А понеже сега е модерно да се наричат терористи всички съпротивляващи се с

- 20 -
! Да, за съжаление, и днес, в интересна силните на деня, още не е формулирана
дефиниция на тероризма, но това явление съвсем не е толкова сложно за обяснение и
формулиране! Едва ли подлежи на спор, че тероризъм е – всяка въоръжена борба
против демократично и законно избрана власт, управляваща на основание утвърдени
международни норми, и съобразяваща се с основните човешки права и свободи
Не може да е тероризъм обаче, въоръжената борба срещу чужда окупация, или
против диктаторски режим, който не допуска свободни избори, и където е забранена,
елементарна, опозиционна политическа дейност, а за човешки права и свободи, какъвто
бе случаят в България, не може ида с мечтае
Разбира се, борбата против какъвто ида е режими при каквито ида е условия,
не може да оправдае убийства или тормоз, на невинни цивилни граждани, особено,
когато това се прави целенасочено! – И именно това е тероризъм
Всичко това добре го знаех и разбирах, но още не знаех, че всяко насилие, макари на първ поглед, справедливо и оправдано, – води до ново насилие Незнаех и за Божия закон, че и мисълта за насилие е грях По това време в Кремиковския затвор се разпространиха въшки Приличаха на малки, прозрачни житни зрънца и се натрупваха по вътрешните ръбове на дрехите. Но за около седмица се отървах от тях, като накисвах дрехите във вода, а "пренаселените" дрехи, изхвърлих!
Времето минаваше, а удобен случай за бегство от обектите на които работим, неможех да издебна. Веднъж, край блока, който строехме до пожарната в "Сухата река, кв. Левски, бяхме с Данчо "Мурука". Единия от надзирателите нареди да му запалим печката във вишката, иззидана до единия ъгълна блока, откъм пожарната. Докато палехме печката с дърва и нафта, надзирателят мръдна нанякъде. Веднага помислих да използваме момента Парцала натопен с нафта, който държех, пуснах на земята и бързо си изтрих краката в него, с цел да не могат да ни проследят с куче Казах на Данчо да направи същото и тъкмо хвърляхме последен поглед, да няма некой наблизо, – повдигнах нагоре глава и виждам старшината да стои точно над нас, на плочата, на втория етажна блока, и ни наблядава, а дотогава никога не бях го виждал да се качва горе Бързо дадох знак на Данчо, и все едно нищо не е било Лошото бе, чене се пазехме само от надзирателите, но и от неколкото наши колеги, криминални, които управата точно затова държеше при нас. Криминалните не бяха лоши момчета, но надзирателите често ги инструктираха и трябваше да се пазим от тях. Така, един ден, когато събаряхме стари къщи в кв. Гевгели, до Западния парк, едно от тези момчета ме предупреди – "Внимавай много, всички тебе пазят Аз нямам нищо против тебе и няма да те издам, но се пази от другите" Натова момче му викахме, Кабачéто, и между другото, той ми измисли прекора, "Графа" или "Графчето", и така ми викаха докато бях в Кремиковския затвор. Есента нара година, бригадата ни работеше надве места. Половината ни сваляха от затворническия автобус, до пожарната, в кв. Левски, а другите (с тях и Данчо, работеха в "Младост. Една вечер в бараката ни в Кремиковци, Данчо ми каза, че утре трябва едноврвменно да избягаме, той от Младост, а азот кв. Левски – Добре, казах, но ако един от двамата не намери начин да избяга, какво ще правим" – "Неможе да не намери начин, каза Данчо Трябва да избягаме едновременно" Така спорихме с него неколко минути и видях, че се получава като с пистолета на Угринов, и си рекох Той може би има възможност да избяга когато реши, но при мен не е така, и той го знае. В такъв случай, ме поставя в много рисково положение. Явно неможеше да разсъждава логично, и затова прекратих разговора Утре ден, Данчо действително избяга Бяха го хванали чак след неколко месеца, нагара Тулово!
Тук ще спомена и един случай с техническия ни ръководител на обекта в "Сухата река. Той беше цивилен, пенсиониран инженер – мостостроител. Веднъж както се бяхме събрали неколко затворници, той неочаквано ни попита тихо – "Абе момчета, между вас имали от новите партизани" – "Има, има, – отговорихме му, полу на шега. – "Ицо е един от тях" (Ставаше дума

- 21 - за Моя приятел Ицо, от Перник. И от този ден Ицо не работеше почти нищо, защото техническия разпределяше работата А Ицо действително бе избягал от казармата с автомата си, макари не специално по политически подбуди, но беше много свестно и сериозно момче!
Отмина 72-ра година и започната. Вече работехме на строежа на друг блок, в кв. Красна поляна, Разсадника, пред родилния дом. И тук, както на предишния строеж, бях неофициално, главен майстор, понеже бързо свикнах и предимно аз правех кофражите, а от кофража зависеше скоростта на напредване на строежа. Това ми даваше известно предимство, никой да не ме пита какво правя и къде отивам, в рамките на строителната площадка. Някъде преди 1 май, 73 г. Гошо "Чепинеца", от село Чепинци Софийско, започна да ме навива да бягаме заедно. Той беше осъден за изнасилване, а и него познавах добре, затова отказах, но той продължи да настоява, и веднъж му казах Добре, хайде да тръгваме От западната страна настроения от нас блок, имаше временна постройка, от която една стаичка бе за техническия ръководител, а другата склад. Зад тази постройка можеше да се прескочи в съседен, частен двор. Веднага се шмугнахме зад постройката и Гошо първ прескочи ниската ограда, но видях че коленете му се огъват и аз помислих че е пийнали се ядосаха сега допускам, че може да е било и от страх, понеже се намираше начин некой цивилен, срещу пари, да донесе скришом алкохол Извиках му да се връща, и така незабелязано приключи, този опит.
За ви май събраха от кремиковския затвор, пет-шест, от главните комарджии, а комарджии бяха повечето затворници. Включиха имен в тая група, и ни закараха в Софийския затвор, в Седмо отделение. Целта беше да отчетат дейност, чеса взели превантивни мерки за "празника, да изолират по-вероятните нарушители на реда Предполагам, за мене имало донос, че се готвя да избягам, затова попаднах в тази група. Първоначално се поуплаших, зашото се опасявах, да не е разкрто нещо от плановете или намеренията ми, които споделях с доста хора Но това явно беше само превантивна мярка замай, и след седмица пак бях в Кремиковци. По принцип бях решил да бягам от затвора, макар дами остава и един ден от присъдата. Но докато бях в седмо, за първи единствен път, си помислих, че ако бях в централния затвор, щях да си "излежа" оставащата ми една година и като изляза от затвора, по-добре и по-лесно щях да се подготвя и предприема следващото бегство! Нов Кремиковци, при положение че имам възможност да избягам, неможех да стоя доброволно в затвора
Бегство от затвора
На 15 Май, с Гошо Чепинеца тръгнахме Бяхме снадбили и облекли зелени работни дрехи за в гората. Гошо резна жицата на телефона, намиращ се в стаята на техническия ръководител на строежа, и прескочихме в частния двор Щом излязохме през портичката на улицата, веднага започна викане и стрелба, но ние вече бяхме набрали скорости свихме по първата прека за да объркаме преследвачите си Познавах малко района, колкото да вземем посока на запад, към покрайнините на София. Тичахме около 500 метра, след това от умора, а ида не правим впечатление, ходехме забързано. За щастие, заваля дъжд и ние започнахме пак да тичаме, без вече да правим впечатление никому Така след петнаесетина минути бяхме извън София, югозападно от Западния парк. Скрихме се в първата горичка изчакахме да се стъмни и поехме по посока на днешния кв. Люлин, който тогава още на бе започнат да се строи. Но още на първата височина се натъкнахме на телени заграждения, и се сетих че това най-вероятно е военен обект. Дадох си сметка колко е опасно в тъмното да се натъкнем на охраняващ военен караул. Бързо се изтеглихме, по-встрани, и през следващото било, покрай една, слязохме на днешния бул. Европа. Пресякохме го в посока северозапад, и след малко пресякохме и околовръстното шосе, през моста над една рекичка. След моста, през околовръстното, имаше дълги камари от бали слама. Качихме сена билото на една камара и се заровихме под сламата, с която бяха покрити балите.

- 22 -Там прекарахме остатъка от нощта и следващия ден. Вечерта пресекохме ломското шосе и някъде след полунощ, край едно село (Драговищица), се качихме на тавана на един обори там подремнахме до сутринта. Когато дойдоха краварите, започнаха да се ядосват, че едно теле било умряло. Измъкнахме се от обора, излязохме над селото и видях че сме в подножието на Стара планина, някъде северно от ломското шосе и източно от Беледие хан. Имахме 20 – 30 лева и Гошо слезе в селото да купи нещо за ядене. Бяхме остригани, със зелени работни дрехи и гуменяци (гумени галоши Гошо се върна от магазина, с малко храна и бутилка коняк. Изкачихме първата гола височина над селото (западно от днешната каменоломна
Балша) и зад билото направих колибка отклони, а Гошо, като видя как правя колибата, и той си направи. Там пренощувахме и продължихме на северозапад през била и потоци. На първия поток изсипахме коняка, от който бяхме изпили само около 200 грама и наляхме в бутилката вода. Привечер стигнахме до асвалтов път. Помислих че Ломското шосе свива вдясно (а всъщност, това е било отклонението за гр. Своге, през с. Чибаовци) и тръгнахме успоредно на шосето, отдалече вдясно, през планините и доловете. Сигурно е било облачно или понеже се движехме дотогава само рано сутрини късно вечер, затова асвалтовото шосе за Своге, ни бе поубъркало посоката. Усъмних сена следващия ден, но продължихме да се движими чак когато чух пред нас локомотивна свирка, разбрах че сме близо до Своге Вечерта оставих Гошо да почива, като му казах, че ще ида да огледам накъде да вървим утре. Но той се уплашил че може да го изоставя и като се върнах при него след двадесетина минути, го намерих заспали сигурно е сънувал кошмар, че наистина съм го изоставили са го заловили, защото щом го побутнах, той полусънен, силно се уплаши и започна на лакти да се от- дърпва назад, като бълнуваше – "Той ме изостави ... Здравко Стоянов. Зелените тояги" Опомни се бързо, но него питах кво е сънувал, защото ми беше ясно Здравко Стоянов беше офицер в Кремиковския затвори се беше проявил като бияч, та неговите тояги сънуваше Гошо
Чепинеца! Настанихме сена върха над Своге, над Дефилето и там пренощувахме. Сутринта Гошо слезе в края награда и купи от една лавка, малко наденица и 10 шоколада. Наденицата беше малко и я изядохме веднага, а шоколадите оставихме за запас Тръгнахме обратно побилото, вече с ясна посока и след два дни бяхме край най-високото било, източно от Петрохан, може би в границите на някакъв резерват, понеже местността бе обградена с някакви боядисани колове. Следващия ден пресекохме шосето за Берковица, северно отбилото на Петрохан, след което пак прехвърлихме билото, но този пътна юг. Минахме южно от един телевизионен ретрансатор и тръгнахме нагоре и на запад, по южното било, към връх Ком. Когато се стъмваше излезе силен, много студен вятър и ни обгърна леденостуден облак. Нямаше нито време, нито имахме сили да търсим някакво по-зáветно място, затова, като видях неколко ели, склони до земята, обрасли в мъхове, – притиснах клоните на една ела, и седнахме върху тях. Така елата ни пазеха малко завет. Имаше опасност да измръзнем, затова както бях клекнал, разкопчах дочената куртка и я закопчах през коленете и главата си, както бях свит, с глава върху коленете, така чеда дишам под нея Така направи и Гошо, и в тази невероятна поза, без да мърдаме, изкарахме до съмване Тогава побързахме да се спуснем по-ниско, по южния склонна планината, за да се постоплим. Движейки се надолу и на запад по склона, преминахме през един водосборен канал, вероятно за водоснабдяване на Годеч. Минахме над едно селце (Кóмщица). От планината към селото, се спускаше дълбока долина и течеше рекичка, а покрай нея черен планински път. Там направихме малка колиба отклони и суха шума. Според изминатия пътна запад от Петрохан, ми беше ясно, че сме близо до границата. Заваля дъжд, колибата ни протече и върху нас започнаха да падат глисти от старата шума, с която бяхме покрили колибата. Сигурно защото сме били изтощени и измръзнали, не продължихме на сутринта, а останахме в колибата. Над нас по черния път, един овчар си изкара

- 23 - стадото към планината. Кучето му се отби към колибката ни, подуши входа и без да лавне, си отмина А иначе, колибата не се забелязваше от пътя.
През деня напалихме огън в колибата и по едно време, както стоехме отвън, колибата се подпали и изгоря, а вътре бяха останали неколкото шоколада. Разровихме изгорялата шума и ги намерихме разтопени, но станиола ги бе запазил. Сутринта тръгнахме на запад, нагоре по склона. По дългото голо било, на което излязохме, имаше съборена стара ограда от бодлива тел, с големи дървени колове. Най-вероятно това бе границата. В това се уверихме, когато на слизане по западния склон, попаднахме наедно кладенче, край което имаше консервени кутии със сръбски надписи Слязохме до една река, слизаща от балкана и тръгнахме по черен път, над първото селце. Там някъде, от около 100 метра, ни видя един военен офицери явно ни наблюдаваше, а ние действително бяхме прекалено съмнителни на вид Военният не посмя или небе сигурен как да реагира, а ние, щом прехвърлихме билото, ударихме на бяг и се отбихме от пътя, за всеки случай. Попаднахме на една воденичка, която си мелеше, а в нея нямаше никой. Пробахме житото от коша, видяхме че може да се яде и си напълнихме по един джоб. Излязохме пак на черния пътно пред нас на един селски разклон имаше хора и затова се отбихме, и напреко, далече от хората излязохме северно, на една височина, напътя за селцето. От височината видяхме селото и излязохме над пътя да починем ида видим дали ни преследва некой. Само след пет минути напътя под нас спря мотоциклети явно същият военен, ни видя и нещо извика. За секунда, с пълна скорост прехвърлихме откритото място, и въпреки че военният започна да стреля, аз на скорост скочих от първата скала, а след мени Гошо, в някакви гъсталаци. Не мислех нито колко е високо, нито върху какво ще паднем, но нито се контузихме, нито даже се одраскахме, и без да се обръщаме, давахме максимума от беговите си възможности, – през скали и гъсталаци Трябваше с най-голяма скорост да се отдалечим от мястото и от селото, защото допусках, че след истрелите, може от селото и околността да се съберат някакви доброволци, и щеше да стане по- лошо.
Гошо неможеше вече да ме следва по нанагорнището и като видях че при изкачването на един слог, му се подгънаха коленете, го хванах временно заръка и това му помогна да се съвземе ида продължим да тичаме. Известно време ни преследваха лай на кучета и човешки гласове, но заваля силен дъжда и ние вече бяхме взели голям аванс пред преследвачите ни, защото бягахме "на животи смърт" а не за слава или пари Продължавахме да тичаме леко, в северна посока, но вече без сили. Дъждът спря. Преследвачите ни, вече не се чуваха и ние се спуснахме в една долина, и пресекохме, явно същата река, през която минахме, когато влязохме в Сърбия, но този път, по на север или северозапад, и в по-горното и течение. Зад реката имаше гора и в нея спряхме да починем и се опомним. От екстремното тичане, в джобовете ни бяха останали само по неколко зърнца житото!
