Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

очите им всичко, което възпявал — сътворението на Арда и блаженството сред Аман отвъд морските сенки — и затуй всеки можел да изтълкува неговата реч според мярката на ума си.
Тъй людете срещнали крал Фелагунд преди всички други Елдари и му дали името Ном, що на техния език означавало Мъдрец, а покрай него по-късно нарекли и целия му народ Номини. Изпървом те искрено вярвали,
че Фелагунд е един от Валарите, за които били чували мълва, че живеят нейде далече на запад; и това била (казват някои) причината за техния поход. Но Фелагунд останал сред тях и им разказал каква е истината, а те го обикнали, избрали го за свой владетел и завинаги останали верни на
Финарфиновия род.
Сред всички народи Елдарите били най-надарени да изучават непознати езици; освен туй Фелагунд разбрал, че умее да разчита ония мисли, които людете решат да му разкрият със слово, тъй че без труд проумявал говора им. Разказват още, че ония хора отдавна общували с
Мрачните елфи на изток от планините; и тъй като всички езици на
Куендите имали общ корен, речта на Беор и неговото племе напомняла елфическата по множество думи и изрази. Не след дълго Фелагунд можел свободно да разговаря с Беор; и докато оставал там, често водели дълги беседи. Ала когато питал за произхода на людете и техните пътешествия,
Беор избягвал да отговаря; той наистина не знаел много, защото бащите човешки рядко разказвали за миналото, тъй че малко по малко заглъхнали старите спомени. „Мрак лежи зад нас — казвал Беор, — и завинаги сме му обърнали гръб, та не желаем даже в мислите да се връщаме нататък. На запад са обърнати сърцата ни и вярваме, че там ще намерим Светлина.“
Ала по-късно се заговорило между Елдарите, че когато людете се събудили в Хилдориен при първия слънчев изгрев, съгледвачите на Моргот били нащрек и вестта скоро стигнала до него; и туй му се сторило дотолкоз важно, че в потайна доба напуснал Ангбанд и тръгнал през Средната земя,
оставяйки Саурон за свой военен наместник. Не знаели по онова време
Елдарите що е вършил при хората, а и насетне узнали съвсем малко; но ясно различили дори и при племената на елфическите приятели, с които се срещнали най-напред, че над сърцата човешки е натежал мрак (досущ както сянката на Братоубийството и Прокобата на Мандос тегнела над всички Нолдори). Вечно копнеел Моргот да смазва и покварява всичко ново и прекрасно на този свят; не ще и дума, че тъкмо с такава цел предприел онова пътешествие — чрез страх и лъжи да всее у хората ненавист към
Елдарите и да ги поведе от Изтока срещу Белерианд. Но бавно зреели плановете му и не достигнали успешен край; защото хората (тъй се

разказва) отначало били съвсем малобройни, а Моргот скоро се изплашил от растящата сила на обединените Елдари и се завърнал в Ангбанд,
оставяйки зад гърба си само шепа слуги и то от най-слабите и неразумните.
Узнал Фелагунд от Беор, че още мнозина от людете са настроени като него и също пътуват на запад.
— И други от моя народ пресякоха планините — рекъл Беор, — те сега бродят недалеч от тук; а племето на Халадините, с което се различаваме по говор, все още изчаква вести в долините под източните склонове, преди да продължи пътя си. Понякога срещаме и други хора, с език по-близък до нашия. Те поеха на запад преди нас, но ние ги изпреварихме, защото са многоброен народ и предпочитат да не се делят, та затуй пътуват по-бавно. Вождът им се нарича Марах.
А Зелените елфи в Осирианд се разтревожили от идването на хората и когато чули, че сред тях е дошъл владетел от задморските Елдари,
пратили вестоносци при Фелагунд.
— Владетелю — рекли му те, — ако имаш власт над тия пришълци,
заръчай им да се върнат обратно, или да продължат напред. Защото не желаем чужденци да нарушават покоя, в който живеем по тези места. А тия люде секат дървета и ходят на лов за горски зверове; затова не ги смятаме за наши приятели и ако не си заминат, ще се борим с тях както можем.
Тогава Беор по съвет на Фелагунд сбрал всички скитащи родове и племена от своя народ и ги повел отвъд Гелион, където се заселили из земите на Амрод и Амрас по източните брегове на Келон южно от Нан
Елмот, близо до границите на Дориат; и от тогава оная местност била наречена Естолад, що означава Лагер. Но като минала една година,
Фелагунд решил да се завърне в своята страна, а Беор помолил да дойде с него; и до края на живота си служил вярно на краля в Нарготронд. Оттам и дошло името му Беор, защото преди туй се наричал Балан; а на езика на неговия народ Беор означавало Васал. Властта над своите племена предал на сина си Баран и повече не се завърнал в Естолад.
Скоро след отпътуването на Фелагунд в Белерианд дошли и другите люде, за които говорел Беор. Първи били Халадините; ала като видели недружелюбния прием на Зелените елфи, те завили на север и се заселили в
Таргелион, страната на Карантир, син Феаноров. През следващата година
Марах повел своите хора през планините; те били високи и войнствени,

движели се на добре подредени отряди, та елфите в Осирианд се укрили и не ги нападали. Но Марах като чул, че народът на Беор живее в зелени и плодородни земи, тръгнал по пътя на джуджетата и се заселил в областта югоизточно от Беоровия син Баран; и между двата народа се зародила крепка дружба.
Фелагунд често се връщал да навести хората; още мнозина Нолдори от западните земи, както Нолдори, тъй и Синдари, пътували до Естолад да видят Едаините, чието идване било отдавна предречено. Във Валинор древните премъдрости, що вещаели появата на людете, ги наричали с името Атани или Втори народ; в белериандския език тази дума се променила на Едаини, но с нея нарекли само трите племена, смятани за приятели на елфите.
Като крал на всички Нолдори, Финголфин изпратил вестоносци да ги приветстват; тогава мнозина млади и пламенни мъже от Едаините напуснали своя народ и отишли на служба при елдарските владетели. Сред тях бил и Малах, син на Марах, който живял в Хитлум четиринайсет години; там научил елфическия език и го нарекли с името Арадан.
Едаините обаче не се застояли задълго в Естолад, понеже мнозина копнеели да продължат на запад, макар да не знаели пътя. Пред тях били границите на Дориат, а на юг се простирали непроходимите блата около
Сирион. Затова кралете на трите нолдорски рода, като се надявали да открият силни съюзници между хората, пратили вест, че всеки желаещ може да се засели сред техните народи. Тъй започнало преселението на
Едаините — отначало малко по малко, ала сетне цели семейства и родове взели да напускат Естолад, додето след петдесетина години в елфическите владения вече живеели хиляди хора. Повечето от тях избрали дългия път на север и скоро добре опознали ония места. Народът на Беор преминал в
Дортонион и заживял по земите, управлявани от Финарфиновия род.
Хората на Арадан (защото баща му Марах останал в Естолад до сетния си ден) се прехвърлили предимно на запад; някои пък отишли към Хитлум, но
Магор, синът на Арадан заедно с мнозина от своя народ слязъл покрай
Сирион към Белерианд и там живял известно време в долините под южните склонове на Еред Ветрин.
Разказват, че за всички тия неща никой, освен Финрод Фелагунд, не се посъветвал с крал Тингол и той бил твърде недоволен — не само задето го пренебрегвали, но и защото бил сънувал тревожни видения за идването на людете много преди да се чуят първите вести за тях. Затуй издал повеля хората да не се заселват другаде, освен из северните земи, а принцовете, на които служат, да бъдат отговорни за всяко тяхно деяние. И рекъл още:

— Додето трае моята власт, в Дориат не ще стъпи крак човешки, та дори и от рода на Беор, що служи при любимия ми приятел Финрод.
Нищо не продумала Мелиан тогава, ала по-късно казала на
Галадриел:
— Вече е препуснал светът към велики събития. И един човек, тъкмо от рода Беоров, ще дойде тъдява, а Поясът на Мелиан не ще го възпре,
защото слаба е моята мощ пред съдбовната сила, що насам ще го води; и за това идване песни ще се пеят даже тогава, когато цялата Средна земя се промени.
Но мнозина от хората останали в Естолад и техните смесени племена живели там още дълги години, чак докато загинали при разрухата на
Белерианд или избягали обратно на изток. Защото освен старците, които смятали, че вече им е минало времето за скитане, имало и немалко желаещи да живеят според своите собствени обичаи, понеже ги плашел блясъкът в очите на Елдарите; после между Едаините пламнали разпри, в които се долавяла сянката на Моргот — той несъмнено знаел за идването на хората в Белерианд и за растящата им дружба с елфите.
Водачи на недоволството били Берег от рода на Беор и Амлах, един от внуците на Марах; и двамата заявили открито:
— Дълъг път извървяхме, за да избягаме от заплахите на Средната земя и мрачните твари, що върлуваха там; защото бяхме чували, че далече на Запад имало Светлина. Ала сега ни казват, че Светлината била отвъд
Морето. Няма път за нас натам, где живеят боговете в безкрайно блаженство. Стига толкоз! Защото Властелинът на Мрака е тук, пред нас; а
Елдарите, колкото мъдри, толкова и зли, непрестанно воюват срещу него.
На север живеел той, казват; там ни чакат болките и гибелните заплахи, от които избягахме. Не ще изберем тази посока.
Тогава свикали сбор и множество хора се стекли на общ съвет. И
приятелите на елфите оборили Берег с думите:
— Вярно е, Мрачния крал праща всички злини, от които избягахме;
ала той търси власт над цялата Средна земя, тъй че накъде можем да се обърнем, без да ни преследва? Мир ще има за нас само ако той изчезне навеки, или поне додето го удържа обръчът на обсадата. Засега го отблъскват доблестните Елдари и може би тъкмо за да им помогнем в тежък час сме се явили на този свят.
Берег отвърнал:
— Нека за туй се тревожат Елдарите. А нашият живот и бездруго е

кратък.
Но тогава се изправил един, когото всички сметнали за Амлах, син на
Имлах, и изрекъл люти слова, що потресли душите на всички:
— Туй са само елфически басни, приказки за заблуда на глуповати пришълци. Няма бряг отвъд Морето. И никаква Светлина няма на Запад.
Последвахте тая измама като блатно огънче чак до края на света! Кой сред вас е видял поне един от боговете? Кой е съзрял Мрачния крал от Севера?
Елдарите са тия, що търсят власт над Средната земя. Алчни за богатства,
дълбаят те земната гръд и са разбудили гнева на могъщи твари, живеещи долу сред потайния мрак; тъй са правили винаги, тъй и ще продължат. Нека орките си запазят своето царство, а ние нашето. По широкия свят има място за всички, стига само Елдарите да ни оставят на мира!
Ония, който го слушали, се вцепенили от изумление и над сърцата им паднала сянката на страха; и решили да заминат нейде далеч от земите на
Елдарите. Ала по-късно Амлах се завърнал сред тях и отрекъл да е присъствал по време на спора и да е изговарял подобни слова; объркване и съмнения се възцарили между хората тогава. И приятелите на елфите рекли:
— Поне в едно ще ни повярвате сега: наистина има Мрачен владетел и негови пратеници и съгледвачи се спотайват помежду ни; защото той се бои от нас и от силата, що можем да дадем на враговете му.
Ала някои пак възразили:
— Той вече ни е намразил и колкото по-дълго стоим тук и се месим във враждата му с кралете на Елдарите, толкова по-зле за нас.
Подир туй мнозина от заселниците в Естолад пак се приготвили за път; Берег повел хиляди от хората на Беор към далечния Юг и за тях повече не се споменава в песните от онези дни. Но Амлах се покаял и рекъл:
— От днес имам лична вражда с Владетеля на лъжите и тя не ще загасне додето съм жив.
После заминал на север и постъпил на служба при Маедрос. Ала ония негови хора, които повярвали на Берег, си избрали нов вожд,
прехвърлили се през планините обратно в Ериадор и били забравени.
През това време Халадините живеели честито в Таргелион. Но
Моргот като видял, че с лъжи и коварства не ще успее докрай да раздели хора и елфи, пламнал от ярост и се зарекъл да обсипе с беди непокорните племена. Изпратил от своята крепост пълчища орки и те заобиколили обсадата откъм изток, а подир туй се промъкнали тайно през проходите на

джуджетата в Еред Линдон и нападнали Халадините из южните гори по земите на Карантир.
А Халадините не живеели заедно, обединени в кралства или племена;
всеки род се заселвал отделно и сам решавал какво да върши, затуй не било лесно да се обединят. Но имало между тях един безстрашен и мъдър човек на име Халдад; повел той всички храбреци, които успял да събере и се оттеглил в ъгъла между Аскар и Гелион, а на самия край вдигнал ограда от река до река; зад нея отвели всички спасени жени и деца. Там отблъсквали вражите набези, додето храната им привършила.
Заедно с Халдад били дъщеря му Халет и син му Халдар; и двамата храбро воювали с нападателите, защото Халет била силна и сърцата жена.
Ала накрая Халдад загинал при един набег срещу орките, а Халдар се втурнал да спаси тялото на баща си от клането и паднал съсечен до него.
Тогава Халет събрала всички хора около себе си, макар вече да нямало надежда; и някои се хвърлили в речните талази и там загинали. Ала седем дни по-късно, когато орките предприели последната атака и вече били минали отвъд оградата, внезапно отекнала песен на тръби и Карантир налетял с армията си откъм север, та изтласкал враговете в реката.
Тогава Карантир станал по-благосклонен към човеците, обсипал
Халет с почести и предложил да я обезщети за гибелта на нейните близки.
Виждал вече, макар и късно, че Едаините са доблестни воини, затуй й рекъл:
— Ако решите да се преселите по-далече на север, ще получите там земи навеки, а от името на Елдарите ви обещавам дружба и закрила.
Ала както повечето Халадини, Халет била горделива и не желаела да се подчинява на чужда воля. Благодарила от сърце на Карантир, после отвърнала:
— Вече твърдо съм решила, владетелю, да напусна сянката на планините и да поема на запад, накъдето заминаха и други от нашето племе.
И тъй Халадините събрали всички от своя народ, които били успели да се спасят с бягство из горските дебри, изровили от пепелищата каквото могли, а подир туй избрали Халет за своя владетелка; и тя ги отвела в
Естолад, където живели известно време. От тогава насетне си останали отделно племе и както елфи, тъй и хора ги наричали „народът на Халет“. А
Халет била тяхна владетелка до сетния си ден, но не се омъжила и подир нейната смърт властта преминала у Халдан, син на брат й Халдар. Скоро обаче Халет отново решила да се преселят на запад; и макар повечето хора да били против, тя пак ги повела; без да дирят помощ и съвет от Елдарите,

минали отвъд Келон и Арос, а след това продължили през опасните земи между Планините на Ужаса и Пояса на Мелиан. По онова време тия места не били чак толкоз злокобни, колкото станали насетне, но и не били за простосмъртни люде без чужда помощ, тъй че Халет успяла да преведе своите хора само с цената на тежки жертви, като непрестанно ги подтиквала напред с желязната си воля. Най-сетне минали през Бритиах и мнозина горчиво се разкаяли за безумното пътешествие; ала вече нямало връщане назад. Сред новите земи се опитали да заживеят по старому,
доколкото било възможно; заселили се на отделни общини из горите в равнината Талат Дирнен отвъд Теиглин, а някои навлезли далече навътре в пределите на Нарготронд. Но мнозина били обикнали Халет, та желаели да я следват навсякъде и да живеят под нейна власт; тях отвела в гората
Бретил между Теиглин и Сирион. И в идните тежки години голяма част от разпръснатия й народ се завърнал нататък.
А крал Тингол смятал Бретилския лес за част от своите владения,
макар че бил извън Пояса на Мелиан; искал той да прогони пришълците, но неговият приятел Фелагунд, като чул през какви беди е минал народът на
Халет, помолил за благосклонност: да живеят свободно в Бретил, при условие, че ще пазят бродовете по Теиглин от всички врагове на Елдарите и не ще позволят на орки да влизат в гората.
Щом чула туй, Халет отвърнала:
— Где е баща ми Халдад, где е и брат ми Халдар? Ако кралят на
Дориат се бои от дружба между Халет и ония, що изядоха нейните близки,
значи неведоми са за людете мислите на Елдарите.
И останала да живее в Бретил до сетния си ден; а нейните хора я погребали върху едно от горските възвишения и натрупали отгоре висока зелена могила, наречена Тур Харета или Хауд-ен-Арвен на синдарински език, що значи Могила на владетелката.
И тъй заживели Едаини по земите на Елдарите — едни тук, други там, трети бродели из горите, четвърти се заселили на малко общини;
повечето от тях скоро научили езика на Сивите елфи, както за да имат обща реч, тъй и понеже мнозина желаели да изучат елфическите премъдрости.
Но след време кралете на елфите видели, че не е добре елфи и люде да живеят безредно един до друг, и че хората трябва да имат свои собствени владетели; затуй отредили области, където хората да живеят както сметнат за добре и избрали вождове, които да получат даром тия земи. Във военно време людете били съюзници на Елдарите, но имали отделни пълководци.
И все пак мнозина Едаини се радвали на дружбата с елфите и живеели сред тях дълги години; а младежите често влизали на служба в кралските армии.

Хадор Лориндол, син на Хатол, внук на Магор и правнук на Малах
Арадан, още на младини отишъл да служи в свитата на Финголфин и си спечелил обичта на краля. Затуй Финголфин му поверил властта над
Дорломин и той събрал там мнозина от своя народ, та станал най-могъщият вожд сред Едаините. В дома му се говорел само елфически език; ала древната реч не била забравена и от нея произлязъл общият човешки език на Нуменор. А в Дортонион властта над народа на Беор из областта Ладрос била поверена на Боромир, син на Борон, който пък бил внук на Беор
Стари.
Синовете на Хадор били Галдор и Гундор; Галдор също имал двама сина — Хурин и Хуор; синът на Хурин бил Турин, наричан още Гибелта на
Глаурунг; а синът на Хуор бил Туор, баща на Еарендил Благословения.
Синът на Боромир бил Брегор, чиито синове се наричали Бреголас и
Барахир; а синовете на Бреголас били Барагунд и Белегунд. Дъщерята на
Барагунд се казвала Морвен, майка на Турин, а дъщерята на Белегунд била
Риан, майка на Туор. А синът на Барахир бил Берен Едноръки, що спечелил обичта на Тинголовата щерка Лутиен и се завърнал от смъртта; от тях се родила Елвинг, съпругата на Еарендил и от нея тръгнало потеклото на всички нуменорски крале.
Всички те били оплетени в Прокобата на Нолдорите; и извършили велики подвизи, за които си спомнят Елдарите и до днес в преданията за древните крале. И по онова време хората с пламенна надежда прибавили своята сила към мощта на Нолдорите; а Моргот бил обкръжен в плътен обръч, защото крепките люде на Хадор не се бояли от студ и дълги походи,
та често отивали далече на север и оттам дебнели всяка стъпка на Влага.
Множали се и благоденствали хората от Трите рода, но най-велик сред тях бил родът на Хадор Златокоси, що можел да се мери даже с елфическите владетели. Всички от този род били крепки и снажни, съобразителни,
храбри и непреклонни, буйно весели и буйно гневливи, най-могъщи сред по-младите Чеда на Илуватар в зората на човешкото племе. Най-често били русокоси и синеоки; но не било така с Турин, чиято майка Морвен идвала от рода на Беор. В онзи род мъжете имали черна или кестенява коса и сиви очи; от всички хора те имали най-голямо сходство с Нолдорите и затуй си спечелили обичта им; защото били любознателни, сръчни и схватливи, не забравяли лесно и били по-склонни да жалят, отколкото да се смеят. На тях приличали и горските племена на Халет, но били по-ниски и не тъй ученолюбиви. Рядко говорели и не обичали шумните тълпи; мнозина от тях обичали самотата и бродели на воля из зелените лесове, докато земите на
Елдарите били още нови и омайни за тях. Ала кратко живеели в Западните

кралства и печални били дните им.
По човешка мярка животът на Едаините се удължил след тяхното идване в Белерианд; но най-сетне Беор Стари се споминал, когато навършил деветдесет и три години, от които четирийсет и четири минали във вярна служба на крал Фелагунд. И когато легнал на смъртно ложе не от скръб или рана, а просто от старост, Елдарите видели за пръв път колко мимолетен е животът човешки и как идва непознатата за тях смърт от дълга умора; и дълбоко се опечалили за своите скъпи приятели. Но Беор доброволно се разделил с живота и издъхнал в мир; а Елдарите се изумили на странната съдба човешка, защото нейният край бил укрит от тях и нищо в древните им познания не можело да го обясни.
Въпреки туй някогашните Едаини бързо усвоили от Елдарите множество знания и изкуства, а синовете им продължили да трупат мъдрост и умения, додето задминали всички други хора, които все още живеели източно от планините и не се били срещали с Елдари, за да съзрат лицата, огрявани някога от Светлината на Валинор.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: