Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

през дрехите си, вече подгизнали от пот. Бе чувал, че това е опасно:
сигурно защото две хиляди пътници умираха всяка година, возейки се така. Но като се има предвид, че с тези влакове в Бомбай пътуват няколко милиона, на Джазу това не му изглеждаше неразумно или особено опасно.
Фабриката за велосипеди, където работеше, от друга страна,
категорично не бе безопасна. През първия си месец там той видя как двама мъже губят пръстите си в машините, а трети бе обгорен жестоко с оксижен. Като пристигаше рано, печелеше шанса да получи някоя от не толкова опасните задачи, да боядисва рамки или да завинтва болтове с гаечен ключ. Фабриката представляваше голям, прашен склад със струпани безразборно машини и инструменти. Трудно се виждаше на слабата светлина и Джазу неведнъж се бе препъвал в електрическите кабели, опънати по целия под. Прахът и изпаренията от оксижените дразнеха гърлото и очите му толкова много, че изпитваше облекчение, когато излизаше отвън, в смога на Бомбай.
Въпреки това Джазу се чувстваше късметлия, че си намери тази работа няколко дни след полицейската акция в селището. Заплатата не бе толкова, колкото би изкарвал като дхабавалах: само осем рупии на час.
Но ако работеше един час допълнително сутринта и един вечерта,
печелеше над две хиляди рупии месечно. Толкова изкарваше за пет месеца на село.
Въпреки това не беше лесно да си намерят апартамент, който да могат да си позволят. Чавл на „Шиваджи роуд“ бе мъничък; всъщност много по-малък от къщата, която оставиха на село. Но перспективите за Джазу бяха се променили от пристигането им в Бомбай, след ужасите, които видяха в бордеите. Онова, което трябваше да продължи една-две нощи, се проточи със седмици, а на тях им се стори още по- дълго. От всички неща, които бе чул за Бомбай, сред всички мечти в съзнанието му никъде нямаше място като Дхарави. Това беше достатъчно, за да му се прииска да си събере багажа и да се прибере у дома.
Но съзнаваше, че няма за какво да се връща, знаеше също, че семейството му разчита на него. Той ги бе довел тук и щеше да се грижи за тях. В деня след полицейската акция Джазу си купи нож от мъжа с жълтото сари и започна да спи до вратата с него в ръка. Защото няколко нощи след това Виджай се будеше с викове и после трябваше

да го приспиват. Кавита, макар да не казваше и дума, определено ненавиждаше това място и омразата й нарастваше с всеки изминал ден,
в който бяха принудени да останат. Много пъти той се връщаше и я заварваше да удря яростно по пода на колибата им с метлата, докато
Виджай седеше изплашен отвън. Чавл на „Шиваджи роуд“
задоволяваше основните им нужди и предлагаше повече сигурност и уединение от басти. Дори наблизо имаше добро училище за Виджай.
Те похарчиха останалите си спестявания, както и по-голямата част от новата заплата на Джазу, за да платят наема. В онази първа нощ скромният им двустаен апартамент приличаше на дворец в сравнение с мястото, където бяха отседнали преди това.
Влакът забави ход, когато приближи гарата, а Джазу скочи на перона, поглеждайки часовника си. Въпреки че щеше да продължи пеша, той щеше да пристигне във фабриката преди седем и трийсет,
както всяка сутрин, откакто започна работа. Щеше да види майстора,
който един-два пъти дори му предложи чаша хладък чай, оставен недокоснат върху таблата на шефовете. Джазу ходеше на работа така шест дни седмично, от рано сутрин до късно вечер. Правеше каквото му кажеха и рядко ползваше почивка дори когато другите мъже излизаха да пушат. Вечер, когато се прибираше у дома, той вонеше на пот и тялото го болеше. Уморяваше се повече, отколкото на полето на село. Но Джазу нямаше нищо против. Те вече бяха на път да изградят по-добър живот.
Кавита изми последните съдове от неръждаема стомана. Всяка сутрин тя отиваше в луксозния апартамент на работодателя си и първото й задължение беше да измие съдовете от закуската.
Получаваше нареждания от Бхая, главната слугиня, която бе работила тук толкова дълго, че инструкциите на мемсахиб
[1]
към нея се изчерпваха в откъслечни фрази, които разбираха само те двете, като някакъв таен език. Бхая също така поемаше по-приятните задължения
— да ходи на пазара и да надзирава готвенето, докато Кавита миеше съдовете и чистеше повечето стаи. Те изпълняваха задачите си мълчаливо и когато Бхая говореше с Кавита, то обикновено я караше да добави нещо — пшенично брашно, масоор дал, семена от кимион
— към пазарния списък, който Кавита помнеше наизуст. Макар да не можеше да чете и пише, Кавита имаше отлична памет и Бхая бе започнала да разчита на нея за това.

Изненадващо е каква бъркотия могат да направят двама души,
дори когато децата им са пораснали и са достатъчно богати, за да живеят другаде. Сахиб
[2]
и съпругата му използваха по няколко малки чаши и купички за всяко ядене, не като единствената тхали, с която
Кавита бе свикнала. Бхая също бе толкова лоша и използваше отделен съд за приготвянето на всяко ястие. Понякога мемсахиб носеше по три различни сари на ден, като оставяше съблечените при разхвърляните по леглото фусти и блузи. За бижутата си обаче полагаше големи грижи и винаги ги заключваше в металния шкаф. Всеки ден Кавита изглаждаше грижливо саритата и ги сгъваше, а после ги прибираше в гардероба. Често се отбиваха посетители, а сахиб и мемсахиб имаха гости почти за всяко ядене. Бхая винаги приготвяше достатъчно храна поне за шест души, което означаваше, че оставаше доста и за двете слугини.
Кавита разбра за тази работа от сестрата на Бхая, която живееше на техния етаж на „Шиваджи роуд“. Тази работа не се нравеше на
Джазу; той би предпочел тя да се захване с шиене. Но тя печелеше по седемстотин рупии на месец. А апартаментът бе просторен и красив, с хладни мраморни подове, масивни дървени мебели и голяма кухня.
Това бе прекрасно място, където да прекарва дните си, дори като слугиня. И по-важното — следобед Бхая й позволяваше да излиза, да взема Виджай от училище и да го води тук, докато свърши работа.
Ранният следобед, след обилното хранене по пладне, когато отвън бе най-горещо и вентилаторът на тавана изглеждаше особено примамлив, бе единствената част от деня, когато Бомбай забавяше ход.
Шофьорите на таксита сваляха табелите си и се изтягаха на задните седалки. Слугите в шестетажната сграда на мемсахиб лягаха на рогозките, подредени в отворените коридори и площадките на стълбищата. Дори портиерът седеше във фоайето и дремеше. Когато се върна с Виджай, Кавита го видя там с клюмнала напред глава, с брадичка върху гърдите и слюнка на устата. Кавита никога не бе почивала през деня, така че тази уговорка я устройваше. Днес Бхая я бе помолила да вземе малко панеер на път към училището на Виджай.
След като спря на пазара, Кавита погледна часовника си. Имаше достатъчно време за малко отклонение. Ако вървеше бързо, щеше да успее. Никакво мотаене днес.

Десет минути по-късно, останала без дъх, тя стигна до познатата желязна порта на сиропиталището. Опря лице в металните решетки и гледаше през тях към табелата с червени букви на вратата. Зад нея се чу смях и тя се обърна. Колона от деца, в редица по двама и подредени по височина, се движеше към нея. Тя бързо огледа лицата на малките момиченца, търсейки онова, което съвпадаше със спомена, издълбан в съзнанието й. Едно момиче й се усмихна, но цветът на кожата му бе прекалено тъмен. Друго изглеждаше с точния ръст, но пък имаше тъмнокафяви очи. Докато минаваха покрай нея, тя забелязва, че децата бяха облечени с чисти дрешки. Изглеждаха добре нахранени,
щастливи. Вървяха твърде бързо и последните минаха през железните порти и се втурнаха в сградата. Никога нямаше достатъчно време.

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: