Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

размахвайки едната си ръка към тях, докато държеше главата на сина си с другата.
Те хукнаха да си вземат чантите и се затичаха по улицата,
продължавайки да се смеят. Тя се обърна към сина си да огледа раните му. Долната му устна бе подута, бузата му бе одраскана, а по лицето му се стичаха сълзи. Тя седна и го придърпа в скута си, за да може да обхване цялото му тяло с ръцете си. Люлееше го и усети мокрите му шорти и крака.
— Ето, ето, мило мое дете, всичко ще бъде наред. — Дори докато изричаше тези думи възможно най-спокойно, тя огледа училищния двор и улицата зад портата за други опасности, които сякаш приемаха различен облик всеки ден в този непознат град.
Ноември 1997г.
Иска ми се да си тук, за да ми помогнеш.
Трябва да напиша автобиография за урока по обществени науки в осми клас, но не зная откъде да започна. Не знам откъде съм наистина. Винаги когато попитам мама, тя просто ми разказва една и съща история
— взели ме от сиропиталище в Индия, когато съм била бебе, и ме довели в Калифорния.
Тя не знае нищо за теб или защо си ме оставила там.
Не знае как изглеждаш. Трябва да си приличаме и се обзалагам, че знаеш какво да направя с гъстите си вежди.
Мама изобщо не обича да говори за тези неща. Казва, че сега съм като всички други и че това не трябва да има значение.
Татко се опита да ми помогне да намеря снимки за проекта си. Той извади стар албум с черно-бели снимки и прозрачна хартия между страниците. Имаше негови снимки в екип за крикет и на чичо му, яхнал бял кон на сватбата си.
Разказа ми за фестивала на хвърчилата, който децата в Индия празнували през януари, и за разноцветните бои,
които хвърляли за онзи празник през пролетта. Струва ми се много забавно.

Никога не съм била в Индия.
[1]
Госпожа, господарка (англо-инд.). — Б.пр.
↑
[2]
Господар, господин (инд.). — Б.пр.
↑

25.
ЗАКЪСНЕНИЕ
Мумбай
[1]
, Индия — 1998г.
Кавита
Кавита опита дал и добави още сол, за да компенсира блудкавия вкус на воднистата супа от леща. Бе приготвила две тхали с ориз и дал, слагайки малко туршия от манго на Виджай, за да овкуси основното си ястие, с което напоследък се хранеха твърде често.
Вечеряха сами, защото Джазу отново работеше до късно. Почти всеки ден вземаше допълнителни часове, както и смените на другите.
Минаха много месеци, докато си намери отново работа след акцията във фабриката за велосипеди, след която я затвориха. Бяха принудени да вземат заем от лихвар, за да платят наема за чавл и таксите за училището на Виджай, докато Джазу не започна работа в текстилна фабрика. Изглеждаше, че всяка пайса
[2]
, която печелеха, отиваше за лихваря, макар че все още дължаха половината сума. Закъсняха с училищната такса за Виджай, а сега и с наема. Надяваха се, че хазяинът, Маниш, ще прояви разбиране, тъй като те никога не бяха създавали проблеми през осемте години, в които живееха тук. Но наемите се вдигаха в цял Мумбай, а Маниш възнамеряваше да се отърве от старите наематели, за да може да отдаде квартирата под наем за повече пари.
— Какво научи в училище, Виджай? — Кавита очакваше с нетърпение да разбере как бе минал денят му.
— Същите неща, мамо. Умножение, степени. Учителят казва, че трябва да науча тези неща добре, за да настигна другите.
— Ачха — отговори бавно тя. Занесе празната си тхали до мивката и се зае с миенето на съдовете, за да не може синът й да види насълзените й очи. Вината беше нейна. Следобед Виджай работеше с нея в къщата на сахиб през последните няколко седмици. Когато един от редовните куриери на сахиб се разболя, мемсахиб попита дали
Виджай може да вземе блузите й от шивача. Тя му плати петдесет рупии и го помоли да се върне на следващия ден. Оттогава той доставяше пакети всеки следобед, време, което преди използваше, за да се подготви за училище. С Джазу си казаха, че няма да му навреди,

ако им помогне да се изплатят на лихваря. Сега тя осъзна, че това е било глупаво решение. Те излагаха на риск образованието на сина си,
единствения му шанс за по-добър живот, и всичко това — за няколкостотин рупии. Тя търкаше яростно залепналите за дъното на тенджерата оризови зърна.
Входната врата се отвори.
— Здрасти. — Джазу се спря да разроши косата на Виджай,
после тръгна към кухнята, където Кавита топлеше вечерята. —
Здравей, чакли. — Той я прегърна отзад и отпусна брадичка върху главата й. — Мммм. Дал-бхатх — облиза се той, надушвайки храната.
— Хубаво е, че жена ми е толкова добра готвачка и може да прави дал-
бхатх по толкова различни начини. — Той се усмихна и се върна при
Виджай, потупвайки се по корема. — Хей, Виджай, не сме ли късметлии, че майка ти е толкова добра готвачка?
Веселото настроение бе помрачено от силно чукане по вратата,
последвано от свирепия глас на Маниш.
— Джазу? Хей, Джазу! Знам, че си вътре. Чувам тлъстите ти мързеливи стъпки над главата си. Отвори веднага или ще разбия тази врата!
— Какво прави този негодник тук по това време? — Джазу тръгна към вратата и я отвори рязко. На прага стоеше Маниш, а косматото му шкембе бе изскочило между износената му долна риза и гащите, вързани с шнур. Брадата му бе поне на една седмица, очите му бяха кръвясали и миришеше на алкохол. Кавита хвана Джазу за рамото, надявайки се да удържи реакцията му.
— Маниш, късно е. Какво толкова важно има, че не може да почака до сутринта, а? — каза Джазу твърдо, като се канеше да затвори вратата.
С изненадваща скорост Маниш вдигна тлъстата си ръка да блокира вратата.
— Слушай, мързеливо копеле. Закъсняваш две седмици с наема и аз няма да търпя това повече — изкрещя той.
Джазу се изправи, застана пред полуотворената врата, за да защити Кавита и Виджай зад себе си.
— Маниш бхай — продължи по-меко той, — ще платя.
Подвеждал ли съм те някога за осемте години, в които живеем тук?

Напоследък нямах късмет с работата и… просто ми трябва малко време.
— Време? Аз нямам време, Джазу. Ти крадеш тези пари от джоба ми, чуваш ли? — Маниш размаха юмрук във въздуха. — Мислиш, че си единственият, който иска този апартамент? Има опашка от хора от тук до океана и всички чакат за това място, а и всичките са готови да платят навреме. Не мога да те чакам, Джазу!
— Маниш бхай, моля те. Не можеш да ни изхвърлиш на улицата.
Говорим за моето семейство. — Джазу разтвори вратата по-широко, за да му покаже Кавита и Виджай. — Ти ни познаваш. — Напрегна гласа си, за да звучи почтително.
— Обещавам да ти дам наема. Моля те, Маниш бхай. — Джазу събра длани за помирение. Кавита затаи дъх.
Маниш поклати глава и въздъхна шумно.
— Петък, Джазу. Имаш време до петък, това е. — Той се обърна и бързо се отдалечи по коридора с клатушкане, като гонеше хлебарките по пътя си.
Джазу заключи след него. Опря чело в затворената врата и въздъхна дълбоко, преди да се обърне към тях.
— Алчно копеле. Плащаме му навреме всеки месец в продължение на осем години. — Джазу се върна в кухнята.
— Търпим мръсните му тоалетни и спирането на водата за часове и нито веднъж не сме се оплакали. — Той размаха юмрук към вратата. — А сега той е готов да ни изхвърли за нищо. Копеле. —
Джазу взе тхали от разтрепераните ръце на Кавита и отново отиде в кухнята, за да седне. — Има късмет, че не ми пука за него. — Той сложи в устата си хапка дал-бхатх и започна да дъвче енергично.
— Защо, татко? — попита Виджай, застанал на прага на кухнята.
— Какво? — учуди се Джазу, без да вдига поглед от храната.
— Защо не направиш нещо и да спреш Маниш да се вбесява и да идва постоянно тук? Вчера дойде и мама се уплаши…
Кавита забеляза безпомощността и разочарованието в очите на сина си и знаеше, че Джазу също ще ги види.
— Хайде, хайде, няма нищо. Не бях уплашена. Татко ще се оправи с това, ачха? Сега ела да си довършиш домашните — повика го тя, сочейки към книгите и листите, разхвърляни по пода.

