Що се отнася до

– Ехо, ти се отнесе, бе! – чувам гласа на Явор и разбирам, че съм мислил на глас. – Хората ще помислят, че си се надрусал.

– Аз съм Соня. Рая.

– Аз съм Явор. Това е Ясен.

– Моля? Вие бъзикате ли се с нас?

– Изобщо не се бъзикаме – оправдава се Явор, ухилен до уши. Свикнал е, почти всички така реагират. – Наистина така се казваме.

– Да не сте близнаци? – прихва Соня или Рая.

– Абе, май не си приличаме достатъчно за близнаци. Не сме близнаци. Съквартиранти сме.

– Кой квартал сте? – пита веднага Рая или Соня. Абсолютно задължителен въпрос за всички тийнейджърки.

– „Яворов”.

– Тука вече се бъзикаш.

– Права си – предава се Явор. – Тука вече се избъзиках. Наздраве.

– Наздраве.

И Соня или Рая сяда до него, а Рая или Соня – до мен.
Ясен винаги се опитва да докара позата на отегчен аристократ, дето хич не го е еня за жените. Седи си спокойно в ъгъла, пие си тихичко натуралното сокче и сегиз-тогиз бърше очилата си с елегантно загатната досада. Но всъщност изобщо не възразява против девойките. Харесва му как го гледат, харесва любопитството в очите им, харесва мекотата на профилите им. Профилираната им мекота харесва. Не, вижте сега, не ни мислете за някакви дърти пръчове, които обикалят по клубовете да забърсват невинни кифли. Първо на първо, не сме толкова дърти. Второ на второ, обикновено кифлите въобще не са невинни. С тази акцелерация вече не знаеш на какво ще попаднеш. Харесаш си някоя мадама, висока, дългокрака, тялото перфектно отвсякъде, поканиш я да пийнете по едно и като се заприказвате – оп! – тя била на четиринайсет. Затова ние предпочитаме да си общуваме с момичета, които излъчват тийнейджърското. По очите се познава. И по количеството грим около тях.
Ловко да изсмуква погледите им. Често не го интересува друго, не се опитва да отведе нещата по-далеч. Явка, викам му веднъж, ти все намекваш, че позирам, че се правя на денди, но ти пък, ако искаш да знаеш, се правиш на сваляч. Честно казано, не знам какво толкова ти харесва в това.

Ти какво искаш да кажеш, ръмжи той насреща ми.

Искам да кажа това, което казвам.

Въх, уби ма.

Не бе, слушай сега. Ти си мислиш, че водиш мацки на нашата маса с една определена цел – и те в повечето случаи си мислят същото. А всъщност ги водиш със съвсем друга цел. Ти даваш ли си сметка, приятелю мой, колко рядко въобще се опитваш да ги вкараш в леглото си?

Че защо трябва непременно да ги вкарвам в леглото си, свива рамене Явор. Не може ли просто да си поприказвам с тях?

Ами нали и аз това ти разправям, безабсентни декадентино. Ти искаш да си приказваш с тях. Искаш да ловиш погледите им, да смучеш енергия. Ти си енергиен вампир, бе.

А ти си енергиен тапир. Ще ходим ли в „Три уши”, или няма да ходим?

– Правим уебсайтове – каза Ясен.

– Ясно, продавате се на капиталистите – коментира анархията със сочните устни.

Русичката с тъжните очи мълчеше и отпиваше внимателно от водката. Всъщност въобще не изглеждаше тъжна, по-скоро като че ли предпочиташе да седи встрани и да наблюдава. Като Ясен. Това, което аз разчитах като тъга, може би беше просто отсъствието на пронизващия поглед, характерен за повечето сини очи, и подчертания тъмен молив. Изведнъж се сепнах: сетих се на кого ми приличаше.

– Приличаш ми на Надежда – каза изведнъж Ясен.

– Коя е Надежда? – гласът й беше тихичък, но не от стеснение, а от спокойствие.

– Едно момиче, в което бях влюбен, когато бях на шестнайсет.

– О – казаха сините очи.

– Ти на колко си?

– На шестнайсет.

– Ето. И аз бях на шестнайсет. И тя беше на шестнайсет. Беше ми съученичка.

– И кво, отвори ли ти се парашута – носът бе заинтригуван.

– А що й викаш Надежда? – намесиха се не по-адекватно устните. – В смисъл, Надежда обикновено се съкращава на Надя.

Ясен подмина забележките им, може би наистина не ги беше чул. В края на краищата наоколо беше пълно с хора, половината от които си крещяха взаимно в ушите, а от уредбата здраво дънеше Rammstein.

– Приличаш ми на Надежда – повтори Ясен и отмести поглед към дансинга.
Встрани от развихрящото се пого, край една колона, се бяха оттеглили момчетата им. Сини дънки, черни тениски. Nirvana, Blind Guardian, третото беше от онези безумни готически шрифтове, които само посветените могат да разчетат – но пък имената на тези групи така или иначе обикновено звучаха еднакво: скупчени на едно място съгласни, дълбоки о-та и вибриращи р-та. Младежите съвсем бяха увесили нос. Не говореха, не пиеха; правеха се, че гледат в другата посока, но все кривяха очи към нашата маса. Ние бяхме гадните дърти пръчове, шибаните гъзари, които им бяха свили мацките. Техните мацки, девойките, на които се бяха изредили да звънят цял ден, за да ги докарат в тая воняща дупка, да изкуфеят, да се напият, на връщане всеки да си изпрати своята до тях и да я намляска по пътя. За миг кръстосахме погледи с онзи, чието име не се четеше. Той бързо извърна глава и след малко се скри зад колоната. Изведнъж ми просветна, че пичът се страхува да не би мазното копеле с натуралния сок да се заяде с него. И тогава наистина ми стана гадно.

