Шорти в розово I

1
ШОРТИ В РОЗОВО
I
част – за това как се започва
Писането на книга трябва да не е толкова трудна работа. Ако имаше наръчник “Как се започват книгите“ разбира се с твърди корици, можеше да бъде по-лесно започването. Говорим например за пет, шест варианта, човек да се понаучи малко и всеки път лесно да започва. Можеше да бъде много полезно, но няма, проверих.
Тук много е важно да си имал шорти някога. Номера е да са били в розово и бяло, червено и бяло на квадратчета. Удобна дреха за катерене по дърветата, за бягане, каране на колело и с две думи за всички щуротии, които могат да се правят до една възраст, която може да бъде определена, като детска и после ранно-юношеска. Все пак не бива да си облечен така, когато вече си изкласил до юноша, носи разни неудобства.
Въпросът с шортите никак не е маловажен, даже си е много важен. Те са прехода на едното в другото, нещо като разделителна линия. Затова разглеждам шортите, като един предвестник на буревестник, а по-късно ще обясня и на себе си, как се случват тези работи. Докато крачиш насам, натам по шорти, времето тече определено по-бавно, храната е по-вкусна и всичко, което е край теб ти се вижда по-голямо, по-контрастно и всичко е супер съществено. Например тогава гарантирано небето е по-синьо, пясъка е жив организъм, а нощта мно-о-о-го тъмна и се чуват всякакви от страшни по- страшни звуци. Бих казала хубаво време наситено с много жизнено важни случки.
Живеех в първият построен блок в гр.Бургас - сграда за живеене на много хора, на едно място пръснати по етажите. Тя беше създадена за богат социа- лен живот на различни възрастови групи, някои от които деца. В случая гово- рим за приблизително 100 деца от пеленаческа, до юношеска възраст. И сега в това е идеята да си поговорим за тях, а не за майките и винаги отсъства- щите бащи.
Основен арбитър, медицинска сестра, авторитет, който понякога раздава справедливи шамари и по съвместителство чистачка по общите части на сградата беше леля Величка. Тя беше с ръст не повече от 1,45 всичко на всичко. Входовете на "Г" образния блок бяха три и тя кръстосваше с метлата из всичките тези общи части. По неписани закони, просто от чувство за самосъхранение, което се развива от най-ранна детска възраст, нейното появяване беше сигнал за опастност и не точно съгласувано, но редовно цялата орда от дечурлиги се изнасяхме в най-отдалечените места във вътрешния двор с идеята да се скрием от острият й взор. Като казах жизнено важни случки наистина ставаха.
Например в двора се появи малко пале, което веднага започнахме да обгрижваме, а достъпа до него беше мълчаливо оспорван от различните въз- растови групи. За кратко, но все пак, така си беше, бутахме се един в друг.
Без много спорове до разбити носове тогава не се стигна и палето беше

2
ритуално кръстено Вихър. Това придаваше едно такова обещание, че нашето обичано куче, тепърва ще расте под нашите грижи и ще дойде момента, когато ще се носи като вихър. Аз по това време бях от човеците средна категория, т.е. 9 - 10 годишна. Една случка, която по-късно ще ви споделя, ме беше издигнала в ранг и аз можех да си щъкам с и около Вихър, когато си поискам, без по-големите да ми оспорват правото.
Учебната година беше аха-аха към своя край - малък празник на свобо- дата, който прераства в по-голям празник. Така и не можах да се докопам до
Вихър за сутрешното му хранене, все някой ме изпреварваше. После реших, че това не е голяма загуба, дори изчаквах заинтерисованите лица да си хванат нанякъде пътя и да тръгна към моето училище заедно с кучето, което в това време на деня чувствах, като само моето куче. То размахваше опашка и се плашеше, когато нарочно тропах силно по паважа с подкованите ми обувки.
Подковани ги наричам, защото в тази възраст препускахме, като коне и затова отпред и отзад на обувките веднага, след като ти ги купеха, се носеха на обущар, а той пък с малки пирончета да забие едни подковобразни железца, които се казваха „налчета“. Можете да вярвате на така подадената информация, защото аз съм внучка на майстор, обущар и от първа ръка съм осведомена. Това се правеше с цел удължаването на живота на обувките, защото се раждаха други, като братя и сестри.
Иди после обяснявай, че кучетата не разбират човешки език, като нашият умен Вихър. Когато стигнехме до моето училище "Иван Вазов"/ този писател е известен още и като патриарха на българската литература, която по това време още не беше много богата /, на Вихър с твърд глас му казвах, че бяхме дотук. Той трябваше да си хваща пътя обратно, докато не си стигне неговата къщичка, по това време от картони на които им се викаше “Велпапе“, каквото и да означаваше това.
Последният звънец в училище обявяваше временната раздяла с него, ама на кой ли му се вярваше? На мен лично ми звучеше, като по-трайна раздяла.
И тогава вече лятото официално и задълго ставаше онзи тайствен приятел, който изпълнява желания.
Първото нещо, което се случи в двора, беше появата на скована от дъски, далеч по конфортна къщичка за Вихър. Беше се пръкнал един по- добронамерен баща, който разхвърли дъски, чукове, триони и пирони и се започна великото тайнство. Голяма група от нашето си общество наклякахме около него, на безопасно разстояние и с възхищение и кучешка благодарност в погледа, наблюдавахме сътворението. В края на мероприятието, помогнахме на бащата да си събере такъмите. Разни нападали трески бяха прилежно събрани, за да не разгневим леля Величка и познахме за първи път пълното щастие. Вихър се държеше доста индиференто към придобивката си, но това не внесе някакво безпокойство. Имаше взети мерки за неговия конфортен живот и той, къде ще ходи, ще трябва да я хареса. Не, че някой го оставяше да си стои в нея, но друго си е все пак.
Цялото лято мина под знака на кучето. Все някой се появяваше с пръчка и започваха командите - Вихър дръж, донеси и разни такива. Той не винаги се отзоваваше, но като на всеки галеник умилени му прощавахме. Всичко си бе-

3
ше наред и много готино, докато един ден нашето куче изчезна. Настана масов траур!!! Леля Величка, колкото и да врещеше, че и се мотаем в краката с това куче, беше толкова потресена колкото и ние. Организираха се няколко групи от търсачи, бяха обсъдени всякакви криминални варианти и причината за неговото изчезване и издирването започна.
Някой каза, че един чичо, кандидат пътник за автобуса, на който му се казваше “рейс”, носил голяма чанта и сигурно е отпрашил с Вихър за мине- ралните бани. Това беше първа следа и тутъкси група от вече кандидат юно- шите в аванс, се понесе по все още пресните следи на пладнешкия обир.
Това стана някъде по обедно време. Спирката на автобуса беше от другата страна на блока. Имахме осигурена видимост за пристигащите и тръгващите рейсове. Накацахме на стъргалото пред средният вход и започна голямото чакане.
Само като временно отклонение от случилата се трагедия да ви кажа, какво значи да си кацнал на стъргалото. Това е една скара от шини през 1см., заварени към рамка, която разбираемо служи, да си остържеш калта от обувките, за да не изцапаш мозайката във входа. Няма начин леля Величка да не е имала пръст в нейното създаване. Не е в това работата, сега нямаше кал и я ползвахме, като място за накацване. Работата е там, че задните ни части през шортите ставаха на ивички, което прави престоят не толкова дълъг. Това налагаше мъчително отлепяне и преминаването в състояние на правостоящ. Всичко това просто беше неизбежно. Когато обаче ти отминат спомените, какво те чака, ако пак седнеш, местата вече бяха заети до дупка.
Така, че бавното минаващо време до резултата от първите следотърсачи, мина доста мъчително.
По някое време леля Величка се появи с топъл хляб, разчупи ни комати поръсени с меродийка и ни ги раздаде. Тя май все с това се хранеше и само понякога имаше и сирене. Тя беше вдовица и имаше три деца. След около 3,4 часа следотърсачите най-после се появиха, но нямаше нищо обнадеждаващо в споделената информация. И до ден днешен, не знам точно как е била проведена акцията.
Аз така си представям - чичото е имал голяма чанта, в която да скрие нашият възпитаник и така го е отмъкнал. Не виждам как групата би могла да се докопа до всички чичовци с големи чанти, мотаейки се из минералните бани, а да не говорим да им ги предоставят, че да им направят пълна инвентаризация. Единствено възможно е било да избродят всички подозрителни територии с онзи зов за кучета "кучи, кучи, кучи". Ако са направили така, всички улични мастии щяха да изприпкат с породена надежда за кокал. Така или иначе се прибраха с празни ръце, което в прав текст означава, че никаква не бяха я свършили. Леко гузни, но с презрителен привкус на по-големите с 4,5 години, смотолевиха там нещо. Взеха си топките и се изнесоха в двора да си ги ритат. Така те отпаднаха, като търсачи.
Болката от загубата на останалите обаче не стихваше, застрашително преми- наваше в кресчендо. Всеки момент можеше да ревнем групово.
На следващият ден нова експедиция, в която учавствах и аз, като виден покорител на страха от гробища, а за това ще разкажа по-късно, се понесохме

4
към старите гробища с презумпцията, че няма начин да не са замесени в лич- ната ни трагедия. Беше през деня, избродихме надлъж и нашир страховитото място с подвиквания "кучи, кучи, кучи", Вихър, Вихърчо, Вихре, но освен да занулим резултата с по-големите, нищо друго не постигнахме. Следващите дни бяха още по-мъчителни. Стояхме си по къщите и преживявахме поотдел- но осъзнатата загуба. След още някакви дни, а говорим за края на месец ав- густ, което опасно ни приближаваше до 15 септември снижихме въздишките до минимум, двора малко по малко пак започна да се пълни с изпечени и из- русели от слънцето хавели и някак си се оживихме, оставаше малко време до даскалото. Друго пале в нашия двор не се появи повече, а и да беше се поя- вило, нашите сърца бяха заети до живот от Вихър и то нямаше да има ника- къв шанс.Такива ми ти работи.
И понеже си държа на обещанията, сега е мястото да ви разкажа, как си извоювах статут на безстрашна. В същият този блок живееше Павката Шива- ров, носител на жълта фланелка колоездач, който си караше бегача всеки ден на колудрума. Понякога ходехме да гледаме, как го кара това колело и после разказвахме. Кой знае какво не можеше да се разкаже, но си беше тема и ние едва ли не чувствахме вятъра в косите си и заради него.
Той понякога сядаше до трети вход, на стъргалото и на него му се нацеп- ваше задника, но никой не допускаше, че може да бъде, като при нас просто- смъртните. Винаги до него със запазено място беше Пенчо, много интелиген- тно момче болно от детски паралич, което беше, като мобилна библиотека.
Само за пояснение всеки ден, сутрин и в по-късен следобед, група по-здравички момчета, без подкана го носеха заедно с количката по стълбите, за да излезе на чист въздух и да бъде отменена майка му леля Янка, възслабичка, но винаги усмихната женица. Той имаше и брат Тошко - на него нищо му нямаше.
Беше вече някъде след 8 часа вечерта, а както казах нямаше бащи и ние си стояхме на чист въздух, докато започнат да ни падат клепачите. По това време се разказваха страшни истории за някаква червена ръка, която просто всеки момент може да те сграбчи, такива бяха историите. Най-защитени се чувстваха тези по към средата, на тълпящите се около гордостта на блока.
Тези по периферията бяха в много неизгодно положение. Изведнъж Павката обяви, че който може в тъмното да отиде в гробищата, ще получи трайно пра- во да стои от другата му страна. Едната си беше запазена за Пенчо. Настана оживление, подготовки, лигльото Иван Хорозов се изниза - майка му го била викала. Започна да се оформя групата на смелчаците. Аз естествено бара- бар Петко с мъжете също се включих. То май бях и единственото момиче.
В този ден бях с шортите на червени и бели квадратчета , бяла физкул- турна фланелка, по гуменки. Павката Шиваров поведе групата и в индийска нишка все едно, че нищо страшно няма, се озовахме до края на колудрума срещу гробищата. Там всеки започна да се разтъпква един такъв и нищо. Тай- но се надявах, че всъщност всичко вече е приключило и Павката ще поеме обратно. Тогава той каза "И кой сега ще пресече улицата и ще отиде в гроби- щата". Известно време мина в гробно мълчание, пак се разтъпвахме и аз със всичкия си акъл, без предупреждение, пресякох улицата и се озовах във

5
фактическите гробища. Луната беше се облещила, като невидяла такава смелост, такъв ентусиазъм. Ако трябва да си призная наживо разбрах, какво значи да ти падне сърцето в гащите от страх. Навръщане го ударих на бяг, но подвига беше вече факт и в гробно мълчание се завърнахме в блока.
Живеехме на първия етаж, майка ми заключваше вратата на апартамента, но прозорецът си зееше перманентно през лятото и на мускули, като се набера го стигах и всъщност това направих и притихнала, завита през глава си легнах.
На другият ден снощната история беше разпространена за широката публика, появата ми в двора посрещната със страхопочитание и мястото ми до Павката Шиваров беше заплюто доживот. Лошото е, че майка ми и тя беше осведомена, но не оцени подвига ми по достойнство, а ми хвърли един бой, който имаше продължение, когато се върна и баща ми. Все ме караха да обещая, че вече няма да правя така и за това главно си го отнасях. Мислеха, че аз от инат не обещавам. Друга беше причината. Не можех да обещая, защото без да искам може, пак да направя нещо, което не трябва да правя така, а вече съм обещала. Всичкото това се случи през това лято.
През летата, които си идваха точно навреме всеки път, имаше и други видове случки. Интересно е да се спомене за стройната организация, при хо- денето на плаж от различните възрастови групи, обитаващи трите входа на този първи, построен блок в гр.Бургас. Групите всъщност бяха три. Най-голе- мите 14-15 годишни, следват 9 докъм 12 и ситнежа от 7 до 9 годишните, които обикновено бяха добавени членове на бандата по родствена линия, т.е. нечии братя или сестри. Втора и трета група бяха първите готови, с всички придру- жаващи мероприятието принадлежности и търпеливо чакаха по-големите да решат да хванат пътеката. Настъпваше оживление и стройно се проточвахме след тях. Пътят минаваше през царевичяк, от който се зареждахме с кочани царевица за после. Интересното тук беше, че без много приказки се организи- раше група от няколко човека, които трябваше да отклонят вниманието на пазача в случай, че се появи и вземе, че ни нанесе изненада. От тук нататък е ясно, нашето място беше под бункера. Там вече имаше съвсем ясни правила, неподлежащи на промяна. Големите цачатваха картите, а останалите подкар- вахме пясъчните замъци.
Имахме право да влизаме в морето най-много до кръста и никакви такива.
После идваше ред на кесиите с храна, които за нула време се омитаха. По- малките имаха задължението да събират всичко, което става за горене из- хвърлено от морето. Вадихме скритата теникия от сирене, големите запал- ваха огън и варяхме “тафаната” царевица. Ако бяха в настроение по-големите вадеха миди, които буквално си бяха по дъното, просто трябва да се наведеш и да напълниш пазарската мрежа, също така скрита от нас някъде в драките.
Пясъка беше черен поради високото съдържание на желязо в него. Ако имаш магнит, можеш да правиш демонстрации по цял ден на себе си и на околните.
Нагрятия до нажежаване пясък, правеше разстоянието до морето непревземяемо. Естествено ние, като едни деца на природата му знаехме реда. Начините са два. Обуваш си гуменките и отиваш с тях, че като дойде вълна да ти ги намокри. Другият начин е на куц крак, сменяйки краката с

6
колкото може по-големи отскоци, да се добереш до водата и веднага да се потопиш. Почти се чуваше „фъсссссссс“ при този акт.
Понякога играехме на клечки. Учавстват двама играчи. Сядат на разстояние един от друг не по-голямо от метър и половина. Всеки си събира десет клечки и ги забива пред себе си в пясъка. С една гладка с овална форма „ламада“, клечките се целят до легнало положение и пълното им изчерпване, знак за излъчване на победителя. Тогава те и кибиците изразяваха бурна, необуздана радост.
Варяхме и рапани докато им падне месото, като и те се беряха буквално от дъното. Целта на тази не лека дейност беше комерсиална, защото въртяхме търговийка. Така изчистените от месото черупки на рапаните продавахме на кооперация "Мидени изделия", където се правеха морски украшения, рамки за картини и снимки и други изгъзици, образец за творчески кич. Печалбата не беше кой знае каква - за килограм черупки ни плащаха 20ст. По-големите си купуваха цигари, да се учат да пушат, а по-малките слънчоглед от леля Пенка и чичо Любен. Те имаха фурна срещу блока и по-цял ден мятаха хлябове.
Това със слънчогледа беше цяло преживяване, защото онзи готин звук "пфу" не можехме да го упражняваме на територията на леля Величка. Пра- вехме си фунии от стари вестници и там правехме "пфу". От стари вестници си правехме шапки и цепелини. Сегашните деца не знаят, какво е това нещо.
Те сега правят оригами, като предварително изрязват по шаблони и с под- робни указания различни фигури, въобще купешка работа. Аз ако трябва да бъда откровена, аз много обичам това време с една забележка - брат ми, ми беше зачислен и без мое съгласие бях произведена в старша. Общо взето неприятна работа, като се има предвид, какъв мрънкалник беше. Освен това ми уронваше авторитета с това негово "ще те изкажа на майка", като че ли аз се страхувах, ама иди обяснявай.
Училището всъщност не беше толкова омразно и причината за това беше моята учителка др.Янкова, завършила педагогика някъде си. Тя беше много красива, а красотата прави впечатление и в най-ранна детска възраст, започваш да се учиш на естетика. Аз така направих. На всичкото отгоре беше и добра. Майка ми ме обличаше с черна, брилянтена престилка с дълъг буфон ръкав. Униформата беше с допълнение от друг кат престилка, тя пък бяла, без ръкави наситена с къдрички, воланчета и др. такива модни допъл- нения. На това му се викаше ученическа униформа и беше копие на една дру- га униформа, заимствана мота-мо от униформата на момиченцата от брат- ския Съветски съюз, сега вече не толкова братски.
Последно отплесване - голям проблем имах с бялото допълнение. Майка ми всяка вечер я переше - престилката, на сутринта я сушеше с гореща ютия и на всичкото отгоре я колосваше. Това с колосването беше, като китайско мъчение, защото всичките къдрички и перца ставаха твърди и ми убиваха. На майка ми тези работи не и бяха ясни.
Бялата престилка, която не ми беше любима, колкото да се стараех, все и лепвах по едно и понякога по повече петна от мастило. Проблема си е направо чутовен, като се има предвид, колко контрастиращи са двата цвята - бял и мастилен и това всичкото, най-отпред на тази престилка. Няма начин

7
първото нещо, което майка да види, да не са петната. Прибирах с надеждата, че този път може да мина между капките, но не се случи нито веднъж. От там нататък всичко течеше по познатия сценарий така, че от най-ранна възраст си живея в състояние на "дежа–вю" и няма да уточнявам подробности, защото ще взема да си нараня реномето, който се сетил, сетил. Колкото до черната брилянтена престилка, която издържаше на петна по-дълго, основание да си мисля, че тя имаше някакво такова едно, приятелско чувство към мен, поне така ги разбирах нещата. Плата беше произведен във великият Съветски съюз. Имаше качеството след всяко изпиране, макар и не толкова често да променя цвета си. Най-напред наистина си беше черна, черния цвят постепенно избледняваше и преминаваше в лилаво, тук там по-избеляло.
Особено ми харесваше третия цвят, който се появяваше, след още по- продължително пране и сушене. Като се замисля, май именно в този процес на сушенето, се нанасяше този нюанс. Естествено тук слънцето си гледаше, както трябва работата за сушене и избеляване.
Първата ми година на статута ми на ученик най-после завърши. Тогава ти раздават свидетелство, което гарантира последващото ти обучение. Не мо- жах да мина с пълно отличен (6). Майка ми няколко дена да преживя в надупена поза и горко ревяща. Аз вече бях много голям срам за семейството, а и трябваше да казвам на „ХОРАТА“, че съм изкласила с пълно отличен(6).
Това си беше откровенна лъжа, а ме учеха никога да не лъжа. Всъщност на никой не казах за пълното (6), ама то и без това никой не ме попита, така че верността ми към голата истина остана с ненаранена цялост. Целия проблем с петицата ми по пеене написана по хатърка, всъщност дойде от огромните 3 броя сливици, някъде в гърлото ми, което не ми позволяваше да пея с другите деца. Научих се само да тактувам, ама това никой не ми го призна. Веднага след като майка ми излезе от вцепенението си, др.Милев във военна болница ме взе за малко и по това време ги оперира проклетите сливици, които ми намалиха успеха. После вече не бях срам. Най-хубавото, което помня и до ден днешен беше, че ми купиха една тенджера сладолед, на която дълго и продължително се наслаждавах до пълното и облизване, непознато до мо- мента върховно преживяване.
Някъде към втората година от ходенето ми на училище, беше добавен до- пълнителен атрибут, към задължителната иначе ученическа униформа, като синя връзка, пряко доказателство, че с всички бодри песни дълго разучавани и репетирани, най-после си бил произведен в „чавдарче“. Имаше правила не е току така работата, т.е. не може всеки да се присламчи някак си и да се вмък- не в тези стройни редици.
ПРАВИЛА ЗА ЧАВДАРЧЕТАТА:
1.
Чавдарчето е весело дете – играе, пее, учи се, чете.
2.
Малките чавдарчета са добри другарчета.
3.
Чавдарчето е примерно в къщи и в клас, то помни – “Пионер ще стана аз!”
4.
Чавдарчето учтиво поздравява, то възрастните хора уважава.
5.
Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича.

8 6.
Чавдарчето родината свободна обича – като своя майка родна.
Приемането беше проведено на един кораб, някои си изповръщаха чер- вата, аз не. Всъщност се чувствах, като приет достоен член на нещо, което не ми беше много ясно, какво е, но важното е че се намърдах и аз защото в обратния вариант пак щях да стана срам.
Бях титулована, като звеневи, като за малко да стана отряден председа- тел, но Мемед, син на Курти акордиониста, оставач вече 4 година, който стърчеше с 2-3 глави над останалите, беше взел нещата в свои ръце и не бях допусната, което силно нарани самолюбието ми. По-късно ще обърна внима- ние на тази случка, която беше първият ми сблъсък с човешката неблаго- дарност. Отговорностите ми на звеневи не бяха кой знае какви. Например раздавах по време на контролни листите на средната редица, в която бяха всъщност всички членове на това звено от общата, сплотена до фанатизъм верига. После др.Янкова връщаше проверените листи, вече нашарени с червено и аз пак ги раздавах. Не беше никак трудно, но някак си едно такова престижно. На листите обаче имаше оценки, които не винаги бяха голяма радост. Това както и да е, но веднъж ми бяха връчени билети за томбола, които по познатия начин трябваше да раздавам. По цял ден навивах другите членове да си купят билетче, но те не искаха и да чуят. И така няколко дена, пликовете за билетчетата започнаха да се заръфват по краищата и никак нямаха търговски вид. Размишлявайки в безсилие как да се справя с така създадената ситуация, в един миг любопитството до такава степен ме завладя, че най-напред отворих един плик, и после още един и накрая всичките. И тук вече стана страшно. Мисията иначе изглеждаше изпълнена, всички билетчета бяха вече с ясно съдържание, между другото нито едно не печелеше, но пък от друга страна, с какви пари щях да се отчета на др.Янкова, която много обичах и въобще беше немислимо да разочаровам. В душата ми настанаха смут, терзания ме обзеха до самобичуване, но нищо не можех да измисля, как да изляза от това положение. Цената на едно билетче беше 10ст. и умножени по 16 души това си правеше 1 лев и 60 стотинки, което беше сума непосилна за моя джоб, като не разполагах с никакви спестявания.
Дойде последната вечер след, която на другия ден трябваше да се отчета.
Тежко въздишах, чудех се дали да не взема нещо да се разболея, да вдигна една висока температура, с надеждата да прераснат работите в диария и повръщане. Заключвах и на двете си ръце показалеца и средния си пръст, нещо като заклинание с надеждата, че провидението ще се намеси. Часовете си течаха и нищо. Накрая с всичките ми остатъци на храброст, си признах всичко, от първия до последния момент на тежкото ми провинение. Майка ми, както обичаше да прави, замръзна до вледеняване и градуса на страха ми от следващите и действия се вдигна високо. Как не счупи скалата не знам.
Тогава се отприщиха иначе познати нейни реакции в подобни и друг път случващи се мои провинения, но новото беше, че сега, като ще трябва да заплати от джоба си 1,60лв., над нас надвисваше опастността от гладна смърт. Случката приключи, тайната на позора ми беше запазена, но тогава разбрах, че никога не трябва да се отварят пликове с билетчета от томбола. И

9
до днес знам, никога няма да отворя такива пликове и точка по въпроса.
И понеже за мен дадената дума е закон, да ви осветля, защо Мемед циганчето беше в конфликт с мен. Баща ми по това време следваше задочно в София ПГС /промишлено и гражданско строителство/. Това диамат и съпромат за нищо ги нямаше и редеше регулярно едни шестици на килограм.
Това трябваше да е добър пример за мен и често ми го припомняха, да си го имам предвид в по-късни времена. В знак на загриженост и родителска обич ми донесе от голямата земя, столицата на България водни бои, голяма рядкост по това време. Това беше една кръгла пластмасова кутийка, която на две нива предлагаше прилизително по памет 20 различни цвята. Гледах ги като омагьосана и не смеех да ги използвам, да не би да свършат бързо, бързо, ако взема да рисувам с тях.
По това време обичах да рисувам кокичета, минзухари и лалета. Бях им хванала цаката. Все пак дойде денят, в който да занеса боичките в училище и да се изфукам, какви работи имам. Майка ми ме спипа да ги слагам в чантата и ми каза на никой да не ги давам, да ги пазя, редовно да ги почиствам след ползване, все полезни съвети. Дойде часът по рисуване. Мигът на изненадата, която щях да нанеса на съучениците ми настъпи. Разбира се всички ме наобиколиха, всеки искаше да пипне собствеността ми и който можеше цъкаше с език. То не беше радост, подмазване да им ги дам за малко и неприкрита от други завист. Оставачът също беше в групата на заинтерисованите. Поиска ми боичките, не му ги дадох, той протегна ръка и като граблива птица ми ги взе и си седна на неговия чин - последния.
Значи, аз се биех настървено при всеки удобен повод, но тук случаят беше различен. Цигането ме превъзхождаше в тегло и във височина и също беше печен в многобройните битки в гетото така, че си избрах да си трая. Прибрах се след училище без боичките, които не бях ползвала нито веднъж. Чувствах се виновна по внушение на майка ми, а сърцето ми беше свито на топка от загубата. На другият ден тя, като една фурия влетя в класната стая по време на час. След разговорът и с др.Янкова тет-а-тет, Мемед беше изправен на дъската и принуден да върне боите. От тях самите почти нищо не беше останало, там някакви корички. Явно многобройната челяд в гетото, се бяха упражнявали цяла нощ да достигнат върхове например, като Салвадор Дали.
Отмъщението не закъсня и когато трябваше да ме избират за отряден председател или там както му се казваше, случката беше припомнена, а аз заклеймена, като не добро, неуслужливо другарче и такава беше историята.
Това ме научи да давам независимо какво ми поискат безотказно, т.е. възпитах се да не съм свидлива. Иначе много харесвах изпълнението на акордион на Курти - бащата на Мемед.
През лятото, когато някои бащи се завръщаха от строителните обекти за по една отпуска, семейно пируваха под звуците на кларинет, акордион, тъпан и разбира се цигулка, да ти скъса сърцето, в изпълнение на оркестъра в летен ресторант „Одеса“, почти на върха на “Богориди“, един софианец например би казал ул.“Алеко Богориди“. Според мен те не се изразяват много практично. Тази година бях гордостта на семейството, защото, след като ми клъцнаха сливиците, дипломата ми беше отличен (6) – голям прас.

10
Лятото ви е ясно, в подробности беше описано с всички радости и скърби в по-горе написаното.
Беше запомнящо се лято !
Трети клас беше доста подобен на втори, като се изключи факта, че ни пробутаха още някакви други предмети, от които трябваше да черпим знания.
Важното за това време беше, че започна театралната ми кариера.
Учавствах в представления. В първата бях лисицата в приказката за лисицата и враната, а във втората спящата красавица, където имах по-голяма възможност да развия артистичният си потенциал. В края на представлението
„завучът“ на уч.Иван Вазов, имаше такава длъжност по това време, ме вдигна високо нагоре, сигурно в порив на гордост, че ме познава. Това, което си спомням, сякаш беше вчера, беше театралният ми костюм. Беше съставен от
N бройки вносни комбинезони с дантели, бастички и финтифлюшки. Всички бяха събрани от лели по родствена линия, съседки, съученички, колежки и всеки който си признаеше, че има такова бельо. Спретнаха ме, като бухта, но както и да е. Аз бях великолепна спяща красавица, развяла дълга до кръста, руса коса на букли и масури. Много добре си бях влязла в ролята и много сполучливо припадах, когато се бодях на вретеното. Партнираше ми разбира се добрата фея, която в частния си живот бе известна, като Емилия, симпатично дребно момиченце, но не жевееше в нашата махала и не можахме много, много да се сближим.
Нещо с което пропуснах да се похваля, че още от първи клас, та до четвърти, на манифестацията за 24 май аз винаги, бях в първата редица на нашето училище и се изживявах, като богинята на мира. Идеята беше да ме облекат в бяла, дълга рокля, да имам лъскава корона, направена от картон и натрошени коледни играчки, да държа бял гълъб и пред трибуната, където дремеха отговорните другари, изложени на студ и пек да го пусна и той някъде да хване гората. Тази просълзяваща постановка, винаги караше плешивите стърчоци да ръкопляскат настървено. На същата тази дата, когато бях във втори клас, гълъба се подплаши нещо и малко преди важното място с трибуната, излетя и хвана гората. Майка ми пак беше в шокинг-блу, тя кръжеше винаги някъде наблизо, да ми оправя гънките на това нещо дето му се викаше дълга бяла рокля, защото всички богини на мира, ходели с такива рокли. Положението спаси пак любимата ми учителка др.Янкова. Тя ми даде букета си от благодарни родители и деца и всъщност пред тази трибуна го изджасках в правилната посока, към другарите. Докъде успях да стигна обаче не знам. Горе долу официалните лица трябва да са разбрали, какво искам да кажа.
През това лято установихме, че можем да увеличим траекторията си на реене съвсем близо до нашия двор. На ул.“цар Самуил“, както казват тъпите софиянци. Беше започнал строеж на жилищна кооперация, която по късно стана ясно, че се казва кой знае защо „Червен бряг“. Там през деня пос- тоянно чукаха и блъскаха различни специалисти в строителният бизнес. По някое време те се разотиваха, кой в кръчмата, кой по къщите си и идваше нашето време. Превъоръжени с всякакви отпадъчни материали, изигравахме исторически войни с всичките им подробности – много филми за войни гле- дахме. Имахме и лазарет наужким. Обичахме да играем и на стражари и

11
апаши. Някак си апашите винаги ми бяха по-симпатични. Открай време имам психологически проблем със законността. По-късно, когато блокът им беше готов и населен, бяхме готови да се бием с хавелите, нашественици на живот и смърт, защото те нямаха двор и нагло преминаваха границата на търпението. Всичко се развиваше много правилно. Нито един сантиметър не бяхме загубили в битките, докато вече поотрасналата група на по-големите, не започнаха да се чифтосват с техните по-големи. Това си беше чиста проба предателство, което ние не оставихме току-така. Друга много характерна особеност на тази ул.“цар Самуил“, както казват софиянци , беше металният капак изравнен с тротоара на един друг блок, срещу този на червения бряг.
Задължително правило – минавайки оттам нарочно или по пътя си да скочиш с всичка сила на капака. Шумът беше оглушителен, с опустошителен ефект върху минаващите, възрастни или по-малко такива. Срамота! - крякаха възмутените.
По това време някъде започна разширението и асфалтирането на ул.“Ботева“. Това беше първата улица на, която се полагаше този нов вид за нас трайна настилка. Бяхме в течение на всичкото копаене, трамбоване, полагане на чакъл, валиране и върха на преживяването, полагането на асфалта. Големи буци се мандахерцаха в едни машини и оттам топъл, топъл излизаше асфалта. Работниците кръшно го разхвърляха по терена, някак си го наместваха и после друга машина го валираше и ставаше, като пресован.
Тази машина имаше оглушителен клаксон и само на най-избраните беше разрешено, понякога да свирнат на него. Аз не си спомням дали се вредих тогава. Обаче си спомням, че малки парченца от асфалта дъвчехме, като дъвка и зъбите ни получиха едно такова отлагане на материала, докато не ни пипнаха. На Иван Хурозов, който вечно дъвчеше намазана филия и на никой не даваше, му падна един млечен зъб, целия в асфалт. По разваления телефон информацията се предаде на всички майки и те се втурнаха да ни защитават млечните зъби. Какъв им беше проблема, те и без това щеше да си паднат.
Иван постоянно ми бодеше в очите. Първо майка му беше подмазвачка и най-нахално носеше в училище в едни двуетажни, алуминиеви канчета, храна за обяд на любимата ми учителка. Това грозящо натегачество, сигурно беше за да пишат хатърки на Иван, но мен повече ме занимаваше опастността да не би да се намърда в това кътче от сърцето на др.Янкова, което по право си мислех, че е само за мен.
Това едно на ръка, но това леке ме накара веднъж с парче от бяла тухла, да драскам последователно разни линии. Когато това свърши Иван ме осветли, че съм нарисувала хитлериски кръст и сега ще дойдат милиционерите да ме арестуват. Пак щях да съм срам, но повече ме занимаваше бъдещия ми престой в пандиза. Следващите дни прекарах вкъщи със свито сърце и в очакване на ареста. По-късно, когато пак станах основен член на тълпата от моята възрастова група, Иван беше смачкан от бой. Много хубаво се нанася ритник с гуменка по дебело дупе, което любезно ми бе предоставено от отрочето. След години докато се мотаех из „Краснодар“ да продоволствам челядта си с пържоли, до мен се доближи един грамадански,

12
плешив чичи и след като не срещна никаква ответна реакция, доброволно си призна, че е самия Иван Хурозов, човек с много успехи в областта на режисюрата някъде из Полша. Това беше друга успешно развила се социалистическа страна. Той много добре помнеше с подробности всичките пъти, когато съм го била, със сигурност справедливо е било, а и ми припомни, как за три дни е изпаднал в тотална глухота, след като съм гръмнала в ухото му с детски пистолет зареден с капси. Няколко часа си приказвахме с него и след всяка спомената случка от това време и част от неговия живот, все повече ми ставаше гузно, гузно. Накрая станах много, разбързано заета и се засбогувахме. Започна се „ама трябва пак да се видим“ и такива едни напразни обещания, но аз вътрешно в себе си нямах никакви такива намерения, най-малкото, защото той като е бил леке, няма начин да не си е пак леке. Някак си не върви вече да приложа предишните ни взаимоотношения, на един толкова известен режисьор, живеещ в Полша.
Повече не го видях, поне аз.
Пак по това време, но по към октомври месец, партийната повеля беше всички семейства, да събират пепелта от печките с дърва. Някои по-напред- нали имаха печки с нафта. Децата също бяха включени в повелята и кой с каквото може, тътреше пепел до специално определеното място за преда- ване, на което му се казваше „пункт“. Въобще не знам за какъв дявол им беше тази пепел, ама тогава не беше прието, да се задават много, много въпроси, на принципа слушкаш – папкаш.
В нашият първи построен блок в гр.Бургас живееше в първи вход, втори етаж, среден апартамент, точно до сем.Дерневи и моят по-късен приятел
Наско Дернев, една доста въртоглава Соня. Когато се връщах с един празен бакър я срещнах. И тя разнасяше празен бакър, явно по това време е имало много бакъри. Изпънала ръка, стиснала бакъра си се в ръка тя се въртеше около оста си и без да забележа ме приближи и ме цапардоса с всичките му центробежни сили. Шурна една кръв, събра се съчувствена тълпа, челото ми беше буквално разпрано и бях отведена в някаква болница, където с медицински щипки се опитаха да ми възстановят целостта. В крайна сметка нищо не стана и след някой ден ме шиха с игла и конец, което беше повод да ме търсят по всяко време на денонощието, да им разказвам, как е протекла операцията. Някои ми завиждаха, други цъкаха с език. Това беше някак си изплувал спомен. Между другото след, като раната ми започна да зараства и влязох в гаранционния срок на „операцията“, тази Соня, майка и жална беше спипана, на тихо и тъмно място и спукана от бой, както се полага при такива случаи.
Една важна подробност пропусната в бързината, но от съществено значе- ние е начина по, който се прехранвахме децата в този наш блок. Закуската традиционно беше шкембе чорба, която беше от свинско, телешко шкембе и шарденчета, нещо като свински чревца. Печени са идеалното мезе за бирен запой, както разбрах в по-късна фаза от живота си. Аз обаче такива чревца не ям. Предлагаха се като малка, средна и голяма чорба. Организацията, както и при ходенето на плаж, беше много стройна. Горе-долу го докарвахме до обяд, докато се изредим. Задължително след, като си изкльопал горещата чорба и

13
си се препотил пет, шест пъти, след като излезеш, се оригваш на чесън два, три пъти, изпиваш една ледена, наливна лимонада, а може и още една.
Коремите ни се издуваха, като тъпани.
Следващото хранене ми се губи някак си. Майките по някое време заприиждаха от всички географски посоки, гаранция, че работния ден е свършил. Лятото обичаха да си клюкарстват, да си говорят за мода, за бродерии и плетки и току си разменяха рецепти и доста често забравяха, че трябва да сготвят нещо. Ние не бяхме недоволни, даже никак. Съвсем наблизо имаше кръчма, откъдето се носеше миризма на кебапчета и кисела трушия, както и на мастика. Кагато върло огладнеехме им искахме пари, те ни даваха и си купувахме по две кебапчета, кисела туршия напъхани в книжна кесия, където взаимно се доовкусяваха и всичкото това и един комат хляб с обигран жест ни го подаваше кръчмаря. Вкусотия!
Още нещо за това време беше свиренето на цигулка, по желание на ро- дителското тяло и техният престиж на „нео“ аристократи. Идеята възникна веднага след лишаването ми от сливици. Като, че ли нарочно, че да не мога да се зарадвам поне за малко. Бях записана в школата към ДНА - дом на народната армия. Лесно се стигаше до там, по права линия по ул.“Александровска“, а тогава „Първи май“ и вече си стигнал. Първата година научих само гамата, защото даскала ми по цигулка беше влязъл в по специални отношения с даскалицата по пиано и ме оставяше да си скрибуцам в предзалата, а той се усамотяваше в хранилището с пианиската. Въобще не ме брояха за бройка, направо ме смятаха за баламурник, ама не беше точно така. По погрешка вече ме бяха водили да гледам филма „Чочарка“ на лятно кино „Ботушев“, така, че не бях съвсем боса по темата. Втората година, не зная какво стана, може да си ги спипали тези любовници на Граминя. Аз продължих да си разхождам цигулката два пъти в седмицата. Оказа се че имам развит слух, а и ми харесваше инструмента. Дъщерята на Петър
Слабаков, по-голямата от мен Адриана, живееше близо до нашият блок и всеки ден разнасяше калъфа на едно виолончело и дебелата си дълга плитка и винаги ме изпълваше с няма възхита. Иначе и тя, като мен имаше по-малък брат, но тогава той беше кроткия и болнав Андрей. В техния двор който граничеше с нашия, имаше дървета, опасно близо до нашата ограда. Имаше си начин да се докопаш до слива, череша или вишна. Начина е с дълга пръчка от тръстика, която подходящо приспособена, беше идеалния капан за неголеми плодове, които просто чакат да бъдат откъснати. Това е начина и ако не те видят можеш да си прекараш целия ден в поза за разтегляне и така да растеш, като гъба.
Голяма игра падаше на „билички“. С обигран жест изстрелваш едната биличка да удари другата и така ги „джиткаш“, докато ги вкараш една по една в изкопаната в земята дупка. Тук беше необходим точен окомер и който си го имаше по рождение или след дълги упражнения, печелеше обраните билички на противника. Те бяха много обсъждани. Това да имаш всички цветове, това вътре в тях да има някаква, неясна фигура, въобще голяма работа. По ул“П.Р.Славейков“, в посока мъжката гимназия, имаше един павилион от който си купувахме билички, капси за пистолети, тебешири и други

14
омагьосващи неща. Много обичах да ходя там да се „захласвам“ в различните видове моливчета, боички, тефтерчета, картички и други ценни работи.
Веднъж си купих моливче, на което графита беше многоцветен и много мек, вносен. Това ще рече, че ако въртиш молива, започваш с червен, продължаваш със син, преминаваш към зелен и така нататък. Беше около седем сантиметра дълъг и много си го пазех. Понякога, когато знаехме, че чичкото ще получава нова стока, назначавахме дежурен, за да сигнализира, след като стоката пристигне. Това беше, защото разни навлеци от други махали, също имаха интерес към биличките.
По пътя от нашият блок до павилиона, имаше две други интересни места за спиране. Едното беше кварталния обущар, който говореше през едно копче в гърлото си. Беше опериран от нещо, тогава не знаехме. Той беше добър човек и обичаше децата. Ако на някой му се отпореше подметката или му се скъсаше каишката на сандалите, той оправяше нещата за без пари.
Срещу обущаря беше най-близката циганска махала, откъдето винаги миришеше особено. Те изнасяха директно на тротоара едно кюмбе-техен уред за готвене и отопление. Оттам се стелеше тази гъста, димна завеса, която осмърдяваше махалата и околностите. Понякога накацвахме на тротоара срущу къщата им и влизахме в бита на хората с различен от нас етнос. Бяхме жадни за всякакви знания, кои от кои по – обогатяващи.
Срещу нашият блок беше магазина за плод-зеленчук, където работеше един, пъргав чичо Левчо – вижте какво име само. От там си купувахме, истински шипков мармалад, който мажехме върху вафлени кори 30/30см.
Чичо Левчо имаше дървена, дълга лъжица с плосък край, като шпатола и с нея пльосваше мармалада на амбалажната хартия. Значи първо се маже мармалада на едната вафлена кора, после се захлюпва с другата и тогава този „сандвич“ се въртеше от ръка на ръка, докато не свърши. Спазвахме правилата за чавдарчетата и за пионерчетата едновременно, да сме добри другарчета.
Нещо се отплеснах, ставаше дума за цигулката. В един момент погледнах доста сериозно на въпроса. Свирих общо 7 години, като по-късно продължих в
Сливен при друг учител Иванчо Захариев. Проблем имах с късите ми по рождение пръсти и подвижността на китката, когато трябва да преминаваш степените по струните, защото стремежа е да достигнеш 7 степен, която изстръгва най-нежните стенания на този инструмент, да ти се скъса сърцето.
Новият ми учител доста често ме пердашеше през пръстите с лъка, но ме научи, какво да правя за да ми стане китката гъвкава. В последните години бях стигнала до ниво първа цигулка в оркестъра, което и за мен вече беше престижно. Проблема беше с посещенията по солфеж, които ми бяха скучни и досадни и бягах от тях. Другата гадост беше, когато на амбициозните ми родители им идваха гости, Те с презумпцията, какво ще кажат хората, като част от менюто, което им предлагаха ме включваха в увеселителната програма. Баща ми тотален музикален инвалид, подсилваше момента на изненадата от изпълнението на отрочето от женски пол. По някое време ставаше, отваряше статива, разпъваше едни ноти, често сложени на обратно.
С „ОНЗИ“ тон, ми нареждаше да донеса цигулката, която в нашите среди на

15
цигуларите наричахме „кимане“. Нямах никакъв шанс за отказ, така че се подчинявах и разтягах лъка. Това Вивалди, Шопен, Моцарт за нищо ги нямах.
Чувствах се горе - долу, като нов диван или маса, които трябваше да се полеят. Гостите разбираемо нямаха никакъв интерес към моите виртуозни напъни, след изпитото вино и обилната храна и ако имах късмет, бързо се оттървавах поради липса на интерес. Да не говорим, че поне някой да се беше объркал, да ми залепи примерно пет лева на челото. На Курти му залепяха. Така, че сред слушателите с шинелите не намерих почитател.
Имахме още едно забавление, което играехме между другото, например докато ври казанчето и пуща бяла пяна. Значи трябват ти дълъг канап и стар портфейл. На горният вход някой държи единия край на канапа, а на по- долния се завързва канапа към портфейла. Тук оставаше дежурен на ротационен принцип. Докато си играеш на казанчета, очите ти трябва да са на четири. Портфейла си стои безпризорен на тротоара, идва някой с нечисти намерения и вместо да се развика „Ей, вижте какво намерих“, крадливо се оглеждаше наляво и надясно и се навеждаше към него с нечистите си намерения и в момента в който щеше да изпита пълно щастие, издърпвахме канапа от горния вход и му нанасяхме голямо разочарование и уплах, че са го хванали. Тези изпълнения, бяха върховно приживяване. След всяко попадение се заливахме от смях. После, ако срещнехме някоя от жертвите случайно се побутвахме „Ей този беше“.
Така криво, ляво изкласих до четвърти клас. Всичко си беше нормално, ру- тинно. Отиваш, връщаш се, забравяш да си затваряш мастилницата, защото си имаш образувани навици, а пък то всички хора са роби на навиците си.
Този факт беше една от семейните трагедии и аз бях главния причинител. Не че онова, ситното брат ми не я отвиваше нарочно, но нямах начин да го докажа и си го отнасях. Някъде към края на учебната година на 4 клас иначе безоблачно изминала, бях квартирована при бургаските ми баба и дядо. Баща ми се дипломираше, след толкова много учене „съпромат“ и „диамат“ изтегли при себе си по-приятната част от нашата фамилия. Това за мен си беше нап- раво откъсване от естествената ми среда. За капак любимата ми учителка др.Янкова се оказа малко бременна и отиде да си ражда детето. Аз се почув- ствах осиротяла!
Един ден се появи нейната заместничка, която моментално отхвърлих.
Едва ли не тази натрапница претендираше за място в сърцето ми, а то беше само за моята учителка. Ето това вече много наклони везните в полза на твърдото ми решение, да спра да ходя на училище. Издебнах недо- любващите ме роднини и си забърсах ключа, осигуряващ ми пряк достъп до моя си дом и блок и живот. Така, че всяка сутрин си приготвях чантата за училище. Обличах се, гаврътвах една чаша прясно мляко. Налапвах и отвратителните гранули рибено масло за да ми се насити съдържанието на витамин „D” и поемах към ул.“П.Р.Славейков“.
Там в рамките на учебните часове си правих разни работи, като се стараех да оставям, колкото можеше по-малко следи. Навън не можех да изляза, защото все някой щеше да ме изпее. Беше все пак различно, в моята къща съм. Играех си на шумкари, а по този въпрос знаех много и бях много

16
надъхана. Баща ми постоянно ме зарибяваше с партизански книги, като, че всички са били партизани преди 10-15 години. После ме изпитваше и искаше да му казвам, каква е поуката. Чесно казано аз не я откривах никъде и не можех да кажа. Той пък ме обявяваше за повърхностна. Особенно омразна ми беше една книга „Пътуване из България.“ Заради нея намразих всичко свързано с пътуването. По-голяма тъпня не бях чела, тогава и до днес.
Оставаха броени дни до края на учебната година, аз си бях отличничка според правилата, оставаше да отида последния ден да си взема бележника, гаранция, че преминавам в по-горен клас и всичко можеше да бъде точно.
Между другото след училище уж, когато се прибирах при лицемерната ми баба и индифирентният ми дядо да се накльопам, решавах задачи и нещо учих за да поддържам измамата, която бях скроила по-маловажна. Всичкото това го правех за да се погрижа за гузната си съвест. Оставаха само 4 дни и всичко можеше да приключи без сътресения.
Прибрах се в блока на баба ми, позвъних, както се полага да ми отворят и от вратата баба ми ме попита, дали съм била на училище. Без да заподозра нещо отговорих утвърдително и когато о, ужас тя отвори вратата на хола заместничката се кипреше пред чинийка бяло сладко. Всички мълчаха и аз мълчах. Другарката наруши неловкото мълчание и с подкупващ към открове- ние глас ме попита, защо не съм ходила на училище в последните 10 дни.
Известно време предъвквах нещо, което го няма между зъбите ми и в прав текст и казах, че тя не е хубава, като моята учителка и не съм я харесала и това е цялото обяснение. Според мен тя би трябвало да ми уважи аргумен- тите. На другият ден разбрах, кой ме е изпял. Това беше юдата искариотски
Янко от моя клас, който живееше в другия, краен вход в блока на баба ми.
Сега, като се замисля, той не е бил много виновен. Сигурно даскалицата е питала, къде отиде онова симпатично момиченце, номер 8 по списъка за проверка и той като не знае, че не трябва да се бърка, където не му е работа, ме е изказал, просто се е проявил, като добро пионерче. Ние междувременно вече бяхме сменили с червени, сините връзки, друга повеля на партията. Пей- зажа беше абсолютно завършен, последния щрих нанесен и въобще стана тя каквато стана...
Такива и още много неща се случваха по това време, които малко по мал- ко сформираха характера ми, без аз да знам. Пропуснатия от споменаване беше с 4 ½ г. по-малък мой, личен брат Иван. Той направо си беше бреме.
Точно в разгара на някоя щуротия или игра ми го зачисляваха. Той също носеше шорти, но не беше с такъв благ характер, като мен. Мога да го определя, като зли сили, които ме дебнеха отвсякъде. Постоянно му нанасях
„уплах“ с възпитателна цел. Винаги ме изказваше, всъщност беше агент на майка ми на заплащане – тя му плащаше с милувки и майчинско възхищение, колко и е хубаво и добро детето. Не бях съгласна, но кой ли ще ме пита мен.
Ще ви разкажа за един от случаите, които плашех брат ми. Майка ми имаше шевна, крачна машина „Сингер“. Когато някое външно лице се приблежеше до нея, тя винаги уж скромно пристъпяше и все едно нищо, но винаги казваше „Сингер“. Машината беше по-голяма радост от мен. Тя имаше един такъв овален капак с дръжка най-отгоре. Аз вадех капака и докъдето

17
можех, се накатавах в него и карах брат ми да ме търси. Джеремето много скоро започваше да реве, защото силно развитото му чувството за самосъхранение го подтикваше. В такива сюблимни моменти много се кефех.
Бяха ми мили и сега са ми мили. От капака се чуваше гласа ми: „сестра ти я няма, взе я червената ръка“. Нито веднъж не му светна, че говорещата и вървяща кутия трябва да съм аз. Повода да се дере повече и все повече беше, че го е страх за него си. По някое време излизах от кутията , защото да не вземе брат ми да получи „разрив на сърцето“ - наскоро чут израз, който ми звучеше, като опастност и нещо сериозно. За машината „Сингер“ може да се каже още нещо. Винаги залепена беше на стената, на лично място, да се вижда. Беше покрита с каренце ушито с българска бродерия, подарък на майка ми от бай Дечо. На мен ми беше забранено да се доближавам до нея.
Винаги, когато ми забраняваха нещо, любопитството ми ставаше много изострено. Пак то ме караше да отварям капака и да разглеждам съставните и части. После заличавах следите. Направо бях, като един индианец. След време, когато всичко беше разучено, пак онова дяволче ме накара да разбера, как ги шие тези работи. Краката ми обаче не стигаха педала, който задвижва колелото, пък то задвижваше ремъка и нататък продължаващата магия. Седнах на пода и с две ръце задвижих педала. Той задвижи колелото, който задвижи ремъка, изпод капака се чуваше трака- трака- трака, в един момент хлъцна и всичко спря. По-късно стана ясно, че се е счупила оста на машината. Егати слабата ос на машина. Кой ти е очаквал такова нещо – така си мислех, че ще кажа, когато майка ми открие повредата и няма нито за момент да се усъмни в мен. Не се случи точно това...По-късно някъде, когато синът ми беше по 23-24 г. поиска машината от баба си и като на любимо внуче, кръстено на нейното име, не очакваше отказ. Тя се казваше София и не си скри разочарованието, че не съм го кръстила Софроний, за да има тя пълно щастие, но кой си кръщава бебето така. Тя не му отказа, за да не се прекърши доверието на внука и в нея, но обещанието „по-нататък“ беше в обозримото бъдеще. Когато то настъпи, синът ми изпълни намерението си и върху крачната част на машината, която не си помни годините и изглеждаше вече много горкичка, монтира стъклен плот и я смени, като предназначение.
След известни реставрационни работи, като една „ретро мебел“ я превърна в тоалетна масичка за нашето лично Веси, за него по-лично.
Само за уточнение имах и други роднини по бащина линия. Две лели: ле- ля Кальопа и нейния мъж свако Ламбо, който имаше 6 пръста на краката, кое- то си беше за завиждане. Понякога отивах специално в тяхната къща за да почакам, ако си събуе чорапите да му видя пръстите. Те имаха двама сина, бати Гошо, завършил и практикуващ капитан на кораб, който ме беше изментил, че за абитуриентският бал ще ми донесе каубойски дрехи. Той имаше брат и мой първи братовчет бати Живко, който в годините създаде цяла плеяда от зъболекари, негови синове и снахи, а те пък сътвориха много деца. Например единият зъболекар от синовете му има на днешна дата четирима сина. Сигурно и те ще стават зъболекари, въобще давайте повече зъби насам.
Другата ми леля се казваше леля Мильона, с мъж свако Найден / все си го

18
представях, че някой все го търси и накрая го намира“ /, който без някой да го кара, от шперплат ми беше направил мебели за куклите, като диван, две кресла и масичка и той ми влезе в сърцето. Понякога ми разказваше приказка, винаги една и съща. Тръгнал един юнак, качен на коня си на война и млъкваше... Чаках да продължи и го питах, после какво е станало, а той ми казваше че сега юнака още пътува и затова, не се знае какво е станало. Така и не разбрах, кой победи в тази война. Докарвахме я винаги до качването на коня и тръгването. От тази линия на рода бях обзаведена с още един първи братовчет, бати Янчо. Той беше много сериозен, абониран за всички шестици ученик и много четеше. Много, много не ми говореше, сигурно не е имало за какво да си приказва с мен. Той завърши ВМЕИ, а се пенсионира, като директор на банка, не знам как се е случило това, най-много пак да е училил още нещо, вече за директор. Прочетох много книги от неговите, като без да питам си ги вземах и след като ги нагълтвах ги връщах. Някои бяха забранени за моята възрастова група. Такава книга беше „Папеса Йоана“. Прочетох още
„Тес от рода Д,Ърбървил“ от Томас Харди, „Баскервилското чуче“ Артър
Конан Дойл, басните на Езоп и много други, до които се докопах.
Важна подробност от живота в първия построен блок в гр.Бургас- сграда за живеене на много хора на едно място, пръснати по етажите, бяха временно пребиваващите, появяващи се от нищото бащи. Те за краткия си престой разстройваха мира и разбирателството в денонощно, царящото равновесие при всички възрастови групи, населяващи този блок. Разпознаваемите беле- зи от намесата във възпитанието на това детско общество, нанесено от ба- щите не можеше да бъдат скрити. Първите белези бяха повишения тон, който огласяваше района, както му се казва, рев до бога от някой вход, етаж или апартамент. Това обикновено се случваше вечер и тези звуци отекваха в нощната тишина и в душите на останалите за момента, все още неналазени от бащи, целящи да раздават правосъдие и избрали макаренковската мето- дика. Следващите белези бяха, изчезването на жертвата подложена на превъзпитание вдън земя. По-късно те се появяваха с вече видими с просто око белези по различни части на тялото. Останалите съчувствено го наобика- ляхме и с жални очи, мълчаливо изследвахме пораженията, най-много някой да се изцепи „Кво става“ въпрос без отговор. Всичко си беше ясно. Жертвата известно време беше под опека и дори да не заслужаваше в случай, че нещо сгази лука и се прощаваше. Имаше време по-нататък да си го върнеш.
Моят родител обикновено идваше изненадващо, късно вечерта и аз си изкарвах ноща в състояние на „INVICTUS”, което ще рече, че се чувствах недосегаема. Представете си, събуждаш се от здрав сън, полезен за всички деца, за да могат да растат, като гъби, отиваш до тоалетната и изведнъж виждаш кожени, вонящи ботуши – да ти окапе носа, с високи кончови /някаква военна дума, имаща отношение към ботушите/. Моментално без забавяне изпадаш в стрес, най-високата, разрушителна степен по скалата на Рихтер.
Следващата фаза е едно, такова притихване в очакване на следващите събития. Докато чаках да се изсипе на главата ми всичката справедливост на гнева на баща ми, мислите ми скачаха от едно на друго прегрешение, кое от кое по-наказуеми. Оставаше само да се надявам, че майка ми ще пропусне

19
някое и аз ще мина метър. Бройката имаше отношение към натрупаното желание за превъзпитание. Оттук нататък няма да изпадам в подробности, какво значи да те възпитават по макаренковската методика, много ще ми падне реномето. Стоически изтърпявах, колкото можех безгласно, макар че ръцете на баща ми бяха, като парни чукове. Така до късна вечер ме вразумяваше и през цялото време ме крепеше мисълта, че остава още един ден от престоят на този появил се от нищото баща, към който се обръщах с уважителната форма на общуване „чичо-татко“.
Следващият ден беше по-кротък. Баща ми умилено галеше брат ми по ухилената тиква и мен ме даряваше с такива милувки, като всеки път ми приглаждаше косата на естествени букли и масури нагоре ,че хубаво да ми се открие голямото чело. Според мен беше готов да ме приглажда, докато не ми се изправи косата. Голямото чело той го смяташе за белег на умност и той имаше такова, още по-умно, защото беше вече белязан с наченки на оплешевяване.
Вечерта ни обличаха дрехи за пред хора и дружно сплотеното семейство отиваше на театър, като преди това вечеряхме кебапчета на крак, там някъде на площад „баба Ганка“. Като се прибирахме в къщи, аз трябваше да направя пълен разбор на видяното и да кажа, каква е поуката. Тук много се запъвах, така и не ми стана ясно, защо вместо да си гледам постановката, като един зрител, какъвто бях в действителност, трябва през цялото време да ми щрака мозъка в търсене на поука. По това време гледах в театър „Адриана
Будевска“ постановка на „Майка Кураж и нейните деца“ по Бертолт Брехт, с неподражаемото участие на Милка Туйкова – бургаска актриса, която живееше по-надолу от нас, срещу мъжката гимназия. Нея първа включих в списъка за помагане на възрастни хора, по време на увлечението си по разни тимуровски команди, без да е толкова възрастна.
Тази постановка ми отвори вкуса към театъра за дълго време. Така или иначе на следващата сутрин баща ми вече беше хванал гората и за часове се връщах в нормалност. По време на прилагането на възпитателната методика на баща ми, майка ми не се намесваше в моя защита, което беше другото нещо от, което много ме болеше, даже повече от боя. Тези посещения по късни доби за радост не бяха толкова чести, защото баща ме беше важен фактор в строенето на комунизма по нашите земи. Строеше пътища, мостове, язовирни стени, заводи и други тежки за изпълнение строителни обекти. Той беше един от отговорните другари и ако не беше толкова отговорен, сигурно и той щеше да дреме по трибуните в студ и пек.
Много по-траен отпечатък в съзнанието ми оставаше времето на годишната му отпуска. Тогава ме изтръгваше от естествената ми среда на хората от различните възрастови групи в нашия блок. Периода го изживявах, като филм на ужаса. Обичаше да си води децата на плаж. На брат ми непрекъснато му рисуваше с плюнка котви по краката, после мокрото място го засипваше с пясък и подмазвача се разхождаше с котви по всичките си крайници, като се заливаше от радостен смях, признък на пълно щастие. И мен искаше да ме плюнче, но всякак го парирах. Докато траеше тази веселба между тях, аз бях учена, как да се печеш на слънце, като че ли не знаех, аз която имах

20
самочувствието на човек, който едва ли не го е измислил плажа. Приложената методика беше 30мин. по гръб, 30мин. по корем и чак тогава 5мин. в морето.
Понякога баща ми, който беше добър плувец, искаше да се отнесе нанякъде в морето, аз трябваше да гледам брат ми. На новият плаж, където ни водеше, сигурно това място е било някакъв „престиж“ в очите на баща ми, имаше водна пързалка, на която трябваше да осигуря забавление на брат ми. Първо трябваше да го прикрепям, докато се изкатери на върха на пързалката и след това, веднага да се телепортирам и когато той се понесе по пързалката да съм вече най-отпред, че да го хвана да не се удави. Веднъж до такава степен ми беше писнало, че го оставих да се набълбука с морска вода на воля.
Просто всичко ми беше вече все едно. Разбира се сериозно си го отнесох по всички правила, след това, като беше добавено и биенето на чувства. Не съжалявах за постъпката си, ако сте били на моето място ще ме разберете.
Също така не можаха да ме принудят да се извиня, каквото и да правеха.
Тогава научих нови обидни думи.
Живота ми от самото ми раждане беше двуполюсен. Искам да кажа, гео- графските полюси се деляха на бургаски и сливенски полюс. До момента нак- ратко ви разказах всичко най-съществено за бургаския полюс. Доста от сегашните деца с телефони в ръцете, като естествено тяхно продължение, трябва да ми завиждат за тези славни времена!
Сега ще премина към сливенският полюс. Като подробност не много съществена, но с пояснителен характер, за малко да ме родят по пътя между
Сливен и Ямбол в един камион, където създателите ми не знам с какъв акъл, са се мотали с тази напреднала бременност. Всичко това се е случило в 10,30 вечерта в един четвъртък – ден от седмицата.
Не зная защо, но години наред майка ми все ми казваше, че съм се родила в черния петък, със задника напред. Това ми създаваше усещане за обреченост. Бях вече в съвсем напреднала възраст, някъде към 50г., когато попитах баща ми, в какъв ден съм се родила и сигурният отговор беше четвъртък. Той определено беше по-умния от родителите ми. Митът за петъка беше развенчан и завинаги се оттървах от вината за фаталния ден и седалищното ми раждане.
В кръщелното ми свидетелство е написано пълното ми име, датата и месторождение гр.Сливен. Някъде в тази младенческа възраст, докъм 6 месечна съм нямала такова свидетелство. По неизяснени причини баща ми е искал да ме кръстят Ели. Аз съм с мнение за всички Елита, че са елфоподобни, лигави, безмозъчни тъпанарки, които се изживяват, като стъклени кукли и на всичкото отгоре го внушават и на останалите. Господ да я поживи баба ми, която всъщност е мама Тинка и има много голям пръст във възпитанието ми, като добър и съвестен чавек. Точно тя се е възпротивила, явно по вътрешно убеждение с аргумента, че съм единственото момиче в рода на баща ми и е редно да бъда кръстена на другата ми баба Зои, преведено на чист български език означава живот. Така се е случило.
Ако трябва да си представя тези първи шест месеца горе-долу се очертава следната картинка. Майка ми, като една лихуса каквато е била в действителност, по цял ден се е излежавала и всички тутъкси са откливали на

21
всичките и прищевки. Много наброй лели по родствена линия, от приятелската гилдия, съседки току са притичвали и са се блещили над кош- чето на тогава бебе Ели и то блажено е размахвало юмручета, което ясно е трябвало да покаже, как ще се развие по-късно, като човек. Раздавало беззъби усмивки, гукания и всякакви лигавщини, които са водили до умиление тълпата от посетители. Мама Тинка се е разправяла с мен – преповиване, къпане, пране, гладене и други такива отговорни неща, които се правят при отглеждането на едно бебе. Майка ми ме е кърмила до късни времена, та до година и половина. Така се е правило тогава, а и млеконадоят тогава е бил по-богат.
Мама Тинка всъщност се грижеше за всички в тази къща. Денят и започ- ваше рано в зори. Най-напред лъскаше с вакса обувките на военните си зе- тьове, муха да кацне да се разчекне, баща ми по това време майор от армията на строителните войски, а свако Дойчо военен прокурор и той с чин майор, ама не зная, каква му беше армията. Те ставаха рано да хванат гората, като всички военни и призовани като тях. Дисциплината му е майката, че и бащата на успеха в йерархията. До края на службата си, си ги мереха, чиновете и току се дебнеха да са с „реми“ резултат.
Мама Тинка пазареше, готвеше, шеташе, шиеше, плетеше на всякакви куки, даже и на само една – цяла магьосница. В неделя обличаше роклята във винено червено на малки, бежови цветчета от ситно кадифе, мяташе шала с много дълги ресни-черен, слагаше шапката за вярващи в господ дами, черни
„подюсетени“ обувки, със средно висок ток, изработени от дядо ми сигурно в съвсем млади години, когато още кръвта му е вряла и с бавни праведни стъпки, се понасяше към църквата за сутрешната, неделна литургия. Когато поотраснах, ходех с нея и ми ставаше пречистено и блажено. Там поп
Димитър размахваше кандилницата, миръсът на тамян ми стигаше чак в петите, раздаваше нафора, като преди това пееше под носа си църковни песни. Нищо не му се разбираше, кой знае какви ги е говорил. Той беше от антуража на дядо Иван и основна мишена на шегите му. Имаше и други в тази банда, но те бяха членове на задругата на майсторите в царско време, а сега в комунистическо, задруга на частниците на, която дядо ми беше председател. Помня Петър Кавръка собственик на магаретарница – място за развъждане и за отдаване под наем на магарета за ползването им, като впрегатен и още, като транспортен персонал. Висок сух дядка със засукан мустак и весели сини очи, като билички. Постоянни гости по различно време в обущарската работилница на дядо ми бяха налбантинът, кожаря, хлебаря, баничаря, попа разбира се и други все чудомировски тип образи, излезли, като че ли изпод четката на Стоян Венев. Всички те почти веднага след сут- решното „кайве“, което им носеше чирачето от сладкарницата преминаваха към N бройки хулиганки – стъклени шишенца в умален размер, в които се наливаше греяна ракия или вино, особено през зимата. Пиеха я с лечебна цел и през това време бистреха политиката. На стената имаше голяма карта на
България и отнетите и територии. Аз по цял ден прехвърчах до дюкяна да му искам пари за нещо, което беше свършило. Жънех успех в мисията си едва след 11 часа. Дотогава нищо не даваше, защото още не беше изкарал „един“

22
лев за деня. Така казваше и аз му вярвах. Той не лъжеше никой друг освен попа.
Дядо Иван беше третата издънка на баща си, известен още като знаме- носец в четата на Панайот Хитов, дядо Недялко. Самия той, като се връщал една зимна вечер с каруцата пълна с дърва за огрев, чул хриптящи звуци в дерето, грабнал един кол и като слязъл в дерето, що да види. Двама турци налегнали един българин да го колят. Моят прародител с будна, патриотична съвест, размахал кола и набързо им светил маслото. Прибрал се вкъщи, разтоварил си каруцата, взел си малко по-топли дрехи и храна и хванал гората, както се прави в такива случаи.
Периода с гукането в живота ми мисля, че го минахме и няма защо да му се отдава някакво значение повече. Така, че да минем по същество.
В един момент майка ми ме натоварваше на влака за Сливен, заедно с един куфар шорти, тениски и гуменки и след пронизителната свирка, превозното средство потегляше и издаваше най-различни звуци „трака-трака, как се кара влака“. Пътуването ме изпълваше с нетърпение и ако можех да бъда една птичка, щях да литна и да пристигна преди него. По написани от дядо ми закони, винаги ни посрещаха на сливенската гара. Първото нещо, което виждах беше кабриолета на Кавръка, дядо ми с бял костюм от шантунк и бяла панама, баба ми с рокля от шифон, цветна в светли тонове, градска шапка с воалетка, същите „подюсетени обувки“. Те се обуваха само в празник и тя си ги носеше до края си. Най-отпред пръхтящите коне с рошави гриви и пискюли, които теглеха кабриолета богато, изрисуван и украсен, като панаирджийска барака. Наставаше голяма радост, всички си разменяха шумни целувки и разни „как си, как си“, а на мен ми се разрешаваше да седна на капрата и да стискам една, такава, гумена топка и тя свиреше, забравих как се казваше, май беше тромба.
Майка ми не оставаше дълго и по тази причина в първите дни не можех напълно да се потопя във всички радостни моменти около мен. Когато тръгваше за Бургас ми беше много трудно да взема решение, коя от двете обичани от мен жени да избера. Май-май още от малка трудно се разделям с хората, които обичам.
Къщата на баба ми беше от две автономни части. Едната беше фактическата къща за обитаване от цялото семейство, а другата се казваше
„мутваче“. Това беше по-голяма стая, в която имаше легло персон и половина, таблите бяха месингови и имаха топки, които обичах с часове да отвивам и да завивам. Понякога някоя топка се търкулваше под леглото и трябваше да се натикам отдолу. Там беше и страшно и тъмно и прашно. Избягвах да ми се случва това, колкото можех. Масата за хранене с 4 стола се местеше ту към леглото, ту под прозореца, взависимост от това, какво ще се прави. Имаше голям умивалник от монолитна мозайка с два плота от двете страни на коритото. Зад вратата беше окачалката за ежедневни дрехи, до нея печка за дърва на, която се готвеше, пържеше, печеше, а също така и отопляваше.
Имаше и бюфет. Това е многофункционална мебел, секторирана и всичко беше на една ръка разстояние. На долната част и се викаше дулап – там беше кухненската посуда от първа необходимост, горен дулап – там бяха

23
подправките и кафето на дядо ми, първо чекмедже – на него му се викаше при вилиците т.е. там се прибираха всички видове прибори за хранене, второто чекмедже – там имаше всякакви копчета, игли шевни и секретни, ластици от кръгли до плоски и други най-разнообразни неща, които гледах, като омагьосана. Част от бюфета беше и понятието „витринката“. Там пък беше мястото за чаши, като за гости бяха на горната лавица. Бюфета винаги ми е изглеждал, като друг член на семейството. През една друга врата можеш да влезеш в доста обширно, складово помещение, където имаше всемъзможни неща от кисело зеле и туршии до кашони със стари дрехи и обувки, които можеха да потрябват. Тоалетната, колкото по-малка стая, където ставаше къпането на по-големите, всъщност се оказваше полувътрешна и полувъншна. Искам да кажа, че достъпа беше двоен с предверие. Измислена работа. Децата ги къпеха в корито пред печката и всякакви кофи, пълни съответно с топла и студена вода и една друга, където ставаше разреждането. Толкова за домашната хигиена.
Това мутваче беше живата история на всичко, което се случваше отпреди и след това. Както казах тук беше основното място за живеене. Когато и майка ми беше в Сливен, тя винаги ставаше много добра и любвеобилна и като такава, ако можех бих си я консервирала в буркан.
Лелите ми по родствена линия бяха три. Характерности за всяка от тях са: леля Тенче с кръщелно име Щилияна. Беше кръстена на свекървата на мама
Тинка. Тя била голяма чистница, родила трима сина, които заедно с прадядо ми ги е карала да си събуват обувките, едва ли не от пътната врата. Не знам оттук нататък, как все пак са прецапвали до къщата. Тогава е имало ясно разграничение, какво правят по цял ден мъжете и отделно от тях жените.
Къщите са били с пръстени подове, които се мажели с една голяма баданарка с червена кал. Нямам представа откъде са се сдобивали с нея. Отвън, като напъпи пролетта пак с баданарката са измазвали къщите с вар, в която са добавяли синка, сигурно по точна рецепта. Тази прабаба вече имала две други снахи от по-големите братя на дядо ми. За първия брой може да се каже, че нищо не знам, освен че е бил писар – с една дума учен човек. На дядо Христо, вторият син на хайдутина Недялко, било гласувано доверие да стопанисва фамилните лозя, а той ги е давал на изполичари, популярен начин за добиване на чиста печалба. Неговата жена от средите на сливенския хайлайф, дъщеря на местен адвокат и франкофон, пеела много хубаво стари градски песни, причина за лумналият огън в сърцето на новоизлюпения бизнесмен. След един щур купон много скоро, след като се е запознал с нея и сигурно увлечен и в еуфория, той я метнал на един файтон и се понесли към прабаба ми, да споделят намеренията си за женитба. Ефекта от появяването бил катастрофален и работата отивала към натирването на баба Донка. Тази чарстон дама видяла дебелия край и като отворила една уста и като запяла и птичките се умълчали. След като я чул прадядо ми взел крайното решение.
Тропнал юнашки и както се казва в приказките, три дни яли, пили и се веселили и аз бях там ядох, пих и от нищо не вкусих. Обаче тя не била много работна, да не говорим пък да вземе да размахва баданарка. Интересите и били по-възвишени. Сигурно се е търкаляла в леглото до късно и е

24
въздишала, докато чете булевардна литература. Много се обичаха с моята баба и когато им ходехме на гости, се затваряха само двете, нещо да си говорят. Нямаше допуснати в тяхната светая светих.
По това време моя дядо с вече утвърдено име и авторитет на обущар и със собствен дюкян, също започнал да се оглежда. Погледа му се спрял на една кротичка, хрисима и богоязлива девойка, която когато вървяла по търговската улица, а сигурно често и се е налагало, къде нарочно, къде с ясна цел, не отлепяла поглед от земята. Скрита картинка. Не след дълго той официално и поискал ръката от баща и, той пък се съгласил и защо да не се съгласи, зет му щял да бъде от сой. Цялата тази работа няма начин да не е завършила в кръчмата, за да се опознаят тъст и зет и да си свикнат на
„табиетите“, по смисъла на понятието навици.
Тогава нещата са се развивали по приетите канони. Минали през годежен период, не зная с каква продължителност, сватби с годежари и дарове, сладки ракии, була , настъпвания и кой знае още колко салтанати. Тук същественото е, че докато течал гратисния период, наречен годеж, дядо ми минавал да вземе баба ми и да я покаже по тигела, сигурно за да официализира сред обществеността, че вече е заплюта. Стресиращото в така предадената ми история е, че той вървял три крачки пред нея. Няма такива да се държим за ръчичка или пък разни букетчета, тя да си ги мирише, никакви такива. Сурова работа. Мама Тинка вече млада булка отишла в голямата къща на чистофайницата и веднага размахала баданарката, метлата и там всичко, което се полага на младите булки да мятат, за да се представи на свекър- вата. Получило й се защото малко, по-малко цялата тежест на домакинската работа и легнала на ръцете. Не зная дали ги е карала да се събуват още от пътната влата, но не ми се вярва. Такива ми ти работи. По-късно си напра- вили тяхна си къща и баба ми и там размахвала баданарката.
Пак се отплеснах, ама това си е мисъл и емоция, която си няма друга работа, просто си тече. Леля Тенче – добродушна едрогърдеста жена, като останалите ми лели, готвеше много хубав боб, който перманентно си къкреше на печката. Аз бях много злояда, но към нейния боб изпитвах преклонение.
Там не ставаше много дума за боб, но пък имаше чорба и с много оцет и комат топъл хляб, беше приказка. Момчил и той беше много злояд, но и той веднага се подреждаше на масата и опукваше заедно с мен цяла пахарка с псевдо боба на леля Тенче. Тогава къщите и дворовете не се заключваха и по всяко време можеше да направим посещение, ей така за разнообразие. Леля ми имаше две деца, бати Тошко и кака Ванче. На бати Тошко нищо му нямаше, но с тази кака аз си имах проблеми, искаше да ме командва и въобще не вдяваше, че и го няма шанса. Понякога докато изследвахме с
Момчил какво има за изследване в обширния двор се появяваше свако Петър
– главата на това семейство. Първо, той караше колело и имаше едни такива приспособления, като метални щипки с които си защипваше крачолите на панталоните, докато си го кара, за да не ги изкаля. И той беше чистофайник.
Второ имаше магаре и ни даваше да му бутаме слама право в устата.
Работеше, като хлебар и по цял ден мяташе хлябове. Когато ни видеше с
Момчил тихомълком влизаше в нещо на, което му се викаше зимник, носеше

25
суджук, намокряше го на чешмата, обелваше ципата, вземаше една дъска за рязане, домашно производство и натънко, натънко режеше парченца и на купчинка ги подреждаше пред нас. Така изглежда неподправената обич и доброта.
Следващата по – голяма сестра на майка ми беше леля Недялка, също така едрогърдеста, но и доста дебеличка, като самун и си отиде от този свят
„честна“ т.е. неупотребявана. Тя беше милосърдна сестра. Самата тя беше неземен колорит. С майка ми не мелеше брашно въобще. За нея може да се разказва толкова много, че трябва да се напише отделна книга. Ще спомена само малко. Тя като една мома отделяше много часове за да се гримира.
Рисуваше си вежди. Правеше си с черен молив за стъкло, едни такива много, изразителни запетайки на очите, нещо на което сега му се вика очна линия.
Вечно бъркаше някакви помади, имаше знания по въпроса, а и приятелка аптекарка също така мома, но пък тя беше употребявана и се казваше Кина.
Много често те се караха, до „никога вече няма да я погледна“, но после нещо се разминаваше и пак докарани и под ръка запрашваха по тигела на главната улица и в градската градина, както и се казваше тогава. Също така се червисваше, като си правеше едни такива остри ъгълчета на горната устна, нямаше втора като нея. Ползваше и руж за да изглежда здрава и червена като ябълка. Който не знае как се става с розови бузки се пощипва до зачервяване пак с тази цел. Двете кипри с Кина много ходиха да си почиват по 20 дни на
„Наречен“. Това ми звучуше, като кодово име на нещо. В едно такова предприето пътуване, леля ми още известна още като бай Дечо, някъде по пътя слязла от влака, да пие прясна водичка. Протегнала шепичка на чешмичката, напила се едно хубаво, обаче нещо се забляла, всичките деца на мама Тинка го можеха това нещо и влакът тръгнал. Кина изтръпнала в притеснение за аверката си, ама нищо не можала да направи. Бай Дечо не се предала, а отишла направо при началника на гарата и там пробвала всички познати й начини да го накара да й влезе в положение. Всичко изглеждало безвъзвратно загубено, когато тя вкарала в боя и последното й останало средство за началник гари. Ревнала с всичка сила, захълцала, а си падаше и малко артистка, човека в чудо се видял и предприел действия, които биха го оттървали от нея. Обадил се на следващата гара с молба влака да не тръгва, докато чудото не дойде, това като първа стъпка. Свъртял от някъде една дрезина, отклонил от преките му задължения подчинен от зачислените му, натоварил леля ми поживо, поздраво и си отдъхнал. Инициативата била увенчана с успех. Та, както казах за бай Дечо трябва да се напише отделна книга. Тя не ми беше много любима обаче, защото се караше много на моя любим дядо да не пуши, да не пие и въобще да не припарва до хоримака.
Това не можех да и го простя. Първо аз бях дежурна по викане на дядо ми от кръчмата за вечеря. Там много ми се радваха, черпеха ме със сайдер и аз и без това всичките ги познавах. Дядо ми след моята поява изчакваше да се начерпя и двамата за ръка, клатушкайки се и аз в неговия ритъм, успешно стигахме до нашата къща, като по пътя той пееше „мечкадарски песни“, както казваше бай Дечо. Имаше още една причина за да не я долюбвам кой знае колко. Много често по изредените причини за шумни конфликти мужду нея и

26
дядо ми се стигаше до груби заплахи за бъдещите им отношения. Тя го заплашваше, че няма да го погледне, като го тръшне не дай си боже, някаква болест, а той и казваше, че някой път ще отиде с чалма на работа. Това значеше, че ще я халоса с възпитателна цел по главата така, че само дебела превръзка ще може да спре кръвотечението, а така некатаната превръзка би заприличала на чалма. След такива съвсем научни спорове между тях, тя обитаваше вече само нейната стая известно време в голямата къща. Стаята имаше прозорец към улицата, тъй като къщата, след като изпонационализираха голяма част от двора ни се оказа на улична регулация.
Имаше прозорец и към сегашния ни двор. Тя по някое време заставаше на него и започваше да ръфа суджук, който си беше купила преди това. Ние с
Момчил макар и злояди от суджуци разбирахме и като котараци започвахме да се осукваме пред прозореца, а тя колкото повече и се молихме да ни даде малко, толкова повече мляскаше апетитно и въобще никакъв шевинг да се смили. По някое време извикваше Момчил, на него му даваше, но не и на мен за наказание, че защитавам дядо ми в лютите им словестни битки. Това трябваше да внесе раздор в иначе пълното съгласие в отношенията ни с
Момко, както още му се казваше. Момчил скриваше парченце суджук и за кака
Зойче, така че този прът на раздора си оставаше да виси там някъде.
Тя много често ни водеше на градска баня. Докато тя си смъкваше кожата от търкане, ние можехме да си правим, каквото си поискахме. Основно преливаме вода, то и без това друго нямаше какво да се прави. После идваше нашия ред и на нас ни смъкваше кожата и зачервени, като драни котки, един по един ни натръшкваше на кожените кушетки, покрити с бял чаршаф в съблекалнята. Също така ни купуваше лимонада с едни такива отдавнашни запушалки за шишетата, които като ги отвориш правяха фъъъъъъъъъъъъъъъс. Блажено удоволствие!
Когато Кина беше заета с нещо или бяха скарани ни водеше на кино, като нея обикновено любовни филми я влечаха. На такива прожекции се носеха няколко броя носни кърпички, че да можеш да се бършеш пороя от сълзи, като се вживееш в тежките моменти. Просто винаги, докато чакаш да те пуснат в киното познати и непознати все се питаха, филма тъжен ли е и дали си носят кърпички. Това много ясно си го спомням. Интересно беше, ако майка ми и тя гледа филма. Имаше навик да си избира сама къде да се вживява. Или се смееше на неподходящи за другите моменти, питайте нея защо или плачеше неутешимо. Заразяваше с емоции нейния ред, този отпред и този отзад.
Предварителната инструкция беше да си траем, ако някой ни пита на колко сме години. Разпоредителката, която се казваше Боя и имаше голяма, космата брадавица която мърдаше, като говореше, проверяваше билетите. В началото беше по-страшно, но впоследствие свикнахме и вече станахме печени в страха от мърдащи, космати брадавици. Бай Дечо искаше едва ли не да вървя клекнала за да изглеждам ниска, но тази инсинуация не продължи много дълго. Дойде време обаче, когато аз поотраснах и беше ясно с просто око, че съм надхвърлила 7 г. преди няколко години. След, като бяхме разкрити, се наложи все пак да ми купи макар и детски белет на половин цена

27
няколко пъти, но това я удряше по джоба. Не продължи дълго и бях отписана от списъка на водените на кино. Толкова за бай Дечо.
Следваща в родословното дърво беше майка ми. За нея ви са ясни разни неща. Тя беше красива, мургава жена, със смолисточерни коси на едри вълни, с черни очи и много, хубаво, стройно тяло. За мен беше най-красивата майка на света.
Най-малката сестра леля Жани, правена до мъжка рожба, евентуално с име Жан. Тя беше много красива жена със сини очи и светла коса и много бяла кожа. Само тя беше наследила добрият и благ характер на мама Тинка.
Тя беше майка на Момчил. Той, като малък и викаше овчица кой знае защо.
Постоянно беше ухажвана от цели тълпи ухажори, работеше в банка и свако
Дойчо всеки път я посрещаше пред банката, за да и спести неприятности.
Когато бяха гаджета, той ми донесе от неговото село кожичка от прясно прасенце и веднага ми спечели сърцето.
Както казах майка ми оставаше два, три дена преди да се върне в Бургас, където беше оставила брат ми на грижите на бургаските баба и дядо. Тези дни минаваха високо емоционално. Отвсякъде прииждаха братовчедки до трето коляно, приятелки от различните периоди на преминаване на една възрастова група в друга, съученички, колежки и разбира се всички мои сливенски лели. Всички тези жени, които току се сменяха, да направят място на поредната бройка, непрекъснато преминаваха от едно състояние в друго.
Състоянията бяха смях до подмокряне или пък ревове зависи от случая, който се обсъждаше. Аз цялото това време го прекарвах метната на някой клон на кайсията със сладка кокичка, точно пред „мутвачето“, откъдето можех да се чувствам, като пряк участник във всички споделени спомени, преживявания и трагедии на разказвачките. Разбира се бях с шорти, физкултурна фланелка и по гуменки. Цялата махала беше надалече озвучена и предупреждението „да не чуят хората“ не важеше. Тогава събрах толкова много истории за превратностите на живота, че мога да напиша тритомник. То всъщност всеки един човек е цяла книга. Сред съученичките имаше една надарена с не много блестящ ум. След всяка споделена истина на другите присъстващи, когато ставаше въпрос за мъжете им, тя въодушевено добавяше „...и Кольо тъй“. Те тези разкази се меняха според случая, ако някоя разказваше, как половинката и я глези и обгрижва тя добавяше „...и Кольо тъй“, ако друга се оплакваше, че нейната половинка пие и я бие тя пускаше в ход „...и Кольо тъй“. Сигурно е страдала от натрапчиви мисли. Не можах да я идентифицирам коя беше. Само третото ми ухо я запомни т.е. по слух я познавам.
Моята мама Тинка през цялото това време раздаваше турски, каймаклия кафета, малки чинийки с бяло сладко, с чаша чешмяна вода или пък „ръчел“ ако имаше останал. Който не е опитвал от нейния ръчел, нищо не знае. Когато можеше да спре за малко заставаше на колене – нейна си поза от, която се чувстваше в постоянна, пълна готовност, всеки един момент да се изправи и да спретне гощавка за следващите гости. Не вземаше никакво участие в шумните разкази, само ако започваха много да плачат за нещо ги връщаше от унеса със съвета да говорят за хората, защото тогава се смеят, а когато

28
говорят за себе си плачат. Много беше мъдра в съветите, но аз никога не я чух да каже нещо лошо за никого. Излиза, че много е плачела вътрешно, защото и да плаче не я видях. Тази глъч в нашият двор продължаваше до късни доби. Дядо ми напит и нахранен си изкарваше първия сън на една пейка с виенски мотиви на двора, докато всички най-после се разотидеха и баба ми измие съдовете и постели леглото им, което беше в мутвачето.
Искам да ви разкажа, как протичаха почивните дни на дядо ми. Съботата беше национално обявен пазарен ден за всички видни представители на еснафа. Обличаше си черния костюм, винаги бяла риза, да искри от чистота, черни, лачените обувки и голяма торба от кожа. Дланите и пръстите му винаги бяха напукани и колкото и да ги миеше, оставаха „засечени“, риск на професията.
Големият пазар се намираше в центъра на гр.Сливен, близо до паметника на Хаджи Димитър. Продаваха се най-различни неща от обущарски материали до крякащи мисирки в живо състояние. Първата работа на дядо ми беше да си напълни торбата с материалите, които ползваше и бяха на привършване. Обикновено най-напред свършваха малките, железни пирончета в два, три размера, дървените пирончета и налчетата. Парчетата кожа от набук и лецева кожа и естественият гьон бяха материали, които се ползваха в професията на дядо ми. Все по-рядко имаше поръчки за нови обувки. Обикновено се закърпваха стари обувки, но той ги правеше, като нови.
На самотни и много бедни хора не вземаше пари, а ако те се възпротивяваха той им отговаряше с „Хайде, бягай от тука...“, съвсем по християнски. От него знам сентенцията „Направи добро и го хвърли в морето“, вероятна перифразация а,ла дядо ми Иван на Сенека.
След като обходеше целият пазар и се срещне с този или онзи, дядо ми разбира се с приятели, сядаха да изпият по едно турско кафе и да побистрят малко политиката и да обсъдят накъде отиват работите. За нас с Момчил винаги купуваше дузина балони. Когато им беше сезона ни носеше круши
„петровки“, не много едри, жълти круши сладко, кисели с много хубав аромат.
През целият ден го чакахме да се появи. Леко почерпен, веднага вадеше балоните и започваше да ги надува. Ние стояхме плътно до него притихнали в очакване. Дядо ми, като, че ли се забавляваше повече от нас. Всеки балон надуваше до положение на спукване, но ние не му се сърдихме. Обичахме го!
На следващия ден, вече неделя, след 10 часа Петър Кавръка с още трима техни приятели, беше денят, в който с файтона отпрашваха към
„Минералните бани“ да си натоплят кокалите. Баба ми изваждаше белият костюм от шантунк, традиционно бяла риза и бяла панама и компанията се понасяше със светнали очи. Какво правеха цял ден не знаехме, но дори и да бяхме заспали вечерта, когато дядо ми се прибираше, доволно почерпен, беше толкова щастлив, че ние ставахме за да сме в неговото веселие.
Тук в Сливен ми беше другата естествена среда. Навсякъде около мен имаше хора, които обичам и те ме обичат. Сутрин се събуждах от гукането на гургуличките. Излюпвах се от леглото в голямата къща и след като отворех вратата по гащи и боса, първото нещо, което виждах беше баба ми вече преполвила калдаръмената пътечка от мутвачето. Казваше „Ой ти ри, детето

29
се събудило“. Тази любов, която имаше в тези три думички, бих искала всяко дете да бъде надарено с нея. Винаги носеше разгънато тънко одеалце да завие „детето“ да не изстине и така ме пренасяше в леглото при дядо ми. Там той звучно сърбаше кафе, леблебия и ръж, всичкото това по специална рецепта, с много каймак. Най-напред с малка чаена лъжичка, само аз изяждах утайката, която много обичах, а после я делях с Момчил.
Имаше цял ритуал по подготовката на дядо ми за работа. Можеше да отиде, когато той си определи – както казваше „аз съм си сайбия“. И през зимата и през лятото носеше напольонки. След, като изпиеше кафето, започваше ритуала по неговото измиване гол до кръста. Мама Тинка готова да отгатне всяко негово желание беше в постоянна готовност. Всяко негово движение беше придружено от „ох,ох,ох...“ - болеше го кръста. Той се измиваше, бръснеше, сресваше много гъстата си чисто, бяла коса с прическа алаброс. Мама Тинка отвреме на време сипваше в легена топла вода от чайника, който си живееше на печката. Следваше пристъп на тютюнджийска кашлица и на мен ми се свиваше сърцето от страх да не се сбъдне заплахата на бай Дечо. След това сядаше обратно на леглото да си вземе „солука“. Баба ми изчакваше знак за да му пъхне ръката в единия ръкав на снежно бялата риза, която обличаше изпрана и изгладена всяка сутрин и после другата ръка в другия ръкав. Тя му закопчаваше ризата отдолу, догоре. На най-горното копче го хващаха „карастанчовите“. Оставаха чорапите, като преди това с топла вода му премиваше краката, уж че той не можел да се наведе. Това определено не ми звучеше много честно – и нея я болеше кръста, ама не казваше, само по очите я познавах. Единият крачол, после другия и чак тогава се изправяше, шумно издишваше, кой знае какъв подвиг беше извършил и преминаваше към пълното елиминиране на баба ми. Закопчаваше сам копчалъка си, запасваше колана. „Обущата“ му винаги лъснати до блясък, муха да кацне ще се разчекне на тях, признак за добре свършена работа при лъскане на обувки, бяха предварително обути, оставаше завързването на връзките. Мълчаливо и припряно закусваше, каквото дал господ, слагаше си ръкавелите над лакета да не си очерни бялата риза, намяташе се с
„либадето“, слагаше дългата кожена престилка през врата си и поемаше към дюкяна, като преди това хубаво ме набождаше на брадата и мустаците си и миришеше на ливанто и цигари – божествен мирис.
Дядо ми нямаше ното един зъб и се хранеше с протеза. Преди раждането на леля Жани, баба ми се разболяла от бронхопневмония и живота и бил в риск. Жълтиците, които му останали след построяването на нашата къща и дадени му от баща му, хайдутина дядо Недялко, били почти изчерпани за всякакви лекари, но никой не успял да я излекува. Вече в агония баба ми, както по-късно ни разказваше получила видение. Явила и се св. Богородица и поискала от нея да пие светена вода от манастира „св.Георги“. Дядо ми веднага тръгнал към манастира. По пътя обратно изгубил всичките си зъби, един по един, падали по пътеката. Прибрал се и с чисто бяла коса. Бил само на 36 години. Това се казва любов и загриженост в най-чист вид. Никакви букетченца и подаръчета не могат да се мерят с истинското чувство.
Всички сутрини бяха еднакви. Мама Тинка вече свободна от един навлек

30
по-малко леко се оживяваше, топлите и кафяви очи струяха с всичката обич на света. Най-напред само аз, а после и Момчил ни подреждаше на по един стол и започваше сутрешната ни закуска, която откарваше до обяд, защото това време беше за разказване на приказки с поучителен характер и за турското робство, което тя помнеше. Приказките бяха „Лошата дума“ за човека и мечката, за лисицата и враната, за лисицата и зайчето, в която гадната лисица беше прогонила горкичкото зайче от къщичката му. Имахме много и богато илюстрирани книжки голям формат и винаги след края на книжката искахме да прочете, че художник оформител е Васил Генов. Това вече беше наистина края на книжката. След края на всяка приказка мама
Тинка правеше кратка пауза и ни казваше наготово поуката, не ни мъчеше да я търсим. Когато разказваше за турското робство, успяваше по-лесно да ни натъпче нещо в устата, защото ние с ей такива, ококорени очи я гледахме и сами отваряхме уста и гълтахме, като мисирки. Нейните съвети бяха простички, обикновени и достъпни за възприемане. Тя винаги казваше не прави това, което не искаш на теб да ти бъде направено. Беше вярваща и се позоваваше на десетте Божи заповеди. Това беше нашето лично време само с мама Тинка, което няма аналог с никой друг човек от всичките ми познати до тогава и след това.
С моя първи братовчет Момчил имаме шест години разлика, т.е. аз съм кака Зойче, за него тогава, че и досега. Много ме слушаше за всичко и каквото и да правех с него не протестираше. Прекарвахме известно време в игра на майка с дете. Ставаше по следния начин. Момчил пльоснат на старо, прокъсано плаче, налапал беберон. Аз бях облечена с рокля на бай Дечо, от минал покрай коприната плат, тук там позакърпена, защото беше обявена за кат за шетане. Обувах, ако не ме видят нейни обувки с висок ток, които кракът ми запълваше до средата и си слагах една капела с широка периферия.
Също така налапвах беберон, защото ми харесваше, как джвака. Така приготвени двамата тръгвахме на разходка. Маршрута беше от вратата на мутвачето до парадната на голямата къща. Разстоянието не беше голямо , но за това пък го извървявахме поне по пет, шест пъти. Терена беше с калдаръмени плочи. През цялото време на Момчил му дрънчеше главата на калдаръма, което го направи много умен, за да стане професор в наши дни.
Момчил следобед го слагаха да спи, а аз се мятах на кайсията със сладка кокичка. В двора имаше още една кайсия , но с горчива кокичка много чепата и не ставаше за катерене. Срещу къщата на баба ми живееше фамилията на
Георги Бозаджията. Освен боза той произвеждаше вафлени фунийки за сладолед с конусообразна форма. Тази работа ставаше така: бърка се вода и брашно, пак вода, пак брашно докато стане хомогенна смес, наречена каша и той я хареса на консистенция. После с едно канче се налива от кашата в едни железни форми наречени преси. След изсипването на сместа, пресата се затваряше с железен капак. Загряваше се до червено. Не можеш да минеш на един метър даже покрай това място. Беше много горещо. Тази машина беше пресата за фунийки. Когато съоръжението изстине, капака се отваря и бай
Георги бозаджията майсторски една по една вадеше фунийките. Сортираше ги поставени една в друга и после някой идваше и ги купуваше. Това, което

31
остане по стените на пресата, а и някоя повредена фунийка той ни ги даваше без пари, ей така защото сме му симпатични и се казваха „вики“. Бяха хрупкави и ароматни. Той имаше две внучки. Едната беше колкото мен, та си имахме общ език, а другата по-малка традиционно. Внучката която повече приличаше на човек Светлана, по-голямата носеше очила и аз много я уважавах за това. За първи път познавах дете с очила. И двете бяха кротички деца, винаги всичко си изяждаха, спяха всеки следобед, но не знаеха да четат, като мен, което ме правеше голяма работа. Когато бях на кеф им четях от нашите приказки изразително, т.е. тънко и дебело, така ми изглеждаше, защото нали имам трето ухо. Тези контакти обаче не ме обогатяваха много, много. Повече ми беше готино да тропам по прашния път пред къщата боса и да дигам „мъгели,“ както казваше бай Дечо. Когато тропах след дъжд по пътя вече не се дигаха мъгели, но пак беше много приятно усещане, като милувка.
Понякога идваше Наум да свърши някоя и друга работа и стояхме реейки се нанякъде седнали на големият син камък пред пътната врата. Край Сливен бяха „Сините скали“. Той беше учил някъде в чужбина, знаел и няколко езика, докато накрая превъртял и оттук извода, че не трябва чак пък толкова да се учи. Той и майка му живееха в пещера в полите на Стара планина, не знам къде точно. Когато баба ми разсипваше по чиниите на всичката челяд, винаги сипваше в още една, но метална чиния и с хляб завит в един месал ги оставя- ше на синия камък. По някое време Наум ги прибираше. Той на свой ред, ако видеше стоварени дърва за зимата ги прибираше, нареждаше и когато трябваше ги нацепваше. Правеше и други неща. Ако нещо се развалеше, понеже на всички мъже в семейството ръцете им бяха в г..а, баба ми винаги се успокояваше, че Наум ще се погрижи. Той не говореше, но всичко разби- раше. Един път ме спаси от удавяне в 50см. дълбоката река Коруча, където ходихме да си мием ръцете с една трева, която расте само на реки. Тя пус- каше зелена пяна и ние се миехме до посиняване. Наум си мислеше, че се давя, аз просто се цъмбурках, ама той откъде да знае, така или иначе беше си направил човещината да ме спаси.
Както казах Момчил спеше след обяд. Покатерена на кайсията имах ви- димост в радиус от 100-105 м. където имаше една поляна. Там винаги имаше деца, които сигурно правеха всякакви работи, но мама Тинка не ми разреша- ваше да отивам там, а нейната дума беше закон за мен. Така или иначе някои от тези деца понякога минаваха по пътя и аз им хвърлях кайсии със сладки кокички. В началото бяха по-малко, но после се увеличаваха и така малко по- малко се сдобих с нови сливенски приятели. След известни проучвания кое дете къде живее, кои са родителите му, децата добри ли са, мама Тинка вече ми разреши да напускам заформения, като забранителен периметър. Е, тогава да видите каква игра падаше. Веднага се сдобих с прашка с която мятах малки камъчета в река Коруча и така давах своя принос в образуването на наносите. Никога не стрелях по горките чик-чирик, а ако видех някой да го прави най-напред кротко, докато не си разголих душата на новата ми компания и доброволно показвах истинското си лице на уличен боец при необходимост. Играеше се на чилик, на билички, на капачки с момчетиите, а с момичетата на дама, на казанчето ври, с кукли и дявол знае още на какво.

32
Имаше и смесени игри на тунел, където веднага си проличаваше кое момче, кое момиче харесва. Аз бях посрещната с жив интерес, защото бях едно морско момиче и постоянно ме разпитваха за морето, като че ли аз по цял ден кисна в него. Имаше деца, които не бяха виждали морето, живи да ги оплачеш. И по това време им друснах една опашата лъжа. На бургаския плаж бях видяла една германка с бял ластичен бански, който много ми хареса и аз излъгах аудиторията си, че имам такъв бански. Предизвиках завист у едни и нескрито възхищение у други. Аз всъщност ходех на плаж с едни по-стари, по- избелели шорти да се износят, но тайно си мислех за този бански и си мечтаех някой ден и аз да имам такъв. По-късно от първата заплата си купих черен ластичен цял бански костюм с голяма фигура на мак в бяло и червено изрисуван. Внесох разнообразие в игрите, а именно играта на държави или градове, както и играта на клечки в пясъка. Поради липса на пясък, играта се провеждаше всред уличния прахоляк, а на превилигированите им давах да играят на моето „не се сърди човече“ и клечките „микадо“ непознати в този регион.
На реката някои знаеха, къде и си изравяхме трюфели, така че имам далечен спомен за вкуса им. Вечер се прибирах, като „малак“, малкото на биволите, трето хоризонтално в кръстословицата, оплескана. После ме къпеха със слънчева вода. Когато видех мама Тинка да стои до пътната врата сложила ръка над очите си за да фокусира по-лесно, аз веднага изприпквах без възражения, а понякога с молба „може ли още малко“. Тя никога не ми се караше. Ако имаше нещо, което не одобрява тихичко цъкаше с език, красноречив знак, че нещо съм сгазила лука. За мен беше недопустимо да я ядосам с нещо, толкова много я обичах. Още нещо скъпо за мен от мама
Тинка, това бяха трите орехчета, които ми даваше за коледен подарък. Нищо друго не можеше да осребри значението на нейния подарък. Дълго си ги пазех, като зеницата на окото, като нещо безценно само защото беше от нея.
Имах щастието да познавам и да раста сред всички тези хора, които съм описала. Имах превилегията да бъда внучка на мама Тинка и на дядо Иван.
Имах и отговорността, да изградя ценностна система, която е продължение на техните критерии за човешки отношения. Светът им беше простичък, но с ясни, непоклатими норми и правила. В него най-несъвършеното в човешката природа, като злоба, завист, омраза, презрение, лъжа и други, все придобити качества, които ние избираме дали да притежаваме, бяха голяма рядкост и отречени.
Те и тяхното поколение, бяха носители на едно вече отдавна, изминало време, в което традицията, уважението в семейството и приятелите все още бяха фактор, равен на закон. Тези динозаври останаха в един изчезнал свят. Когато му дойде времето и отида да живея в „Джурасик парк“ ще ги намеря.
Исках да приличам на баба ми, да имам нейната святост и доброта. Някога успявах, друг път не, но господ ми е свидетел, че исках и се опитвах. Исках да имам смелостта да наричам нещата с истинските им имена, да не допускам фалша, да не афиширам добрите си постъпки, като дядо ми Иван и също понякога не успявах, друг път успявах. Исках да бъда всеотдайна майка, това могат да оценят само моите деца. Исках да бъда отговорна и го правех. Исках

33
да обичам и се раздавах без сметки и без остатък. Исках да бъда онзи верен приятел, който оставя усещането за безвремие.
Срещах много и различни хора, които грубо и насилствено искаха да ме отклонят от пътя, който сама си избрах.
Инерцията, новите технологии, новият ритъм на живот променяха бита и традициите в движение. В това няма нищо лошо. Живота е странстване и ние сме временни пътешественици в него.
Едно изконно право имаме, да избираме в каква посока да тръгнем. Там ще намерим от всичко, което търсим по много...То винаги е на една ръка разстояние, ако се протегнеш ще си го вземеш.