Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

населявани само от скверни твари? Трябва ли те да блуждаят из мрака,
додето ние живеем на светло? Трябва ли да наричат Мелкор свой повелител, додето Манве царува на Таникветил?
А Тулкас се провикнал:
— Не! Час по-скоро да тръгнем на рат! Та нима не почивахме предълго подир прежната схватка и нима не се възроди нашата сила? Бива ли един-единствен враг да оспорва нашето царство навеки?
Но тогаз по молба на Манве заговорил Мандос и рекъл:
— Не ще и дума, че в днешната епоха ще се пробудят Чедата на
Илуватар, ала още не е настанал часът. А освен туй е речено, че в мрак ще се явят Първородните и най-напред ще съзрат звездите. По-мощна светлина ще бъде поличба за техния залез. Затуй вечно Варда ще призовават на помощ в тежък час.
Напуснала тогаз Варда съвета и като погледнала от висините на
Таникветил, съзряла сред мрака Средната земя под безброй звезди,
прекрасни и бледи. И подхванала тя тежък труд, най-великото от всички дела на Валарите подир тяхното идване в Арда. Взела сребърна роса от езерата под Телперион и сътворила нови, по-ярки звезди за пробуждането на Първородните; затуй макар че в дълбините на времето, още когато се създавала Еа, името й било Тинтале, що значи Носителка на светлина,
отпосле елфите я нарекли Елентари, Звездната кралица. По онова време сътворила тя Карнил и Луинил, Ненар и Лумбар, Алкаринкве и Елемире, а множество от предишните звезди сбрала и подредила като знаци из небесата на Арда: Вилварин, Телумендил, Соронуме и Анарима; а още и
Менелмакар със сияйния пояс, що вещае Последната битка в края на дните.
А високо на север като предизвикателство срещу Мелкор издигнала да се рее короната от седем ярки звезди Валакирка — съдбовният Сърп на
Валарите.
Казват, че когато Варда привършвала своя труд, а той не бил кратък,
когато за пръв път закрачил Менелмакар по небосвода и заблестял синият огън на Хелуин сред мъглите по границите на света — в онзи час се пробудили Чедата на Земята, Първородните на Илуватар. Край огряното от звездни лъчи езеро Куивиенен, що означава Вода на пробудата, се отърсили те от съня, в който ги бил потопил Илуватар; и докато се изправяли безмълвно край Куивиенен, взорът им срещнал най-напред звездите сред небосвода. Затуй от тогаз навеки обикнали звездната светлина и почитали
Варда Елентари повече от който и да било друг сред Валарите.
В премеждията на този свят формите на земи и морета неведнъж са били рушени и претворявани; реките не са запазвали едни и същи корита

нито пък планините са оставали неизменни, тъй че няма вече връщане към
Куивиенен. Ала сред елфите се мълви, че той бил далече на север и изток в
Средната земя, край залив на вътрешното море Хелкар; а това море се разливало там, където нявга били недрата на мощната планина Илуин,
преди Мелкор да я повали. Много води се стичали натам от източните възвишения и първият звук, що чули елфите, бил ромонът на потоци и звънката песен на капки по гладкия камък.
Дълго живели те в своя първи дом край водите под звездния небосвод и бродели по Земята, препълнени с изумление; започнали да говорят и да дават названия на онуй, що съзирали. Себе си нарекли Куенди, тоест онези,
що говорят на глас; защото още не били срещали други създания, владеещи слово и песен.
И след време се случило тъй, че Ороме поел по ловни пътеки из далечния изток, а сетне свърнал на север покрай бреговете на Хелкар и навлязъл в сянката на Източните планини Орокарни. Изведнъж неговият жребец Нахар мощно изцвилил и спрял на място. Зачудил се Ороме и щом се ослушал сред тишината на тия земи под звездите, като че дочул отдалече да долита песен на множество гласове.
Тъй Валарите сякаш случайно открили най-сетне ония, които тъй дълго очаквали. А щом съзрял Елфите, Ороме се изпълнил с почуда, тъй като изведнъж се явили пред него толкоз прекрасни и непредвидени.
Защото така е с Валарите: извън Света всичко може да бъде предречено с музика или показано във видение отдалеч, ала който влезе наистина в Еа,
всяко нещо му се явява ненадейно, съвсем ново и неподвластно на предсказания.
Отначало първите Чеда на Илуватар били далеч по могъщи и велики,
отколкото в сетнешните епохи, ала не и по-красиви; защото макар че в зората на тяхната младост хубостта на Куенди била по-голяма от всяка друга на тоя свят, тя не е изчезнала и до днес — продължава да живее в
Западните земи, а скръбта и мъдростта само я обогатяват. Ороме начаса обикнал Куендите и на техния собствен език ги нарекъл Елдари, що означава Народ на звездите; ала това име носят само онези, които го последвали по дългия път на запад.
И все пак мнозина Куенди го посрещнали с ужас; виновен за туй бил
Мелкор. Защото разказват и до днес мъдреците, че недремещият Мелкор пръв узнал за пробуждането на Куендите и пратил сенки и зли духове да дебнат и бродят наоколо. Още години преди идването на Ороме често се случвало елфите да изчезват, когато се залутат надалеч сами или на малки групи; другите казвали, че ги е хванал Ловецът и тръпнели от страх. И

наистина, най-древните елфически песни, чието неясно ехо още се помни в
Западните земи, разказват как безформени сенки бродели из хълмовете над
Куивиенен или внезапно засенчвали звездите по небосвода; пеят още за
Черния конник върху бесен жребец, който преследвал изгубените, за да ги плени и разкъса. А понеже Мелкор люто ненавиждал конника Ороме и треперел пред него, то навярно или наистина е пращал мрачните си слуги като конници, или е пръскал лъжовни слухове, та всички Куенди да бягат от
Ороме, ако случайно го срещнат.
Затуй когато Нахар изцвилил и Ороме се явил между тях, някои
Куенди се скрили, а сетне побягнали и се изгубили навеки. Но които имали храбростта да останат, бързо разбрали, че Великият конник не е изчадие на мрака, защото по лика му блестяла светлината на Аман и привличала неудържимо най-благородните елфи.
Малко се знае със сигурност за клетата участ на ония, що попаднали в примките на Мелкор. Та кой ли сред живите е слизал някога в черните кладенци на Утумно и кой ли е успял да прозре мрачните замисли
Мелкорови? Ала все пак мъдреците в Ересеа смятат за истина, че всички
Куенди, що попадали в лапите на Мелкор преди да рухне Утумно, били затваряни в тъмница и там подир изкусни и страшни мъчения бавно се превръщали в скверни, поробени твари; и тъй в своята злобна завист към елфите създал Мелкор гнусния род на орките, които отпосле навеки им станали най-люти врагове. Защото орките имали свой собствен живот и се множали досущ като Чедата на Илуватар; а нищо живо не е могъл да сътвори Мелкор подир своя бунт още преди Началото, за което се разправя в „Айнулиндале“ — тъй казват мъдреците. И дълбоко в сърцата си орките ненавиждали Господаря, комуто служели само от страх, защото не бил сътворил нищо друго освен окаяната им участ. От всички дела на Мелкор туй навярно било най-гнусно и най-омразно за Илуватар.
Известно време останал Ороме сред Куендите, а после бързо препуснал през равнини и морета да отнесе във Валмар новината; и разказал за сенките, що тревожели покоя на Куивиенен. Възликували всички Валари, ала и смут имало в тяхната радост; и дълго спорили как най-добре да опазят крехките Куенди от сянката на Мелкор. Ороме обаче още тозчас се завърнал в Средната земя и заживял при елфите.
Дълго седял Манве върху Таникветил и в своите размисли подирил съвет от Илуватар. А когато отново се спуснал към Валмар, свикал всички
Валари при Пръстена на Съдбата и там дошъл даже Улмо от далечните

морета.
Рекъл тогаз Манве на Валарите:
— Ето какъв е съветът на Илуватар в сърцето ми: каквото и да ни струва, отново да овладеем Арда и да избавим Куендите от сянката на
Мелкор.
Възрадвал се Тулкас, ала скръб налегнала Ауле, защото предчувствал колко още ще страда светът от тази схватка. Но въпреки туй Валарите се подготвили и решително тръгнали от Аман с цялото си могъщество, та да срутят веднъж завинаги крепостта на Мелкор. Вече никога не забравил
Мелкор, че тази война била заради елфите и именно те причинили неговата погибел. Ала нямали елфите дял в тия схватки и малко знаят за онзи величав поход на Запада срещу Севера в зората на техните дни.
Посрещнал Мелкор удара на Валарите в северозападния край на
Средната земя и всичко там понесло жестока разруха. Ала бързо дошла победа за армиите на Запада и в страх побягнали към Утумно слугите
Мелкорови. Прекосили тогаз Валарите цялата Средна земя и разположили стража над Куивиенен; не знаят Куендите що е станало подир туй в страховитата Битка на Всемогъщите, освен че земята треперела и стенела под нозете им, а водите се разлюлели и в северния небосклон лумнали мощни огньове. Дълга и тежка била обсадата на Утумно, много битки се разиграли пред високите порти, макар че елфите чули от тях само далечно ехо. По онова време се променили формите на Средната земя и Великото море, що я деляло от Аман, станало още по-дълбоко и необятно; бушували диви вълни по бреговете и издълбали огромен залив в южна посока. Още много заливи се появили между него и далечния северен пролив
Хелкараксе, где били най-близки Средната земя и Аман. От всички тях най- голям бил Баларският залив и към него се спускала величавата река Сирион от новите северни възвишения — Дортонион и планините около Хитлум.
По онуй време се превърнали в пустош целите северни земи, защото там били издълбани бездънните подземия и кладенци на Утумно, пълни с огньове и несметни пълчища от слуги на Мелкор.
Ала най-сетне рухнали портите на Утумно, сгромолясали се чертозите и Мелкор подирил убежище в най-дълбоката яма. Излязъл тогава напред Тулкас от името на всички Валари и в схватка жестока го повалил по очи; а после го оковали с веригата Ангаинор, що бил изковал Ауле и тъй го повели в плен; и задълго настанал мир по света.
И все пак не открили Валарите всички могъщи подземия и пещери,
укрити лукаво далеч под твърдините на Ангбанд и Утумно. Много от злите твари се спотайвали там, а други се пръснали и избягали в мрака, та да

бродят по необятния свят, чакайки новия час на злото; и никой не знаел где се е дянал Саурон.
Но когато приключила Битката и от руините на Севера се въздигнали огромни облаци пред звездите, Валарите отвели Мелкор във Валинор с оковани ръце и нозе и с превръзка пред очите; и там го изправили сред
Пръстена на Съдбата. Там се проснал той по очи пред нозете на Манве и замолил за милост; ала молбата му била отхвърлена и го затворили в тъмница под твърдините на Мандос, отгде никой не може да избяга, бил той Валар, елф или човек простосмъртен. Там му било отредено да чака три епохи, докато получи възможност пак да помоли за прошка.
Отново се сбрали Валарите на съвет и спор горещ се разпалил.
Защото едните начело с Улмо искали народът на Куенди да броди на воля из Средната земя и чрез своите дарби и умения да изцели раните от войната. Ала повечето Валари се бояли за съдбата на Куенди сред толкоз лукавства в неясния здрач на тоя свят под звездите; а и душите им преливали от обич към красотата на елфите, та възжелали тяхната дружба.
Затуй накрая призовали всички Куенди да се сберат в лоното на
Всемогъщите сред Валинор под светлината на Двете дървета и там да живеят навеки; а когато настанала тишина, Мандос продумал:
— Тъй да бъде.
И от този зов произтекли насетне беди неизчислими.
Ала изпървом не искали елфите да го слушат, защото освен Ороме всички други Валари им се били явили гневни и страшни в своя устрем към схватка; страх велик ги обземал. Затуй пак им пратили Ороме, а той избрал посланици измежду тях, та да идат във Валинор и да разкажат после на своя народ; туй били Ингве, Финве и Елве, що после станали крале. А като пристигнали във Валинор, обзела ги радост, преклонили се те пред славата на Валарите и в сърцата им лумнал копнеж по величавия блясък на Двете дървета. Върнал ги после Ороме в Куивиенен, а те разказали всичко и призовали своя народ да послуша зова на Валарите и да се пресели на
Запад.
Тъй дошло първото разцепление на елфите. Защото елфите от рода на
Ингве и повечето сродници на Финве и Елве се трогнали от словата на своите предводители и били готови тозчас да последват Ороме; от тогаз им останало името Елдари, както бил нарекъл Ороме елфите на техния език.
Ала мнозина отхвърлили призива и предпочели звездните лъчи и просторите на Средната земя пред мълвата за Двете дървета; нарекли ги
Авари, що значи Нежелаещи и тъй двата народа се разделили за дълги епохи.

Подготвили се Елдарите за дълъг поход от своя първи дом в далечните източни земи; и били подредени на три отряда. Първият и най- малък отряд потеглил начело с Ингве, най-могъщия владетел сред целия елфически народ. Той навлязъл във Валинор да заживее под взора на
Всемогъщите и всички елфи почитат неговото име; ала вече не се завърнал и не погледнал обратно към Средната земя. Негов народ са Ваниярите —
Прекрасните елфи, любимци на Манве и Варда, ала малцина сред простосмъртните са разговаряли някога с тях.
Подир тях начело с Финве поели Нолдорите, наречени тъй заради своята мъдрост. Те са Дълбоките елфи, приятели на Ауле; слави се в песни тяхното име, защото в древни времена дълго се трудили и тежки битки водили из северните земи.
Най-големият отряд тръгнал последен и тия елфи носят името
Телери, защото изостанали по пътя и дълго се двоумили дали наистина да напуснат звездния здрач заради блясъка на Валинор. Водите им носели радост и ония, що най-сетне достигнали западните брегове, обикнали морето навеки. И затуй ги нарекли в Аман с името Морски елфи или
Фалмари, защото пеели в хор с прибоя по бреговете. Тъй многобройни били те, че имали двама владетели — Елве Синголо (що значи Сивия плащ)
и брат му Олве.
Това са трите народа на Елдарите, които дълго живели в далечния
Запад през епохата на Двете дървета и били наречени Калакуенди, Елфи на
Светлината. Но други Елдари макар и да поели дългия поход на запад, се загубили нейде из пътя или останали по бреговете на Средната земя; както разказвали сетне преданията, те били от народа Телери. Живеели по морските брегове или бродели из горите и планините на този свят, ала сърцата им се стремели към Запада. Калакуендите ги наричат Уманияри,
тъй като не дошли в Блаженото царство сред земите на Аман; но и за
Уманияри, и за Авари било отредено общото име Морикуенди, Елфи на
Мрака, тъй като очите им никога не съзрели оная Светлина, що е била още преди Слънцето и Луната.
Разказват предания, че когато безброй Елдари потеглили от
Куивиенен, Ороме препускал пред тях върху своя бял жребец Нахар със златни копита; и като отминали на север от морето Хелкар, те завили на запад. Далече в северния небосклон пред тях още висели огромни черни облаци над руините от войната и по тия места не греели звезди. Страх обзел тогава мнозина, та се разкаяли и поели обратно и за тях не се знае

нищо.
Дълъг и бавен бил западният поход на Елдарите, защото неизмерни били просторите на Средната земя и трудно се крачело из безпътицата. А и самите те не бързали, защото ги изпълвало изумление пред всичко, що виждали и затуй неведнъж пожелавали да се заселят в равнините край някоя река; и макар все още да не губели решителност, мнозина вече се бояли от края на пътешествието. Затова щом ги напуснел Ороме да свърши някое друго дело, спирали те своя поход, докато се върнел да ги поведе отново. И тъй след дълго и бавно пътуване прекосили Елдарите една гъста гора и излезли край бреговете на огромна река, каквато не били виждали дотогаз; а отвъд нея се извисявали планини, чиито остри върхове сякаш пронизвали царството на звездите. Тази река, казват, била същата, която отпосле нарекли Андуин Велики и още в ония времена отделяла западните краища на Средната земя. Планините пък били Хисаеглир, Мъгливите кули по границите на Ериадор; ала в онези дни били далеч по-страховити,
защото Мелкор ги бил издигнал, за да възпира набезите на Ороме. Дълго живели Телерите по тия брегове и искали да останат там завинаги, но
Ваниярите и Нолдорите прекосили реката и Ороме ги повел по планинските проходи. А когато Ороме се отдалечил, погледнали Телерите към сенчестите зъбери и ги обзел страх.
Тогава от отряда на Олве се отделил един елф, който вечно крачел в последните редици; името му било Ленве. Напуснал той западния поход,
повел още мнозина на юг покрай бреговете на Великата река и тъй изчезнали задълго от своите сродници. Нарекли ги Нандори и станали те отделен народ със свои собствени нрави и обичаи; влюбени били във водите и живеели край потоци и звънки водопади. От всички елфи тъкмо те имали най-големи познания за всичко живо, било то дърво, трева, птица или звяр. В по-късни години Денетор, синът на Ленве, най-сетне поел отново на запад и повел част от онзи народ през планините към Белерианд още преди да изгрее за пръв път Луната.
Подир дълъг път Ваниярите и Нолдорите прехвърлили Еред Луин,
сиреч Сините планини, що делят Ериадор от най-западната област на
Средната земя, наричана от елфите Белерианд; и челните им отряди прекосили долината Сирион и слезли към бреговете на Великото море между Дренгист и залива Балар. Ала щом съзрели водите, страх велик ги обхванал и мнозина се оттеглили из горите и възвишенията на Белерианд.
Оставил ги тогаз Ороме и се върнал във Валинор да подири съвет от

Манве.
А отрядът на Телерите минал през Мъгливите планини и прекосил просторните земи на Ериадор, подканван непрестанно от Елве Синголо,
който бил нетърпелив да се завърне към Валинор и Светлината, що веднъж бил съзрял; пък и не искал той да се дели от Нолдорите, защото крепка дружба го свързвала с вожда им Финве. Тъй подир дълги години Телерите също се прехвърлили през Еред Луин в най-източните области на
Белерианд. Там обаче се задържали и живели известно време край река
Гелион.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: