Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

биха избягали ни от чука, ни от каквато и да било твоя прищявка.
Радостно захвърлил тогаз Ауле тежкия чук и благодарил на Илуватар с думи такива:
— Дано Еру благослови моето дело и го поправи в онуй, що съм сбъркал.
Но Илуватар заговорил отново и рекъл:
— Както в самото начало сътворих мисълта на всички Айнури, тъй и сега поемам твоя копнеж, за да му дам място в света; ала не ще поправя делото на ръцете ти — да бъде каквото си сторил. Само едно не приемам:
тия създания да влязат в моя замисъл преди Първородните и чрез туй да получиш награда за своята нетърпеливост. Нека сега да заспят в мрака под камъка и да не се събуждат додето Първородните не заселят Земята; а дотогава ще чакаш, макар и да ти се стори дълго. А когато настане време,
ще ги събудя и те ще ти бъдат като деца; и неведнъж ще настават свади между твоите и моите — децата що сам си избрах и онези, що ти ми доведе.
Тогава Ауле взел Седемте бащи на джуджетата и ги положил да спят поотделно на далечни, потайни места; подир туй се завърнал във Валинор и чакал дълги години.
Тъй като трябвало да излязат на бял свят през дните на Мелкоровото могъщество, Ауле бил създал джуджетата силни и издръжливи. Затуй и до днес са каменно крепки, упорити, прибързани във вражда и дружба, а на труд, глад и телесни несгоди издържат повече от всички словесни народи;
живеят дълго, далеч повече от простосмъртните люде, ала все пак не са вечни. В прежни времена елфите от Средната земя смятали, че умирайки джуджетата се завръщат в земната твърд, от която са сътворени; самите джуджета обаче мислят другояче. Легендите им разказват, че Ауле Твореца,
когото наричат още Махал, се грижи за тях и ги събира при Мандос, но в отделни чертози; още в древни времена той бил обещал на техните Бащи,
че когато настане Краят, Илуватар ще ги призове и ще им отреди достойно място сред Чедата. А сетне им се падало да помагат на Ауле в претворяването на Арда подир Последната битка. Още разказват джуджетата, че тогава отново ще се появят сред своя народ Седемте бащи,
от които най-прославен е бил Дурин — баща на ония племена, що живеели в Хазад-дум и от чиято дружба с елфите нивга не е имало по-крепка.
Докато се трудел да сътвори джуджетата, Ауле пазел своето дело в тайна от другите Валари; ала накрая разкрил душата си пред Явана и

разказал какво се е случило. А Явана му рекла:
— Еру е милостив. Виждам сега, че ликува сърцето ти — и с право,
защото си получил не само прошка, но и великодушна щедрост. Ала понеже си крил мисълта си от мене чак до самия завършек, не ще има у твоите деца нежност към онуй, що обичам. Досущ като баща си, те ще любят най-вече това, което сами са сътворили. Ще дълбаят земята, а онуй,
що расте и живее над нея, не ще ги вълнува. И много дървета ще рухнат покосени от зъба на безжалостната секира.
Но Ауле отвърнал:
— Същото туй се отнася и за Чедата на Илуватар; нали и за тях ще е потребно да строят и да се хранят. Ако и да е вярно, че създанията от твоето царство имат стойност сами по себе си и биха я имали дори да не дойдат други, все пак Еру е отредил властта за Чедата и те ще използват всичко, което намерят из Арда, та макар и да го вършат с уважение и благодарност, както Еру повелява.
— Освен ако Мелкор влее мрачна отрова в сърцата им — казала
Явана.
От тогаз не намирала покой и душата й се свивала от страх какво може да сполети Средната земя в идни години. Затуй отишла при Манве и без да издава тайната на Ауле, рекла:
— Кралю на Арда, вярно ли е онуй, що чух от Манве, че когато пристигнат, Чедата ще имат власт да вършат каквото си пожелаят със сътвореното от мен?
— Вярно е — отвърнал Манве. — Ала защо ме питаш и защо е трябвало да се съветваш с Манве, когато и сама го знаеш?
Замълчала Явана, надникнала в собствените си мисли и накрай отговорила:
— Защото сърцето ми се тревожи от мисли за идните дни. Свидни са ми всички създания. Не стига ли, че Мелкор погуби толкоз много? Нима нищичко от онуй, що сътворих, не ще е свободно от чуждо иго?
— Ако имаше власт, кое би опазила? — запитал я Манве. — Кое ти е най-свидно от цялото твое царство?
— Всякое има стойност — рекла Явана — и всякое допринася за стойността на другите. Но келварите могат да бягат и да се бранят, а
олварите само растат безметежно. И сред тях са ми най-мили дърветата.
Бавно израстват те, а лесно ще падат и никой не ще ги оплаче, ако не са заплатили дан с плод по своите клони. Тъй вижда моята мисъл. Нека дърветата имат право да говорят от името на всяко зелено създание и да наказват ония, що ги погубват!