– Навремето – заговорих пак, като се стараех да ме чуят – адски мразех такива типове. Като са големи и като имат кинти в джоба, и всичките мацки търчат при тях. А ние какво – на сухо.

– Какви типове? – не разбра носът.

– Не бе, тъпунгер, той говори за нашите бебета – поясниха устните.

Очите дълбаеха замислено водката.

– И Надежда ли тръгна с някой батко? – в мекия й глас проблясна присмехулно острие.

– Абсолютно – намеси се изведнъж Явор. Почти викаше и ме гледаше предупредително. – Надежда тръгна с един дългуч от Дружба. А иначе живееше в Младост.

Носът се изкиска. Погледнах я критично.

– Грънджарят – каза – си пада по теб. Металягата – той кимна в посока към колоната – копнее да целуне сочните устни на нашата очарователна анархистка. А любителят на глаголицата никога няма да ми прости, че седя до неговата Надежда.

– Мерси, че ми каза – въздъхна Надежда и стана от масата. – Впрочем, казвам се Вяра.

– Добре казано – отбелязах. – Но все пак изглеждаш като Надежда.
Не можех да разбера защо направи всичко възможно да пропъди момичето, но това нямаше особено значение. Аз така или иначе вече си бях избрал. Този път ми се искаше да спя с нея. Ясен беше прав: рядко се опитвах да вкарам тези момичета в леглото си. Малки бяха, като за начало; пък и може би наистина повече ми харесваше просто да ги гледам, да си приказвам с тях, да усещам колко са млади, как нищо не разбират... Но този път в „Три уши” беше по-горещо от обикновено, въздухът лепнеше от миризмата на пот и алкохол, от всевластната влага по чашата ми кондензираха капки. В един момент анархията със сочните устни остана по потниче, зърната на едрите й гърди напираха любопитно навън. Малко по-късно пуснаха Love Will Tear Us Apart на Joy Division и тя ме дръпна на дансинга – не помня кога я притиснах в колоната и започнах да я целувам. За момент кръстосахме погледи с Ясен: в очите му играеше насмешка, вдигна глупавия си сок от касис за наздравица. Ама следващия път, когато погледнах натам, той вече беше гушнал мацката с пиърсинга и й шепнеше нещо в ушенцето. Хрумна ми ласкателната мисъл, че той никога не посяга към девойките преди да съм му дал пример, така да се каже; веднага след това се запитах дали и аз изглеждам толкова мазен отстрани. Хвана ме яд, че не мога да се отърва от чувството на вина – изобщо не бяха толкова малки, в края на краищата, кой знае с колко пъпчиви пубери бяха спали – притиснах по-плътно тялото пред себе си ­– може би всъщност ме беше яд, че не бях вършил тия неща докато бях пъпчив пубер – плъзнах ръка към гърдите й – не, не бях ги вършил, тогава батковците ни отмъкваха момичетата, а сега ние бяхме батковци и отмъквахме момичетата на пъпчивите пубери, облечени в черни тениски с неразгадаеми надписи, прав беше Ясен.
Улицата приличаше на онази от съня ми само на пръв поглед. И такситата не бяха толкова много. Къде ли се намираше онази улица? Щеше ми се да ида там някой ден. Може би щях да взема и тази хихикаща девойка със себе си, да вървим заедно по безкрайния гладък асфалт, лъскавия черен асфалт, от който правят нощта. Щях ли? Качихме се в две еднакви таксита – два жлътнали под уличните лампи форда – на задната седалка прокарвах леко пръст по бедрото й, чудех се дали Явор прави същото или, какъвто си е гладник и невъзпитан, направо е стиснал своята за баджака. Един ден бих станал таксиметров шофьор. Толкова много за наблюдаване... Таксиметровите шофьори би трябвало да пишат романи, тлъсти замислени книги, пълни с лирични развратници като мен и с авантюристично настроени млади момичета, които искат да опитат колкото се може повече от живота за отрицателно време.

– Тук сме – казах и с изненада открих, че гласът ми е дрезгав.

Не знам защо направих това, което направих после. Дали ако не бях го направил, ако се бях върнал обратно в стаята си на пръсти, ако се бях мушнал тихо до умореното тяло, което по-рано тази нощ бях разгадавал сантиметър по сантиметър – дали тогава на сутринта всичко щеше да си е както обикновено? Дали изобщо съм се събудил, дали не съм влязъл в някакъв друг сън? Не знам. Знам, че тогава не се върнах в стаята си, а отворих – много тихо, много внимателно – вратата на Ясен и надникнах вътре. На екрана на компютъра се виждаше точно това, което очаквах. Не очаквах обаче, че стаята ще бъде празна.

А следващите три месеца нямаше нищо.