Д-р Н. Как отговаряш, Елизабет?
К. Умолявам Стенли да не ме изоставя, защото много го обичам, и обещавам, че ще се постарая да му даря щастие тук. Ръцете ме болят от усилието да стискам палтото му и да се влача по коридора към предните стъпала.
Д-р Н. Какво казва съпругът ти?
К.(все още плаче.) Стенли казва: „Причината не е в теб. Наистина. Просто ми омръзна това място. Ще се върна."
Д-р Н. Мислиш ли, че е искрен?
К. О... Зная, че част от него ме обича по някакъв начин, но нуждата да избяга от живота, който е познавал още от детството си, го е обсебила. (след тези думи тялото на клиентката ми започва неудържимо да се тресе.) Д-р Н.(когато успявам малко да я успокоя.) Кажи ми какво става сега, Елизабет?
К. Всичко почти свършва. Не мога повече да го задържа... Ръцете ми не са достатъчно силни... Чувствам болка... (клиентката потрива ръце.) Падам надолу по стълбите пред очите на прислугата, но ми е все едно. Стенли възсяда коня си и тръгва, докато аз гледам безпомощно.
Д-р Н. Виждаш ли го някога отново?
К. Не, само узнавам, че е заминал за Африка
Д-р Н. С какво се издържаш, Елизабет?
К. Той ми остави имението, но не умея да го управлявам добре. Освобождавам повечето от работниците. След време оставаме почти без добитък и едва се изхранвам, но не мога да напусна фермата. Трябва да го чакам, докато най-сетне реши да се върне при мен.
Д-р Н. Елизабет, сега искам да се пренесеш в последния ден от живота си. Кажи ми годината и обстоятелствата, довели до този ден.
К. 1919-а е (жената е на петдесет и две.) И умирам от грип. През последните няколко седмици почти не се борех с болестта, защото водех жалко съществуване. Самотата и тъгата ми... Напразните опити да поддържам фермата... Сърцето ми е разбито.
Сега превеждам Елизабет през момента на смъртта й и опитвам да я издигна до светлината. Безполезно е, защото остава прикована към фермата. Скоро разбирам, че тази сравнително млада душа ще стане призрак.