Следите на душите

Според мен легенди като тези за Атлантида и Шан-грила водят началото си от вечния копнеж, който из­питваме, да приемем отново една утопия, която някога е съществувала, но сега е загубена. В свръхсъзнанието на всеки човек, когото съм въвеждал в състояние на дълбока хипноза, присъства споменът за утопичен дом. Първоначално концепцията за утопия е била предназна­чена да отразява идеи, а не общество: клиентите ми виждат духовния свят като свят на идеите. В този смисъл животът след смъртта е свързан със самопречистване на мисълта. Съществата, които все още се прераждат, далеч не са съвършени, както става ясно от случаите ми. Все пак имаме право да мислим за същест­вуването си в духовния свят като за утопия, защото там има универсална духовна хармония. Добротата, честността, хуморът и любовта са в основата на жи­вота ни след физическата смърт.

Зная, че навярно след прочитането на информацията в тази книга изглежда жестоко утопията от нашите

Сънища да съществува във всеки от нас, но спомените за нея да бъдат блокирани от съзнателната ни памет чрез амнезия. Когато някои от бариерите бъдат прео­долени с хипноза, медитация, молитва, йога, въображение и сънища или достигане до духовно състояние чрез физически упражнения, се добива усещане за лична сила. Преди около 2400 години Платон е писал за прераждането и твърдял, че душите трябва да преминат през Ле­та, реката на забравата, чиито води предизвикват за­губа на паметта за истинската им същност.

В наши дни свещените истини за етеричната ни ис­тория могат да бъдат възстановени, защото вече сме в състояние да заобиколим бариерите на човешкото съзнание и да стигнем до душевното, което не се е пото­пило в реката на забравата. По-висшето „аз" избира­телно помни нашите минали триумфи и прегрешения и ни шепне през времето и пространството. Личните ду­ховни водачи се стремят да ни дадат най-доброто и от двата свята - етеричния и материалния. Всяко дете получава свежо начало с отворено бъдеще. Духовните магистри искат да създадат кармични възможности без бремето на спомените за разочарованията, които сме преживели в предишни прераждания. Когато се стремим към себепознание, стават по-снизходителни по отношение на амнезията. Това е най-добрият път за нас към истината.

Често се задава въпросът, защо напоследък бариери­те на амнезията се пропукват и позволяват да надникнем в духовния свят? Доста мисля над тази тема, защо­то се надявам през двадесет и първи век по-млади хипнотерапевти да стигнат много по-далеч в отключването на духовното съзнание, отколкото моето поколение. Струва ми се, че причините да успяваме да разгадаем някои от мистериите на живота отвъд са пряко свър­зани с развитието ни в двадесети век.

Един от факторите е напредъкът на новаторските хипнотични техники. Но мисля, че има и по-важни при­чини през последните тридесет години бариерите на ам­незията вече да не са така непроницаеми. Никога по-рано сред населението на Земята не е имало толкова широко разпространение на наркотици. Тези химикали, влияещи върху съзнанието, карат душата да се чувства като затворник в тяло със замъглен разсъдък. Изопаченото от химикали съзнание не й дава възможност да изяви същността си. Мисля, че този аспект на човешкото общество е накарал планиращите експерти да загубят търпение. Съществуват и други причини. В края на двадесети век живеем в динамичен пренаселен свят, из­пълнен с ярост и упадък. Масовото унищожение на нашата планета през последните сто години няма аналог в човешката история.

Нямам мрачни възгледи за бъдещето въпреки този коментар. През този век сме постигнали значителен напредък в културата, политиката и икономиката. В много отношения сега светът е по-спокоен, отколкото през петдесетте години. Нациите имат по-високо обществено съзнание от всякога в дългата история на монархии и диктатури, чието влияние все още е било очевидно в началото на двадесети век. Това, което наблюдаваме в навечерието на следващото столетие, е извисяване на индивидуализма и човешкото достойнст­во в пренаселено общество, доминирано от материализ­ма. Глобализацията, разрастването на градовете и гран­доманията са формула за самота и отчуждение. Много хора мислят единствено за оцеляването.

Предполагам, че духовните двери към нашата без­смъртна същност се отварят, защото лишаването ни от това познание е предизвикало обратен ефект. При изследванията си върху духовния свят съм се убедил, че ако нещо на Земята не води до добър резултат, то може да бъде променено. Бариерите на амнезията са съз­дадени, за да ни освободят от бремето на спомените и те да не влияят върху реакциите ни при определени съ­бития. Но може би ползата от амнезията вече не е толкова голяма, че да надделее над отрицателните вли­яния в живота на хора, живеещи във вакуум от апатия, която ги подтиква към пристрастяване към химически вещества. Твърде много хора се опитват да избягат от реалността, защото не виждат цел и смисъл в същест­вуването си. Освен наркотици и алкохол, друг проблем в пренаселените високотехнологични общества по света е духовната празнота, защото хората твърде много се ръководят от човешкото си его. Връзката с истинското „аз" е слаба или прекъсната.

Тъй като всеки от нас е уникално същество, различно от другите, онези, които желаят да постигнат вътрешен мир, трябва да открият свой път към духовно по­знание. Мисля, че когато напълно се придържаме към система от вярвания, основана на опита на други хора, губим част от индивидуалността си. Пътят към себе-познание и изграждане на лична философия, която не е подчинена на доктрините на някаква организация, изисква усилия, но ползата от него е голяма. Има много начини за постигане на това, които започват с вярата в себе си. Камю казва: „Рационалното и ирационалното водят до едно разбиране. Истината е, че изминатият път няма голямо значение; достатъчна е волята за до­стигане до крайната цел."

Виденията от отвъдния живот остават с нас като нещо свято, докато преминаваме през лабиринта на зем­ните пътища. Трудностите, с които се сблъскваме при опитите си да узнаем нещо за своя вечен дом, в немалка степен се дължат на различни влияния в живота. Не е толкова лошо да го приемаме такъв, какъвто е, без да си задаваме въпроси, вярвайки, че всичко, което е писа­но, ще се случи. Но желаещите да знаят повече не биха се задоволили просто да приемат събитията. Според някои пътешественици загадките в живота не могат да бъдат отминати, щом земното ни съществуване тряб­ва да има някакъв смисъл.

Разумно е в търсенето си на духовно познание човек да се запита: „Какъв модел на поведение да следвам?" някои теолози смятат, че хората, които не са религи­озни, се опитват да избягат от моралната и етическата отговорност, към която сме призовани в Светото писание. Но след смъртта не получаваме оценка за съоб­разяването си с религиозни традиции, а по-скоро за постъпките и ценностите си. В духовния свят, който вече познавам, се преценява това, което сме сторили на дру­гите и не толкова на самите себе си. Ако традиционно­то религиозно поведение съответства на целите ви и ви кара да се чувствате духовно пълноценни, навярно мотивацията ви е вярата в Светото писание и желани­ето да я споделите с някого. Така е и с онези, които се присъединяват към метафизически групи и изпитват удо­волствие от следването на идеи, описани в духовни текстове, заедно с хора, споделящи същите възгледи. От една страна, тази практика носи чувство за спокойствие и духовно извисяване, но, от друга, не за всички е подходящо да следват този път.

Ако не сте в мир със себе си, няма значение каква е религиозната ви принадлежност. Когато прекъснем връзката с вътрешната си сила и заемем позицията, че сме съвсем сами, без духовна подкрепа, защото никой не ни наблюдава от високо, се чувстваме свободни от отго­ворност. Уважавам хората, които искрено вярват в не­що, понеже през голяма част от живота си нямах ясни убеждения за духовността въпреки изследванията си. Атеистите и агностиците смятат, че щом религиозно­то и духовното познание не се основава на естествени факти или доказателства, е неприемливо. За скептиците просто да имаш вяра, не е достатъчно. Причислявам себе си към последната група, защото бях един от тях. Постепенно започнах да вярвам в резултат на общува­нето си с хора в състояние на хипноза. Преди да стигна до открития, интересът ми към тази дисциплина бе чисто професионален. Все пак личната ми духовна вяра е резултат и от дългогодишно практикуване на меди­тация и интроспекция.

Духовното познание трябва да бъде индивидуален стремеж, иначе не би имало смисъл. Непосредствената реалност оказва силно влияние върху нас и можем да изминаваме пътя си в нея стъпка по стъпка, без да е необходимо да се вглеждаме твърде далеч напред. Дори когато поемем в погрешна посока, получаваме просвет­ление за множеството пътища, предназначени да се учим. За да постигнем хармония между душевното „аз" и физическото обкръжение, имаме право на избор чрез собстве­ната си воля по какъв начин да търсим причините за идването си тук. По пътя на живота се налага да пое­маме отговорност за всички свои решения, без да обви­няваме други за провалите, които ни носят нещастие.

Както споменах, за да постигнем успех в мисията си, трябва да помагаме на другите в техния път, когато е възможно. По този начин помагаме и на себе си. Когато се посветим изцяло на утвърждаването на собствената си уникалност и сме напълно погълнати от себе си, връзката ни с другите се прекъсва. От друга страна, ако сме твърде незаинтересовани господари на собствения си дом, не можем да постигнем себеутбърждаване. Не сме получили телата си случайно. Били са подбрани за нас от духовни съветници и след проследяване на предложените възможности сме се съгласили да приемем тези тела, които обитаваме сега. Следователно никой не е жертва на обстоятелствата. Всяко тяло се поверява на душата с цел да бъде активен участник в живота, а не безучастен наблюдател. Не бива да забравяме, че сме приели този свещен договор, което означава, че земни­те ни роли са много по-значими, отколкото осъзнаваме. Душевната ни енергия е създадена от висш източник, който е непознаваем за нас на сегашния ни етап на развитие. Трябва да се съсредоточим върху същността си като личности и да открием онази божествена час­тица в себе си. Всички бариери по пътя към себепознание са издигнати от самите нас. Ако духовните пътища на другите не оказват съществено влияние върху нас, това не означава, че допирните им точки с нашия са случайни. Най-важната истина в живота е смисълът да бъдем тук. При едни и същи обстоятелства някои лич­ности биха достигнали до аспекти на тази истина, докато други на тяхно място не биха успели.

Оставайки насаме с душите си, някои хора се чувст­ват самотни, защото не са постигнали себепознание. Опознаването на собствената душевна същност е свър­зано с добиване на самоуважение. Откриването на истинската индивидуалност е като влюбване. Нещо, ко­ето е било скрито дълбоко в нас, в един момент от живота се пробужда благодарение на някакъв стимул. Отначало душата флиртува с нас, изкушава ни с красо­та, която можем да зърнем само отдалеч. Насладата от себепознанието започва с почти шеговито докосване между човешкото и душевното съзнание. Желание­то за пълно единение с вътрешното „аз" нараства и неудържимо ни тегли към по-здрава връзка. Познание­то за душата прераства във вярност към истинската ни същност. Най-интересният аспект от себепознани­ето е, че щом чуете своя вътрешен глас, моментално го познавате. В процеса на практиката си се убедих, че всеки на тази планета има личен духовен водач. Духов­ните учители разговарят с душевното ни съзнание, ако сме способни да усетим присъствието им. Връзката с някои от тях се установява по-лесно, отколкото с други, но всеки може да се обърне към тези водачи и да бъде чут.

В живота няма случайности, въпреки че хората не могат да разберат това, което им се струва просто съвпадение. Именно тази философия пречи на вярата в духовния ред. Лесно се стига до следващата стъпка, ко­ято е чувството, че нямаме власт над живота си и опитите за откриване на истинската ни същност са безсмислени, защото, каквото и да правим, не е от значение. Схващането за случайността на събитията оказва отрицателно влияние върху реакциите ни при различ­ни ситуации и служи като оправдание за отказа да тър­сим обяснение за тях. Фаталистични мисли като: „Такава е божията воля" или дори „това е кармата ми", подтикват към бездействие и липса на цел.

Прозренията за това, което е значимо, идват посте­пенно или внезапно. Опознавайки истинската си същност, можем да стигнем отвъд това, което сме смятали, че е първоначалната ни цел. Кармата е задвижване на онези условия по пътя ни, които са създадени, за да се учим. Концепцията за източник, който управлява всичко то­ва, не е непременно погрешна. Духовният екстерналист очаква отново да се съедини със Създателя след смърт­та, докато интерналистът се чувства част от това единство всеки ден. Духовното просветление настъпва в спокойни моменти на самовглъбяване и намира израз в силата на единна мисъл.

Животът е низ от промени, водещи до осъществява­нето на определен план. Днешното ни място в света може да бъде различно утре. Трябва да се научим да се приспособяваме, което също е част от плана за нашето развитие. В този процес настъпва преход на истинското „аз" от съществуване във временна външна обвивка към това, което е дълбоко във вечното ни душевно съз­нание. За да избавим човешкия разум от отчаянието, трябва да се научим да си прощаваме за допуснатите грешки. Мисля, че за психическото здраве е важно да можем да се надсмеем над себе си и на глупавите пречки, които срещаме по пътя си. Животът е пълен с конфликти и борбата, болката и щастието, които изживяваме, са причините да бъдем тук. Всеки ден е ново на­чало.

Предлагам един последен цитат на душа, подготвя­ща се да отпътува от духовния свят за ново прераждане на Земята. Мисля, че споделеното от този клиент е подходящо заключение на книгата.