Териториална организация на световното икономическо и културно пространство р е ф е р а т на тема: „Ареалите на Европейската цивилизация“
Изтегляне 137.5 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Р Е Ф Е Р А Т на тема: „Ареалите на Европейската цивилизация“
- ВЕЛИКО ТЪРНОВО - 2022
|
Великотърновски университет "Св. св. Кирил и Методий" Исторически факултет Катедра География Учебен курс ТЕРИТОРИАЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА СВЕТОВНОТО ИКОНОМИЧЕСКО И КУЛТУРНО ПРОСТРАНСТВО Р Е Ф Е Р А Т на тема:
„Ареалите на Европейската цивилизация“ Изготвилa: Ивелина Златева Ръководител: География , Ф. №: 2003013075 проф. дн Атанас Дерменджиев ВЕЛИКО ТЪРНОВО - 2022 Динамичните социално-икономически изменения в западноевропейските страни през ХVІ-ХІХ в. катализират икономически процеси, които засягат всички региони в света. Великите географски открития, буржоазните революции и научно-техническият прогрес предизвикват глобализация на световното развитие. То се изразява в активизиране на социално-икономическите и военно-политическите отношения между страни от всички континенти. Постиженията в транспорта и съобщенията дават възможност на западноевропейските държави да наложат своя модел на развитие над световното икономическо пространство. Промишлената революция превръща през ХІХ в. Великобритания в първостепенна икономическа и военно-политическа сила в света. Високата конкурентна способност на британските стоки премахват нуждата от меркантилна външна икономическа политика, тъй като митническите ограничения вече не стимулират нейното развитие. Въведените от Великобритания принципи на свободна търговия предизвикват рязко увеличаване обема на световната търговия. Впоследствие тези принципи са възприети от Нидерландия, Франция, САЩ и другите Велики сили. Задълбочаването на световната търговия поставя стопанствата на отделните страни във все по-голяма взаимна зависимост. От средата на ХІХ в. до началото на Първата световна война се изгражда западноевропейски интеграционен модел на развитие. Той се характеризира с либерализация на световната търговия. Само на Великобритания, Германия, Франция, Нидерландия и техните колониални владения се падат 2/3 от световния външнотърговски оборот. В края на ХІХ век основен икономически конкурент на Западна Европа става Северна Америка, начело със САЩ. В Източна Азия с бързи темпове по европейски образец започва да се развива Япония. Борбата за политическо и икономическо преразпределение на света предизвиква военен сблъсък, в който са въвлечени Европа, африканските и азиатските колонии на Великите сили. Въведените военно-политически и икономически ограничения в началото на Първата световна война предизвикват разрушаване на създадения първи модел на глобална интеграция. Огромните демографски и материални щети от нея, следвоенния реваншизъм и растящата милитаризация предизвикват рязко намаляване на производството. До средата на ХХ в. световното стопанство функционира в условията на глобална дезинтеграция, предизвикана от нарасналите митнически ограничения между държавите. Тежки последици за световното стопанство предизвиква т. нар. Голяма депресия. Само през 1929 - 1932 г. световният брутен продукт намалява с 20%, а обемът на международната търговия - над 40%. След Втората световна война високо развитите страни изграждат западен интеграционен модел за развитие. Той се основава на ускоряване НТП, увеличаване производителността на труда и поощряване на междудържавната търговия. Важен стимул за глобализацията на икономическото развитие след Втората световна война е създаването на световни икономически и политически организации. През 50-те и 60-те години на ХХ в. индустриалните западни страни се превръщат в постиндустриални - водеща роля в техните стопанства започва да играе третичният сектор. През 80-те години 10 най-високо развити страни в света дават над 80 % от световния брутен продукт. Европа като географски и културно-цивилизационен фактор създава собствен цивилизационен ареал. Източната граница на Европейския континент е широко отворена към Централна Азия. На юг той е очертан от Средиземноморието, като обхваща множество острови, на север достига до заледените скандинавски равнини, а на запад граничи с Атлантическия океан. В хилядолетната си история Европа събира на своята територия многобройни човешки и културни потоци, стичащи се откъм евроазиатския континент на последователни вълни от хора, животни, растения, технологии, институции, региони и ценности. Европа е обособена в отделни пространства с характерен пейзаж: голямата северноевропейска равнина, обрасла с херцински гори, дунавския басейн като предвестник на евроазиатските степи, френския провлак, иберийското плато, влажните каменисти крайбрежия и планинските масиви. Обитателите на Европа са представители на бялата раса и говорят на около 40 езика. Почти всичките са индоевропейски, с изключение на баския (единственият оцелял от пред-индоевропейския лингвистичен страт, към който принадлежат и кавказките езици) и няколко урало-алтайски езика (фински, унгарски, турски), появили се при последните преселения на народите. Това езиково единство създава културно родство между европейските народи. Сред тях се открояват мадленската цивилизация (ХV-ХІ х. пр. Хр.) във френско-кантабрийската зона. В нея пещерите Ласко и Алтамира бележат края на палеолита с разцвет на различни изкуства. Впечатляват скалните рисунки, гравюрите върху кост, първите селища на открито. По времето на мезолита цъфтят културите на маглемозките ловци и риболовци от Северна Европа (VIII-VI х. пр. Хр.) и Дунавската епипалеолитна цивилизация от VIІ х. пр. Хр. с характерните за нея поселища, в които се заражда култова архитектура и монументална скулптура, а началото на V х. пр. Хр. се появяват долмените – вероятно най-старите каменни паметници в света, създавани по океанското крайбрежие. През V х. пр. Хр. европейските земи са осеяни с мегалите, далеч по-тежки от каменните блокове, послужили двадесет века по-късно за строежа на египетските пирамиди. Хиляда години след Хеопс в английската ланда е построена ритуалната обсерватория Стоунхендж. Използвани са петдесеттонни каменни блокове, докато тези за пирамидите тежат по два тона и половина. По времето, когато гърците и римляните орат с дървено рало, галите вече използват фала с железен палешник и две колела. И докато първите все още си служат със сърпа от бронзовата епоха, последните ползват коса. Галите са всепризнати дърводелци. Те създават бурето. Минават за майстори в направата на каруци. Най-известни са с ковашките си умения, защото правят мечове по-здрави от римските. Въпреки всичко тази цивилизация на дървото и желязото не познава строителството и поради това оставя твърде оскъдни руини. Същото се отнася и до познанията на друидите (сродни с брахманите), които не оставят следи, защото не е трябвало да бъдат записвани. През първото хилядолетие от нашата ера образуването и установяването на европейските етноси е процес с характерни големи преселения, най-вече на германски и славянски арийски народи на север и на изток, както и с раздробяването на Римската империя на юг. Търсенето на технологически нововъведения трайно характеризира Европа като водеща цивилизация, която създава все по-нови и нови сечива и технологии, усвоява, адаптира и универсализира откритията на другите народи, независимо дали става въпрос за стремето, създадено от степните народи, хомота (несъмнено изобретен от китайците), иранската вятърна мелница или всеизвестните китайски открития - компас, хартия, печатане, барут. В началото на VI в. пр. Хр. в гръцките полиси на Мала Азия се заражда натурфилософията. С теориите на първите йонийски физици се появява рационалната мисъл, която се възприма и осмисля. Тръгвайки от една строго конкретна насоченост, основана върху наблюдението на нещата и техните свойства, европейският дух се ориентира към разрешаване на чисто практически и технически задачи. Това правят селяните и занаятчиите от праисторическите времена, както и през цялото Средновековие. Тази ориентация преминава в стремеж към всеобщо, единно възприемане на света, към истински научен дух, който си проправя път в средновековните европейски университети. Този дух има история, както и стимул изразени и пренесени от широтата на гръцката мисъл . Европейското единно културно и цивилизационно пространство се обособява още в периода V – VIII в. Тези процеси започват с поделянето на античната Римска империя на две части. На североизток двойният лимес на реките Рейн и Дунав не успява да устои на натиска на многобройните германски племена, бягащи от хуните. По-късно през средните векове източната граница на европейския цивилизационен ареал, която вече не е заплашвана от нашествениците, идващи от Азия, се премества на изток с раждането на християнските държави Полша, Унгария и Бохемия. На юг се очертава опасна граница още с първите успехи на ислямските завоевания. На запад и на северозапад, чак до Средиземно море Европа ще бъде изненадана от норманските нашествия през VIII-Х в. Този изтормозен европейски свят, малтретиран отвътре и постоянно заплашван и нападан отвън през средните векове вече представлява единна цивилизация, чиято хомогенност е очевидна. Тази цивилизация е родена в постоянна борба, в общи вярвания и еднакви смутове, за които се мъчи да намери лек. Основен цивилизационен и обединяващ фундамент за Европа е християнството. Европа трябва да съхрани и продължи живота на ранното християнство в съчетание с античното римско наследство, към което се прибавят идеи, качества и идеологии, присъщи на средновековния свят. По това време европейският цивилизационен ареал се създава като свят от прегради, в който има значение единствено малката област, тясната родина. Разбира се в това начало на европейския живот има и много големи предимства, като например това, че всяка област може да се развива по своя воля, и да има свободно израстване. Едновременно с това всяка се създава като цялост, като мощна индивидуалност и съзнателна единица, готова да защитава територията и независимостта си. Интересното е, че независимо от политическите прегради се установява очевидно сходство на цивилизацията и на културата, основани на християнският морал. Пътникът, поел на път – било на християнско поклонение или за да извършва търговия, се чувства еднакво добре и у дома си както в Любек, така и в Париж, Лондон, Брюж, Милано и Венеция. Нравствените, религиозните и културни ценности, правилата на войната, на любовта, на живота и на смъртта, навсякъде са еднакви – от едно владение в друго, независимо от противоречията, бунтовете или конфликтите помежду им. Ето защо с категоричност може да се твърди, че Европа наистина съществува като единен християнски свят – европейска цивилизация, основана на християнските ценности . През средновековието в Западна Европа господарят продължава да притежава висше право върху земята и това право в зависимост от обстоятелствата и местата винаги е способно да си възвърне потискащата сила. Доказателство за това е историята на селските бунтове. Феодалната разпокъсаност и продължителният упадък на Запада през Х в. довежда до ужасяващ упадък на градовете и те продължават да съществуват едва – едва, докато по това време източната част на континента процъфтява - България изживява своя златен век, а редица народи в Източна Европа приемат Православното християнство за официална религия. И все пак големи свободни градове на Запад се утвърждават в Италия – най-напредналата страна по онова време в целия Западен свят. Венеция, Генуа, Флоренция, Милано, Гент и Брюж вече са модерни градове. А градът – егоистичен, бдителен и жесток по отношение на света, е готов да защитава своите свободи, често с голяма смелост и при нужда без да го е грижа за свободите на другите. Тези градски борби са първообразът на националните борби през следващите столетия . Обрат в самостоятелното съществуване на градовете става през ХV в. с установяването на големите монархии. Модерната монархия се развива преди всичко в Испания, Франция и Англия с владетели от нов тип. В полза на обособяването на големи държави, за сметка на самостоятелните градове играе роля и особената почит на масовото население към монарсите, тъй като хората виждат в монарха обединителна фигура и естествен закрилник. Новата суверенна държава стои над гражданските закони и е подчинена единствено на природните и божествените закони. В кралството на хората няма нищо, което да стои над него, тъй като всяка власт на земята е поставена по волята на Бог. Постепенно, докато модерната държава налага своята власт, европейската цивилизация, която до този момент е плод на града, ще се превърне в териториална, национална цивилизация. Както споменахме, България изживява своя златен век, изразен в културния, книжовен и духовен разцвет на българската държава при управлението на цар Симеон Велики (893 – 927) и неговите наследници през Х в. В това отношение българите изпреварват с векове останалите европейски държави. Но както Българският златен век, така и Испанският златен век (1492 - 1660) и Френският златен век – всеки един от тях обхваща цяла държава. Наред с архитектурните подвизи на френското изкуство през XII – XV в., наречени по-късно готика, средните векове стават свидетели на развитието и съчетанието на нови и нови техники, довели до разширяването на обитаемите райони и увеличаване на населението им, което от своя страна води и до постепенна промяна в начина на живот. Натрупването на практически промени се придружава от все по-голямо предразположение към научни изследвания. Тенденцията към рационален прагматизъм, обобщение и теоретизиране съществено отличава Европа от останалите цивилизационни ареали. През целият този период християнството е било и остава най-важен елемент на европейската мисъл, дори на изявяващата се рационалистична мисъл, която в много случаи се обособява против християнството, но е невъзможна без неговото съществуване и се развива върху неговата основа. През цялата история, от край до край, християнството остава в сърцевината на една цивилизация, на която дава душа, дори когато позволява тя да го деформира и която продължава да обгрижва и движи напред, дори когато тя иска да се изплъзне от него. Римската империя е пространството, отредено на християнската религия, която формира християнският европейски цивилизационен ареал, чиито граници в последствие християнството ще надхвърли далеч. Преди придвижванията на варварите от V в. и катастрофалните нашествия на исляма, римският свят има достатъчно време да се приспособи към християнските ценност. По това време Църквата като институция вече не е младата църква, несигурна в пътищата си, която апокалиптичните катастрофи могат да изненадат. От момента, в който се случват тези бедствия през V в., тя се утвърждава като наследник на империята, като пазител на мъдростта на цивилизацията от античния свят, която е поела в себе си и ще съхрани през вековете, спасявайки и самата себе си. През цялото си съществуване Църквата следва своята мисия да опазва и спасява европейската цивилизация в един застрашен свят, с цената на хиляди подвизи, чудеса на светци, страдания и мъченичество. В своята битка християнството си служи с всичките си оръжия, с учението си, с проповедите си, със своята сила, с изкуството си, с тайнствата, с чудесата и с народния култ към светците, който понякога е изключително поглъщащ . Християнството дава тласъка и на интелектуалното движение на Ренесанса, което поставя основите на една съзнателна свобода. Тази философска значимост, призната на личността, съвпада с разцвета на традиционните ценности. А те са пренесени от изток, под натиска на турците. Но Френската революция няма да успее да установи търсената свобода. Революцията премахва феодалните права, но пред селянинът продължават да стоят лихварят и собственикът. Премахват се гилдиите, но работника е оставен в пълна зависимост. Дори и атеист, европееца си остава в плен на етиката и физическото поведение, силно вкоренени в християнската традиция. Защото да мислиш за някого или нещо, означава да оставаш в неговата орбита. Европеецът е с християнска кръв, така както Монтерлан твърди, че е с католическа кръв, при това без да е запазил вярата си. Европейската мисъл се създава единствено в рамките на диалог с християнството, дори когато този диалог е оживен или насилва спора. Тази перспектива, подчертаваща християнската основа на всяка фундаментална идея в Европа е от съществено значение за разбирането на хуманизма – фундаментален аспект в европейското мислене. С понятието хуманизъм може да се дефинира определена етика на човешкото благородство. Ориентирана едновременно към изследването и действието, тя признава и възхвалява величието на човешкия гений, могъществото на неговите творения и противопоставя силата на духа на силата на неодушевената природа. По някакъв начин едновременно с това хуманизмът е винаги против: против прекалената подчиненост, против всяко само материално възприемане на света, против всяка доктрина, която пренебрегва или изглежда, че пренебрегва човека. Той е едно постоянно търсене на права. Така се превръща в плод на горделивостта, което ще се отрази пагубно на развитието му и последващите през вековете цивилизационни процеси. Ако античното наследство преминава в живота, мисловните навици и езика на западното средновековие, то литературата на античността, нейните поети, философи и историци често престават да събуждат страстите или интереса на европейските интелектуалци. Ако латинският остава жив език, то гръцкият е почти непознат на Запад. В най-богатите библиотеки ръкописите на античните съчинения потъват забравени в прах. Но античната култура в своята цялост и пълен блясък е жива в Източната империя (Византия), чиято столица е Константинопол. Тази империя продължава да съществува 1000 години след падането на Римската империя и в края на XIV в. пъшка под ударите на османските нашественици-завоеватели. След като кръстоносците от четвъртия кръстоносен поход (1202 – 1204) отмъкват голяма част от античните ценности, пазени в Константинопол и ги отнасят на запад, две столетия по-късно жителите на Втория Рим сами ще пренесат в Западна Европа много стари ръкописи, икони и други ценности, за да ги съхранят от унищожаване от мюсюлманите при османското нашествие. Така Изтокът пренася в Западна Европа запазената през вековете антична култура и древна мъдрост. Това са онези стари текстове, които будят небивал интерес у хуманистите и те ги търсят навсякъде за да ги препрочетат, да ги издадат, да ги коментират страстно и да върнат честта на творбите на древните. В действителност Ренесансът се отклонява от средновековното християнство много по-малко на терена на идеите, отколкото в самия живот. За жалост през 1536 г. със смъртта на Еразъм Ротердамски, който е син на свещеник, родоначалник и идеен вдъхновител на християнския хуманизъм в Европа, цивилизацията на свободния Ренесанс ще умре под ледения полъх на безумните религиозните войни, на които ще принадлежи следващия век. Ужасяващите жестокости на религиозните войни започват в Германия през 1546 г. и завършват век по-късно, през 1648 г. През XV в. настъпва времето на великите географски открития, което ще даде възможност европейската цивилизация да се разпространи и в други географски ареали на света. През 1411 г. португалският принц Хенрих Мореплавателя събира екипи от учени, пътешественици и моряци и от 1417 до 1460 г. провежда методични изследвания на африканските брегове чак до Сиера Леоне. След смъртта му проучванията продължават и до края на века моряците достигат Индия. Пътува се както през нос Добра надежда, така и през Суец. През 1522 г. флотът на Магелан извършва първото околосветско плаване. За един век континентите са проучени и описани. Зад този факт прозира дух на откривателство, но не по малък е стремежът към победа и властване над света. Този естествен тласък, съчетан нерядко с упоритост, дават преимущество на европейците над другите народи. От XVI век европейците с ентусиазъм се впускат да разпространяват своята култура по целия свят. Те са призвани да завладеят света интелектуално, духовно, търговски, а не след дълго и политически. Светкавичното покоряване на Мексико (1519-1521) и Перу (1531-1534) от испанците е последвано от усвояване на всички територии, които не са обхванати в рамките на международно призната държава. Испанци, португалци, французи, англичани и холандци завземат острови и крайбрежни територии. Основават се фактории, плантации, а по-късно и колонии (XVII в.) в Америка, Южна Африка, островите на южните морета и пр. Накрая Западът прониква в страните с установена градска цивилизация. Това са фактории, пристанищни и търговски представителства, религиозни мисии и др., които разпростират европейското културно и политическо влияние в Азия. Великите географски открития са съпроводени с началото на индустриалната революция в Европа. През XV в. вълната взета от пералните в Испания, откарана и обработена във Флоренция, продадена след това под формата на красиви платове в Александрия в Египет срещу продукти от Ориента, които ще бъдат препродадени във Флоренция, изминава търговски цикъл от най-малко 3 години. Този процес не отговаря на потребностите на модерния европеец и налага търсене на целесъобразност. Техническите нововъведения се извършват първо в Англия, в две ключови промишлености – текстилната и минната промишленост. Английската индустриална революция протича на два етапа – първо се развива обработката на памукът (1780 – 1830 г.), а след това и металургията. В Западна Европа след тласъка по строенето на железниците идва ред на стоманата, на модерните корабни конструкции, на химията и електричеството. В Русия протича същата еволюция. В Швеция хартиената каша, дървесината и желязото изиграват най-важната роля за развитие на индустриализацията. Този праг на индустриална зрялост е достигнат в цяла Европа през първите години на ХХ в. и Англия, която го преминава още през 1850 г. се оказва в изравнени позиции със своите партньори. Материалният тласък в развитието на градовете води до бързото утвърждаване на техния пейзаж. Всички от Балзак до Виктор Юго са разтревожени от това. Бедност, просяци, кражби, лудост, скитащи деца, епидемии, престъпност – всичко се влошава от бързото струпване на работници в невъобразимата смесица от хора сред тесните стени. Защото провинциалистите не престават да прииждат. През 1847 г. Мишле отбелязва, че селянинът се възхищава на всичко в града, иска всичко, ще остане в него, ако може. Веднъж напуснал селото, никой повече не се връща в него. В Орлеан през 1830 г. трябва да бъдат подпомогнати 12 500 жители от общо 40 000 или един от трима, а в Лил пропорцията е един от двама. Изкуството и неговите многобройни съвместимости, всяка художествена форма в Европа надхвърля границите на родината си, независимо дали това ще е Каталуния (вероятен център на разпространение на ранното романско изкуство), Ломбардия, Флоренция от времето на Куатроченто, Венеция на Тациан или Париж на импресионизма. Най-редовно към всеки център, където се строят владетелски палати, дворци и църкви, прииждат творци от четирите краища на Европейският континент. Такъв е, наред с много други, Дижон през XV в. Движението на италианските художници от Ренесанса само по себе си обяснява приликите на дадена градска школа със съседната. Определена църква може да бъде градена последователно от поредица архитекти. Църквата „Санта Мария дел Фиоре” във Флоренция дължи своя купол – много по-късно – на смелостта на Брунелески. И докато през разглеждания период Италия се радва на ренесансовитте мотиви, Париж все още е готически. Архитектурата на Ренесанса се проявява там едва в няколко точки: в Лувъра, в несъществуващия днес Мадридски дворец и във Фонтенбло, където работи Приматиче и където умира Леонардо да Винчи. От XVI в. се утвърждава пространният мощен успех на барока, роден едновременно в Рим и Испания, дело на движението на Контрареформацията, който прониква във Виена, Прага и Полша. Както в архитектурата, в европейската литература също има очевидни трайни сходства. През XIX в. цяла Европа е обхваната от духовната вълна на романтизма. Европа създава еднородно материално пространство, проникнато от гъвкава парична икономика, оживено от активно движение в моретата, които я заобикалят, в големите реки, които я прекосяват, както и по сухоземните пътища, където коли или товарни животни завършват оборудването ѝ. Факт е, че много рано товарните животни преодоляват големите бариери на Алпите по пътищата на Бренер към Венеция, на Готард, на Симплон към Милано, на Мон Сенис. С появата на железниците окончателно си отива сковаността на континента и се образуват динамични връзки между промишлените и търговски градове. Това не означава, че целият европейски живот се движи с еднакви темпове. Дадена железопътна линия, която може да започне в Любек или Хамбург и да премине през Прага за да достигне до Адриатика разграничава Европа на Запад от Европа на Изток, където голяма част от Балканският полуостров все още тъне в мрачните векове на вековното турско робство. С освобождението на балканските народи тази разлика скоро ще бъде заличена, но това все още не е сторено. През XVIII в. европейците колонизират Индия. През XIX в. следва цялостна подялба на извъневропейския свят, като всички земи с изключение на Япония са превърнати в колонии, а старите цивилизации стават полуколонии, разделени на зони на влияние (Китай, Турция, Персия, Сиам). Това цивилизаторско обсебване на света води до съперничество между странете в самата Европа. Следва опит за защита на независимостта на територии в Америка (1775 – 1898), след това две световни войни. Вътрешните конфликти не се уреждат, но след като взаимно се изтощават европейските метрополии са принудени да се откажат от колониалните си владения. Пристъпва се към деколонизацията на Южна Азия, Африка и океанските острови. На преден план изплува и се развива идеята за общоевропейско единство. Идеята за обединена Европа не произлиза от ефимерната Западна империя (395 - 455), нито от раздорите между римския папа и константинополския патриарх, които си разделят евангелизацията на северните народи. Идеята за обединена Европа вероятно се появява с „бащата на Европа", Карл Велики, чиито императорски, владения са наречени от съвременниците му ”Европа”. Два века по-късно основателите на „Свещената римска империя на германската нация" вече нямат нито същата амбиция, нито същия ореол. Тяхната империя е принудена непрестанно да се утвърждава сред могъщите на деня. Битките са срещу Рим (църковните разпри), срещу европейските кралства, които ѝ се противопоставят (Франция, Англия, Дания, Полша, Бохемия, Унгария) и дори срещу самата Италия и отделни нейни градове. Така империята съществува по-скоро като мит, и то единствено в Германия. Вероятно някъде тук можем да открием и основните предимства на европейците. Държави, нации и езици е трябвало да се утвърждават срещу силата на могъщи империи. Затова и градежът на европейските държави е принуден да се изгражда в условията на плурализъм и баланс между различни центрове на властта. Може би късно, но като че ли европейците са първите, които осъзнават, че желанието да покориш Европа настройва всички останали срещу теб, независимо дали се казваш Карл V, Краля Слънце, Наполеон или Хитлер. Европа не толерира мисълта да бъде представяна от една-единствена нация. Тя винаги е имала своите силови центрове, своите големи пътища, своите търговски центрове Венеция, Генуа, Брюге, Анвер, Амстердам, Лондон, своите културни метрополии Париж, Флоренция, Прага, Виена, Берлин. Но Европа осъзнава че не би могла да има подобни политически центрове. Единството й не може да се постигне чрез хегемония, а чрез равенство. Такъв е урокът от войните в които е изгаряла жизнената енергия на европейците. Гражданските конфликти и дребни разпри водят до апокалипсиса на две световни войни. Вероятно трета ще анихилира света. Като че ли наистина историята започва да служи на човечеството. Днес европейското единство е в изключително напреднал стадий. Процесът е много по-дълбок и необратим, отколкото във всички континентални или под континентални подобни процеси, започнали другаде. При това и независимо дали са арабски, африкански, американски и пр. Тръгнали от разрешаването на икономическите си проблеми, гражданите на западна Европа знаят, че техният икономически блок вече се е изравнил по производство и икономически потенциал с този на САЩ и ги превъзхожда по мащабите на търговската си дейност. Още като Европа на десетте с 1.2% от повърхността и 6.2% от населението на земята е постигната една трета от световния износ. Перспективата, да се превърнат отново в бойно поле, накара европейските държави да мислят и за превръщането си в самостоятелен политически блок. Първата общоевропейска политическа институция е Съветът на Европа, създаден през 1949 г. със седалище в Страсбург. Там се включват европейските страни, задоволили критериите за демокрация. В него днес членуват почти всички държави, разположени от Гибралтарския до Беринговия проток и от Исландия до Турция и Задкавказието. Символичната му роля е важна, но този орган притежава консултативни функции и решенията му имат в значителна степен препоръчителен характер. Като основа за изграждането на обединена Европа стои ядро от държави, които решават да създадат наднационален икономически съюз. Това беше Европа на Шестте (Западна Германия, Франция, Белгия, Люксембург, Холандия и Италия), които през 1951 г. възприемат плана Шуман за основаването на Европейско обединение за въглища и стомана (С. Е. С. А.). През 1972 г. то се превръща в Европа на Деветте (присъединяват се Обединеното кралство, Ирландия и Дания), през 1981 на Десетте (Гърция), през 1986 на Дванадесетте, (Испания и Португалия), а през 1997 г. на Петнадесетте (Австрия, Швеция и Финландия). „Европейска икономическа общност (ЕИО), основана през 1957 г. с Римския договор, който поставя началото на Общия пазар, е трансформиран през 1993 г. от Маастрихтския договор в Европейски съюз (ЕС). Законодателният й орган е Европейският парламент, който от 1984 г. се избира с всеобщи избори и заседава в Страсбург, срещу сградата на Европейския съвет. Изпълнителните му органи заседават в Брюксел, а правните и сметните му отдели в Люксембург. Приемането на нови държави в ЕС изисква преди всичко изпълнение на серия от критерии за демокрация. Това е първото условие за европейско гражданство. Но в тясна връзка с тези общи условия са критериите за икономическа организация и управление, приемане на общите за Европейския съюз митнически правила, хармонизация с изискванията на Валутния съюз, установен във Франкфурт (Европейската система на централните банки и Централноевропейската банка). Единната европейска валута, еврото, чието въвеждане някои страни членки на ЕС успяха да отложат (Обединеното кралство, Дания и Швеция) замени от 1 януари 2002 г. паричните единици на дванадесетте страни (Финландия, Ирландия, Германия, Австрия, Холандия, Белгия, Люксембург, Франция, Португалия, Испания, Италия и Гърция) и наред с долара се превърна във втората обменна и резервна валута в света. ЕС получи молби за присъединяване от повечето източноевропейски страни. През 2005 г. следва да бъде приета първата вълна от десет държави (Естония, Латвия, Литва, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Словения, Малта и Кипър) и така да се образува Европа на Двадесет и петте. Малко след тях се очаква и осемте балкански страни (Румъния, България, Македония, Албания, Сърбия, Черна гора, Босна и Хърватска), всяка на свой ред да задоволи критериите за членство и да се присъедини към ЕС. За да не доведе разширяването на ЕС до размиване на властовите му структури, е предвидено да се обмисли засилването на политическите институции, като се създаде единна Конституция (вече създадена, но още не въведена), която да изгради структурата на „Федерация от национални държави". Идеята е безкрайно деликатна и все още трудно се възприема в някои среди. В процеса на своята интеграция, ЕС следва постепенно да стигне и до оформянето на обща външна политика, която вече заработи с асоциирането на страните от Юга, обединило през 2001 г. 78 държави (от Африка-Карибите-Тихия океан) според конвенциите от Ломе (от 1975, 1979 и 1984 г.). Такава обща политика е видима и към страните от бивша Югославия. Събитията от 1989 г. направиха възможно завръщането не само на осемте сателитни на СССР държави, но и на бившите съветски републики във всеобщото европейско семейство. Това завръщане всяка извършва по свой собствен път и със своя собствена скорост в зависимост от способността й да възстанови демокрацията и излекува, пострадалата си икономика. Изграждането на политически разширена (конфедерирана) Европа също стои на дневен ред, наред с възстановяването на изкуствено разделеното европейско пространство. Така ще се постигне и мечтаното единство на културна общност. Европа би могла да се завърне към самата себе си, само ако се опре на основното си ядро, което се консолидира в продължение на повече от тридесет години. Това трябва да е Европейския съюз - център и двигател на преоткрил себе си континент. Привлекателната сила на обединена Европа се потвърждава от кандидатстването в нея на повечето страни, освободили се от съветското господство, но които все още не са изпълнили критериите за членство. Докато се покрият изискуемите критерии, държавите кандидатки, които докажат напредък в демократизацията си имат право да изпращат свои депутати в Съвета на Европа. Така, постепенно, на моменти дори символично, се изгражда общоевропейският дом, който фокусира в себе си огромни надежди. Източна Европа е неразделна част от Европа, от нейния географски и цивилизационен ареал. Пейзажите са същите, хората са същите, същото е и голямото индоевропейско езиково семейство, християнската религия, обща е европейската история, както и индустриалното развитие. След османското нашествие, завладяването на Константинопол и трагичното унищожаване на православната Източната империя и балканските православни държави, центърът на християнската империя се измества на Изток – в Русия, която поема тежестта на историята. Русия заема източната част на големите европейски смесени гори, където славяните са асимилирали финските племена, както и техните първи скандинавски покорители — варягите. На север се намират арктически равнини и тундра, на юг - субпустинни и степни райони. Сред тях през първото хилядолетние бродят различни номадски племена - хазари, печенеги, кумани, българи, монголи, татари. На север от линията свързваща Киев и Перм се простират обширни гори, продължение на северноевропейските гори, които преминават в безкрайна сибирска тайга от другата страна на Урал – тази древна планина с посока север-юг, слабо препятствие, която представлява условната граница на Европа, границата между европейска Русия и азиатска Русия. Руското пространство е тази цялост от обширни, ниски страни между Бяло море, Северния ледовит океан и Балтийско море, от една страна, Каспийско море и Черно море от друга. Руската територия понася съдбата си на огромна гранична зона между Европа, която пази и Азия, чийто жестоки удари ще потушава винаги за своя сметка. В резултат на многобройни превратности на съдбата източните славяни, които са арийски народ както всички славяни, изтласкват своите племена и родове до градовете, селата и равнините на Днепър. По своето устройство и блясък Руските градове не отстъпват по нищо на големите градове в Западна Европа и дори в много случаи значително ги превъзхождат. В продължение на векове Древна Русия е на голяма висота със своя материален подем и с блясъка на градовете си: по онова време няма и следа от изостаналост, нито от разминаване между Изток и Запад в Европа. Но докато градът в Западна Европа е затворен, коварен и жесток, руските градове са градове от отворен тип, както градовете в Античността, както Атина е отворена за евпатридите от Атика. Те не са отделни единици, затворени в себе си и в привилегиите на своите граждани, както в западното средновековно общество. С приемането на православното християнство Русия поставя началото на руското славно бъдеще за векове напред. Всъщност по руските пътища се движат не само стоки, но и словото на християнските покръстители. След покръстването на българите през 864 г. и на сърбите през 879 г., руското покръстване през Х в. е едно от многото събития, доказателство за изключителното влияние на Константинополската православна църква, знак за устойчивостта на християнската Църква и вяра, чието разпространение ще достигне чак до сърцето на далечна Азия. След изчезването на Западната Римска империя през V в., която не устоява на нашествията на варварите, християнството поема нейните задачи, приема отговорността за световните структури. На Изток империята продължава да съществува и да бъде носител на античната традиция, съчетана с християнството, което е призвана да пази и да разпространява по света. С течение на времето, след покръстването на Русия, центъра на християнската империя се измества на изток. Между 858 г. и 862 г. светите братя Кирил и Методий превеждат свещените книги на славянски език, за употреба от славянските народи, сред които проповядват християнството . Когато се освобождават от три вековно господство на татаро-монголските племена, руснаците, начело с Иван III (XV в.) установяват столицата си в Москва, която е обявена за „Трети Рим”. Вторият Рим - Константинопол вече е в ръцете на турците. Едновременно с утвърждаването на идеята за Третия Рим трябва да се подчертае идването в Москва на много италиански творци – болонецът Ридолфо Фиоваранти, наричан Аристотел; Марко Руфио, Пиетро Соларио – строители на дворци и църкви. По онова време Кремъл приема днешните си очертания. Майсторът на оръдия, който осигурява на Иван III мощна артилерия, също е италианец – Паоло дебосис. Така почти век преди Иван IV Грозни и решителните му победи при Казан и Астрахан руската мощ прави своите силни крачки и тези крачки са придружени без всякакво съмнение с контакта със Запада, след отхвърлянето на татарско-монголското влияние. Московският цар надделява над мюсюлманския хан около 1480 г. – по същото време, когато испанската Реконкиста се доближава до последното си действие – превземането на Гранада (1492). Русия достига своята зрялост в деня, когато на свой ред прегражда руската полоса, когато Иван Грозни (1530-1584) успява да завладее Казан (1551), после Астрахан (1556) и установява пълен контрол над огромната Волга – от изворите ѝ до каспийско море . Като че ли на пръв поглед неочаквано, но всъщност съвсем естествено руснаците откриват огромни необитавани пространства, които чакат да бъдат усвоени. През XVI век при Иван IV Грозни казаците прогонват татарите на изток, като покоряват Сибир и стигат до Тихия океан. Този океан през XVII в. се превръща най-източна граница на европейския ареал, тъй като руснаците пренасят чрез християнството европейската култура далеч на изток. Диалогът между Москва и запада от времето на Иван III, ще продължи и ще става все по-интензивен. Взаимодействието очертано дълго преди това се ускорява и става по-ясно със смелите начинания и бързите действия на Петър Велики (1689-1725) и външнополитическите постижения през дългото царуване на Екатерина II Велика (1762-1796). В резулта на това мащабни промени засягат границите и външната форма на модерна Русия. През ХVІІІ в., пак с пионерите на изтока и юга – казаците, се заселват степите, които дават най-плодородните реколти в цяла Европа. През целия XVIII в. Русия не престава да разширява собственото си пространство. Центърът на Руската империя е гр. Петербург – новата столица, изграден на р. Нева през 1703 г., чиято търговия с англичаните и холандците непрестанно нараства, благодарение на корабите. Отвъд степите са победени кавказките племена, както и тюрките от централна Азия (XIX в). В тези уникални за Европа рамки, руското общество разгръща свободно своя потенциал. Русия върви към икономическа и социална модернизация. Каквито и затруднения да среша, царската империя от Петър Велики (1689-1725) насам постепенно приема европейския модел и в началото на ХХ в. се превръща в пета световна сила. Индустриализацията ѝ след отмяната на крепостното право през 1862 г. върви с пълна сила. Тя е подхранвана от разнообразни европейски инвестиции и от многобройния руски народ, идващ от селата. От времето на късното средновековие Русия става сърцето и двигателят на източноевропейската християнска система. В по-късно време СССР, се превръща в трансформиран и модернизиран вариант на Руската империя. Става дума за най-големия европейски народ, дълго време обединяван от руските царе и включващ постепенно в държавата и съседните по-малки народи. В този смисъл Русия винаги е била неделима част от Европа. С цената на собственото си благоденствие Русия спира придвижването на монголите към сърцето на континента, тя пази Европа в по-късни времена и я спасява в епохите на разрушителни набези и войни, опазвайки мира и устоите на европейската цивилизация. Русия е покровител и на християните, попаднали под османско иго и става техен освободител, с цената на много жертви. През всички векове на нейната модерност до 1917 г. и дори след революцията това е най-съществената черта в нейната история. Северна Америка е своеобразно продължение на Европа и европейската цивилизация. Разположена е на същите географски ширини. Затова и климатичните етажи са подобни – иглолистни и широколистни гори, огромни тревисти райони и субтропическа зона. На запад зоната е средиземноморска по характер, а на изток е от китайски тип (единствена разлика от Европа). 88 % от населението на Северна Америка са потомци на европейците, основали двете континентални държави САЩ и Канада. Останалите 12% се разпределят между афроамериканците (16,5 %), азиатците (1 %) и американските индианци (0,5 %). Последните са коренно население на Американския континент, но са едва 0,5% от населението, защото са масово избивани в миналото, а днес потомците им живеят в резервати. Всички те, до голяма степен са изгубили собствените си култури в лицето на език, религия и начин на живот, защото са вградени в общата култура на североамериканската цивилизационна зона. Самото мнозинство, което произхожда от различни европейски нации, е дълбоко белязано от доминиращия англосаксонски елемент. Въпреки това съществуват немалко етнически острови, устояли в различна степен на тенденцията към уеднаквяване. Сред тях на първо място трябва да се отбележат областта Квебек (оцеляла поради фундаменталната двойственост на Канада) и испаноезичните елементи в САЩ, които са най-голямото и жизнено малцинство, подхранвано от имиграцията от Латинска Америка. Приемайки част от населението на Европа през XVIII, XIX и XX век, Северна Америка поема до голяма степен част от характерните елементи на европейската цивилизация. Но това са най-екстремалните хора, които критикуват своето общество до степен да се превърнат в сепаратисти. Това откъсване на радикални елементи от европейското общество превръща американците в инициатори на борбата за еманципация. Обърната към себе си и вътрешната си модернизация Северна Америка не възприема развитието, промените и традицията в останалия свят. В продължение на дълъг исторически период САЩ съществуват в специфичен икономически и политически изолационизъм. В същото време САЩ прегръщат един своеобразен интернационализъм, което ги кара да погледнат на другите Америки като на собствено ловно поле (доктрината Монро и „политиката на голямата тояги" на Теодор Рузвелт). В следствие на тази специфика в първата половина на ХХ в. североамериканците се намесват със закъснение, но за сметка на това решително в двете световни войни. Във втората половина на ХХ в. те се възприемат за световен жандарм, за да се ориентират към империализъм в планетарен мащаб в момент когато европейците се отказват от него. Ето защо наред със Стария континент. Северна Америка влиза в един и същи атлантически цивилизационен ареал, съставлявайки неговото западно полукълбо . В Централна и Южна Америка са видими достатъчно аналогии със Северна Америка и за това се приемат като продължение на Европа. В тях същата масова емиграция от европейци оформя социалните рамки, които са изградени по западен модел. По някои елементи обаче те в по-голяма степен се различават от Европа. Физическата рамка е различна. Тя е преобладаващо тропическа и с изключение на крайния юг обхваща различни биоми - екваториални гори, савани, високи плата с умерен климат в горещите зони и пр. По отношение на населението не навсякъде европейците са мнозинство. В първите заселени места - платата, преобладава индианското население. От друга страна пък африканците са мнозинство на много острови от Караибския басейн. Може да се каже, че населението на Централна и Южна Америка е смесица от африканци, азиатци и европейци. Разцветът на твърде напреднали градски цивилизации от времето преди идването на европейците е причина в повечето случаи да се изгради смесена култура, която е колкото индоамериканска, толкова и латиноамериканска. По тази причина са и възможни няколко класификации. Първо според доминиращия език испаноговоряща Америка, португалоезична Бразилия и Караибите, където се говорят френски, английски и холандски езици. В рамките на тези основни групи се установяват различия между страните в зависимост от преобладаващо население. Основно от индианци е населението в страни като Гватемала, Перу, Боливия. Почти с изцяло бяло население са Коста Рика, Чили, Аржентина, Уругвай. Различен е етно-климата в страните където живеят предимно метиси. В Мексико, Венецуела, Колумбия, Еквадор и пр. са евроиндианци, а в Куба, Бразилия и пр. афроевропейци. В крайна сметка тази класификация, търсеща различия открива повечето условности, защото като цяло населението на Латинска Америка и Карибите е смесено в расово и културно отношение. Същевременно обаче съвременната латиноамериканска цивилизация, това са новите индустриални страни като Мексико и Бразилия с големите си градове от рода на Ню Мексико и Сао Паоло. Същевременно в по-малките страни сякаш повечето население се струпва в предградията на столиците: Богота, Лима и пр. Макар и по-слабо интегрирана, Латинска Америка също е част от Запада, с който тя дели своите езици, своята култура, история и митология. Съвременното пространствено многообразие на света е резултат от продължителното влияние на различни фактори. С най-голямо значение за възникването на първите цивилизации са природни фактори като големина, форма и географско положение на територията, хидро-климатични условия, достъпност или изолираност от Световния океан и др. С разширяването на техния пространствен обхват и влияние нараства ролята на обществените фактори - расово-етнически, религиозни, военно-политически, стопански и др. Продължителното развитие на отделните части от географското пространство води до формирането на уникални по своите културно-исторически характеристики цивилизационни региони. Цивилизационният регион е най-голямата пространствена единица в света и обхваща сходни по своето историческо развитие култури. Той се формира от взаимодействието между обществото и природата, като с течение на времето променя своята обхват. Съществуват много схеми за регионална подялба на света. Границите и териториалният обхват на регионите са условни, защото зоните на контакт между тях имат двойствени цивилизационни характеристики. Източници: Бретон, Р. Ареалите на европейската цивилизация. - В: География на цивилизациите. Враца, Одри, 2002 Бродел, Фернан. Граматика на цивилизациите. София, 2014 Донков, Румен. Цивилизационни ареали. Ареали на Европейската цивилизация Социална и културна география. Под ред. на П. Стоянов, М. Бъчваров, А. Дерменджиев. В. Търново, 2005 Изтегляне 137.5 Kb. Сподели с приятели:
|