— Какво, Виджай? Какво искаш да направя? Човекът е негодник.
Възползва се от трудовите хора. Нищо друго не може да се направи —
сопна се Джазу и започна да пъха огромни залъци в устата си.
— Не знам, татко, направи нещо. Дай му парите. Набий го.
Направи нещо. Каквото и да е. Само не му се моли.
Кавита бързо затаи дъх и тръгна инстинктивно към сина си.
Внезапно Джазу се изправи и с една крачка се извиси над Виджай,
размахвайки юмрук.
— Внимавай какво говориш! Мислиш се за по-добър от баща си,
защото можеш да четеш онези измислени книжки в училище? Аз по цял ден превивам гръб заради теб. Ти нищо не знаеш! — Свеждайки поглед към преполовената си вечеря, той ритна тхали и се чу дрънчене. — До гуша ми дойде от дал-бхатх. — Обърна се и излезе.
— До гуша ми дойде.
Кавита го последва по коридора.
— Джазу, той е само едно момче. Не знае какво говори. —
Забеляза, че си обува чапал. — Къде отиваш?
— Навън. Махам се от тук. — Той затръшна вратата зад себе си.
Кавита остана неподвижна за момент, втренчена в затворената врата. Усети как страхът й премина в негодувание срещу всички тях —
Маниш, Джазу и Виджай — заради гнева, който пръскаха наоколо като бензин, превръщайки пейзажа на живота й в опожарена земя. Вдиша дълбоко, преди да се обърне към сина си. Той е само едно момче.
— Виджай — тя го хвана здраво за раменете. — Какво ти става?
Никога не трябва да говориш така на баща си. — Виджай я прониза със стоманения поглед на момчешките си очи. — Слушай, татко ще се погрижи за това. — Тя докосна бузата му, забелязвайки, че лицето му започва да се окосмява. — Не трябва да се тревожиш за тези неща,
бета. Трябва да мислиш за учението. — И тя го поведе обратно към книгите.
Виджай се измъкна от хватката й и ритна яростно книгите на пода.
— Защо? Защо да уча? Това е губене на време. Не виждаш ли?
Какво печелим от това, мамо? Казваш ми да работя упорито. Но от това няма никаква полза.
Тя го наблюдаваше, докато той се обърна и излезе на балкона,
единственото място в мъничкия чавл, където можеше да се оттегли в

известно уединение. Такива големи мечти, също като баща си. Откога малкото й момченце бе започнало да се терзае с тревогите на мъж? Без да си прави труда да се съблича, тя легна в леглото, което споделяше с
Джазу, зарови глава в тънката, стара възглавница и заплака, почти без да издава звук. Известно време лежа будна в тъмното, докато не чу скърцането на балконската врата, а после и дълбокото, тежко дишане,
което би могла да разпознае навсякъде, дишането на сина й.
В ранните сутрешни часове тя чу входната врата да се отваря, а после да се затваря. Когато Джазу легна до нея, Кавита разпозна миризмата на дъха му. Спомни си за онези ужасни първи седмици в бомбайските бордеи, когато ароматът на алкохол се просмукваше в нощния въздух. Спомни си лепкавата миризма на ферментирала саподила през нощта, когато Джазу нахлу в колибата, където тя раждаше. Всеки път се случваха ужасни неща.
[1]
Другото име на Бомбай. — Б.пр.
↑
[2]
Парична единица в Индия, Пакистан и Непал, равна на една стотна от рупията. — Б.пр.
↑

26.
ШЕСТНАДЕСЕТ ГОДИНИ
Менло Парк, Калифорния — 2000г.
Аша
Аша пристигна рано в офиса на „Харпър Скул Багъл“, стаята без прозорци, където тя прекарваше обедите си и свободното си време.
Седна на масата при Клара, редактора, и мис Джансън, факултетския им съветник, и извади тетрадка и молив. Аша никога не пожела да пише с химикалка или писалка. Изпитваше безпокойство от тяхната трайност, от това, че написаното не може да се изтрие.
— Добре — обади се Клара. — Да чуем докъде са стигнали всички със статиите за броя по случай стогодишнината другия месец,
който ще получат всички бивши възпитаници. Аша?
Аша се изправи.
— Предвид училищния юбилей мисля, че е важно да погледнем към нашата история. Както знаем, Сюзан Харпър завеща на училището семейното си състояние. — Тя огледа масата, кръга от отегчени лица.
Също като нея, те от години слушаха за Сюзан Харпър. — Но това състояние е дошло от съпруга й, Джоузеф Харпър и неговата компания
„Юнайтед Текстайлс“, една от най-големите текстилни фабрики в страната. Оказва се, че преди около десет години, когато имали проблеми с профсъюзите си, „Юнайтед Текстайлс“ започнали да преместват фабриките си в чужбина. Сега повечето им заводи са в
Китай, а повечето им работници са деца… — Тя направи ефектна пауза. — Децата са десетгодишни и работят по дванайсет часа, вместо да ходят в скъпи училища като това. — Аша вдигна молива към устата си и забеляза със задоволство, че вече никой не изглежда незаинтересован.
Клара реши да се изкаже.
— До нашата къща има сладоледена къща — обясни Маниша. —
Сервират сладолед с аромат на паан. Толкова е хубав, също като истинския. Някой път трябва да го опиташ.
Аша просто кимна и продължи да яде. Тя не знаеше какъв е вкусът на паан, баща й беше й давал само веднъж, когато бе много малка.

— Имате ли леден паан в Индия? Миналото лято карах братовчедите ми да ми вземат по един всяка вечер. Направо се пристрастяваш. Трябва да го опиташ следващия път, като отидеш там.
Маниша говореше, без да очаква отговор, за което Аша й бе благодарна. Не й се налагаше да признае, че никога не е била в Индия,
или да измисля някакво обяснение. Спомни си, че баща й бе пътувал няколко пъти до там, когато тя беше в началното училище. Спомни си разговорите на родителите си, когато я мислеха за заспала, за това дали
Аша трябва да го придружи, или не. Не помнеше да са коментирали дали майка й ще отиде. Накрая бяха решили, че не е добра идея Аша да отсъства от училище толкова дълго. В началото на всяко пътуване те придружаваха баща й до летището с два огромни куфара в багажника,
единият бе пълен с американски дреболии и подаръци. На всеки няколко дни се чуваха с него в пращящ разговор по телефона. Когато баща й се връщаше след две седмици, единият от куфарите беше пълен с чай и подправки, сапуни от сандалово дърво и шарени нови дрешки за Аша. Винаги имаше бутикова блуза или бродиран шал за майка й,
които тя слагаше при останалите в резервния дрешник. След като приберяха куфарите обратно в мазето, животът им се връщаше към нормалното ежедневие.
Маниша стана, за да се върне обратно.
— Хей, ще ходиш ли на Раас-Гарба
[1]
другия уикенд? — попита тя. — Не мисля, че съм те виждала някога там, но винаги идват много хора.
— Хм, не. Никога не съм ходила — отговори Аша. — Родителите ми май не си падат много по тези неща.
— Е, значи са единствените индийски родители в цяла Северна
Калифорния, които не се интересуват от това. — Маниша се усмихна и хвърли празната си чаша в коша за боклук. — Трябва да дойдеш някой път, наистина е много забавно. Хей, това е единственият път, когато татко наистина ми позволява да се наконтя и да отида на танци с приятели през уикенда, разбираш ли?
Аша отново кимна. Но тя не разбираше. Не разбираше нищо от това.

— Трябва да поговорим за оценките ти. — Каза майка й със сериозен тон. Аша вдигна поглед от вечерята си. Баща й я наблюдаваше, скръстил ръце пред празната си чиния.
— Знам, още една шестица по английски, не се ли гордееш с мен? — попита Аша.
— Аша, петица по математика и четворка по химия? —
продължи майка й. — Какво става? Успехът ти се влоши, откакто започна да отделяш толкова време за този училищен вестник. Може би е време да се откажеш и да се фокусираш върху ученето.
— Да, съгласен съм, Аша — присъедини се баща й, кимайки енергично с глава. — Предстои ти критична година. Оценките ти са най-важни за колежа. Не можеш да си позволиш петици и четворки.
Знаеш ли каква конкуренция има за добрите училища?
— Какво толкова? — възрази Аша. — В целия гимназиален курс имам само шестици; само един лош срок. Както и да е, след тази година вече няма да уча математика и химия. — Аша заби поглед в чинията си.
— Какво имаш предвид? — попита баща й, а гласът му ставаше по-плътен, достигайки тона на разочарованието, от което Аша се ужасяваше. — Имаш още две години в гимназията и тези оценки могат да навредят при кандидатстването ти. Време е да станеш по- сериозна, Аша, говорим за твоето бъдеще! — Той се отблъсна от масата, а краката на стола изскърцаха по кухненския под, сякаш за да подчертаят позицията му.
— Виж, все още има време да оправиш оценките си тази година
— намеси се майка й. — Мога да ти помогна с химията или да те пратя на уроци. — Майка й сграбчи ръба на масата с две ръце, сякаш очакваше земетресение.
— Нямам нужда от уроци и определено не желая помощта ти —
тросна се Аша, подбирайки думите, за да нарани майка си. — От вас слушам само за оценки и учене. Не ви пука какво е важно за мен.
Обичам работата във вестника и съм добра. Искам да излизам с приятели, да ходя по купони и да бъда нормална тийнейджърка. Защо не разбирате това? Защо не ме разбирате? — разкрещя се тя и усети как в гърлото й се надига буца.
— Скъпа — обади се майка й, — ние те обичаме и ти мислим само доброто.

— Винаги казвате това, но не е вярно. Не ми мислите доброто. —
Аша стана от масата и отстъпи назад, докато гърбът й опря в стената.
— Дори не ме познавате. Винаги сте се опитвали да ме вкарате в някакъв съвършен образ на детето, което искате. Просто сте ме направили част от малката си фантазия, но не виждате мен. Не обичате

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: