Смъртта, скръбта и утехата

В западните общества вярването в тази окончателност на смъртта е пречка, която трябва да бъде пре­одоляна. Имаме динамична култура, в която възможността за загуба на личностен облик е немислима. Вне­запната смърт в едно сплотено семейство наподобява провал на велико театрално представление поради загу­ба на една от звездите. Изпълнителите на второсте­пенни роли са смутени от необходимостта от промени в сценария. Справянето с тази огромна празнота в ис­торията, оставена от онзи, който ни е напуснал, се от­разява на ролите на останалите актьори. Тук има из­вестна двусмисленост, защото, когато душите са в ду­ховния свят и се подготвят за нов живот, репетициите за следващото голямо представление на Земята им се струват смешни. Знаят, че всички роли са временни.

През живота си ние не се подготвяме по подходящ начин за смъртта, защото тя е нещо, което не можем да поправим или променим. Мисълта за смъртта все повече ни измъчва, докато растем и остаряваме. Тя непрекъснато ни дебне в сенките, независимо от вярванията ни за това, какво се случва след нея. Докато пътувах и изнасях лекции за живота след смъртта, бях изумен да открия, че най-много се страхуват от нея хора с традиционни религиозни възгледи.

Страхът на повечето от нас идва от неизвестност­та. Освен за онези, които са имали преживявания на границата на смъртта или са се пренасяли в минали животи чрез хипноза и помнят какво чувства умиращи­ят, за всички останали тя е мистерия. Когато трябва да застанем лице в лице със смъртта като участници или наблюдатели, срещата може да бъде мъчителна, тъжна и страховита. Здравите не обичат да говорят за нея, а често и сериозно болните. Следователно нашата култура внушава ужас от смъртта.

През двадесети век са настъпили много промени в обществените възгледи за живота и смъртта. В ранни­те десетилетия на века повечето хора са имали традиционното разбиране, че се живее само веднъж. През пос­ледната третина от столетието е установено, че в САЩ четиридесет процента от хората вярват в прераждането. Тази промяна в отношението прави приема­нето на смъртта малко по-леко за онези, които са се развили духовно и са надраснали вярването, че задгроб­ният живот е забрава.

Един от най-значимите аспекти на работата ми, свързана с духовния свят, е научаването от гледна точка на душа, напускаща тялото, какво представлява смъртта и как душите се опитват да се върнат и утешат онези, с които са се разделили. Надявам се с тази глава да ви убедя, че това, което чувствате дълбоко в себе си след загуба на близък, не е самозаблуда. Човекът, когото обичате, наистина не си е отишъл. Имайте предвид и това, което обясних за раздвоение­то на душата. При прераждането част от енергията ви е останала в духовния свят. Същата тази енергия е там в резерв за новата среща със завръщащата се ду­ша. Едно от важните открития, до които съм стигнал при изследванията си, е, че сродните души никога не се разделят напълно.

Следващите раздели илюстрират някои методи, из­ползвани от душите за общуване с любимите хора. Тези техники могат да бъдат приложени веднага след физическата смърт и да бъдат много интензивни. Въпреки това отпътуващата душа е нетърпелива да поеме по пътя към дома. Земната плътност отнема енергия. Изведнъж душата е освободена и волна. Ако изпитваме нужда, ду­шите могат да се свържат с нас от духовния свят.

Тихото съзерцание и медитация би трябвало да изос­трят духовните ни възприятия и да внесат в съзнанието ни по-силно усещане за знание. Не са необходими словесни съобщения от отвъдния свят. Само отстраняването на пречките на съмнението и отключването на съзнанието дори за възможното присъствие на някого, когото обича­те, ви помага в преодоляването на скръбта.