— Чудновата е твоята мисъл — отвърнал Манве.
— И все пак туй го имаше в Песента — възразила Явана. — Защото додето ти беше високо сред небосвода и заедно с Улмо твореше облаците и дъждовете, аз вдигнах насреща им клоните на могъщи дървета и някои от тях пееха на Илуватар сред ветрове и порои.
Замълчал тогаз Манве, а мисълта, що Явана посяла в душата му,
почнала да расте и да се развива; сам Илуватар я съзрял. И сякаш чул
Манве как Песента се надига отново у него и разбрал колко много неща е чул преди, без да ги разбира. Най-сетне дошло и Видението, ала този път не било далечно, защото сам той се намирал в него и виждал, че всичко се крепи върху десницата на Илуватар; после десницата се простряла навътре и от нея произлезли безброй чудеса, що дотогаз се таяли в сърцата на
Айнурите.
Събудил се Манве, слязъл при Явана в Езелохар и седнал до нея под
Двете дървета. А после рекъл:
— О, Кементари, Еру проговори и каза: „Та нима някой от Валарите мисли, че не съм чул цялата Песен, чак до най-тихия звук на най-тихия глас? Вижте! Когато се пробудят Чедата, тогава ще се пробуди и мисълта на
Явана, за да призове духове от далечни краища, а те ще отидат сред
келварите и олварите и някои ще останат навеки там, та да заслужат почит и да вдъхват страх с праведния си гняв. Поне докато Първородните са в своя разцвет, а Младите още са неразумни.“ Но не си ли припомняш,
Кементари, че твоята мисъл не винаги пееше в самота? Нима не я посрещаше моята мисъл, та да се извисим крило до крило като могъщи птици, що се реят над облаците? По волята на Илуватар туй ще се повтори и още преди Чедата да се събудят, високо из небосвода ще полетят по-бързо от вятъра Орлите — Вестоносци на Запада.
От радост Явана се възправила в цял ръст, простряла ръце към небесата и викнала:
— Нека се извисят дърветата на Кементари, та Орлите на краля да вият гнездата си в тях!
Но Манве също се възправил и сякаш бил тъй висок, че гласът му долитал от кръстопътищата на ветровете.
— Не — рекъл той, — само дърветата на Ауле ще бъдат толкоз високи. По зъберите планински ще вият гнезда орлите, та да чуват гласа на всички, що ни призовават. Но долу в горите ще бродят Пастирите на дърветата.
Разделили се двамата тогава и Явана се върнала при Манве; заварила го да лее разтопен метал в калъпи сред своята ковачница.

— Еру е велик и милосърден — рекла му тя. — Нека внимават децата ти! Защото из горите ще броди могъща сила, с чийто гняв шега не бива.
— И все пак дърва ще им трябват — отвърнал Ауле, а подир туй продължил с ковашката работа.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: