Съдържание увод закон №1

ПАРИТЕ
Юсуф ибн Джа- фар
ел-Амуди имал
обичай да взима
доста много пари от
тези, които идвали
да се обучават в
неговата школа.
Веднъж го посетил
един виден правник,
който му заявил:
„Впечатлен съм от
твоя метод на
преподаване и не се
съмнявам, че
насаждаш в умовете
на възпитаниците
си само мъдрост и
доброта. Но не е
според нашите
традиции да искаш
пари в замяна на
знания. Освен това
твоят метод може
да бъде зле
изтълкуван. “ Ала
Ел-Амуди му
отвърнал с най-
спокоен тон: „Аз
никога не продавам
моите знания. На
този свят няма
достатъчно пари, за
да бъде купено това,
което се крие в
главата ми. А
колкото до опас-
ността да бъдат
изтълкувани зле
моите постъпки, ако
престана да искам
пари от учениците
си, рано или късно
ще се намери някой
друг, който да
изпразни кесиите на
бащите
ПЪРВИ ПРИМЕР ЗА
НЕСПАЗВАНЕ НА ЗАКОНА
През 1532 г. испанският конквистадор Фран- циско
Писаро завоювал Перу и златото потекло като река към
Испания. Испанци от всички съсловия започнали да мечтаят как ще забогатеят само за една нощ, ако успеят да се доберат до Новия свят. Като мълния се разпространявала мълвата за върховния вожд на някакво загадъчно индианско племе в източната част на Перу - веднъж годишно, в чест на някакъв древен ритуал, жреците събличали вожда, обсипвали го целия със златен прах и го потапяли в близкото езеро. От уста на уста се носела легендата за Златния мъж или на испански El
Dorado, откъдето се родило понятието Елдорадо - приказ- но царство, по-богато дори от империята на инките, защото там дори паветата по улиците на тяхната тайнствена столица били от чисто злато, а храмовете - с позлатени колони и стъпала. На европейците от онази епоха тази измислица им се струвала напълно правдоподобна, след като се говорело така упорито за туземен вожд, който можел да си позволи да потапя в езерото златния прах, полепнал по косите му - явно такъв приказно богат владетел управлявал златна империя. Така че хиляди испанци се втурнали през Атлантика, за да претърсят об- ширната северна половина на Южна
Америка, където според слуховете би трябвало да се намира легендарното Елдорадо.
През февруари 1541 г. от Кито, столицата на
Еквадор, потеглила най-многобройната от всички експедиции, които били въвлечени в тази небивала авантюра. Водач бил Гонсалво, брат на Франциско
Писаро. На изток потеглили 340 испанци в ослепителни брони, придружавани от 4000 индианци - наети като носачи и водачи. Внушителната кавалкада завършвала с
4000 свине, няколко дузини лами и около 1000 кучета. Но още през първите седмици амбициозно замислената експедиция била сполетяна от първите беди - тропическите дъждове като че ли нямали намерение да престанат, докато не удавят всичко живо наоколо. Броните започнали да ръждясват, а хранителните припаси - да плесеняс-
580

ват. Всеки път, когато командирът Гонсалво Писа- ро запитвал поредния местен индианец за пътя към Елдорадо, получавал толкова уклончиви и противоречиви отговори, че скоро се оказало напълно безсмислено да се следват подобни указания - индианците или криели от испанските завоеватели местонахождението на Елдорадо, или въобще не знаели нищо конкретно. След кратките разпити индианците били измъчвани до смърт, за да бъде изтръгната съкровената тайна, след което ги давали за храна на кучетата. Слухът за безмилостните испанци бързо се разпространил сред местните племена и те разб- рали, че единственото спасение от проклетите испанци е разпространяването на най-различни версии за местонахождението на Елдорадо с едничката цел тази злокобна експедиция да бъде отпратена някъде по- надалеч, за да не бъдат избити всички местни жители. И докато Гонсалво и хората му се лутали в търсене на несъществуващите горски просеки, неусетно затъвали все по-навътре в непроходимите джунгли.
Съкрушаващо униние завладявало все по-упо- рито сърцата на завоевателите. Униформите им се изпокъсали, броните изгубили блясъка си заради всепроникващата ръжда - накрая се принудили да ги захвърлят като ненужна тежест. Обувките им се износили и гордите европейци били принудени да продължат боси сред буйните треволяци и бодливи храсти, пълни с всякакви насекоми. Вече били изядени не само свинете и ламите, но и кучетата, а също и по-негодните коне. Сега преживявали само с корени и диви плодове. Гонсалво Писаро най-после проумял, че така доникъде няма да стигнат. Решил да опита да продължи по река и с много труд неговите конквистадори построили грубоват шлеп от полуизгнилите греди. Не им достигали коне за теглене на шлепа от брега. Пътуването по реката Напо също се оказало нелесно занятие. Напълно отчаян, Гонсалво
Писаро заповядал да устроят лагер край един от по- широките завои на реката, след което изпратил напред многочислена група да потърси индиански селища, откъдето да се набавят храни. Останал в лагера да чака завръщането на групата, но накрая открил, че водачите на групата го йзоста-

Изтегляне 5.4 Mb.

Сподели с приятели: