С образцова хигиена, с художествена вътрешна среда и екстериор, с фитодизайн, който не бива да се изчерпва от мъчно гледаните от лелките-чистачки или от по-амбициозни учители саксии с цветя.

Взривът от информация през последните години, множеството издания, специализирани и не дотам, следва да послужат за осъзнаване и за отстояване в конкретно ежедневие на тази позиция. Художеството наистина и по нашенско следва да бъде част от делника, а в най-голяма степен и от училищната среда на децата, нежели абстрактен артикул за показ по изложбени зали и панаири. Колцина знаят, че в Художествената академия има специалност "Дизайн на детската среда", например. Че всяка година от там излизат квалифицирани специалисти, които не отстъпват на дизайнерите от други европейски страни. Колко от училищните ръководства и настоятелства биха се обърнали към тях или към Факултета по начална и предучилищна педагогика. Или към ръководството на някоя Ботаническа градина, особено ако не целият училищен двор е старателно замазан с прословутия асфалт - белег от годините, когато "дизайн" беше опасна и неясна дума в общественото ни съзнание. Известно е, че преди епохата на асфалта в училищните и в градинските пространства имаше и епоха на кал, която е на път да се завърне тук-там, но не назад следва да се гледа, а към бъдещето, към по-уредено бъдеще.