Прехвърлихме и този хребети зад билото, в същата гора, направихме колиба отклони, напалихме в нея огъни изсушихме, напълно мокрите си дрехи Сутринта се спуснахме към следващата долина. Бяхме на километър от село и хората си изкарваха добитъка на паша. Изчакахме да се разотидат пастирите и в най близката градина, под гораата, наскубахме пресен лук и чесън. Това ни бе храната за деня, понеже вече бяхме свършили шоколадите и друго нямахме. Беше около петнадесетия ден, откак избягахме от кв. "Красна поляна" в София. Привечер тръгнахме на запад и преминахме, по мост над малка клисура, в долния крй на селото, над същата река, още по-нагоре по течението ú. В тъмното минахме покрай барачка бунгало. Може би по идея на Гошо, решихме да видим имали нещо интересно за нас. Ананас ни трябваха, най-вече, цивилни дрехи и малко храна. Трудно отворихме вратата, но без да счупим нещо. Отвътре взехме брадвичка и одеало, а Гошо изтърси една възглавница и взе празната бяла калъвка. В дворчето имаше неколко кошера и отворихме капака на един, за да се опитаме да намерим мед. Но по тревата в тъмното плъзнаха много пчели. Една ужили Гошо и за голямо

- 24 - съжаление не успяхме да затворим кошера, а трябваше да го оставим отворени да бягаме от пчелите. Наоколо километър по-нагоре, изкарахме остатъка от нощта в росата на една поляна, като до сутринта неможахме да се стоплим, въпреки одеалото. Стоплихме се, чак когато изгря слънцето.
Към обед тръгнахме по близкия черен пъти наоколо километра, на запад от селото в нивите над пътя видяхме мъж и жена да си работят. Реших да им поискаме хлеб! Казах им че сме български войници и че искаме да избягаме през Югославия, към Италия или Австрия, и питах имат ли малко хлеб? Човека каза че имали много малко и извика намираля се наблизо техен съсед по нива. Другият обаче започна да ни увещава да се предадем и че щели да ни откарат в лагер, откъдето после ще заминем на запад. Виждаше сече мисли само как да ни предаде Все пак ни дадоха малко хлеб и ние вървейки го изядохме, а щом се скрихме от погледа им, пак затичахме с пълна скорост Беше ясно, че единия от селяните ще отиде до селото и ще обади на властта, затова се отклонихме от пътя и напреко през една клисура, преминахме най-вероятно, същата река, но този пътна югозапад, в посока на Пирот. През клисурата излязохме на друг черен горски пъти тръгнахме по пътя, на запад или северозапад, успоредно на реката. Покрай пътя имаше отделни изоставени стари къщи. Привечер над пътя видяхме още една такава къща и решихме, ако няма проблеми, да пренощуваме в нея. Огледахме добре, наоколо нямаше никой, и влязохме Вътре имаше печка и часовник - будилник. Набрахме коприва покрай обрасналата къща, запалихме печката и сварихме копривата. Изядохме голата копривена чорба и преспахме на топло. Аз почти винаги знаех къде приблизително се намираме и прецених че вече трябва да сме подминали Пирот, от север, и ще трябва да се придвижим на югозапад, към магистралата и ж.п. линията. В тази посока се насочихме сутринта, право нагоре през гората, и в една стръмна ливада, цял час ядохме киселец и млечка. После ислязохме наедно голо плато, което прекосихме, но изчаквахме да се стъмни, защото бе открито, а наближавахме село и шосе, явно за Пирот. Вече по тъмно, излязохме на това шосе и когато минавахме покрай селце или махала,
срещу нас се зададе колаи за да не ни освети с фаровете, се изкачихме над шосето. Колата отмина, а ние се озовахме пред вратата на една черква. Сега не мога да си спомня защо решихме да влезем в черквата, във всеки случай, не за да се помолим и запалим свещ, защото тогава не бяхме вярващи (В протокола за разпит, в ДС, Гошо пише “Гришата не искаше, но аз настоях да влезем.)
Вратата бе затворена с дървено мандало и в тъмното бе трудно да я отворим, но аз си помогнах с дръжката на секирчето, и с малко натиск я отворих Вътре с изненада намерихме храна Първо кутия с килограм захарна бучки, която изядохме докато оглеждахме какво има. След това Гошо намери боб, ориз и брашно, и започна да ги слага в бялата калъфка от възглавница, която носеше. От черквата, Гошо взе още, шишенце с олио и неколко съдинки. Неми беше приятно че взима тези неща, – първо че е от черквата, и второ, че ще трябва да носим "походна кухня, в бялата калъфка, но нему казах нищо. Дотогава не бях ходил на черква и нямах представа как трябва човек да се държи вътре, но знаех от обща култура, че в краен случай, човек може да вземе (открадне) каквото му е потребно за оцеляване, когато е изпаднал в крайна нужда или в екстремна ситуация За съжаление, обрахме и монетите от иконите, макар че нямаха никаква стойности тръгнахме надолу по една долчинка, към ж.п. линията София – Белград, западно от Пирот. Там в гората, напалихме огъни Гошо започна да вари боба ведно канче. Но до изгрев слънце боба неможа да се свари иго разсипахме, – затова пък, ориза се свари за 10 минути.
Продължихме надолу по долината, но сигурно сме били още гладни, щом Гошо влезе през търните в първата малка градинка, край която минахме, и започна да скубе зелените, дребни картофи. Беше около ви юни, картофчетата бяха много дребни и ми беше жал за собстеника на градинчето, но ги изпържихме и изядохме

- 25 -Слязохме в долината, по която минаваше ж.п. линията и току що построеното шосе, от
Пирот до Бела паланка. Първо вървяхме по асвалтиран междуселски път, по който се разминахме с неколко местни хора. Външният ни вид, обаче, небе за пред хора Остригани, окъсани, брадясали, и на всичко отгоре, Чепинеца носеше бялата възглавница с походната кухня Поради това, аз вървях отпред, като си придавах безгрижен види свируках популярни сръбски песнички Отминахме този рисков участък, излязохме на ж.п. линията и вървяхме по нея до вечерта и цяла нощ. Трудно се ходеше по линията, защото траверсите са близо една до друга и трябва да се ходи с дребни крачки, а по релсите трудно се пази равновесие И двата начина са много уморителни, а покрай линията, на повечето места, няма път. Хубавото бе, чене срещахме хора и не минахме през нито едно населено място Естествено, с този начин на придвижване и с това темпо нямаше да стигнем доникъде. Така можеше да продължим най-много до Ниш, като дотам трябваше да се снадбим с цивилни дрехи от нечий простори да търсим някакъв превоз Имаше вариант, ако не се оправим с превоза и се наложи да вървим пеша, да свием от Ниш, на юг към Гърция, защото е много по-близо отколкото Австрия и Италия На един участък от линията, където шосето бе близо, видяхме на една отбивка, паркиран фолксваген – костенурка, вероятно на турски гастарбайтер. Поогледахме гои понеже не се виждаше добре вътре, нарочно разклатихме колата, и на задната седалка се размърда човек в спален чувал. Оставихме колата и продължихме пак по линията, докато се съмна. Тогава видяхме близо до линията, друга черква, и понеже бяхме свършили олиото и вече съжалявахме че взехме малко, решихме да проверим и нея С много усилия счупихме катинара на вратата, намерихме олио и взехме две бутилки, по литър, но слабо си давахме сметка, че

Изтегляне 6.19 Mb.

Сподели с приятели: