Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

чекмеджето на бюрото си. Мечтите как люлее детето в ръцете си, как му помага с домашните, как го подкрепя на футболния стадион. Те не разбираха това. Нито сестрата, нито доктор Хейуърт, нито дори
Кришнан. Те я възприемаха само като пациент, който трябва да бъде лекуван, като машинария, която трябва да бъде ремонтирана. Още едно тяло, което трябва да бъде почистено.
Самър се събуди и нагласи болничното легло, за да се надигне.
Тя едва чуваше предварително записания смях, разнасящ се от телевизора в ъгъла, някакво шоу, което Кришнан бе оставил, преди да отиде до кафенето. Не беше си и помисляла, че може да се чувства толкова неловко в болница, мястото, където бе прекарала цели пет години от живота си. Толкова се бе вълнувала, когато вървеше по стерилните коридори и чуваше бръмченето на говорителя отгоре.
Ритуалите да облича бялата си престилка или да взема картона на пациента й бяха вдъхвали увереност. И двамата с Кришнан приемаха лекарската професия като мисия и дарба. Сега знаеше, че това е още едно от нещата, които ще ги разделят. Тя не искаше да бъде пациентът,
ненавиждаше факта, че не можеше да промени това.
Не би трябвало все още да е тук, в тази болница, която избра точно заради специализацията в акушерството. Осем хиляди раждания годишно. Двадесет бебета бяха родени тук днес. Днес, докато нейното мъртво бебе беше изстъргано от нея. На долния етаж всяка жена в отделението си имаше бебе, спящо в стаята й. За всички други изглеждаше толкова лесно: майките, които виждаше във всекидневната си практика, приятелките й, дори идиотката в онова шоу, която махаше на децата си сред публиката.
Може би по този начин природата й казваше нещо. Може би
просто не съм създадена да бъда майка.

3.
НИКОГА ВЕЧЕ
Дахану, Индия — 1984г.
Кавита
Болката идваше отново, този път от по-дълбоко вътре в нея, и ставаше все по-остра и режеща като нож. Кавита вече не можеше да си поеме дъх между пристъпите, напиращи един след друг. Бедрата й трепереха, гърбът й пулсираше и тя не можеше да сдържи вика си.
Струваше й се, че собствените й писъци вече не приличат на човешки.
Че това тяло вече не беше нейното, а бе задвижвано от първични импулси, принадлежащи на земята, на дърветата, на въздуха.
Светкавица освети тъмното небе и тътенът на гръмотевица разтърси земята под нея. Клонката в устата й пукаше от натиска на стиснатите й зъби и устата й се изпълни с горчивия вкус на сурово зелено дърво.
Последното, което усети, бе влажната топлина, обгръщаща тялото й.
Когато отвори отново очи, Кавита усети как акушерката наглася краката й и се настанява между тях.
— Бети
[1]
, трябваше да ме извикаш по-рано. Щях да дойда. От колко време си тук сама? Както и да е, главичката на бебето вече се показа. Ще стане скоро. Вторият път е много… — Гласът й заглъхна.
— Дайджи, слушай ме. Каквото и да стане, не трябва да позволяваш на мъжа ми да вземе това бебе. Обещай ми… обещай ми!
— извика Кавита.
— Ханджи, да, както кажеш — отвърна акушерката. — Но сега,
дете, трябва да напънеш.
Тя бе права. Кавита напъна само няколко пъти, преди да чуе окуражаващия плач. Акушерката бързо изми и пови бебето. Кавита се помъчи да се надигне, отметна влажните кичури коса от лицето си и взе бебето на ръце. Погали сплъстената черна коса на детенцето си и се удиви на малките пръстчета, махащи във въздуха. Притисна малкото телце до своето, вдиша аромата му, а после постави устата му върху гръдта си. Щом детенцето започна да суче в сънлив ритъм, Кавита бавно разви пелената от крехкото му телце.

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: